Today

Днес стоях сама там, като единственото, като последното дърво в света, със своите корени.. Дали те ще останат така дълбоко впити в земята или някоя буря ще ме изтръгне и ще ме запрати на другия край на света... Седях сама и гледах небето. Някъде още синьо, жълто, на места кърваво червено, небето ме закриляше, небето ми говореше, както преди време, преди години на едно друго място. Шептеше ми с устните на вятъра, но аз не го разбрах. Какво ми се е случило? Щом вече не разбирам шепота на вятъра... Може би съм толкова разочарована от себе си, че вече не съм съвсем същия човек, може би не ставам за нещата, в които вярвам и желая. Може би съм изгубила наистина по пътя си една част от мен, която никой не може да ми върне. Аз знам, че ти няма да си жив, ако ме няма. Но не само това е, не само това... Не знам. Въпреки разочарованието, умората, задълженията, там днес аз бях някак спокойна, почти щастлива. Защото имах един миг за мен, на едно различно място. Сама. Вятърът вееше косата ми и ми шептеше. Повей, ветре, а аз ще отворя сърцето си отново да те слушам, както преди, както целуваше с устните на морето и галеше със снежинките на зимата. Може би с дъжда всичко ще се отмие и аз ще мога отново да те разбера, сърцето ми ще говори с твоя глас, за да открия своя корен, да открия мястото, което ми е отредено на света...