СРЕЩА СЪС САМОТАТА

 

/ разказ по действителен случай /

 

Ошетала навреме сутринта и приготвила всичко необходимо, реших да се поосвежа в ранния следобяд из магазините.

Пък срещнах една приятелка, пък ха - кафенце, ха лайф - излайф и обратно за дома.

Сядам в тролея срещу една възрастна женица, посбръчкана от грижи ли, от мъка ли, ама стегната - хубаво черно яке, плетена шапка, шалче, съвсем нова пазарска количка и наръч дрян, красиво обвързан със зелена панделка.

Тя придърпва количката да не ми пречи, аз й правя знак - спокойно, има място и за двете и....пътуваме.

По едно време гледам тя присвива устни, навежда се надолу, ама сълзите не може да удържи, текат, повдига очилцата и започва да ги бърше с ръка.

Мълча. Никога не питам излишно. Дори когато болката е очевидна.

Плачът се засилва, аз вадя от чантата чиста книжна кърпичка и я подавам:

- Ето, мила.

Женицата я взе и самичка започна:

- Нямам си никого. Мъжът ми почина, децата в чужбина. Ето, напълнила съв всичко, което исках в количката и дрян за в къщи си нося, ама за какво? И тази Бъдни вечер ще съм сама.

- Не се ли обаждат? - попитах.

- Не.

- Не?

- Не. Всичко имаха, но заминаха. И аз всичко мога да си купя, но останах вдовица.

- Пак замълчах.

А тя някак унесено повтори:

- Всичко имаха. И пак....

- Бог да е с Вас. Много хора са така. Да сте жива и здрава, останалото, каквото дойде.

И не щеш ли, тя заплака още по-силно, но тихичко. Сякаш осъзнала някаква житейска грешка, която избликна в опита ми да я успокоя.

Имаше нещо смущаващо в това "всичко имаха" и "аз всичко си имам".

Май там е бил акцентът на живота и накрая всеки си остава сам с имането.

Спирката ми наближи. Станах, потупах я леко и насърчително по ръката:

- Нека е Коледа!

Кимна.

Слязох, минах на тротоара и я потърсих с поглед: тя все така плачеше и тролеят отнесе просълзените й очи.

 

 

24 декември 2022г., София

Росица КОПУКОВА