Есе за човека и свободата

angeligdb

1538 прегледа

Ако очистя съзнанието си от тежкия баласт, който се таи в него, ще застана пред един свят, който носи в себе си удивителна непонятност: нищо не е сигурно; да не забравям, че вече съм се отказал от “привичното”, “известното”, мнимо “сигурното” и пр. Едва тогава в потискащата “замъгленост” на съществуващото – нищо че навън е сияещ, облян от светлина ден, или пък е нощ, подсилваща тайнството – улавям онова, което “остава”, от което “не мога да се отърва”: аз съм е едното, а нищото на “не-Аза” е другото. Проблясва ми също, че от това нищо аз мога да направя всичко, опирайки се на себе си, т.е. на свободата, която усещам с цялото си същество – стига наистина да съм именно при себе си. Моето аз обаче е единственото, което безсъмнено съществува, “ние” още го няма, няма и нищо друго: “другото” се ражда благодарение на мен, земята, по която ходя, тревата, която ме гали, цветовете и уханията, които мога да уловя, дърветата, бляскавия хоризонт, реката и морския бряг – всичко това са мои постижения, без мен, ако отвърна погледа си от тях, и тях ги няма. Без мен няма нищо…

Преизпълнен с усещането за тайнственост, аз съм готов да се “впусна в живота си”. Не бива обаче да забравям, че аз съм “точката, около която всичко се върти”, средоточието на моя живот, от който аз трябва да “извадя” именно принадлежащато ми, моето. Виждам около себе си хора със загрижени или пък принудено сериозни лица (демонстриращи вероятно, че прекрасно знаят накъде отиват!), някои от тях са ми близки, други не познавам и не разбирам. Но аз не мога да се разтворя в тях, аз съм осъден на бъда при себе си, аз не мога да избягам от себе си. Аз мога да направя каквото поискам с живота си, и точно тази откритост на безброй възможности ме прави прекалено обезпокоен, изпълнен с неотменната ми загриженост какво да правя, как да живея, накъде да вървя. Мога, разбира се, да не правя нищо – дори с риска да бъда презрян от околните, дори и с риска да “резигнирам” в безволие до самата си смърт. Като казах смърт, нека да посоча, че тя е “неотменно съпровождащото” ме през целия живот. Аз не мога да си представя живота без смъртта, той е нейно “отрицание”, но сам е пропит (наред с другото!) от усещането за неотвратимост, което свързвам със смъртта. Тя е “тук при мен” непрекъснато, дори и когато не мисля за нея, тя ме “дебне” на всяка крачка. Смъртта в края на краищата е моята неизбежна “крайна възможност”, “събитието на финала” – финала на вървенето, наречено живот. Аз непрекъснато си “разчиствам сметките” със смъртта, тя се радва на слабостта ми, тя е “огорчена” когато съм силен и трудно може да ме сломи, да надмогне жизнения порив, на който съм само “крехък съд” за пренасянето му някъде и кой знае защо. Но да оставя смъртта, нейното натрапващо се присъствие не ми е приятно, за постигането на нейната загадка се иска преди това да съм наясно с живота. В един миг осъзнавам, че любовта ми към живота е нещото, на което трябва да се доверя безразделно. От този момент пристрастеността ми към живота “ме изправя на крака”; аз по-уверено поемам по пътя си, чиято посока – да не забравям това! – зависи единствено от мен.

