• публикации
    26
  • коментари
    23
  • прегледи
    11878

Намери ме...

raurava

224 прегледа

„...и тя разбра, че човек е изгубена прашинка светлина, мъничка капка мълчание, снежинка - мечта, която докато падне се стопява, топлата сълза на самотата, изплашеното ехо на вечността, понасящо своята тъга на безсмъртното съществуване, безкрайна пътека от трепети...

...и затваряше очи, защото иначе нямаше да може да направи крачка към бездънната себе си, която не познаваше, и сякаш се боеше да опознае, не обичаше много, но безумно й се искаше да обича, на която й беше нужна радостта на чувствата, макар да срещаше само болката й...

вървеше...по брега на отчаяната си същност... ”

И в плачещото утро на новия ми ден с една запалена цигара и кафе...

Откраднатите й моменти в живота станаха твърде много за да продължаваше с преглъщането им. Не отричаше че обича много повече от „Обичам те”, но в крайна сметка си оставаше сама, защото даваше повече, от колкото получаваше. Ех ако се бе родила малко по-егоист или да не беше се раждала докато не се събереше повече егоистичен материал за оформянето й като личност.

...докато се стичаха сълзите на дъжда по стъклата-параван между моя вътрешен и външен свят...

Момента в който горещия душ отмиваше нишката й с преди, полагаше основите на една нова личност – сега. Отчаяно се нуждаеше от прегръдката на някой непознат, който ще я раздели с рутината и машиналността в живота й. Някой друг – не по красив или по забавен просто някой чужд.

Кафяво в няколко нюанса, това ще бъде неин цвят за изневяра. Взе решението доста трудно и не заради някаква измислена съпружеска вярност, просто се плашеше от точно този вид подробности, които за нея бяха нещо ново. Но истината е, че човек е способен на какво ли не, дори на това на което е неспособен.

...който беше стенещ и невъзможен за понасяне...

Тъмно, тъмно, тъмно...време е. Кръстовище и фаровете на колата като очи на дива котка я принудиха да спре. Бавно с тихо ръмжене се приближи – отворена врата към другата нея която не познаваше но й се искаше да опознае.

...и се сливаха със собствените ми сълзи, които са...

Все едно кожата й имаше очи и желания и бе нещо отделно от нея самата, а неговите докосвания я предизвикваха да мисли и реагира. Остави се в ръцете му без протест и без контрол, само на усещания и импулси. Харесваше начина, по който плъзгаше ръцете си по тялото й, и този негов аромат на кафе и пури направо я побъркваше. Можеше да му се остави завинаги, чувстваше че това е единственото, което искаше. Съзнанието й рисуваше картини в които бяха само те – той и тя. Остави мечтите си да се вихрят свободно и решително в минутите и секундите на живота й – сега.

...за теб – ти си моят ад и рай ти си моята призма – моя мисъл и копнеж – това което не успях да преживея като реалност – това което просто измечтах.

Светлината на утрото обля тръпнещото й тяло, тя отвори очите си, като отърси паяжината на съня и се усмихна, долавяйки аромат на пури и кафе. Как беше живяла до сега без чувството, което озари събуждането й, колко бе загубила. Сега се чувстваше щастлива и изпълнена с желание за всичко, някаква такава лека и нехайна. Просто беше влюбена и нищо друго не бе в мислите й освен – кога ще го види пак.

Колко сиво е наоколо, и пусто и жестоко колко тиха и подтискаща е тишината, мразя себе си и всички други...спомените ме болят и викат, давят се в тъгата ми и пак изплуват...

Имаше нужда да мисли за него всеки час, всяка минута – не й бяха достатъчни само съобщенията и кратките телефонни разговори. Стана параноична, дори в банята влизаше с телефона. Ставаше с очакването за познатия звън на съобщението и заспиваше с тази мисъл. „Обичай ме” й светеше в съзнанието „Само това искам – Обичай ме”.

...искам да потъна в забрава и да мина прехода, да бъда пак отново аз, искам него да го няма никак, все едно е сън – кратък и елементарен...

Ден на жажда – един такъв отчаян все едно роден от мрака, препрочиташе отново и отново съобщенията в телефона си, чакаше и отново и отново.

Следващо очакване, надежда. Кога щеше да свърши това? Нямаше сили нямаше нерви нито желания...имаше само безсъние.

...и това ще мине и това ще мине...но кога...чакам.

Събуди се и вдиша нещо ново – прохладно утро и усмивка. . .

Толкова ли е трудно да се повярва, че каквито са мислите ни, такива ставаме и ние. Мислите ни са нашия живот. Светът около нас е само това, което вярваме че е. И границите в мисленето ни, чертаят ограничеността на възможностите ни. Променим ли мислите си в положителна насока ще ни се случват много по-добри неща. Толкова ли е трудно да повярваме че ние владеем живота си – мислейки. Мисълта е енергия – възползвай се!




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход