...

На този свят безмъвно шептя,

а болката изгаря и не спира,

като карма ористта си нося,

като неспирен буен вятър.

Присядам,на пръстта свещенна,

земята да поеме моята болка,

луната с лъч да ме погали,

морето бурно да прелива.

Докосва ми нозете с ласка,

която само то умее да дарява.

Поема част от болката в мене

но тя в мене ще остане знам.

Притихвам като птица уморена,

заслушана в шума на вълните,

и само вятърът нашепва тихо,

запей,избърши сълзите.