Вярно е, че усещането за захвърленост в света е отвреме-навреме особено силно. Никой не ме е питал искам ли да живея “тук-и-сега”, и поради това захвърлеността ми ме съпровожда в моето всекидневие, усещането за нея е непреодолимо. По същия начин, както ме съпровожда и също така неотлъчната от мен възможност за умиране (”у-мира”!), за болезнената ми все пак раздяла със света. Но именно това ме импулсира да “правя” по някакъв начин света свой, близък, уютен, да не се примирявам с абсурдната отхвърленост от него, усещането за която също не ми е непознато. От мен се иска “да предприема нещо с него”, да не се оставям на това той “да ме подхвърля” – подобно на носено от вълните и от морския прибой парче изгниващо дърво. Как обаче да го направя, какво се иска от мен за да победя инертността на света, на безмълвния свят – чието мълчание ме потиска, но и ме стимулира да се чувствам достоен за “победата”?! Вярно е, че аз всеки мой нов ден (който Бог милостиво ми е дал!) не правя друго освен да задълбочавам своята ориентираност-в-света, а с това и да заякчавам връзките си с него. Но не можем само да стоим настръхнали един срещу друг, не ни ли се налага да се “опознаваме”, да си “протягаме ръка”, да се предразполагаме един към друг – та нали, така или иначе, ние все пак съ-съществуваме?! Оказва се, че аз всекидневно съм принуден да се съизмервам със своя свят, да се убеждавам в превъзходствата си над него, но също така и да се прониквам от неговата значимост за съществуването ми, чиято арена е тъкмо “този свят”. Не се питам дали той е “най-добрият от всички възможни”, но задоволството ми от ме самия в някакъв смисъл зависи и от това доколко “се разбираме” със света, доколко синхронизираме действията си в неразделното ни общо съществуване. Стремя се да възприемам своя свят като “живо същество”, благодарение на което не обеднявам, а обогатявам своята жизненост. Ние – аз и света – сме “спътници” в едно все пак “продължително съществуване”, аз зная добре този факт. Това, че светът (с всичко, което му принадлежи: тази книга, този прозорец, този камък, тази пътека, този хълм с безобразния паметник на върха му…) ще ме надживее (дали?!), е нещото, с което аз все пак трябва да се съобразявам, което не бива да подценявам.

Около мен, казах, е един разливащ се навсякъде поток от забързани хора, за които, изглежда, най-важното е да демонстрират, че знаят накъде вървят, какво искат, че колебанията са им непознати, че им е чуждо всяко безпокойство. Аз съм и едновременно не съм като тях, ние сме близки, но същевременно и съвсем далечни: тази тълпа, сред която отвреме-навреме разпознавам приятни лица, няма никакво превъзходство над мен, аз не искам да се слея с нея до степента да загубя тъкмо себе си. Усещам обаче, че всеки един от “съставящите” я е индивиди като мен самия, че “носи” в и “със” себе си цял един свят, че зад очите му се крие загадъчна вселена, че е личност, която може и да ме превъзхожда, която може и да е “нещо повече от мен” – въпреки това аз от себе си не мога да се откажа. С всеки от тях – с “личните” и безличните и непознатите ми от сивата тълпа! – аз бих могъл да бъда както съперник, така и партньор, да бъда безразличен и чужд, но също така и близък и “различен” (в сравнение с това какви са другите за него!), да бъда враждебен, но също така и проникнат от доверие и дори уважение. В един момент разбирам онова, което много по-късно “научавам” от философа, а именно: “човек разчита на себе си – и на другите, но само доколкото и те могат да разчитат на него”(С. Герджиков).

Всеки ден (и особено сутринта!) аз решавам какъв да бъда в него, т.е. какъв за мен ще бъде този ден. Отказвам се от перспективата “да не стана” и “да му обърна гръб”, оставайки бездеен в леглото. По не докрай ясни ми подбуди все пак смятам, че тази възможност не е моя – защо така правя? Защо обаче все пак ставам и тръгвам по някой от прострелите се пред мен пътища – за да “правя” живота си, за да се възползвам от него, за да доказвам, че съм жив?

Новият ден е предизвикателство пред мен самия (възобновяващо се всеки ден!), а и все миг ми предлага нови предизвикателства. Дали пък не се “блъскам” цял ден тъкмо заради тези предизвикателства? Какво ме привлича така към тях, каква е тази стръв, тази страст към предиз-вик-ателствата? Защо и дали обичам рисковете, свързани с тях – макар че рискът не винаги или рядко е отговор на предизвикателство, което ми е отправено? Дали пък рискът не е предизвикателството, което аз сам си устройвам – за да усещам по-ясно, че съм жив?

