КАК СЕ РЕШАВА НАГРАЖДАВАНЕТО В КОПРИВЩИЦА НА ДИМЧОВИТЕ ПРАЗНИЦИ?

 

 ОЧЕВИДНО - ЧРЕЗ ВРЪЗКИ И ШУРОБАДЖАНАЩИНА.
Поети, които ще четат, присъстват на Димчовите вечери на поезията и особено биват парично наградени, не се обявяват предварително, а се привикват по телефона.На принципа: "Ало, Капралов съм!".
Миналата година бая парички олапа от Копвищенската община Калин Донков или по-точно 80 - годишния дядо Донков за ето тези две стихотворения::


ПОЕМА
 

Любовта ни посочва с тревожни очи.

Любовта ни избира. Любовта ни закриля.

И добавя в прегръдката нервно усилие -

сякаш края така ще отдалечи.

Любовта в непресметнати думи гърми.

За душите ни смешно и мъдро се грижи.

Заковава ни кратко в живота подвижен

и помага да бъдем в тълпата сами.

Любовта под огромен часовник върви.

Боязливо разтяга на ласките срока.

Някой ден остарява - като всичко наоколо.

И тогава извръщаме хладно глави.

А когато избяга в случайно такси,

разпилейте писмата, изгорете портретите.

Оставете във стаята една роза да свети.

Любовта ще се върне - да я угаси...

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.

По е понятна тъгата - ненужна, но ярка.

Всъщност светът ни, така справедливо измерен,

просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.

Празнично светим - а празникът пак ни прескача.

Грижата само човек на човека подава

като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините

и по лицето лекувах тревожните знаци.

мигар са малко онези юнаци, които

носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,

като затръшна горчивата своя тетрадка,

най-талантливият вече да не е най-беден,

най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.

Най-нежният да е най-сетне погален.

Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.

Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.

Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:

да се засмея. Но тъй да се смея последен,

че да се чува как повече никой не плаче...

  """"""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""

Дълбоко несъгласна с нивото на стиховете, нямащи нищо общо с поета, аз се свързах с община Копривщица и оттам ми отговориха: когото посочат от Литературния музей в София, разбирайте Атанас Капралов.
Донков е печелил награда и за Пеньо Пенев.
Разбирайте, два пъти е станал лауреат.
Само че тези герои са национални, а не локални и даването на награди за подобни стихове, или четенето на плоски стихове от Маргарита Петкова от книгата й "Шест етажа без асансьор", нямат нищо общо с духа на празника. И възмутили доста копривщенци!

За сравнение ще пусна свои стихове за Димчо Дебелянов, които пуснах и в Копривщенските групи във фейса и четците замлъкнаха от изумление.
Така разбраха за Росица КОПУКОВА, тъй като аз не влизам в мобилните връзки: "Ало, Капралов съм", "Идваш ли да четеш?":
По-долу ще ви пусна за какво става въпрос:

 

 

 Мое стихотворение от миналата година:
 

НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ


Каква невероятна самота
в душата на твореца - гений,
тази размирна Димчова съдба
в сърцата сякаш право цели.

Пътува времето напред,
но Дебеляновата нежност
не спира, гали ни отвред,
защото нежността е вечна.

Събрана в неговия стих,
надскочила е тъмнината.
Поет и горестен, и лих,
намерил след смъртта отплата.

Обичал майка и страна,
макар обречен без любима,
той, жертва на една война,
надмина просто свойто име.

Доказа: словото свисти
по- силно от куршума смъртен.
Историята победи,
венча се с нейното безсмъртие.

Остана неговият свят,
така прекрасен в скрита болка,
Отчаян като скъп събрат,
да дозавърши свойта роля.

Да дойде в бъдния живот,
прекрачил смело вековете,
при онзи български народ,
който подряза му крилете,

навреме го не оцени
и той, отхвърлен, си замина,
ала посмъртно ни плени,
свят син на своята родина.


Автор: Росица КОПУКОВА

 

 ЧЕРНОТА
 

Казвали са " черната овца"
бил Димчо Дебелянов като млад.
Едно дете на Божи небеса,
а не на калдъръмен маскарад.

Казват, без професия стоял,
но професия ли е това-
чиновник в стая с въздух застоял,
без широта на дух и на слова?!

Казват, просто бил несъвместим
във времето на тесните души,
той дръзва да си тръгне нелюбим
с предчувствие, че себе си руши.

И там, на фронта, търси своя път,
намира го при Бога - от куршум.
За него много малък е светът,
събран в любов, но и в космичен друм.

Оставил всички чувства в стихове,
за дом, за майка, за Родина ,за
неизживени още грехове,
отлита в своите си небеса.

Потомците на този светъл дух
дали по стойност ще го оценим?
Дано отворим и очи, и слух,
за онзи Димчо, който в стих е зрим.


31 август 2021г, Симеоново, вилата
Росица КОПУКОВА