ДЕТЕТО С БЯЛАТА КОСА
От ALEXONE™
· 625 прегледа
ДЕТЕТО С БЯЛАТА КОСА
Правихме подпорни стени в едно дере срещу основно училище. През междучасията идваха деца около нас, гледаха и коментираха по детски.
Веднъж забелязах между децата едно с бяла коса. Слабичко, мургаво и с особени очи. С очи, които не бяха за дете. Не се закачаше с другите деца, а и те не приказваха с него. Когато удари звънеца, всички малчугани хукнаха към училището, а детето с бялата коса остана. Като, че ли звънеца не се отнасяше за него.
Как се казваш? - попитах аз.
Марин.
А защо не отиде с другите деца в час?
Така. Тук ми е по-добре.
Погледнах го и разбрах, че детето с бялата коса е някъде далеч от мен в мислите си, много далече.
Ще изпуснеш урока.
О, о, чичка, аз съм изпуснал много. Па бех и болен, та мен не ме изпитват.
Защо?
Не знам.
Какво те болеше? – продължавах да питам аз – а на устата ми напираше въпроса „Защо ти е бяла косата?”.
Сърцето - беше краткия отговор.
И сега по-добре ли си, Маринчо?
Не знам. Ама там в болницата дават много малко манджа, бе. То и в общежитието е малко, ама някой път има допълнително.
Какво общежитие?
Ами в тов за сираци.
Ти сирак ли си?
Абе, не съм, бе. Имам майка, имам си и татко.
Тогава защо си в общежитието?
Ами къде да ида? При тях в пандиза ли?
Занемях. От долу по улицата, покрай дерето идваше ладата с вратовръзките. А те искат работа.
Маринчо, не гледай мен, ами влизай в часовете, все ще научиш нещо – казвам му аз закъснелите си прозрения.
Що ще науча? Знаеш ли какви лигочи има още из тия дечурлига? Пък и госпожите така гадно им се мазнуркат... Мен все едно, че не ме виждат.
Погледнах го. Нямаше нужда от инспектори, колегиуми и съвещания с кафе... Оценката беше точна.
Баща ти, защо е в затвора? – уж нехайно питам аз.
Ами, защо? Защото утрепа едни мръсници. И майка е там. Двама души. С балтията. Не си ли чул?
Подучух нещо, но какво и как е станало – не знам.
Изхвърлях с лопатата нечистотийте от дерето и поглеждах към Маринчо – детето с бялата коса. Изглежда му допадах.
Ау, беше много страшно. Начи, баба после полудя – откачи. Дойдоха едни с линейка, вързаха я и я откараха в лудница, ама тя взе, че умря там. Леля каза, че била голям инат.
Начи, лани есента, една вечер си гледаме телевизия. Дойде от горското – татко работеше в горското – един джип и откараха него и още един в балкана да докарат дърва за познати на шефа им. В това време един от горските, с негов приятел – и двамата пияни – идват у нас да натискат майка. Биха ни много. Баба, цялата беше в кръв докато я връзваха с кабела от котлона. Мене ме ритаха докато помня. Свестих се под леглото от страшни викове. Едвам си поемах въздух. Разбутах един крак до главата ми и се измъкнах. Много кръв имаше. Майка – гола до кръста – ме грабна и като луда ме целуваше. Имаше няколко полицаи дето се мъчеха да извият ръцете на татко. Една фуражка беше паднала на главата на баба, с козирката назад. Тя скимтеше от радост, че не могат да надвият на сина и с едно захлупено око. Ченето и го нямаше. Татко ме видя и изрева силно – О, о сладкото ми детенце – живо е!
На дъските лежеше един човек, целия в кръв. Другия умрял на сутринта в болницата.
Та така, начи. Откараха майка и татко в полицията и после в пандиза.
Пушех цигара след цигара.
Ама първо ги съдиха. Начи, татко, като отишъл в гората – заварил там, че се бере за други шефове и се върнал. И заварил какво става у нас. И направо с брадвата ги е сякъл. Съдията изкарал, че баща ми е бракониер и садист, а майка ми била ползвала момента да извика мръсниците щом си е свалила блузата. Тя, леля, плачеше като ми казваше какво е ставало в съда, та мъчно и разбирах – ма както и да е. Аз ще порасна. Дано има Господ!
Дано, Маринчо! А ти влизай в час! Влизай!
А аз – в ла**ата из дерето. Да не дойде ладата с някой „Господ”!
Препоръчани коментари