Вярно е, че не се оставям безучастен към безброй предизвикателства, с които всекидневно се сблъсквам. Най-голямото предизвикателство пред мен е винаги откритата възможност сам да решавам какъв ще бъда аз самият. Това се нарича и “обозначава” с думата свобода. Аз искам (или не искам) това какъв ще бъда, т.е. дали “това” или пък “някое друго” бъдеще е свободно избраната от мен възможност, касаеща единствено мене. Не съм обречен да изпитвам безразличие към своето бъдеще – ето го началото на моята свобода, която, веднъж усетил я, ме опиянява подобно на опиум, на наркотик. Моята “зависимост” единствено от свободата е най-сладкото, което, предполагам, и другите прекрасно разбират – що се отнася както до моята, така и до тяхната свобода. Лично аз ценя свободата на другия наравно със своята собствена – нима може да бъде другояче? От тях обаче искам само едно: да не ми се месят, да ме оставят да живея както аз искам, т.е. да признаят свободата ми по същия начин, по който аз признавам тяхната свобода, по който аз не им се меся – и не ме интересува какво правят с живота си. Ако “теглим” границата между свободите си, ако никой не пристъпва в чуждата свобода, то едва тогава ще се разбираме. Едва на тази основа можем по-късно и да “координираме” усилията си, да обединяваме силите си за постигането на нещо, което еднакво ни привлича. Когато обаче се опитват да ми пречат, когато уловя, че не зачитат свободата ми, “връзките” между нас се скъсват, скъсвам ги без съжаления и отново се “хвърлям” в свободата си: казах, че от нея аз няма да се откажа.

Съобразно със свободата си аз се “разпореждам” с всеки миг: избирам какво да правя, как да го употребя, какво искам да се случи с мен самия, каква ще бъде посоката, която следвам с действията си. Не мога непрекъснато да преценявам защо това ми се случва, и също дали посоката не се нуждае от корекции: отдавам се на “анализи” едва когато съм “притиснат” или когато усещам приближаването на неотвратимия провал. Тези не така редки (чести?) кризи на моето всекидневие, в които аз като че ли губя ориентирите, независимо от това съвсем не са приятни, но в някакъв смисъл са и благодатни. Те ме притискат да се вгледам в себе си, да се “отлепя” от едно всекидневие, което за мен е станало рутинно, което е започнало да ме гнети с монотонността си; моята свобода, желанието ми да съм свободен, ме задължава да съм гъвкав, а не “неизменен”. Откривам, че възможностите пред мен никога не са изчерпани, че има толкова много неизвървени пътища, дори че и аз в някакъв смисъл мога да бъда друг. Да стана различен в сравнение със самия себе си – нима това не е добро особено след като съм презрял себе си, след като цялото ми същество не понася съществуването, което “водя” – или което по-скоро ме води нанякъде, аз не разбирам къде; възможно е да ме доведе и доникъде. В подобни кризи аз се вглеждам внимателно и мъчително в проекта на предвидимото и желано бъдеще на моето самобитие, и открил застрашаващата непредвидимост и осланяйки се само на съкровената желаност на едно бъдеще, аз “запретвам ръкавите си” да го сътворя, да му придам живот, да го “доведа” при себе си. Всичко ще се види след това, не бива да съм припрян и да искам повече от това, което мога да имам: абсолютната сигурност е недостижима, безпокойството остава. Вероятно това е така, защото аз все пак съм човек, а не ангел или пък бог. Когато обаче се “вразумя”, че сам мога изцяло да “програмирам” бъдещето си, то неизбежните разочарования отново ме пренасят на здравата почва, “свалят ме от облаците”, показват ми истината, че очарованието от битието се заключава в неговата непонятност, в тайнството, което аз не искам да развалям.

Предприемам действия и се “блъскам” с делото си, което искам да доведа до един по-добър, до най-добрия край. Не зная какъв ще бъде “края”, но че искам той да е “най-добрия” – нима това не е прекалено човешко и разбираемо мое желание? Аз мога непрекъснато да се пренасям в бъдещето, да “изчислявам” шансовете си, да подбирам най-верните средства, да сменям посоката когато установя, че съм тръгнал “встрани”. Смесицата от “понятно” и “непонятно” в моето бъдеще (а и в сегашното ми!) ме импулсира още повече да съм активен, да прояснявам възможностите си, да не се оставям на спокойното движение на “нещата от себе си”, при което аз – действащият! – сам себе си съм елиминирал от действието си. Проявявайки понякога дързост, а всеки път най-вече настойчивост, аз успявам, въпреки стелещата се върху ми неизвестност, да придобивам една частична сигурност. Тя ми казва, че не всичко при мен е “сгрешено”, че не всичко “в корена си е… гнило”, че нищо не е безвъзвратно загубено и т.н. Това ми стига: грижата за това какво ще бъде е преди всичко моя неотменна грижа. Но понякога съм склонен да мисля, че не е само моя – и тогава “независещото от мен” става мое оправдание, от което само изпитвам погнуса: заради показаната слабост. Затова аз не искам да се оправдавам, предпочитам да поема вината си изцяло – щом станалото касае единствено мен самия. Оправданията съвсем не помагат, нищо че се “оневинявам”, аз пак губя; ако разчитам на тях, нищо няма да постигна.

Разбирам добре, че има неща, които само аз мога да направя, при това най-добре, така, че да постигна значим ефект и дори успех. Откривам, че един вид “аз за това съм роден”, че “нищо друго не ме интересува” в същата степен, че без моята намеса и без активното ми участие “светът ще се провали” или поне ще стане “по-лош”. Казват, че подобно усещане било “мисията” на един живот, и може би са прави: ако мен ме няма там, няма да стане това, което ще стане само “с мен самия”, при дейното ми участие, благодарение на грижите ми. Допринасяйки по този начин за “развитието на света” и за “движението му към по-добро”, аз се чувствам на мястото си и на нужното ниво. Когато това изключително усещане изчезне или се изпари, когато разбера, че някъде съм излишен, аз “губя почва под краката си” и не се успокоявам докато не усетя “твърдото” под нозете си. Общо взето не обичам “да потъвам”; стремя се да бъда като “тапа”, която винаги е отгоре…

Радвам се на успехите си и “страня” всеотдайно от провала, въпреки че и той понякога ми се “озъбва” тук и там. Моето усещане, че успявам да постигна нещо, че мога да умножавам завоеванията си, че ставам богат и че надмогвам всеки ден застрашаващата ме “празнота” и разпада на жизнения ми свят, свързан с нея, ми дава “криле”. Всичко това е илюстрация, че “аз нещо струвам”, че не се оставям, че “вътре в мен не кънти на кухо”, че способностите ми са налице и на тяхна основа аз мога да имам много – и ще го имам, имам го, но… никога няма да спра бездеен. Но това е най-малкото: важното е, че по този начин аз ставам нещо, че съм, че ще бъда това, което искам, че аз от себе си няма да се откажа. Излиза, че живея заради натрупването на сила (не заради “прахосването” й!), че моята собственост е концентрацията на енергия в моето тяло и душа, че непрекъснато съзнавам си новите възможности. Затова онова, което имам и най-вече съм, е предпоставка за неудържимо напредване и за личния просперитет, който аз напълно заслужавам. Всичко това и особено аз самият е мое постижение, сътворена от мен ценност и безценна жизненост; на основата на направеното от мен няма как да се отрече, че не съм живял напразно, без смисъл. Но главното ми богатство съм аз самият, това, което съм, и особено това, което ще бъда. Защото животът продължава каквото и да се случи, това е моят живот, животът такъв, какъвто сам съм го направил – и за нищо не съжалявам.

Разбира се, не искам никой да ми се меси, да ми пречи и не чакам ничия помощ като “подаяние”; от другите искам това, което аз самият не допускам спрямо тях – аз на никой не се меся в живота му. Има безброй “условности”, които ми се налага да спазвам, защото те са полезни, защото без тях нещата се объркват. Откривам например, че светът в общи линии е добре устроен, че не се нуждае от особена промяна, че дава добри възможности, стига да не си “заспал” или пък да “проспиваш” (без да усещаш!) живота си. “Условностите” и “заварените съглашения” относно подредеността и правилността на съществуването, ме устройват. Но ако открия, че нещо липсва, аз мога да проявя инициатива и със съгласието на другите да допълним “правилата на играта”. Няма игри без правила, а “жизнената игра” остро се нуждае от все по-добри правила и от разумни промени, които не отричат миналото, а само го подобряват. Свободата ми от тези правила не е застрашена, защото аз разбирам, че са необходими, че без тях ще се появят излишни рискове и че ще стане по-лошо. Неслучайно са казали “лош закон, но закон”, беззаконието е най-лошото, но това не значи, че нищо тук повече не може да се направи. Има си “продавачи на идеи” за това какво трябвало да бъде, това са т.н. политици, някои от тях говорят смислени неща, аз ги подкрепям и така допринасям за движението в желаната от мен посока.

Като че това е поне малка част от начина, по който аз правя своята лична история. Искам да бъда зачитан, искам свободата ми да е непрекъснато до мен, да не ми се пречи – и ако това е така, аз мога да постигна много, поне онова, което е по силите ми. За другите, предполагам, е същото – нищо че сме различни, че никой не е “еднакъв” с мен, не е мой “двойник”. Казано е, че “в пот на лицето ще си изкарваш хляба”, и това е самата истина; всичко останало обаче е много по-лошо за човека. Не искам никой да ме “носи”, но не искам и аз да нося някои, пожелали да се “излежават” на гърба ми. Ако всеки разбере “що значи да си човек” и се възползва от всичките възможности (а те са безброй!) на човешкото, поне от някои от тях, няма как да не успее, да не постигне нещо. Вярно е, че животът ми е даден за наслаждение и задоволство от себе си, но за да ги имам, за да “пребивавам” в тях, преди това трябва да съм се погрижил за това “да не съм отишъл извън него”. Смятам, че живея само за това да се причастявам във вярност и да се овладявам все повече не от друго, а тъкмо от живота. Моят “компас” показва винаги тази посока. Животът е предизвикателството, благодарение на което мога или да попадна в сърцевината на живота, или да се изложа като… “стрелец”, поради което – при мен поне е така – неимоверно ще страдаш. Но ако страдам заради това, че не живея истински, то тогава това ми показва, че неописуемото блаженство е тъкмо “при” живота, не другаде…

Не искам и няма да допусна думата свобода да си остане за мен просто дума, “високопарно гръмко звукосъчетание”. Ако свободата за даден човек е само и просто дума, ако тя за него не е “нещо много повече”, то такъв човек се е отказал от нея, от всичките й предимства, т.е. е станал несвободен. Аз това не мога да допусна. Ето защо моето отношение към свободата е извор на моята “същност”, свободата е най-важното, без което не мога. Чрез отношението си към свободата аз мога да разбера кой съм – и дори защо съм.

Не искам да правя апология на свободата, тя не се нуждае от това. Искам да вникна в своя усет за свобода, да се убедя доколко той е жив. Свободата най-напред ми се явява като онова, от което зависи животът ми. Предчувствието, че свободата е живот, а животът – свобода, ме владее от момента, в който усетих, че аз съм отговорен за живота си. Оттогава изглежда само това правя: съотнасям своя живот със свободата си, постигам своята жизненост като свободна, изпълвам се със свобода – за да овладея живота си, да постигна неговата неизразима тайна. Дали пък тайната на живота за човека не може да се постигне само на почвата на свободата? Що се отнася до мен, аз вярвам, че това е така…

Но какво е това свобода? – ето въпроса, чиито отговор търся всекидневно. Това, че обичам свободата, достатъчно ли е да я разбирам? Разбирам ли свободата си? – ето питането, което не ми дава покой.

Не ме задоволяват тривиалните отговори: свободата е “велика дума”, свободата е “избор между възможности” или “независимост на избора”, зависещ само от волята на човека. Отговорите, които претендират, че са “разбулили” тайнството на свободата, оценявам като унижаващи самата свобода. Те издават непростимо високомерие, самозабравеност, безчестие – един вид се смяташ за “по-горе” от самата свобода! Който не уважава свободата, той не я разбира. Аз не искам да подчинявам своя порив към свобода на някаква “теория”, която с факта на съществуването си унищожава самата свобода, прави я излишна. Свободата не може да се знае, в нея трябва да се вярва…

Сърцето ми най-добре разбира що е свобода. Когато чуе тази дума, то започва да се радва, да трепти с вдъхновение, да ускорява ритъма си. В този момент гърдите ми се вдигат по-високо – заради гордостта, че като човек съм причастен на това велико тайнство, наречено свобода. Ако е вярно, че в сърцето са изворите на живота, то какво значи тази всеотдайна преданост на моето сърце спрямо свободата? Щом сърцето ми е пристрастено към свободата, то тогава за какво ми е и приобщаването на моя разум към нея? Не искам ли прекалено много? И също: нима сърцето ми не изразява – само по себе си – най-висш разум?

Ако съумявам да подчинявам ситуациите на моя живот на изискванията на свободата – съвсем непринудено и спонтанно – то това изцяло ми стига. Ако моите “реакции” носят в себе си свобода, то аз съм свободен – какво мога да искам в “добавка” към това? Ако цялото ми същество е “впило” в себе си от свободата, ако аз усещам, че от свободата си няма да се откажа, ако намирам в нея най-могъщото очарование от живота си, ако изпитвам погнуса от онова, което е “противно на свободата”, то нима това не ми показва, че свободата е в мен, че аз съм свободен, че уверено смятам, че без свобода “животът не си струва усилията”, че накрая, от свободата ми никой и нищо не може да ме откъсне? “Овладян от свобода” – не е ли това моя идеал?

Аз се оставям на свободата си по същия начин, по който не мога да “оградя” себе си от живота. Това не значи, че се смятам за “особен” или за “специален”, това значи просто, че съм човек, че друго не искам да бъда. Аз като човек и моята свобода – “ние” сме неразделни. Следователно установявам в себе си някаква младежка пристрастеност към свободата, която ме прави човек. Не трябва никога да допускам да се лиша от това чисто усещане, примиреността на стареца не ми е по вкуса.

И тъй като зная, че главното за мен е тъкмо и само да бъда човек, то свободата, на която дължа това, е условието, което придава човечност на съществуването ми. Без свобода чувството ми, че живея и самото очарование от живота, заради което всъщност живея, ще бъдат загубени. Ето защо установявам в себе си една първична влюбеност в свободата, до която се свежда цялото ми разбиране за нея. Щом я обичам, значи я разбирам – и това ми стига…

Усещането ми, че съм различен, че съм свободен в решенията и постъпките си, увереността ми, че държа на себе си, на своето достойнство, ми дават правото да смятам, че съм личност. Личността според мен е същност на раз-личността (не на приличността!), от което следва, че индивидуалността ми е онова, което ме прави личност в истинския смисъл. От това следва, че има безкрайно многообразие от личности, а също и че ценното между тях е различното, а не “общото”, “еднаквото”, “безличното”. Богатството на човешките същества се дължи на различията помежду им, ако бяхме еднакви, то тогава щяхме да сме неимоверно ощетени и бедни.

Затова аз не се стремя да подражавам някому или да приличам на този или онзи, аз се опитвам само да разкрия себе си. Да бъда верен единствено на себе си, не на някой друг – нима имам друг избор? Ползвайки се от свободата си, аз имам възможността “да правя” себе си по най-добрия начин, да търся и постигам своята самобитност, да съхранявам усещането си за уникалност, за самоценност. Не ме е страх от моята различност, не се опитвам да я прикривам, не се опитвам да бъда “като другите”, аз намирам ориентирите на своето развитие и “разгръщане” единствено в себе си. От това следва, че уважавам различността на другите и самото им право да бъдат различни. Не ги “меря според моята мяра”, а също очаквам и те да ме възприемат по същия начин. Не харесвам “нагаждачите” (конформистите), които винаги са готови да пожертват себе си заради другите и заради временната полза. Смятам, че така те погубват личността си, а аз не искам това да ми се случи. Но нека да живеят както си искат, само да ме оставят и аз да живея както намеря за добре.

Щом съм личност, то аз ценя личностните прояви: за мен е толкова трудно да бъда безличен колкото за безличния е трудно да бъде личност. Личността може да бъде оценена като личност само от друга личност. Ето защо много ми е коствало да бъда личност в едно общество, в което се цени не личността, а тъкмо безличността, “масата”, “колектива”, “стадото”. Да бъдеш личност у нас е прекален лукс, който не ти прощават, за който всекидневно ти отмъщават. Не съжалявам обаче за това, че съм се борил и продължавам да се боря за правото си да бъда личност. Може да звучи малко “високопарно”, но за сметка на това е самата истина…

Човек е това, което иска да бъде – нима не е така? Значи ли това, че аз съм това, което съм искал да бъда? Ако пък съм неудовлетворен от себе си, то мога ли да стана това, което искам? Как обаче става така, че започвам силно да искам нещо? Толкова силно, че то неминуемо някога ще бъде – познавам себе си. Аз изхождам от себе си когато искам, това е най-сигурното, на нищо друго не мога да се опра така твърдо. Каквото човек иска, такъв той и е; или пък какъвто човек е, това той и иска – кое от двете е истината? Без значение е, важното е, че човекът – за да бъде човек – трябва много да иска, да не бъде мизерен в исканията си. “С малко задоволяващите се”, “скромните” не са от “типа” хора, към който принадлежа: ако си мизерен в искането си спрямо живота, то в резултат ще постигнеш само… мизерия. Това обаче не е моята възможност…

Ето че неизбежно стигам до този резултат на моята свобода: моето бъдеще е в моите ръце. Аз вървя към бъдещето си всеки ден, властта над бъдещето, над собственото бъдеще, е моя идеал. Какво повече човек може да си пожелае. Ето защо за бъдещето си не се страхувам, нито пък и от живота. Това съзнание ми дава моята свобода – “най-сладкото” нещо на този свят (нали, Санчо?!). Има ли хора, които още не са разбрали това?




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход