• публикации
    58
  • коментари
    175
  • прегледи
    31409

неизречени... нечути...

Slyncheva

190 прегледа

***

Аз искам да мълча...

Изморих се да говоря...

Искам да избягам,

да се скитам из простора.

Да чувам вика си

щом крещя...

Да чувам тишината,

когато замълча.

Искам да се махна,

да бъда аз.

Писна ми да слагам маски

на всеки получас.

Защо играя вечно роли

на щастлива и добра?

Защо светът ме принуждава

да си крия същността?

Защо не може никой да ме приеме

такава, каквато съм сега?

Трябва ли и аз като вас да стана –

привидно истинска,

А всъщност зла?!?

01.01.2008г.

***

Искам да видя морето,

искам да видя брега.

Птиците в небето

и пясъка в ръка.

Искам да вдишам моя въздух

и видя моя изгрев,

и в небето вечер,

моята луна.

... Да се любим под звездите

и да крещя, защото съм щастлива,

защото съм с теб, не сама.

2007/03.01.2008г

* * *

Две следи по бялата пътека.

Две сълзи в нейните очи.

Две ръце изтриващи водата.

Две звезди изгрели в полумрака.

Две тела в едно се вплели.

Две сърца полуумрели.

Два свята коренно различни.

Две съдби разделени от живота.

Две души... но всяка,

поела в своята посока.

05.01.2008г .

***

С ярост изпълнена душата,

към теб обръща се сега.

Защо уж непозната,

а всъщност най-близка съм била?

Аз хиляди въпроси ти задавах,

но на един смислен отговор не получих.

Трябваше постоянно да те наблюдавам

и всъщност да те опознавам се научих.

Не съм само аз тази,

която чувствата прикрива.

Ти си онзи, който слабостта си

в пелена от фалшиви думи, вечно я увива.

Една съм, а после ставам друга..

Каква съм? Ще решиш ли докато съм още тука?

Но вече няма смисъл,

далече сме един от друг.

Аз знам, не съм ти безразлична,

дори не се опита да го скриеш тия дни,

когато бяхме заедно, макар за мъничко сами.

Понякога си мисля, че съм влюбена,

понякога греша.

Но винаги ще те обичам

и ще бъда в твоята душа.

За това щастлива съм

и не плача.

Усмихвам се, когато спомените ни

нахлуят в обърканата ми глава,

защото животът ни е кратък

и трябва да се радваме сега.

07.01.2008г.

* * *

По стълбата на живота се катеря...

Вървя нагоре и се смея.

Защо, мнозина питат ме,

животът е жесток,

а ти се смееш?

Защото нямам избор.

Какво да правя?

Да се свия? Да треперя?

Аз искам свобода.

Не искам верига на врата.

Докато мога, ще се боря,

ще се съобразявам само със себе си

и с всички за живота си ще споря.

Не ми трябват мантенели

по моя път мечта.

Аз искам само

пътни знаци осветени,

за да виждам пътя,

по който ще вървя.

Вие спирайте, защото искате,

защото трябва...

Аз ще продължа.

Не спирам, докато не срещна

очи в очи смъртта.

На пред вървя и не спирам,

животът ни е кратък.

Аз нямам време да премислям,

какво да сторя, че да бъде сладък.

Постъпки правилни, погрешни?

Кой решава пък това?!?

Аз мисля, понякога сме смешни,

когато твърде много мислим

над своята съдба.

Аз чувствам и вървя,

не мисля, че греша.

12.01.2008г.

* * *

Щастлива съм,

без повод и сама.

Щастлива съм,

защото чувствам обичта.

Ще се усмихна на луната тази вечер,

ще й пратя целувка да ти предаде.

А утре, слънцето на мен ще се усмихне

и топлота в сърцето ще внесе.

Ще те сънувам в бяло,

потопил крака в соленото море.

А аз до теб ще седна на брега,

ще те погледна нежно, влюбено,

наивно..., почти като дете.

Ще те прегърна, ще ме целунеш...

Ще се потопим в тихата вода.

Вълните ще ни галят с морска пяна,

магия ще ни донесе най-светлата звезда.

Вятърът ще гони злите мисли,

ще ни довее любовта.

Ще се събудя

и ще бъда твоя,

макар и не сега.

12.01.2008

***

С дъх на утринна роса.

С аромат на морски бриз.

С усмивка истински красива.

С детски поглед чист...

Такива спомени връхлитат,

когато появи се самота.

Любов ли бе?

Или лъжа открита?

Или просто някаква мечта?

Със самотата,

идва болката - Тъга.

С нея всичко си отива,

дори присъщата ни суета.

И нямаш нищо,

когато денят отива си до вечерта.

И после, ражда се отново смисъл,

щом посрещнеш сутринта.

С лице сияйно, като изгрев.

С ръце горещи, като жар.

С глас вълшебен и влудяващ...

Но вместо обич да те води,

страхът, ти беше господар.

25.01.2008г.

* * *

Да плачеш без глас.

Да мълчиш гръмогласно.

Да сияеш без огън.

Да помръкваш без жар.

Да се будиш без сили.

Да заспиваш без плам.

Да пропадаш с надежда.

Да летиш без криле.

Да се луташ с идея.

Да откриваш без смисъл.

Да търсиш отрова,

но да няма къде.

31.01.2008г.

* * *

Изморени клепачите тежки,

затварям аз бавно сега.

И търся в съня да намеря,

смисъл отново да продължа.

И всяка вечер намирам нещо аз явно,

щом посрещам пак сутринта.

И новия ден ще живея,

щом те видя Зора.

Изгрев, хаос, тишина,

настъпва залез, с него мрак...

И пак клепачи натежават,

и вятър движи се с луната в такт.

31.01.2008г.

* * *

Прокоба тежка,

орисия зла

Какво ми стори,

ти Съдба?

Защо не мога други да обичам?

Защо оставам си сама?

Защо отблъсквам любовта им?

Защо се спирам,

когато имам зелена светлина?

Какво се случва с мен?

Какво ми става?

Защо с хората съм зла?

Не искам времето назад да връщам,

а напред да превъртя.

Да премине бъркотията в главата.

Да мога частите да събера.

Да ги поставя на местата

И нов пъзел да започна да редя.

Там картината ще бъде друга,

сама ще си я избера.

И ще бъда аз щастлива.

И ще бъда аз добра.

Животът ще се промени

и с него, ти Съдба.

16.02.2008г.

* * *

Мразя, когато мълчиш,

мразя, защото боли ме.

Мразя, когато обичам те!

Мразя, защото убиваш ме.

Време, време...Но колко още?

Не мога да чакам да се изтече.

Защото то ще свърши и

ще си останеш за винаги в

в счупеното ми сърце.

Искам да живея аз на ново.

Искам свобода.

Не желая да си повод

за всяка следваща сълза.

Не искам да ме мъчиш,

не искам нови рани да ми причиняваш.

Не искам да ме мъчиш,

не искам стари да отваряш.

Колко още трябва да изстрадам,

колко,че да спреш?

Колко още трябва да избягам,

че да задмина утопичния копнеж?

Ти жесток си и брутален.

Харесва ти, когато ме боли.

И нечовечен си и безпощаден,

не оставяш любовта да отлети.

22.02.2008г.

* * *

Красиви думи, истински, желани,

уви лъжа били са те.

Красиви думи, чакани, мечтани,

но нищо значили са те.

Красиви думи, лъжовни,

говореше ми ти.

Не бяха те безплатни,

а скъпо струваха дори.

С цена висока плащам си сега.

С цена на две счупени сърца.

Едното счупи се преди години,

а другото... до утре ще умре.

22.02.2008г.

* * *

Какво да правя?

Пак в черна дупка се намирам.

Какво да мисля,

щом усещам как умирам?

Да се боря ли с таз проклета орисия?

Да се боря или в черупката си да се скрия?

Изморена съм от твоите обиди.

Изморена съм от твоята игра.

Не искам да я продължавам,

искам да я спра.

Загубила ме наречи

или ужасно слаба.

Не ми пука,

щом ще вдишам свобода.

„Предавам се” ще кажа даже,

за да забравя и да полетя.

Не искам с теб борба да водя,

кой по-достоен е сега.

Не искам да се тровя с твоите слова.

Престани да ме тормозиш с глупави лъжи.

Смисълът на всичко, отдавна се изгуби.

Моля те, ме забрави.

Но постарай се, този път, да е завинаги!

23.02.2008г. 03:19ч.

* * *

Колко истинско беше всичко...

и колко фалшивите дни...

Колко обичах те, Господи!

Колко, не знаеш, дори!

Грешах ли щом мълчах?

Грешах ли щом не спирах да говоря?

В мен ли бе вината?

Или пък беше твоя?

Какво трябваше да направя?

Какво трябваше да изрека?

Защо не ми го каза?

Или си мислеше, че ако го чуя

пак ще спра?

И аз не знам,

какво бих сторила тогава.

Но и да го мисля, няма смисъл,

друга е реалността.

А колко истинско беше всичко

и колко истинска с тебе аз бях.

Не трябваше да се разкривам.

Не трябваше да вкусвам твоя грях.

Но какво да сторя вече? Късно е!

Пак със спомени ще си воювам.

И ще се крия от свата, за да не виждат,

че от глупостта си се срамувам.

26.02.2008г.

* * *

Бях за мъничко щастлива,

бях със теб...

и всичко бавно си отива,

за тази болка няма лек.

По-добре е да сме разделени.

По-добре далеч един от друг.

Не искам повече промени.

Мисля да остана тук.

И всичко беше, беше...

Няма вече... Край!

И искам да ти кажа „Сбогом” ,

но май това превърна се в обичай.

Стига вече...

Какво било, било –

щастие мъничко,

трепети истински,

радост вълшебна ...

... и моята обич... неземна.

Ако съдбата е решила,

отново ще ни събере.

Ако е писано,

пак една в друга ще вплетем ръце.

27.02.2008г

* * *

Ако можех, щях да променя света,

Щях да бъда друга...

Ако можех, нямаше да се родя.

Не ми харесва тоя свят. Не ми харесва!

Аз искам да направя нещо,

а друг ме дърпа на страна.

„Ти не можеш. Не се бори” –

вечно чувам...

Щом не мога, защо съм стигнала до тук?

Защо успях да имам всичко, което исках?

Защо постигам своите идеи?

Защо не променям още своите идеали...!?!

Престанете, хора! Престанете!

Да съсипвате човешките мечти!

Защото вий, не можете да победите,

на мен това започва да вреди.

Ами, хайде, вземете своята награда

и ми дайте тишина.

Оставете ми да си мечтая,

оставете малко свобода.

Нека аз сама си покоря върха!

28.02.2008г.




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход