За този блог

Моят блог: http://angeligdb.wordpress.com/

Публикации в този блог

angeligdb

Ако попитат който и да е от нас: “Ти европеец ли си? Чувстваш ли се европеец?”, мнозинството ще отговори: “Да, така е, европеец се чувствам!”. И анкета направих по този повод и се оказа, че 80% от хората у нас точно така отговарят. Въпреки това обаче много често в разговорите у нас могат да се чуят ето такива противопоставяния: “Ние, българите – те, европейците…”. Ние сме били такива и такива, но европейците били онакива – и тук вече всеки според… разбиранията си или хвали, или пък хули “тях”, европейците; или превъзнася “нас”, или пък гледа към “българщината” доста скептично и дори със засилени дози нихилизъм.

Че европейците са ни изпреварили в това уж спор няма, но и за това в последно време все спорим: те били богати, но ние пък сме били… жизнени, умни, силни и дори мъжествени; те обаче били изнежени и какво ли не друго може да се чуе по адрес на горките европейци. Трябвало да пазим и да издигаме на “по-висока степен” нашето родно българско самочувствие. Не трябвало да се поддаваме на гадния космополитизъм, а трябва да се гордеем с българщината си – ни учат домораслите политически чалга-изпълнители от Атака и СКАТ, в които “българското” е в такъв отвратителен (даже… външен) вид, че човек да го е срам да се нарече българин като ги гледа и слуша.

Да казваш “те, европейците”, означава да мислиш себе си, пък и страната си извън европейското и Европа, значи да ги запращаш някъде далеч в… Азия или дори в Африка. Но тези, които с пяна на устата защищават “застрашената ни идентичност” някак си подсъзнателно явно искат да сме навсякъде другаде, само не в Европа – където винаги сме си били (поне в географския смисъл).

Други пък стигат до още по-голям абсурд (“ъпсурт”): ний сме “истинската Европа”; тук, у нас са корените на Европа; Европа трябва да се учи от нас на… европейщина; ний сме “люлката” и “бебето” едновременно на европейската цивилизация. Когато “ний” сме били Европа, “те” са… говорили с конете си… нали се сещате… – и умилителна носталгия обзема говорещия като си спомни… “светлият образ на героя от Лайпциг”. Те един вид после незаконно си били присвоили името “Европа”, а пък нас ни нарекли “Ориент”, “оттатъка на Виена”, дето свършвала Европата, понеже там се пиела боза и се яла шкембе чорба… мммм… с чесънец. Ний сме Европата, значи те ако искат да се нарекат европейци, трябва като нищо да проядат шкембе-чорба, щото какви европейци са те след като се гнусят от любимите манджи на нас, “истинските европейци”?!

И какво излезе – това “ние” и това “те” постоянно са ни в устата, и въпреки това се чувстваме стопроцентови европейци. Чувстваме се, демек, като самите себе си, понеже ний сме европейците, истинските, автентичните: с шкембе-чорбата си, с бозата си, с немисленето си, с простотията си, с чалгата си, с Азиса, Божидар-Димитрова и Сидерова, с тъпата си грандомания на селския дерибей. А “те” ще ми се правят на “засукани”, “изтънчени”, на “културни” ще ми се правят: щото ни смукаха силите, щото паразитираха на нашия гръб, щото забогатяха на наша сметка…

Като слуша човек такива приказки не знае да се смее ли, да плаче ли. Някога Демокрит се смеел на простотията, а пък Хераклит от Ефес – плачел, аз пък… се гнуся, на моменти ме е много срам. В други моменти си викам – нека да избиват комплекси, нека да “отреагирват” тъпи емоции, та да очистят душите си. Защото друг начин няма.

Това “ние” и “те” трябва да го забравим, за да не се самоунизяваме като нация. С Европа сме едно цяло от векове – само в ония 45 години бяхме Азия. В съвременна Европа вековни врагове, дето са водили страшни битки, днес са приятели – и само се надсмиват над предишните си заблуди: спомнете си поне сериала “Ало, ало”. Днешният европеец не е като вчерашния, ХХ век залезе наскоро, но светът вече не е същият. В днешна Европа никой никому не иска да “отнема” идентичността, напротив, Европа се основава на многообразието, в нея правото на различност е свещено. Идентичност не може да се “отнеме”, нито пък да се “загуби”. Нашата идентичност – това сме самите ние, но в най-вътрешните си дълбини (простотията не спада към нея, тя е “израстък”, подобен на тумора, но все пак доброкачествен). Но в някои души този тумор май здраво е притиснал всичко останало. Ала не бива да се оставяме те да ни дирижират живота. Някогашните “интернационалисти”-безродници днес са най-яростни “националисти” – и русофили-славянофили.

Нашата духовност е извечно европейска и християнска. Европа разнесе великата идея на Христос по цял свят и създаде една велика цивилизация на свободата. Доколкото сме християни, дотолкова сме европейци, дотолкова сме и себе си. И в същата степен – доколкото не се съзнаваме като “тях” – само показваме израждането си като нация, която не съзнава своите корени. Европа се основава на няколко фундаментални ценности: свобода, право на различност, уважение към отделния човек (не към “абстрактния човек”, а към конкретния жив човек и индивид), право на лично щастие според собствените разбирания. Бидейки християнски, народът ни е възпитан в тези ценности – дори и да не го съзнаваме така ясно. Тия, които крещят: “Ние сме… хубавите, те са… лошите!”, които разпространяват подобни злобни емоции спрямо Европа, именно те все едно живеят не другаде, а в… по-северната част на Азия – и нас искат да ни пратят там. Тая няма да стане, разбира се.

Радващото е това, че все повече хора у нас гордо заявяват: “Ние, българите, сиреч ние – европейците”. Ще дойде време, в което съвсем весело ще си спомняме днешните глупави страсти на деня: “кой бил повече европеец, ние или те?!”. Европа прояви доста голямо великодушие към нашите недостатъци, като твърдо заяви: “Вие, българите, сте европейци, вярно, вървяхте известно време по други пътища, но това е временна история, съвременността обаче ви зове: бъдете каквито сте – защото именно сте европейци, винаги и завинаги!”.

Аз така тълкувам влизането ни в Европейския съюз. Европа не каза: “Елате при нас!”, нито пък ние дълго ги молихме: “Вземете ни!”, както години наред ни представяха ставащото плиткоумните медии. Ние просто отново се срещнахме и така намерихме… себе си: българите преоткриха себе си, а Европа разпозна себе си в нас…

Срещнахме се, за да останем неразделни завинаги.

angeligdb

Преди около два месеца бях за една седмица на екскурзия в Турция. Обиколихме егейското крайбрежие на нашата съседка, бяхме в Троя, в Ефес, в Бодрум (древния Халикарнасус), в курортите Кушадасъ и Мармарис. Естествено, бях пленен от красотата на природа, от морето, великолепните заливи, островчетата, но особено от атмосферата и излъчването на тези места. Тук история и съвременност се преплитат, тук се срещат много цивилизации, като че ли човек усеща диханието на древността, и – все едно чувайки стъпките на Хектор, на Хераклит, на Александър Македонски… – едновременно с това може да възприеме с очите си подема и възхода на турския народ по пътищата на свободата, демокрацията и просперитета.

Разбира се, както и навсякъде, най-интересното и впечатляващото са хората. Оказва се, че съвременните турци са много дружелюбни, приятелски настроени, открити и гостоприемни хора. Навсякъде, като разберат, че срещу себе си имат българин, се усмихват, ръкуват се, казват: “О, комшу!”, черпят с кафе или чай… – личи си, че ни чувстват много близки, както подобава за съседи. Впечатли ме много това, че тези хора не страдат като нас от някакви глупави исторически комплекси, а са избавили душите си от подобни глупости и гледат трезво на нещата. Турция сега преживява страхотна модернизация и индустриализация. Днешните турци са образовани, интелигентни, владеят западни езици, общуват на равна нога със западноевропейците, с американците, с всички. В същото време не може човек да не забележи, че турският народ е изключително трудолюбив, навсякъде се строи, курортите и хотелите им са на най-високо световно ниво, а пък земята им се обработва най-старателно, до последната педя. Вярно е, че природата много им дава, но с труда си те създават всичко онова, на което се радват и което с достойнство показват на целия свят. Не може да не се отбележи и това, че Турция е напълно готова да стане член на Европейския съюз, че отдавна ни е задминала в почти всички области – и само след не толкова много време европейците няма как да не я приемат…

Но не за това ми е думата сега. Искам да кажа нещо за нашите преселници. Те особено силно ме впечатлиха. Разбира се, няма как да не се зарадва човек, когато много често среща там хора, които – като разберат че си българин – се усмихват, ръкуват се и започват да ти говорят на най-чист български език; да не говорим пък за приветливостта, която излъчват тези хора. Екскурзоводите, които ни чакаха във всеки град, бяха все наши хора, и ето за тях най-вече ми се иска да кажа нещо.

Тези хора са нещо като як “мост” между България и Турция. Те по мое мнение са свързващата душевна и духовна нишка между нашите два народа. Тези хора не таят в себе си обида или злоба срещу България – макар че спрямо тях родината се отнесе доста грубо преди време. Но това са горди и достойни хора, които ни уважават и които много обичат родината си – България. За нас и за тях България е една родина – понякога се виждаше как сълзи напират в очите им като говореха за България. Казват: “Аз съм роден в Габрово (да речем), завърших там образование, ходя си когато мога по родните места, в родния дом. Най-хубавите ми години минаха там, в родината. Сега работя тук, доволен съм, имам си всичко, но нещо от мен остана там – и няма как да се върне. България на всички нас е в сърцата ни!”. Много емоции и прекрасен пример ни дадоха тези великодушни хора в разговорите, които имахме с тях. Това е най-силното ми впечатление и тук искам да разкажа какво почувствах и до какви “кощунствени” мисли стигнах.

Един екскурзовод на средна възраст обаче беше най-колоритен: аз специално в него открих един много мъдър събеседник. Не мога да възпроизведа по никой начин неговия стил на говорене, но ще опитам, независимо от риска. Той ни говореше и за историята, и за съвременността, но така плътно, че човек се пренасяше и ги усещаше едва ли не с кожата си: много вълнуващо и ясно слово имаше този човек. Имам чувството, че от него може да стане голям писател; той, впрочем, е бивш учител, но сега работи като екскурзовод. Ще се опитам да възпроизведа най-показателното от неговите изказвания докато бяхме заедно, а то беше за малко, само за един ден.

“Браво – казваше той – вие вече сте в Европейския съюз, европейци сте вече, значи! И ние искаме, но Европа нещо ни гледа особено: май скоро нашата работа няма да се уреди. Но нищо, ние умеем да чакаме, ние не бързаме. А иначе браво на вас, влезте сега вие, пък после и ние ще дойдем… Какво да ви кажа за Турция днес – погледнете с очите си. Днешният турчин много работи, но си имаме всичко, произвеждаме какво ли не – коли, камиони, влакове, самолети, телевизори, абсолютно всичко, само… космически совалки май не можем още да произвеждаме… Природата ни е дала всичко – продължаваше той – но тя дава, ала в кошара не вкарва, както си казваме ние, по българските земи. Вижте как всичко тук е пипнато от човешка ръка, една тревица няма. Погледнете плантациите, тези прави редове, как душата на човека да не се усмихне като вижда това чудо: турците сме работливи хора, бачкатори, както се казва у нас, пък и у вас. Впрочем, за мен това “у нас” и “у вас” звучи странно, защото аз се чувствам българин толкова, колкото и турчин. По-голямата и най-хубавата част от живота ми мина в България, имам предвид когато бях млад, това не се забравя… и т.н.”

Например когато минавахме покрай огромна маслинова плантация, нашият гид ни обясняваше за маслината ето това: “Вижте пък каква чудесия е маслината! Цели гори от маслини има у нас, на всяка крачка има маслинови дръвчета. Сади се дръвчето, но трябва да минат доста години, за да порасте и да започне да дава плодове. После обаче това дръвче е вечно: като видите от тия, по-дебелите дървета, няма да е пресилено ако се каже, че някои от тях едва ли не са растели когато наоколо са се разхождали едновремешните гръцки философи… Иначе плода й ако го сдъвчеш пресен е с отвратителен вкус, не можеш да го преглътнеш и човек се чуди как древните са разбрали, че тази отврат може да се използва за полезни неща. Маслините се берат, после се слагат в огромни каменни или бетонни силози, като грамадни каци, заливат се с осолена вода, и трябва да втасват много време, за да станат хубави за ядене. Това са го правили древните, сега и ние го правим така. Хубавата маслина е тази, дето е по-мека, но сега много не ги държат в саламурата, а гледат да ги продават по-бърже. Така че като си купувате маслини, гледайте да намерите от тия, дето са по-меки, те са и най-вкусни… А иначе пък зехтинът е нещо страхотно, той е и лековит, и да се чуди човек как някогашните гърци са разбрали, че от този нищожен плод може да се вади такъв еликсир като зехтина… и т.н.”, този човек можеше много да говори за маслината, или пък за каквото и да било друго.

А ето, твърде любопитно е как този сладкодумец обясняваше историята на съвременна Турция: “Ние сме си били, знаете, вековна империя, османската. Но идват нови времена и за нас. Един велик човек, Мустафа Кемал е направил от Турция това, което тя е сега. Той е направил някои много прости неща, подобно на Петър Първи за Русия, които сега могат да изглеждат и смехотворни, но тогава явно са били доста необходими. Като взел властта и махнал султана, той наредил всички да хвърлят фесовете и да започнат да бръснат брадите си. Дал на Турция една хубава демократична конституция, в която пише нещо много важно: гарант на светската власт е войската. Когато някой политик вземе властта и започне да се прави на важен, генералите (а те всичките са завършили в Щатите и са напредничави и мислещи хора) му казват да се спре малко, защото може да му се случи някаква случка, и политикът мирясва. Но Кемал паша, наред с хубавите неща, направил и една грешка: дал права на жените. Не че имам нещо против жените, напротив, ето, виждам, че повечето от вас тук са жени, но ще кажа какво мисля. На жена като й дадеш свобода, тя започне да мисли… щуротии, какви ли не глупости започват да минават в бедната й главица. Не е ли така, признайте си? (Нашите жени тук утвърдително кимат и се смеят!) За да не става това, жената постоянно трябва да е заета с работа, и тогава всичко е окей; иначе нещата се влошават. Незаетата жена, да не говорим пък за свободната, почва да прави страшни поразии. Някога преди реформите на Мустафа Кемал работите били устроени прекрасно: мъжът като стане, отива в кафенето, и цял ден стои на хладинка там, а пък жените, за да не мислят и за да не се тормозят излишно – понеже това явно не им е по силите – заминават на полето, където цял ден превиват гръб, и само така са истински щастливи. Но ето че Кемал паша взел, че премахнал… многоженството и това объркало всичко – усмихнат продължаваше урока си по турска история нашият сладкодумец. Когато човек има много жени, всичко е просто, но когато е само една, някак си не върви тя сама цял ден да работи на полето, а пък мъжът да стои в хладничкото кафене. Когато обаче са много, няма проблеми, те отиват на полето, и работят доволни, щото са като цяла бригада, а пък мъжът е спокоен за работите на полето и си седи блажено в кафенето. А като е една се чувства някак си недобре. Само тази реформа на нашия пръв президент не е съвсем добре дообмислена, ама какво да се прави, така решил той, дал права на жените – и последиците ги виждаме всички днес с очите си: нито мъжете са истински щастливи, нито жените, ама карай…”.

За религията на съвременните турци и за гостоприемството им той казваше ето това: “Ние, сегашните турци, не сме много религиозни. Е, почитаме обичаите, ходим понякога на джамия, но особено пък младите – както и у нас, така и у вас – не се увличат много по тия работи. Иначе когато трябва да ходиш на някой на гости, има си обичай, или ти му се обаждаш, или пък чакаш той да те покани, не е прието да отидеш ей така, някак си не върви. Като те покани, той се приготвя, не е прието да се черпи както у нас в България с много мръвки и пиене, няма такова нещо. Тук се черпи с бонбони, с локум, със сладкиши някакви, и толкоз. И се пие… чай, представете си. Ние, турците, не си падаме много по пиенето. Не е заради религията, ама не обичаме. Такъв ни е табиета, пийваме, но по малко. Но нашите преселници тук не предават фронта, пият яко, това сме го научили от родните си места, и се държиме и тук на ниво… и т.н.” – говореше той, а пък всички го гледахме едва ли не с отворена уста, такъв красноречив гид аз в живота си не бях срещал…

Ето по тази причина аз разказите на този човек никога няма да ги забравя. И мислите, които като порой обзеха душата ми докато го слушах и особено след това. Не знам защо, но неговите разкази успяха да разрушат без милост и без остатък някои мои кой знае откъде взели се предубеждения спрямо турците. В негово лице аз разбрах нещо, което всеки от нас трябва твърдо да знае: дошло е време да очистим душите си от всички глупости, които така гадно тровят живота ни. И особено спрямо турците, нашите братя по съдба, защото историята е направила така, че векове наред сме живеели заедно. Не знам дали сте забелязали, но дори и дядо Вазов на места говори доста уважително за тогавашните турци: как чорбаджи Марко ги кани у дома си, как ги черпи с ароматно кафе, как се отдават на сладки приказки. Вазов е писал и за Батак, и за Перущица, но и за това е писал: не на злото трябва да залагаме, а злото трябва да го забравим и победим. За нас пък, съвременните хора, това е просто задължително – ако искаме да живеем с открити сърца и очи. Аз бих посъветвал нашите яростни “националисти” да идат за малко в Турция и да видят всичко с очите си. Тогава май ще се излекуват от този бяс, който ги тресе така жестоко. Ние с турците – както, впрочем, и с останалите си съседи – вече няма какво повече да делим. Каквото е било-било, да гледаме напред и да живеем в разбирателство. Нека да бъдем приятели и да се уважаваме взаимно, другото са съвсем тъпи щуротии на болни умове. Представете си колко жалък би бил някой наш “баш националист-атакист” ако на приказките на моя сладкодумец започне злобно да ръмжи: “Да, ама вие, турците, сте такива и онакива, вие сте направили това и онова, ние не можем да ви простим това или онова!!!”. Със злоба нищо не се постига, а само се пропада в една доста коварна болест, от която е крайно време да се избавим.

И днешните турци – в лицето на моите нови приятели, които аз срещнах в съвременна Турция, и които никога няма да забравя, понеже оставиха дълбока следа в душата ми – ни дават един великолепен пример за това. Тези хора са ни много близки, да признаем, по темперамент и характер, те са оставили дълбока следа не само в историята ни, но и в душите ни: вижте само колко много турски думи използваме, толкова, че почти можем да се разбираме без преводачи на пазара! А пък нашите преселници наистина са здравата ни връзка с този велик народ, защото те обичат може би дори повече от нас България. Защо казвам така ли? Ами защото едното е принадлежност по кръв и език, а другото е по съзнание и дух: за мен като философ второто е по-здравото и по-истинското. Те сами наричат България своя родина, а човек никога не може да измени на родината си и вечно ще я обича. Аз усетих тази тяхна любов към България, възхитих им се, казах на всеки от тях едно искрено “Евалла, приятелю!” и си стиснахме ръцете…

И знаете ли какво: в един момент в душата ми се породи коварното съмнение дали пък тези хора наистина повече от нас не обичат тази наша обща родина България?! Защото ние прекалено много крещим за обичта си към “нашата татковина”, докато тези хора не крещят, а таят своята обич дълбоко в сърцата си. Второто е по-силно и по-истинско от първото.

angeligdb

Днес проведох ето този разговор с един мой опонент от “Атака”, с който много сме спорили не само в интернет, но и на масата в кварталната кръчма, където сме си пили бирата. С този човек живея в един квартал. Той иначе е човек с литературни претенции, бивш журналист е, сега е учител по литература. Винаги съм имал високо мнение за него, но ето че около тия избори той като че ли обезумя, изведнъж ми изтърси, че Сидеров бил негов… “бог”, че щял да гласува за него и пр. Аз отначало не вярвах на ушите си, почнаха се нашите спорове, понеже аз съм си традиционно десен, бих казал дори консерватор и антикомунист. То не бяха спорове, то не бяха страсти, то не бяха… изпушени цигари, изпити бири, часове пред компютъра (той си сложи наскоро интернет и всеки от нас си седи в къщи, но продължавахме да спорим по тия въпроси дори и нощем). И, разбира се, отношенията ни се изопнаха здраво, макар че се смятаме още за приятели, въпреки че тази психоза на политическа основа май е на път да развали приятелството ни. И ето сега последния ни разговор, който проведохме в айсикюто днес, и който хвърля известна светлина както върху нашите спорове, така и върху психологията на тези хора. Аз продължавам да смятам, че хора като моя приятел са голяма загадка, затова си позволявам да ги провокирам, та да успея да вникна в скритите “пружини” в тяхната душа, които движат тяхната, да я наречем, “идеология”. Но ето самия разговор, той говори много:

Аз: Здрасти, да не онемяхте нещо вий от Атака бе?

Той: Писна ми от твоите еднообразни реплики. А ако толкова те вълнува АТАКА, пуснал съм стихотворение с посвещение към всички възприели каузата, която на тебе ти е непонятна.

Аз: Каузата на Атака е каузата на комунизма, а това е кауза пердута…

Той: Ти си комунист. Ти и момчето от вестник “Дума”, Albert, което пише също във форума. Другите сме си нормални хора.

Аз: Не аз, а ти си комуниста: ти ми се кълнеше, че на млади години си обичал и вярвал в комунизма; аз не съм преживял, слава Богу, такава грозна деформация…

Той: Да, и пак мога да го потвърдя. Говоря истината и затова не ме е страх да призная в какво съм вярвал като манипулиран от ранната си детска възраст. А ти – вече съм уверен в това! – си закоравял комунист в мисленето си: няма значение дали си бил или не член на БКП. Мисленето ти е в комунистически стил. Едно и също не ти ли омръзна да повтаряш, или друго нямаш какво да кажеш, та единствено дразниш хората? Чудя им се защо ти се хващат на въдицата да ти отговарят… Ако събера на едно място всички гадости, които си изприказвал само през последния месец, никак няма да ти стане весел животът.

Аз: Това е целта, да дразня: но само комунистът се дразни от това, че някоя личност си позволява да има различно мнение. Този прост силогизъм показва, че ти си комунистът: аз просто се шегувам с тия, които не мислят като мен, майтапя се с тях, но ги изслушвам най-внимателно, независимо от мисловната и душевната им убогост…

Той: Да сееш омраза и неприязън, това ли ти е задачата, идеята на твоя живот?!

Аз: Защо гадости бе, човече, това си е просто моето разбиране. Нима всички, които не мислят като теб, бълват само гадости?! Не, не ми е това идеята на живота. Аз се опитвам да предразполагам хората да се замислят, това е моята идея на живота; това, впрочем, ми е и професията. А пък някои, като не могат да мислят, започват да злобеят, да се дразнят, започват неистово да крещят, че съм бил говорил… гадости. Хайде кажи една моя “гадост” да обсъдим дали наистина е… “гадост”? Щото аз не си спомням в живота си някога да съм казвал… “гадости”…

Той: Погледни хората около себе си. Едва ли ще намериш толкова озлобен човек около себе си. Момчето от “Дума” някак мога да го разбера, ама ти не си случаен човек. Учил си детайлно какво представлява марксизмът и производните му политически теории. Тогава как да си обясня злобеенето ти по форумите? Не те разбирам, наистина.

Аз: Кога съм… “злобеел”?! Кажи поне една моя много “злобна”, при това безспорна… “гадост”, която съм казал, та да се засрамя ако намериш такава? Кажи де? Аз съм учил философия, а не марксизъм, нещо бъркаш, драги!

Той: Самият факт, че точно ти защитаваш нещо, вече е знак, че това е пак някаква отврат… Дотам си я докарал с тая амбиция да наложиш своето мнение. А всъщност ти се подиграват в очите, даже пределно ясно ти го казват. Спри с тия провокативни реплики по форумите, ако все още мислиш, че имам нещо против тебе като човек.

Аз: Чакай де, недей така, да не искаш да кажеш, че аз по начало съм си “отвратителен човек”?! Аз значи в твоето възприятие съм си “отвратителен човек”, така ли? Недей така де, една личност имам, и нея да я натикаш така в калта, ми се вижда доста нагло… Това ли ти била болката, да спра да пиша? Нещо май те дразни моето писане явно? Изплюй камъчето де, кажи честно, кое е това, което толкова те дразни у мен, та вече отричаш и правото ми да се наричам… “човек”?!

Аз: Ето че не можеш да дадеш пример за една моя “злобна гадост”…

Той: В момента пиша на още двама души. Затова не съм ти отговорил веднага. Не прибързвай с изводите.

Аз: Добре, аз умея да чакам, но постави крайно интригуващи проблеми, така че държа да получа отговор

Той: Тия проблеми със заядливия си тон ти сам отдавна си ги поставил. Веднъж вече се обадих да се спрат тия момчета, дето и те се повлякоха по твоя гаден стил на говорене. Затраяха се за ден-два, после пак се повлякоха по тебе. За мен ти си основният човек, който нагнетява изкуствено атмосферата. Не са случайни тия твои злостни изказвания не защото казваш нещо ново, а защото изостряш съзнателно атмосферата. Е? Кой използва такъв маниер да се задържи във фокуса на общественото внимание… Или аутсайдер, или провален политик. Смятам, че не си нито едното, нито другото, ами просто особеност на характера и – най-същественото: липсва ти смелост да кажеш “Тук нещо съм сгрешил, но ще видя по-внимателно как стоят нещата!”. Не-е… Ти си пердашиш по стария маниер на говорене, с който ни бяха свикнали фатмаците в казармата и партийните секретари на БКП. Затова ти казах, че Иван Костов е противна личност в политическия живот на България. Нищо ново не научи тоя човек за годините, докато беше на върха.

Аз: Слушай бе, ако аз млъкна, нали ще останете във форума само малоумниците от Атака, и там ще се възцари пълна идилия, пълно единодушие?! Тогава даже няма да има за какво да говорите, понеже вие мислите еднакво… ти това ли искаш? Мама му стара, излагаш се, нали когато има различие в мненията, само тогава има и продуктивна дискусия?!

Той: Не е тъй. Няма лошо да оспорваш. Не съм ти срещу правото да спориш, а срещу начина, по който настройваш хората един срещу друг.

Аз: Явно имаш страхотни качества на цензор, как те изпуснаха едно време комунистите да те направят шеф на цензорите: надушваш “неправилните мисли” от километри… И какъв ми е начинът?

Той: Сложи ръка на сърцето и кажи: не дразниш ли само заради кефа да видиш човека срещу себе си излязъл от кожата си?

Аз: Не, просто си казвам мнението и това, което мисля. Никога не съм обиждал личността на опонента… А ти като си толкова чувствителен, не си ли забелязал как ме наричат твоите другари? Не се ли възмущаваш на обидните думи, които те казват по мой адрес?!

Той: Кажи, ама не прехвърляй вината на младежите, които ти отвръщат, именно понеже не разбират, че ти го правиш професионално. Нещо, което не знаеш. С двама от тях на “Лични бележки” съм говорил точно по тоя въпрос. “Разделяй - владей!” е девиз на комунистите, ученици на Маркс. У Маркс това делене е фикс-идея. Лайтмотив на всичките му лъженаучни теории.

Аз: Нещо бъркаш, и то глобално, или просто се опитваш да увърташ, но няма да ти се удаде… Най-нормалното нещо на този свят и в този живот е хората да имат различни разбирания и да спорят. Най-отвратителното нещо е да се иска хората да бъдат еднакви и да мислят еднакво. И това именно искаха комунистите…

Той: Затова ти казах, че стилът ти е комунистически по безцеремонност и лепене на етикети.

Аз: Кога аз съм се обръщал към теб с такива гаднярски квалификации? Дай ми един пример поне. Не е вярно това, ти, които искаш хората да бъдат еднакви и да мислят като теб, си комунистът, признай си го с ръка на сърцето… или да мислят като “фюрера” ти Сидеров.

Той: Имам малко повече опит от теб, за да знам как са говорели и са се държали комунистите. Ял съм им попарата точно на тоя род хора, дето обвиняват на едро не позицията, а личността на човека, смачкват го само защото има свое мнение. Да демонизираш личността – ами това ти е похват, зает пак от комунистите.

Аз: Коя личност… “демонизирам”, кажи, интересно е?

Той: И точно ти, който си посял толкоз отвратителни определения за хора, които или не познаваш, или са все пак политически личности, точно ти си тънкообидчив, когато ти отвръщат с частица от твоите определения.

Аз: Личността за мен е най-висша ценност наред със свободата на същата тази личност. Аз просто защищавам правото си да съм личност със свои разбирания. А ти се дразниш и искаш да ми се запуши устата, кой тогава е комунистът, кажи де? Кажи поне едно “отвратително определение”, дето аз съм го “посял”, кажи де, моля ти се?

Той: Каквото и да ти кажа, вече ме възприемаш за враг. Оттук-нататък и да искам, не мога да ти помогна. Пък и не би трябвало аз да ти казвам каквото и да било. Това си е твой избор как да се държиш във виртуалното пространство, но мисля, че основно губиш ти, ако не си преосмислиш не политическата позиция, а начина, по който да я защитаваш.

Аз: Какво губя аз? Какъв съм ти, че да ми налагаш да правя това, което на теб ти се иска? Ти чуваш ли се какво говориш?

Той: Смяташ ли, че във високата политика вървят такива гадни определения: пе****ст, чикиджия и т.н.?

Аз: Ти си този дето се дразни от моите мисли, вместо, както е нормално, да опонираш, да спориш с аргументи. Но понеже нямаш аргументи, започваш да злобееш спрямо личността ми, ето това си е чиста проба комунизъм

Той: Прав си да отстояваш своя избор. Но все пак ние се учим от грешките си.

Аз: Аз тези думи не съм ги употребил, аз се изразявам по-културно: аз нарекох Сидеров в една своя статия “мастурбаторът” просто защото той е написал “стихотворение”, в което сам себе си нарича “завършен онанист”, какво лошо има в това?!

Той: Прехвърлям се в другите два разговора. Мисля, че каквото трябваше да чуеш от мен, ти го казах – и не злонамерено. Пък ти си го приемай, както желаеш.

Аз: Впрочем, тази моя статия за Първанов и Сидеров, наречена “Мона Лиза от Сирищник и… мастурбаторът”, беше отпечатана във в-к “Парижки вести”, а редакторите му са писатели, хора с изтънчен литературен вкус, твои колеги… Пак не ми отговори на нито един мой въпрос, а сега бягаш: това е признак на слабост…

Той: Уффф, като кажеш така! Знаеш ли каква отврат са готови да печатат, само за да им се харчи вестникът? Това, че някой си работи в медия, съвсем не означава ниво на интелект. На кой въпрос желаеш да получиш отговор? Целият съм слух и внимание! Казвай, че да ти отговоря!

Аз: Болни хора сте вие, атакистите, болни хора… вие сте май тинята на комунизма, най-зловонната мърсотия от него… ето, че май дойде ред нея да изпием, та да се отървем от тази проказа, каквато по начало си е шибаният комунизъм… и да се изчисти най-после душата на българската нация след като се измие и оттече тази мръсотия…

Той: Казвай си въпросите!

Аз: Погледни нагоре, няколко пъти ти зададох въпроси, на нито един не ми отговори. Първият: Хайде кажи една моя “гадост” да обсъдим дали наистина е… “гадост”? Щото аз не си спомням в живота си някога да съм казвал… “гадости”…

Той: Е, не мога да те чакам. В момента съм си зарязал два разговора, за да преливаме от пусто в празно с теб. Явно, че така ще си я караш, какво да те правя. Сам си си наказание за себе си. Не съм срещал досега човек толкова здраво работещ против собствената си кауза.

Аз: Вторият въпрос: Какъв ми е начина да настройвам хората един срещу друг?! Това не е преливане от пусто в празно, ти си позволи да обидиш моята личност и си длъжен да отговаряш; за хора от моята порода честта е най-важното!!!

(Дълга пауза, той мълчи)

Аз: … все още чакам, надявам се че ще ми отговориш…

Той: Празни думи.

Аз: Кое е празни думи?

Той: Честта за хора от твоята порода… Не бих употребявал така високопарно думата чест в случай, че целият си се оплескал с лошите думички, които си посял около себе си.

Аз: Недей да казваш рисковани неща: ако за такива като теб с комуноидна психика думи като достойнство и чест нищо не значат, същите думи за хората от моя тип са най-важното в живота.

Той: За да излезе чист твоят образ, светът трябва да потъне в земята от срам. Всички ние – фон за твоя светъл образ на говорещия гадости. Въпросите ти не са никакви въпроси, а опит да излезеш от ситуацията, в която сам си се поставил. Чест… Много странно звучи тая думичка в уста, която е бълвала с месеци лъжи и гадости по кого ли не! Слушай, я вземи пусни тоя диалог в нета, да не го пускам аз! Поне имай доблестта това да сториш като мъж, който има достойнство!

Аз: Кажи една лъжа или гадост де, която аз съм бил казал, дай тогава спокойно да обсъдим проблема, и ако съм казал нещо, което да е лъжа и гадост, аз веднага ще се покая

Той: И нека светът реши, че си прав!

Аз: А ти отправяш само най-голословни общи обвинения, без да ги докажеш. Така не бива, защото твоето се оказва че са лъжи, гадости и клевети… Вие от Атака обаче сте точно такива, плямпала, дрънкате каквото ви дойде на устата, пък после друг ви бил виновен… Кажи един пример за моя “гадост” или “лъжа”, та да обсъдим какво точно е то, може пък само на теб да се струва “гадост” или “лъжа”, а всъщност да не е… зер ти не си “критерий на истината”, нали така?

(Пак една доста дълга пауза, той мълчи…)

Аз: Тук ли си?

Той: Лягам да поспя, че тая сутрин станах пак към три и половина…

Аз: Ами поспи си, твоят разум откакто се появи шибаната Атака, постоянно спи, така че спи си, лошо няма… а че не ми отговори на въпросите си е чисто поражение Как може да кажеш нещо ей така, без да мислиш, да обидиш човека, пък да идеш… да спиш!!! Вие явно нямате съвест, ето и по това се отличаваме…

Той: Колкото повече ровиш, по-чисто няма да излезе. Доста неприятни думи си ги натрупал… Тъй че какво да коментирам. Виж си репликите към Волен Сидеров само. Какъвто и да е, мисля, че заслужава известна култура на речта, най-малкото от самоуважение към себе си, като автор на тия пасквили.

Аз: Това са мои статии, не са пасквили, а пък каквото съм казал за него, съм го доказал. Вярно че той е твоя “икона”, твой “апостол”, ама и той е човек и като дрънка глупости и лъжи, аз имам правото да кажа, че това са глупости и лъжи.

Той: И пред тая лавина от гадости да задаваш въпроса “Какво толкова съм написал?” и още по-наглия въпрос: “Кой си ти, че да ме оценяваш?”?! Е, това изчерпва търпението ми да се занимавам с твоя стил на писане. Лягам да спя.

Аз: Имай предвид че записах целия ни разговор, и те предупреждавам че ще го публикувам, нали после няма да ме съдиш за… авторско право?!

Той: Нали това точно ти препоръчах преди малко! Виж ми репликата по-горе. И съм любопитен да видя какво ще кажат останалите от тия форуми.

Аз: Аз съм написал свои статии, и имам право да пиша и говоря като гражданин, човек и философ. А пък че на теб не ти изнасяли моите статии, и че накърнявали “светлий образ на вожда” си е само твой проблем. Заради него обаче аз няма да жертвам своята свобода на словото…

Той: Точната дума за твоите гадни писания не е “свобода”, а “слободия” на словото, и по-точно казано – СЛОВОБЛУДСТВО.

Аз: Значи е “словоблудство” да кажеш какво мислиш или пък да кажеш, че Сидеров не е… “герой”? Не ставай смешен де!

Той: Речта е средство за комуникация, за да се разбират хората помежду си; ти си го превърнал в оръжие за вражди и злост.

Аз: Което не ти изнася и не се свързва с твоето бедно разбиране на нещата от живота, е “осъдително” и “недопустимо”. Разсъждаваш като дърт комунист-сталинист, май и срам вече нямаш…

Той: Като започнеш да си мериш думите, смятам, че няма да имаме проблем да стигнем до някакъв вид разбирателство: всеки със своята позиция. Но така, с тоя тон, с който ме заливаш, не виждам каква основа имаме да водим какъвто и да е било цивилизован диалог.

Аз: Не разбра ли че всички не можем да мислим като малоумниците от Атака, че някои хора просто имаме по-високи критерии и за мислене, и като разбиране на живота?!

Той: Говориш за правото ти на изразяване… Бива! Но замислил ли си се, че твоето право да сееш омраза, нарушава правото на другите граждани да изразяват своята позиция в доброжелателен диалог, а не в изострена враждебна конфронтация?!!!

Аз: Пак бягаш от същината на спора: аз като теб няма как да мисля, не разбра ли поне това?! Какво има да ми даваш тъпите си съвети и “предписания” какво да мисля и да говоря?! Това е толкова елементарно…

Той: Защо да са тъпи съвети?! Защо да са мои?! Това са основни правила на цивилизован диалог.

Аз: Няма пък да си меря думите, а ще казвам винаги смело точно това, което мисля! Смятам, че това е мой дълг…

Той: Елементарни наричаш основни приоритети на Демокрацията? Странен човек си ти! От “смело” до “нагло” и “злостно” има известна разлика, ако се не лъжа…

Аз: Демокрацията тръгва от един принцип: свобода на личността да мисли, да говори и да пише каквото намира за добре, а също и да живее както намира за добре… Има и морални правила, но моралът идва от съвестта… Има и закони на държавата, правила, които обаче не могат да ограничават свободата на изразяване…

Той: С много важното допълнение, което изпущаш: тая личност да не омърсява с думи отсрещния, да не превръща човека в мишена за омраза, да не демонизира личностите в общественото пространство.

Аз: Абе, човече, това кое е “злостно”, не го решаваш ти?! Ти не си критерия, разбери, на теб едно ти изглежда “злостно”, а на мен съвсем друго. Никой от нас не е “критерий”, поне това опитай да разбереш!!! Ами ако отсрещния сам по себе си е “мръсник”, нима не е мой дълг да му го кажа, щом като е поел риска да е публична личност и се е захванал да иска моето доверие като избирател?!Имам предвид така милия на сърцето ти… Сидеров.

Той: Давай нататък, и аз ще ти отговарям на всички реплики. Явно, не си усвоил основни правила на поведение и говорене в обществените дебати по важни проблеми. Затова сме и гледани с подозрение като хора, които не могат да говорят цивилизовано и добронамерено. За мен си пример на невъздържано говорене.

Аз: Ами аз самият решавам какво да кажа, какво да мисля, какво да пиша. Ти недей да береш грижа за моите мисли и думи, а се грижи само за собствените. Все пак не съм те назначил да бъдеш мой цензор та си се загрижил толкова! Нима това не е нормалното всеки сам да се грижи за своите мисли и думи?!

Той: Всеки човек, дори и най-големият престъпник… има правото да бъде съден уравновесено и по правилата на демократичното общество, а не с характерната за тебе злост и омраза априори.

Аз: Е, ти вече започна да говориш като за пред публика… Пак обаче не схвана за какво става дума, започвам да се безпокоя за теб, нещо е станало с теб, човече, освести се!!!

Той: Цензор не съм имал “честта” да бъда, мен са ме цензурирали. И заради изнасяне на истината съм търпял и оскърбления и съм бедствал, бедствало ми е и семейството. Но ето… ти се появяваш с претенцията, че си истинският, единственият демократ в тая държава… И точно ти, специалистът по идеологическите дисциплини, ме преценяваш какъв съм, гласиш ме за “цензор” и пр. Е, дали не прекаляваш, а?! Хайде помисли малко!

Аз: Искам да ти задам един въпрос, много прост: ти сега като си толкова възмутен от моите статии и начин на мислене, ако имаше възможност, би ли ми забранил да пиша и говоря, би ли ме блокирал да не мога да влизам във форуми и да публикувам статиите си, кажи, отговори ми на този въпрос, моля те?!

Той: Кой да те спира? Иска ти се да се представиш за герой, за засегнат от властимащите, от някакви тъмни, зловещи сили, които очевидно поне спрямо тебе не съм забелязал досега…

Аз: Не аз те попитах друго, ти би ли ми забранил, понеже, както излиза, аз съм доста “вреден” и “лош”, кажи де? Лично теб питам, недей да бягаш от отговор с общи приказки, писани за… “поколенията”, недей да играеш на мислител, нещо не ти се удава…

Той: Тия подвиквания са от архаизмите в журналистиката. Хайде не се опитвай да ми предлагаш ръждясали реплики от времето на Георги Кирков и Димитър Полянов! “Лично теб питам”… “недей да бягаш от отговор”… Вярваш ли си сам, като употребяваш тия типични за комунистическата преса фразички!?

Аз: Знам, че си запознат с тия антики на комунистическата литература и “мисъл”, нали в тях си бил възпитаван някога, но сега ми отговори на въпроса ако обичаш? Аз не съм журналист, аз съм философ, така че не разбирам “журналистическите мурафети”, ти си спец в тази област…

Той: Никой не бяга от въпросите ти. Оказва се, че ти просто нямаш какви въпроси по същество да зададеш. Всичките ти “въпроси” са словесни фигури за укрепване на срутената ти позиция: като фанатик, който се пробва да мине за демократ.

Аз: Абе ти на един най-прост въпрос не можеш да отговориш. Поставям ти го най-човешки, а пък се хващаш за глупости: бил съм те питал по “комунистическо-журналистически начин”?! Ето, питам те най-човешки, отговори ми де? Ето сега пък съм бил… “фанатик”, и в какво се състои моя… “фанатизъм”?!

Той: Затова ти казвам, че стилът ти е марксистки, комунистически. Не ме интересува бил ли си партиен член на Т.Живковото БКП. Съдя за позицията по стила ти. Това ми е специалност от 40 години. Как смяташ, че ще ме заблудиш? Пробвай ги тия хватки на друго място…

Аз: Отговори ми на въпроса, защото вече ми писна от твоите увъртания. Все пак аз съм специалиста и мога по сократов маниер да те доведа по пълен провал на позицията ти. И го направих вече, ама ти още не си се усетил… Абе би ли ми забранил като толкова лошо пиша и мисля, кажи де?! Ако такива като мен вземете да ги сложите в един хубав… концлагер, няма ли тогава Българията да вземе да цъфне и да върже?! Имам предвид като намерите начин да се отървете от “вредни елементи” като мен?!

Той: Край. Край на безсмисления разговор с тебе. Публикувай тоя диалог, както си е, без поправки и съкращения, и аз ще съм доволен да видя резултата. Повече нямам какво да ти кажа. Аз съм дотук, драги.

Аз: Напротив, разговорът ни въпреки всичко имаше голям смисъл, проблемът си е твой, че не можеш да го схванеш… Бъди здрав, и помисли все пак по въпросите, които ти зададох… Може пък поне малко да се разколебае “желязното” ти, сиреч “сталинско” убеждение за пълна правота Кажи поне чао де?

Той: Чао!

Аз: А така, да се разделим поне културно… все пак скоро ще влизаме в Европата Чао и от мен.

Ето това беше разговора ни. Мисля, че той казва някои важни неща. Е, в един момент и той, и аз, започнахме да спорим не съвсем искрено, спонтанно, особено откакто се разбра, че аз ще публикувам този разговор. Искаше ми се той да не разбере това, но той сам го предложи и започна да се изразява “като за пред хора”, което развали работата. Той например много явно започна да играе, да се преструва; аз обаче съм си такъв, притиснах го, за да получа пълна информация за психологията на тези хора. Писал съм и ще продължавам да пиша по тази тема понеже много ме интересува, а ето този разговор е просто един щрих.

angeligdb

Неоспорим факт е, че десните партии у нас са в… “тежка идейна и организационна криза”, както учено се изразяват политолозите. В основата на това състояние на дясното не са “личностните конфликти”, както обикновено го обясняват повърхностно мислещите анализатори от типа на Бареков и други такива: “те помежду си не могат да се разберат, та какво остава народът да им повярва”. Други пък твърдят, че “дясната кауза” се била “изчерпала”, понеже вече е реализирана: всичко онова, за което десницата се бореше през тия години на преход, в наши дни се сбъдна, поради което тя била изпаднала в “идеен колапс”. Разбира се, мнозина (като президента Гоце Първанов) се радват и даже злорадстват – по-ниско от това десницата не можела да падне, това било нейният “4 февруари”, тя била разбита “на пух и прах” и пр. Макар че без да искат всъщност казват нещо съвсем друго и което едва ли им е толкова приятно: след “пълното падение” няма как да не дойде възходът; от дъното се започва да се изплува нагоре. Естествено, отвсякъде гърмят гласове с искане за оставки на лидерите на десните партии, особено пък на “омразния” Костов, комуто се приписва главната вина за днешното състояние на десницата. И това е логично, “злодеят” Костов – този човек в мнението на критиците му е с някакви титанични възможности: той бил съсипал всичко в България! – няма как да не е унищожил “между другото” и десницата.

Ако главен показател за “състоятелността” на една партия или политика е “електоралната тежест”, то наистина десните партии, след като наистина станаха доста “леки” в това отношение, явно са съвсем “несъстоятелни” и едва ли не дискредитирани в очите на избирателя. Това именно искат да ни внушат – уж “най-безкористно”. По принцип всяка партия се бори за колкото се може по-голямо доверие, понеже само чрез спечеленото доверие може да претендира за участие в управлението. По тази логика обаче у нас най-състоятелни са БСП и Атака, които са в позицията на управляващи и “удобна опозиция”. Но това е нелепо, понеже и идейната, и особено пък моралната състоятелност на тази две формации е на доста критично ниско ниво.

Друг един аргумент, смятан за твърде показателен за лошото състояние на десницата, е този: десните са слаби, понеже са разединени. По тази логика пък се иска да се “обединят”, за да станат… “силни”. И дори се дава за пример БСП: тя е силна, понеже не се гнуси в името на властта да се обедини и “коалира” с кой ли не. Принципът, който тук действа, е: “По-добре доволен и сит, отколкото гладен и бит”. БСП трябвало да бъде пример за десните: ето, тя е доволна, сита, преяла е с власт, а пък те са… гладни и бити. В обединението било спасението, а също и в присламчването към по-силния. В името на заветната цел, влизането в парламента, трябва да се целуват ръцете, пък дори и краката на Бойко Борисов. Това ни се сочи като изход, а също, вероятно, и като “най-добродетелно” поведение. СДС обаче изпита на гърба си този вариант, направи “коалиция от Сульо и Пульо”, коалира се с… Яни Янев и с Дилов-син, и спечели по-малко проценти отколкото щеше да спечели ако не се беше свързвала с такива карикатурни образи. Тогава?

Да тръгнем обаче от нещо твърдо: претендентите да са десни у нас са повече дори и от “загрижените” за състоянието на “дясното пространство”. Хем “десният проект” бил… “бита карта”, хем безчет са кандидатите за славата да са десни – как така? Дясното било “идейно несъстоятелно” (понеже вече нямало “десен идеал”, понеже нямало вече за какво да се бори, понеже дясното било… “изчерпано”!), но в същото време гмежта от желаещи да се вредят и да бъдат признати за десни расте – това не е нормално. Дори Бойко Борисов се натиска най-яко да става десен. Явно на мнозина им се иска просто да ни баламосват. “Има нещо гнило в… Дания”, има нещо гнило тука – нека да префразирам този израз на Шекспир.

Какво означава да си десен и кой у нас е “десен”? – ето въпросът, от който трябва да се тръгне. Така поставен, този въпрос би ни отвел твърде далеч. Писал съм по него и съм си казал разбирането в статията “Дясната политическа философия”. Тук ще трябва да резюмирам основното.

Дясно мислещият гласоподавател и автентично десният политик имат няколко допирни точки. Първият не иска “държавата да го оправя”, а разчита на себе си и държи на своята свобода: моето бъдеще е в моите ръце, и никой не трябва да ми пречи да успея. Напротив, държавата трябва да създава необходимите условия за инициативата и предприемчивостта на гражданите и да ги насърчава към активност. Десният политик приема това и вярва, че друг начин за просперитет на обществото няма: колкото повече са индивидите, които активно работят за своя успех, толкова по-добре се живее в едно такова общество. В обществото, преживяващо растеж, са облагодетелствани дори и ония, които нямат нищо. Защото когато държавата не потиска с излишно данъчно бреме най-активните, растежът в икономиката дава шанс на всички. Само “най-слабите”, т.е. тия, които не могат да се справят сами, ще бъдат подпомагани от държавата. На никого нищо не се дава даром или наготово – особено ако можеш да си го добиеш сам. Това е социалната програма на десните партии, която е реалистична, за разлика от левите и популистки обещания че ще се помага “справедливо” и че на всички ще се даде по нещо. Лявата лъжа деморализира обществото, понеже всички започват да чакат държавата да ги оправя. Сидеров е ляв, защо вегетира от същата тази лява лъжа.

Но запитвали ли сте се колцина от хората у нас истински вярват в тази автентична дясна философия и желаят тази спасителна дясна политика? Не са много, нали? Ами защо в Америка дясното е толкова силно, че по същество и двете основни партии са си традиционно десни? Там избират между дясно и “съвсем дясно”. Явно защото “американската мечта” е тъкмо дясна. Но у нас не е така, сигурно и затова дясното у нас не е толкова силно.

Да спра дотук. СДС в предишните години (докъм 2001 г.) беше реформаторската сила, която успя да наложи в лицето на правителството на Костов тази по същество дясна политика. Всичко това стана при бясната съпротива на лявата сила БСП и популисти от рода на Ж. Ганчев, някогашния Сидеров. Основните компоненти на едно “нормално”, от западен тип общество (частна собственост, правова, а не насилническа държава, уважение към личността и нейното право сама да урежда живота си, свободен пазар, приватизация на държавната собственост, гарантиране на човешките права и пр.) у нас за тия години бяха наложени под натиска на едно дясномислещо малцинство при яростната съпротива на левите, на комунистите и популистите. СДС тогава беше политическия представител на това дясномислещо малцинство, което успя да се наложи единствено благодарение на пълния крах, до който БСП доведе страната в 1996-97 г. Тогава СДС беше подкрепен не само от традиционно дясно мислещите (те у нас наистина са едно малцинство), но и от много широки кръгове, в това число и от избиратели, които, ужасени от тоталния провал на лявото управление на Виденов, все пак по ляв маниер наивно вярваха и чакаха “държавата да ги оправя”. Тези хора днес гласуват вече за Атака.

Реформите, осъществени от 1997 до 2001 г., бяха жизнено важни. Те оздравиха икономиката и финансите и създадоха необходимите предпоставки за този растеж, който вече не можа да бъде спрян от популисткото правителство на Симеон, нито пък дори и от управляващата сега лява БСП. Тогава се сложиха здравите темели на тези исторически достижения на българската демокрация като влизането на България в Европейския съюз и преди това в НАТО. И с които днес съвсем несправедливо се кичи както популистът Симеон, така и лявата БСП.

Но в периода на трудни и мъчителни решения, които трябваше да взема правителството на реформатора Костов, се създадоха и необходимите предпоставки за бъдещия разпад на десницата.

Една част от политическия елит на управляващия СДС тогава, и особено пък активисти на СДС по места се оказаха жертва на един, бих го нарекъл, “остатъчен ляв синдром”, който изигра лоша шега на цялата организация и на дясното като цяло. Тези дейци, които бяха на някакви властови позиции, тогава започнаха да разсъждават така: “Аз съм десен, аз наистина искам сам да оправям себе си, ми ето, сега е дошъл момента да се оправя – за сметка на “дележа на баницата”. Ний да не сме глупаци, и “ножът” сега е в нас, и “баницата”, ами да грабим тогава, да лапаме, какво чакаме?!”. Казах, че това е остатъчен ляв синдром, понеже, както се вижда, искат да се оправят за сметка на държавата, така, както комунистите и социалистите, сиреч левите, са правили винаги през цялата си история: “Граби награбеното!” е тяхното символ-верую. Така се появи онова, което беше наречено “клиентела” и “клиентилизъм” в СДС и ОДС. Политическото ръководство на СДС тогава в лицето на премиера Костов беше изправено пред следния избор. Или пресичане на тези апетити (и това означаваше загуба на мнозинството в Парламента, понеже клиентелата се беше окопала и там), т.е. разцепление, загуба на мандата и спиране на реформите. Или пък в името на реформите, в името на България и нейното бъдеще, изкарване на целия мандат – за сметка обаче на морална дискредитация на СДС. Когато Костов все пак реши да изгони от правителството ония лидери на клиентелата, които се бяха самозабравили, тогава именно Петър Стоянов започна патетично да крещи: “Иване, кажи си, те ще те разберат!”, сиреч да го разберем ние, избирателите. Но в онази тежка ситуация, когато трябваше да се избира между загуба на мнозинството, загубване на властта, спиране на реформата и тежко бъдеще на страната и, от друга страна, една “морална девственост” на СДС, платена на страшно голяма цена, Костов предпочете да замълчи и да поеме върху себе си всички негативи. Ето това решение издава големия държавник у този човек, независимо какво говорят всичките му опоненти и оплювачи днес.

Историята по-нататък е ясна. СДС загуби властта, макар че можеше и да не я загуби. Но я загуби не защото Костов е виновен, а защото заинтересованите кръгове тогава изиграха единствения си коз: Симеон. Понеже тогава опасността Костов да вземе втори мандат беше съвсем реална, доведоха Симеон: защото само той можеше да осуети тази злокобна евентуалност. Симеон и олигархията спечелиха, а в СДС започна разложението и битката за наследството. Клиентелата след оставката на Костов от лидерския пост завладя организацията, а Костов беше подложен на най-жестокото и най-несправедливото оплюване, на което е бил подложен един държавник от неговия мащаб. Когато клиентелата в СДС стана безконтролна, Костов напусна и създаде една нова партия, ДСБ, която трябваше да се оформи като автентична дясна и консервативна партия от европейски тип. СДС пък в епохата на Н.Михайлова и сега на П.Стоянов си остана място на клиентелата и на “синята олигархия”, поради което закономерно деградира дотам, че днес има шанс да се удържи само като започне да лъска обущата на Б.Борисов.

Но да се върна към актуалното положение днес.

В изборите за президент тази есен десницата трябваше да излезе обединена, и с цената на много компромиси това беше направено (отчасти). Единственият кандидат, който можеше да направи това, беше г-н Н.Беронов. Той единствен беше моралния авторитет, около който всички страсти бяха потиснати (временно). При създалата се ситуация г-н Н.Беронов нямаше как да не загуби: в страната вече повече от година се вихреха популистки и най-пошли национал-социалистически страсти в лицето на Атака. На фона на Атака и на буйстващия Сидеров Първанов се оказа “спасител”, съвсем “нормален”, “проевропейски” и “приемлив”. Така Сидеров сервира “убедителната победа” на Първанов, а десницата беше “катастрофално поразена”. И в дясното пространство по тази причина се бил отворил… “огромен вакуум”, в който се натискат да се наместят всички: като се почне от Яни Янев (Г.Марков и М.Чьорни), та се мине през куриоза Дилов-син, също и през “любимеца на софиянци” Ст.Софиянски, та се стигне до самия Бойко Борисов, най-новата надежда на олигархията след провала на Симеон.

Ето, сега стигнахме до сюблимния момент: Костов трябва да се махне и да бъде забравен. Нека да иде в историята и в “архивите”, само да не стои и да не пречи повече. Ако иска да иде по дяволите, но да се махне. Ако Костов се махне, десницата ще “цъфне” и “върже”, но с Костов десницата ще изчезне и ще се забрави. Ето това вече предлагат дори и господата и госпожиците от “интелектуалния кръг” на Явор Дачков – това било спасението. Оказва се, “вече всички не искат Костов”: натискът е толкова голям, че ако Костов беше слаб политик, щеше вече да се е отказал. И в дясното вече щяха да се прегръщат, танцувайки маанета около благо усмихнатия Б.Борисов. Нещо повече, тогава би настъпил “всеобщ триумф”, понеже в танците като нищо би се включила и левицата, и Симеон, и дори мрачният Сидеров, който не по-малко мрази Костов и вижда в него “цялото зло”. Всички мразят Костов, както всички обичат… “нашия Реймонд”, сиреч Бойко Борисов. Пък и… Гоце Първанов, защо не?!

Костов като всеки жив човек си има своите недостатъци. Например Костов съвсем не е добър в т.н. “кадрови подбор”. Ето, издигна и наложи “хитрото дете” Д.Абаджиев, което също го предаде. Твърдят, че негов избор са били все хора, които злоупотребиха, предадоха го, “забиха му ножа”, и дори дълго плюха по него: Хр.Бисеров, Богомил Бонев, Е.Бакърджиев, дори Данчо Ментата и кой ли не. Явно се предоверява на хора, които не заслужават никакво доверие. Но ми се струва, че в политиката лидерът разполага с такъв “човешки материал”, с какъвто… разполага, понеже явно няма друг. Или има, но по някакви извечни закони на демокрацията най-стойностни и кадърни хора съвсем не могат да се наложат.

Разговорът за бъдещето на десницата трябва да реши много въпроси. Но оставката на Костов съвсем не е “най-важният”, както се опитват да ни внушат.

Аз смятам, че ако в тази ситуация Костов се поддаде и прекърши, това ще бъде най-лошото, което може да се случи. По един каприз на съдбата тази човек – дори и за най-злостните му критици – е нашият български Балцерович, и дори повече от това. В Русия има един десен политик, Егор Гайдар, който спаси Русия в най-тежък момент, и когото пак всички най-единодушно мразят. Лидери от такъв мащаб обаче трябва да бъдат запазени: Чърчил е губил много избори и никога не е страдал от скрупули, че трябва да си подава оставката. Никой не може да отрече качествата на Костов като политик, който е водил СДС до най-големи победи и триумфи. Нещо повече, той създаде СДС като партия, която взе властта и управлява за първи път цял мандат. И Петър Стоянов е “кадрова грешка” на Костов, но именно той го направи президент. И сега Костов отново може да поведе партията ДСБ по верния път, по който тя може да завоюва доверие и да решава един ден съдбините на страната.

Чета написаното дотук и се питам как ли ще се възприеме. Мнозина сигурно ще си помислят: “Вижте го пък тоя, как само се подмазва на Костов!”. Но тези хора пропускат да забележат нещо много важно: никой не се подмазва на тия, които са паднали. Подмазват се на някой когато той е на върха, когато е във възход, не когато е долу. Напротив, всички се считат длъжни да хвърлят камък върху този, който е слаб. Ако пишех това по личен мотив, щях да напиша превъзходна статия за Бойко Борисов или за Сидеров. Дни и нощи наред щях да пиша тази статия, за да стане толкова силна и вълнуваща, че непременно щяха да ме забележат. Вижте как Д.Абаджиев гледа с влажен поглед кумира си Бойко Борисов. До вчера така гледаше Костов, сега така гледа Б.Борисов. Вижте Елеонора Николова как изпитва лек оргазъм като чуе заветното име на “супермена”. Погледнете каква мила усмивка има Петър Стоянов когато отправя нежен поглед към Бойко Борисов. Така някога сигурно е гледал и Костов. Аз обаче не съм от тази порода хора. Аз презирам такова поведение.

Аз пиша тази статия по една причина. Аз съм философ и за мен има един критерий: личността. Костов е силна личност, излъчваща някакво духовно превъзходство сред днешната паплач от дребни души, които се подвизават в българската политика. Сравнете го със Сидеров например. Сравнете го със… Станишев. Сравнете го със… Симеон. Да изброявам ли още?

Аз като философ залагам на това: Костов единствен говори разумни неща. Той разбира от това как се управлява държава или как се насърчава икономиката. Той никога не се е подмазвал на силните на деня. Той е краен и рязък, но това издава една принципност. Такъв човек не може да предаде избирателите си. Той е човечен на фона на моралните чудовища, които днес държат съдбините на България. Костов е човек, който излъчва християнско смирение, нищо че постоянно разлайва кучетата. Затова аз му имам доверие.

Ако ДСБ остане без Костов, то тя ще загуби облика си. Ще стане мижава и безлична партия, каквато им се иска да я виждат. Тя скоро ще остане извън борда на политическия кораб. Явно това на мнозина им се иска. Защо не искат оставката на Симеон – и той е губил избори?! Защо не искат оставката на Сидеров – той току-що загуби едни избори, и то катастрофално? Не, Симеон и Сидеров са им удобни. Тях ги коткат. Само Костов е “лош” и “вреден”.

Аз пък имам това разбиране, в което съм убеден тотално. Когато днешната изцяло деморализирана политическа класа единодушно крещи: “Костов вън! Костов не е като нас!”, то аз заставам зад Костов.

Щом те са “добрите”, аз заставам зад “лошия” Костов.

angeligdb

Съвсем не съм краен песимист, и не поради песимизма си пиша тези редове. Страданието в българската душа, в душата на българите днес е колосално. Нима не го чувствате? А ако го чувствате – давате ли си сметка за него?

Това, че сме търпелив народ, не намалява болката. Напротив, прави я още по-натрапчива. Страдат всички, но не си го признават: търпеливи сме като говеда! Отгоре до долу социалните пластове са съставени все от страдащи хора, от хора, обзети от неясна, но глождеща мъка…

Ето, дори и самият Цар – а Царят така или иначе е еманация на народа си – нима и той не е трагична фигура-символ на нашите страдания? Помислете добре. Нима Симеон не страда неимоверно? Как да не страда, не усещате ли белезите на страданието върху иначе строгото му, аристократично лице? Как да не е страдалец нашия Симеон? 50 години изгнаник, живеещ далеч родината си. После, явно по поръката на вездесъщата ДС – се захвана с политика и спечели изборите. След това – премиер на България цели четири години. А сега… владетел не на своята изтерзана от нещастия бедна страна, а само на… два-три двореца и няколко други имоти. Какъв кошмар, каква деградация изживя този човек!

Като премиер той беше… слуга на един народ, на който никой управник не може да угоди. Да бъде слуга той, роденият господар! Сещате ли се и разбирате ли сега защо Симеон тогава даже не искаше да говори пред журналистите, нито пък да отговаря на питанията на народните представители в парламента? От унижението, от срама беше загубил ума и дума през тия злочести за него 4 години. Злочести заради страхотните унижения, на които този човек се подложи – а той все пак е бивш Цар! – само и само заради това да си върне имотите. А пък за да стане премиер, на него му се наложи да излъже, и то най-откровено: нали си спомняте неговата съвсем опашата лъжа за ония 800 дни, в които щял да ни “оправи”? Цар да лъже, и то за такава пошла цел – няколко имота! – е под всякакво достойнство. Ето защо толкова унизеният Симеон се държи така: като бито куче с подвита опашка…

Царят излъга, сам се унижи, и днес вече никой не му вярва. А по начало Царят трябва да е морален стожер на нацията. Гледам го по телевизията, стои редом с… Доган и… Станишев, и е потънал в земята от срам и унижение. Беше Цар, сега е най-обикновен… “партиен лидер” на залязваща партия…

Наистина срамота, дали наистина Симеон усеща това? Струва ми се, че цялото му същество го усеща, но той никога няма да го осъзнае. Просто защото вече е загубил всякакво чувство за лично достойнство…

Президентът също страда, вече писах за това. Той се терзае от дълбока вътрешна мъка по погубените и поругани негови комунистически идеали от младежките му години. По тази причина вече не може и да се усмихва. Същинска трагедия…

Политиците ни също много страдат. Как така ли? Ами всяка маскара и всеки лъжльо, всеки крадец и всеки мошеник постоянно страда от една мисъл: да не стане така един ден да го изловят и разобличат. Страшна тайна носи всеки един от тях в душата си. Тайната за униженията, които е преживял, за да стигне дотук. До “величието” и славата да е политик и властник. Тази страшна тайна им почерня иначе бляскавия живот, на който не могат да се насладят така, както им се иска…

У нас всичко е наопаки, затова и страдаме.

Като се почне от Царя и се мине през всеки дом: всички страдат. Но мълчат, не издават страданието си. Не го признават. Прочути сме с нашенското си тъпо търпение!

Богатият страда, защото всички го смятат за “престъпник”. Всички у нас си мислят, че богатство по честен и законен начин не се прави, ерго, богатите са… “престъпници”! Богатият – у нас наричат богатите… “мутри” – избива страданието си като се отдава на високомерие, на грандоманщина, на разврат, на алкохолизъм, на най-гадна парвенющина. Малцина са богатите у нас, които с достойнство носят бремето на едно богатство: защото богатството е бреме и велика отговорност. Погледнете размазаните от самодоволство физиономии на “силните на деня”. Тяхната показна, но куха “величавост” издава иначе толкова страдалческите им души.

А пък “масовият българин” страда от всичко: от безпаричие, от неразбиране, от непоносими такси, данъци и сметки, от чиновниците, от политиците, от корупцията, от катаджиите – да продължавам ли? Накрая – и най-вече – някаква непонятна мъка се стеле в душата му. Абсурдната мъка, извираща от оня екзистенциален вакуум, в който всички ние съществуваме. Изглежда не умеем да живеем истински, затова е станало така. А не умеем да живеем, защото не знаем какво следва да искаме от живота. Не разбираме точно за какво ни е даден животът, не си даваме сметка за това. А тъкмо то е най-важното. Оттук произтичат безчет беди. Няма как иначе: непростимо е в наше време човек да е така объркан. От главите си патим.

А причината за всичко е проста: когато един човек има мизерни изисквания към живота си, той неизбежно започва да живее мизерно и бедно. Такъв човек неумолимо става нещастник. Не е вярно, че нещастията облагородявали човека. Те най-често го правят безчестен, завистлив и злобен. Еуфорията, свързана с възхода на “Атака”, на която сме свидетели тия дни, е доказателство за това. Някой вярвал ли е че у нас има толкова много отчаяни, фалшиви и злобни хора? Едва ли е вярвал, едва ли го е очаквал. Но ето, свидетели сме на колосален взрив от злоба и отрицание. Срещу всичко: срещу свободата, срещу демокрацията, срещу Европа, срещу Америка, срещу богатите, срещу истината даже, срещу живота, срещу Бога, срещу какво ли не. Тези хора са против всичко. Целият свят им е крив.

Само в себе си не поглеждат и само у себе си не търсят причината за това, че са толкова нещастни. Навсякъде другаде търсят тази причина за злочестините си, само в себе си не. Това нормално ли е, дами и господа?!

Натрупаното напрежение у тези хора – а то много често е и на… сексуална основа; та как може да си мъж като си един ревльо! – се излива навън в нравствения нихилизъм, в непукизма, в стремежа към лесен и… хитър живот. Тези хора са безкрайни наивници, а пък лидерите им просто искат да ни яхнат. Мечтаят за живот, в който нищо не правиш, но живееш охолно (на гърба на другите, на “баламите”!). Тези хора са в плен на малодушието, безхарактерността, безотговорността. Те са изпълнени с ненавист към свободата. Те са просто страхливци.

Страх ги от живота. Страх ги е от свободата. Страх ги е от истината… А този всъщност е идеала на “Атака”, тя точно тези низки страсти разпалва и на тях разчита…

Ние сме болно общество. А как е възможно обществото ни да е болно, а пък “всички ние” да водим здрав, “нормален”, естествен живот? Живот, преизпълнен с доверие към неограничените възможности на свободата. Невъзможно е, естествено…

Един симптом на безкрайната обърканост и на недоумението, което чувстваме, изправени пред неразрешимата загадка на живота и свободата, е масовото предоверяване на “Атака”. Но не само. Същите хора се предоверяват също и на всякакви там… “гледачки”, ясновидки, вещици, екстрасенси и тем подобни шарлатан(к)и, които въртят най-доходен бизнес, паразитирайки върху народните страдания. Ето защо СКАТ, “храма” на “Атака”, освен на устатите си коментатори – плямпала от типа на Сидеров и Вучков – е трибуна и на тези “ясновидки”-лъжкини.

Опростачването на народа е в ход. От нас искат да станем една нация от малоумници. Ето това е “националният идеал” на Атака. Искат да станем като руснаците. Искат да имаме един “батюшка”, а всички да сме роби, както е в Русия. Искат да сме нещастни точно като руснаците. Да станем нация от алкохолици и обезверени хора. Едно покорно славянско стадо, което не търпи личностите и просто ги убива. Това иска от нас Атака. Искат да се обезличим и да станем унизени и оскърбени като руснаците. Ето затова Атака иска да ни откъсне от Европа. Това е нейният “национален идеал”…

На който обаче мнозина вярват, все едно са загубили изцяло разсъдъка си. Съградихме си “храм на лъжата”, намерихме си и богове, и жрици на лъжата, за резил станахме пред Европа и света с ексцентризма си…

Мъка, много мъка има в душите ни. Ето затова животът ни е така объркан. Ето защо не се вижда края на страданията ни.

Трябва обаче да надмогнем мъката. Трябва да погледнем на света с чистия поглед на силния свободен индивид. За който безсмисленото линеене на душата и безволието е най-голям порок и затова е отречено най-решително. Но ние нямаме решимостта да го отречем. Ето затова и страдаме. Ето защо и бъдещето ни е така неясно.

Иска се поврат в съзнанията и душите. Крайно време е да се обърнем към здравото съществуване на свободния, на силния и на преизпълнения с оптимизъм пред бъдещето човек. Без този поврат ни е спукана работата.

Единственият начин е да си дадем сметка какви сме, защо сме такива, какво искаме от живота и защо сме така малодушни пред него. И да презрем себе си, да се отвратим от себе си. Това е началото на така необходимия ни поврат в душите и в живота ни. Само така ще се преродим. Ще излезем от тинята и от тресавището. Ще стъпим на здрава почва. И ще победим страха.

Бъдещето е на смелите. На ония, които знаят какво искат. Които не хленчат. Които не се оплакват. Които вярват в собствените сили. Които работят за бъдещето си. Които не се щадят. Които не искат нищо наготово. Които не копнеят за чуждото. Които са преизпълнени със сила. Които живеят с достойнство. Които мразят безчестието…

Които не чакат “Сидеров да ги оправи”. Майчице мила!!!

17 ноември 2006

angeligdb

Ако очистя съзнанието си от тежкия баласт, който се таи в него, ще застана пред един свят, който носи в себе си удивителна непонятност: нищо не е сигурно; да не забравям, че вече съм се отказал от “привичното”, “известното”, мнимо “сигурното” и пр. Едва тогава в потискащата “замъгленост” на съществуващото – нищо че навън е сияещ, облян от светлина ден, или пък е нощ, подсилваща тайнството – улавям онова, което “остава”, от което “не мога да се отърва”: аз съм е едното, а нищото на “не-Аза” е другото. Проблясва ми също, че от това нищо аз мога да направя всичко, опирайки се на себе си, т.е. на свободата, която усещам с цялото си същество – стига наистина да съм именно при себе си. Моето аз обаче е единственото, което безсъмнено съществува, “ние” още го няма, няма и нищо друго: “другото” се ражда благодарение на мен, земята, по която ходя, тревата, която ме гали, цветовете и уханията, които мога да уловя, дърветата, бляскавия хоризонт, реката и морския бряг – всичко това са мои постижения, без мен, ако отвърна погледа си от тях, и тях ги няма. Без мен няма нищо…

Преизпълнен с усещането за тайнственост, аз съм готов да се “впусна в живота си”. Не бива обаче да забравям, че аз съм “точката, около която всичко се върти”, средоточието на моя живот, от който аз трябва да “извадя” именно принадлежащато ми, моето. Виждам около себе си хора със загрижени или пък принудено сериозни лица (демонстриращи вероятно, че прекрасно знаят накъде отиват!), някои от тях са ми близки, други не познавам и не разбирам. Но аз не мога да се разтворя в тях, аз съм осъден на бъда при себе си, аз не мога да избягам от себе си. Аз мога да направя каквото поискам с живота си, и точно тази откритост на безброй възможности ме прави прекалено обезпокоен, изпълнен с неотменната ми загриженост какво да правя, как да живея, накъде да вървя. Мога, разбира се, да не правя нищо – дори с риска да бъда презрян от околните, дори и с риска да “резигнирам” в безволие до самата си смърт. Като казах смърт, нека да посоча, че тя е “неотменно съпровождащото” ме през целия живот. Аз не мога да си представя живота без смъртта, той е нейно “отрицание”, но сам е пропит (наред с другото!) от усещането за неотвратимост, което свързвам със смъртта. Тя е “тук при мен” непрекъснато, дори и когато не мисля за нея, тя ме “дебне” на всяка крачка. Смъртта в края на краищата е моята неизбежна “крайна възможност”, “събитието на финала” – финала на вървенето, наречено живот. Аз непрекъснато си “разчиствам сметките” със смъртта, тя се радва на слабостта ми, тя е “огорчена” когато съм силен и трудно може да ме сломи, да надмогне жизнения порив, на който съм само “крехък съд” за пренасянето му някъде и кой знае защо. Но да оставя смъртта, нейното натрапващо се присъствие не ми е приятно, за постигането на нейната загадка се иска преди това да съм наясно с живота. В един миг осъзнавам, че любовта ми към живота е нещото, на което трябва да се доверя безразделно. От този момент пристрастеността ми към живота “ме изправя на крака”; аз по-уверено поемам по пътя си, чиято посока – да не забравям това! – зависи единствено от мен.

Вярно е, че усещането за захвърленост в света е отвреме-навреме особено силно. Никой не ме е питал искам ли да живея “тук-и-сега”, и поради това захвърлеността ми ме съпровожда в моето всекидневие, усещането за нея е непреодолимо. По същия начин, както ме съпровожда и също така неотлъчната от мен възможност за умиране (”у-мира”!), за болезнената ми все пак раздяла със света. Но именно това ме импулсира да “правя” по някакъв начин света свой, близък, уютен, да не се примирявам с абсурдната отхвърленост от него, усещането за която също не ми е непознато. От мен се иска “да предприема нещо с него”, да не се оставям на това той “да ме подхвърля” – подобно на носено от вълните и от морския прибой парче изгниващо дърво. Как обаче да го направя, какво се иска от мен за да победя инертността на света, на безмълвния свят – чието мълчание ме потиска, но и ме стимулира да се чувствам достоен за “победата”?! Вярно е, че аз всеки мой нов ден (който Бог милостиво ми е дал!) не правя друго освен да задълбочавам своята ориентираност-в-света, а с това и да заякчавам връзките си с него. Но не можем само да стоим настръхнали един срещу друг, не ни ли се налага да се “опознаваме”, да си “протягаме ръка”, да се предразполагаме един към друг – та нали, така или иначе, ние все пак съ-съществуваме?! Оказва се, че аз всекидневно съм принуден да се съизмервам със своя свят, да се убеждавам в превъзходствата си над него, но също така и да се прониквам от неговата значимост за съществуването ми, чиято арена е тъкмо “този свят”. Не се питам дали той е “най-добрият от всички възможни”, но задоволството ми от ме самия в някакъв смисъл зависи и от това доколко “се разбираме” със света, доколко синхронизираме действията си в неразделното ни общо съществуване. Стремя се да възприемам своя свят като “живо същество”, благодарение на което не обеднявам, а обогатявам своята жизненост. Ние – аз и света – сме “спътници” в едно все пак “продължително съществуване”, аз зная добре този факт. Това, че светът (с всичко, което му принадлежи: тази книга, този прозорец, този камък, тази пътека, този хълм с безобразния паметник на върха му…) ще ме надживее (дали?!), е нещото, с което аз все пак трябва да се съобразявам, което не бива да подценявам.

Около мен, казах, е един разливащ се навсякъде поток от забързани хора, за които, изглежда, най-важното е да демонстрират, че знаят накъде вървят, какво искат, че колебанията са им непознати, че им е чуждо всяко безпокойство. Аз съм и едновременно не съм като тях, ние сме близки, но същевременно и съвсем далечни: тази тълпа, сред която отвреме-навреме разпознавам приятни лица, няма никакво превъзходство над мен, аз не искам да се слея с нея до степента да загубя тъкмо себе си. Усещам обаче, че всеки един от “съставящите” я е индивиди като мен самия, че “носи” в и “със” себе си цял един свят, че зад очите му се крие загадъчна вселена, че е личност, която може и да ме превъзхожда, която може и да е “нещо повече от мен” – въпреки това аз от себе си не мога да се откажа. С всеки от тях – с “личните” и безличните и непознатите ми от сивата тълпа! – аз бих могъл да бъда както съперник, така и партньор, да бъда безразличен и чужд, но също така и близък и “различен” (в сравнение с това какви са другите за него!), да бъда враждебен, но също така и проникнат от доверие и дори уважение. В един момент разбирам онова, което много по-късно “научавам” от философа, а именно: “човек разчита на себе си – и на другите, но само доколкото и те могат да разчитат на него”(С. Герджиков).

Всеки ден (и особено сутринта!) аз решавам какъв да бъда в него, т.е. какъв за мен ще бъде този ден. Отказвам се от перспективата “да не стана” и “да му обърна гръб”, оставайки бездеен в леглото. По не докрай ясни ми подбуди все пак смятам, че тази възможност не е моя – защо така правя? Защо обаче все пак ставам и тръгвам по някой от прострелите се пред мен пътища – за да “правя” живота си, за да се възползвам от него, за да доказвам, че съм жив?

Новият ден е предизвикателство пред мен самия (възобновяващо се всеки ден!), а и все миг ми предлага нови предизвикателства. Дали пък не се “блъскам” цял ден тъкмо заради тези предизвикателства? Какво ме привлича така към тях, каква е тази стръв, тази страст към предиз-вик-ателствата? Защо и дали обичам рисковете, свързани с тях – макар че рискът не винаги или рядко е отговор на предизвикателство, което ми е отправено? Дали пък рискът не е предизвикателството, което аз сам си устройвам – за да усещам по-ясно, че съм жив?

Вярно е, че не се оставям безучастен към безброй предизвикателства, с които всекидневно се сблъсквам. Най-голямото предизвикателство пред мен е винаги откритата възможност сам да решавам какъв ще бъда аз самият. Това се нарича и “обозначава” с думата свобода. Аз искам (или не искам) това какъв ще бъда, т.е. дали “това” или пък “някое друго” бъдеще е свободно избраната от мен възможност, касаеща единствено мене. Не съм обречен да изпитвам безразличие към своето бъдеще – ето го началото на моята свобода, която, веднъж усетил я, ме опиянява подобно на опиум, на наркотик. Моята “зависимост” единствено от свободата е най-сладкото, което, предполагам, и другите прекрасно разбират – що се отнася както до моята, така и до тяхната свобода. Лично аз ценя свободата на другия наравно със своята собствена – нима може да бъде другояче? От тях обаче искам само едно: да не ми се месят, да ме оставят да живея както аз искам, т.е. да признаят свободата ми по същия начин, по който аз признавам тяхната свобода, по който аз не им се меся – и не ме интересува какво правят с живота си. Ако “теглим” границата между свободите си, ако никой не пристъпва в чуждата свобода, то едва тогава ще се разбираме. Едва на тази основа можем по-късно и да “координираме” усилията си, да обединяваме силите си за постигането на нещо, което еднакво ни привлича. Когато обаче се опитват да ми пречат, когато уловя, че не зачитат свободата ми, “връзките” между нас се скъсват, скъсвам ги без съжаления и отново се “хвърлям” в свободата си: казах, че от нея аз няма да се откажа.

Съобразно със свободата си аз се “разпореждам” с всеки миг: избирам какво да правя, как да го употребя, какво искам да се случи с мен самия, каква ще бъде посоката, която следвам с действията си. Не мога непрекъснато да преценявам защо това ми се случва, и също дали посоката не се нуждае от корекции: отдавам се на “анализи” едва когато съм “притиснат” или когато усещам приближаването на неотвратимия провал. Тези не така редки (чести?) кризи на моето всекидневие, в които аз като че ли губя ориентирите, независимо от това съвсем не са приятни, но в някакъв смисъл са и благодатни. Те ме притискат да се вгледам в себе си, да се “отлепя” от едно всекидневие, което за мен е станало рутинно, което е започнало да ме гнети с монотонността си; моята свобода, желанието ми да съм свободен, ме задължава да съм гъвкав, а не “неизменен”. Откривам, че възможностите пред мен никога не са изчерпани, че има толкова много неизвървени пътища, дори че и аз в някакъв смисъл мога да бъда друг. Да стана различен в сравнение със самия себе си – нима това не е добро особено след като съм презрял себе си, след като цялото ми същество не понася съществуването, което “водя” – или което по-скоро ме води нанякъде, аз не разбирам къде; възможно е да ме доведе и доникъде. В подобни кризи аз се вглеждам внимателно и мъчително в проекта на предвидимото и желано бъдеще на моето самобитие, и открил застрашаващата непредвидимост и осланяйки се само на съкровената желаност на едно бъдеще, аз “запретвам ръкавите си” да го сътворя, да му придам живот, да го “доведа” при себе си. Всичко ще се види след това, не бива да съм припрян и да искам повече от това, което мога да имам: абсолютната сигурност е недостижима, безпокойството остава. Вероятно това е така, защото аз все пак съм човек, а не ангел или пък бог. Когато обаче се “вразумя”, че сам мога изцяло да “програмирам” бъдещето си, то неизбежните разочарования отново ме пренасят на здравата почва, “свалят ме от облаците”, показват ми истината, че очарованието от битието се заключава в неговата непонятност, в тайнството, което аз не искам да развалям.

Предприемам действия и се “блъскам” с делото си, което искам да доведа до един по-добър, до най-добрия край. Не зная какъв ще бъде “края”, но че искам той да е “най-добрия” – нима това не е прекалено човешко и разбираемо мое желание? Аз мога непрекъснато да се пренасям в бъдещето, да “изчислявам” шансовете си, да подбирам най-верните средства, да сменям посоката когато установя, че съм тръгнал “встрани”. Смесицата от “понятно” и “непонятно” в моето бъдеще (а и в сегашното ми!) ме импулсира още повече да съм активен, да прояснявам възможностите си, да не се оставям на спокойното движение на “нещата от себе си”, при което аз – действащият! – сам себе си съм елиминирал от действието си. Проявявайки понякога дързост, а всеки път най-вече настойчивост, аз успявам, въпреки стелещата се върху ми неизвестност, да придобивам една частична сигурност. Тя ми казва, че не всичко при мен е “сгрешено”, че не всичко “в корена си е… гнило”, че нищо не е безвъзвратно загубено и т.н. Това ми стига: грижата за това какво ще бъде е преди всичко моя неотменна грижа. Но понякога съм склонен да мисля, че не е само моя – и тогава “независещото от мен” става мое оправдание, от което само изпитвам погнуса: заради показаната слабост. Затова аз не искам да се оправдавам, предпочитам да поема вината си изцяло – щом станалото касае единствено мен самия. Оправданията съвсем не помагат, нищо че се “оневинявам”, аз пак губя; ако разчитам на тях, нищо няма да постигна.

Разбирам добре, че има неща, които само аз мога да направя, при това най-добре, така, че да постигна значим ефект и дори успех. Откривам, че един вид “аз за това съм роден”, че “нищо друго не ме интересува” в същата степен, че без моята намеса и без активното ми участие “светът ще се провали” или поне ще стане “по-лош”. Казват, че подобно усещане било “мисията” на един живот, и може би са прави: ако мен ме няма там, няма да стане това, което ще стане само “с мен самия”, при дейното ми участие, благодарение на грижите ми. Допринасяйки по този начин за “развитието на света” и за “движението му към по-добро”, аз се чувствам на мястото си и на нужното ниво. Когато това изключително усещане изчезне или се изпари, когато разбера, че някъде съм излишен, аз “губя почва под краката си” и не се успокоявам докато не усетя “твърдото” под нозете си. Общо взето не обичам “да потъвам”; стремя се да бъда като “тапа”, която винаги е отгоре…

Радвам се на успехите си и “страня” всеотдайно от провала, въпреки че и той понякога ми се “озъбва” тук и там. Моето усещане, че успявам да постигна нещо, че мога да умножавам завоеванията си, че ставам богат и че надмогвам всеки ден застрашаващата ме “празнота” и разпада на жизнения ми свят, свързан с нея, ми дава “криле”. Всичко това е илюстрация, че “аз нещо струвам”, че не се оставям, че “вътре в мен не кънти на кухо”, че способностите ми са налице и на тяхна основа аз мога да имам много – и ще го имам, имам го, но… никога няма да спра бездеен. Но това е най-малкото: важното е, че по този начин аз ставам нещо, че съм, че ще бъда това, което искам, че аз от себе си няма да се откажа. Излиза, че живея заради натрупването на сила (не заради “прахосването” й!), че моята собственост е концентрацията на енергия в моето тяло и душа, че непрекъснато съзнавам си новите възможности. Затова онова, което имам и най-вече съм, е предпоставка за неудържимо напредване и за личния просперитет, който аз напълно заслужавам. Всичко това и особено аз самият е мое постижение, сътворена от мен ценност и безценна жизненост; на основата на направеното от мен няма как да се отрече, че не съм живял напразно, без смисъл. Но главното ми богатство съм аз самият, това, което съм, и особено това, което ще бъда. Защото животът продължава каквото и да се случи, това е моят живот, животът такъв, какъвто сам съм го направил – и за нищо не съжалявам.

Разбира се, не искам никой да ми се меси, да ми пречи и не чакам ничия помощ като “подаяние”; от другите искам това, което аз самият не допускам спрямо тях – аз на никой не се меся в живота му. Има безброй “условности”, които ми се налага да спазвам, защото те са полезни, защото без тях нещата се объркват. Откривам например, че светът в общи линии е добре устроен, че не се нуждае от особена промяна, че дава добри възможности, стига да не си “заспал” или пък да “проспиваш” (без да усещаш!) живота си. “Условностите” и “заварените съглашения” относно подредеността и правилността на съществуването, ме устройват. Но ако открия, че нещо липсва, аз мога да проявя инициатива и със съгласието на другите да допълним “правилата на играта”. Няма игри без правила, а “жизнената игра” остро се нуждае от все по-добри правила и от разумни промени, които не отричат миналото, а само го подобряват. Свободата ми от тези правила не е застрашена, защото аз разбирам, че са необходими, че без тях ще се появят излишни рискове и че ще стане по-лошо. Неслучайно са казали “лош закон, но закон”, беззаконието е най-лошото, но това не значи, че нищо тук повече не може да се направи. Има си “продавачи на идеи” за това какво трябвало да бъде, това са т.н. политици, някои от тях говорят смислени неща, аз ги подкрепям и така допринасям за движението в желаната от мен посока.

Като че това е поне малка част от начина, по който аз правя своята лична история. Искам да бъда зачитан, искам свободата ми да е непрекъснато до мен, да не ми се пречи – и ако това е така, аз мога да постигна много, поне онова, което е по силите ми. За другите, предполагам, е същото – нищо че сме различни, че никой не е “еднакъв” с мен, не е мой “двойник”. Казано е, че “в пот на лицето ще си изкарваш хляба”, и това е самата истина; всичко останало обаче е много по-лошо за човека. Не искам никой да ме “носи”, но не искам и аз да нося някои, пожелали да се “излежават” на гърба ми. Ако всеки разбере “що значи да си човек” и се възползва от всичките възможности (а те са безброй!) на човешкото, поне от някои от тях, няма как да не успее, да не постигне нещо. Вярно е, че животът ми е даден за наслаждение и задоволство от себе си, но за да ги имам, за да “пребивавам” в тях, преди това трябва да съм се погрижил за това “да не съм отишъл извън него”. Смятам, че живея само за това да се причастявам във вярност и да се овладявам все повече не от друго, а тъкмо от живота. Моят “компас” показва винаги тази посока. Животът е предизвикателството, благодарение на което мога или да попадна в сърцевината на живота, или да се изложа като… “стрелец”, поради което – при мен поне е така – неимоверно ще страдаш. Но ако страдам заради това, че не живея истински, то тогава това ми показва, че неописуемото блаженство е тъкмо “при” живота, не другаде…

Не искам и няма да допусна думата свобода да си остане за мен просто дума, “високопарно гръмко звукосъчетание”. Ако свободата за даден човек е само и просто дума, ако тя за него не е “нещо много повече”, то такъв човек се е отказал от нея, от всичките й предимства, т.е. е станал несвободен. Аз това не мога да допусна. Ето защо моето отношение към свободата е извор на моята “същност”, свободата е най-важното, без което не мога. Чрез отношението си към свободата аз мога да разбера кой съм – и дори защо съм.

Не искам да правя апология на свободата, тя не се нуждае от това. Искам да вникна в своя усет за свобода, да се убедя доколко той е жив. Свободата най-напред ми се явява като онова, от което зависи животът ми. Предчувствието, че свободата е живот, а животът – свобода, ме владее от момента, в който усетих, че аз съм отговорен за живота си. Оттогава изглежда само това правя: съотнасям своя живот със свободата си, постигам своята жизненост като свободна, изпълвам се със свобода – за да овладея живота си, да постигна неговата неизразима тайна. Дали пък тайната на живота за човека не може да се постигне само на почвата на свободата? Що се отнася до мен, аз вярвам, че това е така…

Но какво е това свобода? – ето въпроса, чиито отговор търся всекидневно. Това, че обичам свободата, достатъчно ли е да я разбирам? Разбирам ли свободата си? – ето питането, което не ми дава покой.

Не ме задоволяват тривиалните отговори: свободата е “велика дума”, свободата е “избор между възможности” или “независимост на избора”, зависещ само от волята на човека. Отговорите, които претендират, че са “разбулили” тайнството на свободата, оценявам като унижаващи самата свобода. Те издават непростимо високомерие, самозабравеност, безчестие – един вид се смяташ за “по-горе” от самата свобода! Който не уважава свободата, той не я разбира. Аз не искам да подчинявам своя порив към свобода на някаква “теория”, която с факта на съществуването си унищожава самата свобода, прави я излишна. Свободата не може да се знае, в нея трябва да се вярва…

Сърцето ми най-добре разбира що е свобода. Когато чуе тази дума, то започва да се радва, да трепти с вдъхновение, да ускорява ритъма си. В този момент гърдите ми се вдигат по-високо – заради гордостта, че като човек съм причастен на това велико тайнство, наречено свобода. Ако е вярно, че в сърцето са изворите на живота, то какво значи тази всеотдайна преданост на моето сърце спрямо свободата? Щом сърцето ми е пристрастено към свободата, то тогава за какво ми е и приобщаването на моя разум към нея? Не искам ли прекалено много? И също: нима сърцето ми не изразява – само по себе си – най-висш разум?

Ако съумявам да подчинявам ситуациите на моя живот на изискванията на свободата – съвсем непринудено и спонтанно – то това изцяло ми стига. Ако моите “реакции” носят в себе си свобода, то аз съм свободен – какво мога да искам в “добавка” към това? Ако цялото ми същество е “впило” в себе си от свободата, ако аз усещам, че от свободата си няма да се откажа, ако намирам в нея най-могъщото очарование от живота си, ако изпитвам погнуса от онова, което е “противно на свободата”, то нима това не ми показва, че свободата е в мен, че аз съм свободен, че уверено смятам, че без свобода “животът не си струва усилията”, че накрая, от свободата ми никой и нищо не може да ме откъсне? “Овладян от свобода” – не е ли това моя идеал?

Аз се оставям на свободата си по същия начин, по който не мога да “оградя” себе си от живота. Това не значи, че се смятам за “особен” или за “специален”, това значи просто, че съм човек, че друго не искам да бъда. Аз като човек и моята свобода – “ние” сме неразделни. Следователно установявам в себе си някаква младежка пристрастеност към свободата, която ме прави човек. Не трябва никога да допускам да се лиша от това чисто усещане, примиреността на стареца не ми е по вкуса.

И тъй като зная, че главното за мен е тъкмо и само да бъда човек, то свободата, на която дължа това, е условието, което придава човечност на съществуването ми. Без свобода чувството ми, че живея и самото очарование от живота, заради което всъщност живея, ще бъдат загубени. Ето защо установявам в себе си една първична влюбеност в свободата, до която се свежда цялото ми разбиране за нея. Щом я обичам, значи я разбирам – и това ми стига…

Усещането ми, че съм различен, че съм свободен в решенията и постъпките си, увереността ми, че държа на себе си, на своето достойнство, ми дават правото да смятам, че съм личност. Личността според мен е същност на раз-личността (не на приличността!), от което следва, че индивидуалността ми е онова, което ме прави личност в истинския смисъл. От това следва, че има безкрайно многообразие от личности, а също и че ценното между тях е различното, а не “общото”, “еднаквото”, “безличното”. Богатството на човешките същества се дължи на различията помежду им, ако бяхме еднакви, то тогава щяхме да сме неимоверно ощетени и бедни.

Затова аз не се стремя да подражавам някому или да приличам на този или онзи, аз се опитвам само да разкрия себе си. Да бъда верен единствено на себе си, не на някой друг – нима имам друг избор? Ползвайки се от свободата си, аз имам възможността “да правя” себе си по най-добрия начин, да търся и постигам своята самобитност, да съхранявам усещането си за уникалност, за самоценност. Не ме е страх от моята различност, не се опитвам да я прикривам, не се опитвам да бъда “като другите”, аз намирам ориентирите на своето развитие и “разгръщане” единствено в себе си. От това следва, че уважавам различността на другите и самото им право да бъдат различни. Не ги “меря според моята мяра”, а също очаквам и те да ме възприемат по същия начин. Не харесвам “нагаждачите” (конформистите), които винаги са готови да пожертват себе си заради другите и заради временната полза. Смятам, че така те погубват личността си, а аз не искам това да ми се случи. Но нека да живеят както си искат, само да ме оставят и аз да живея както намеря за добре.

Щом съм личност, то аз ценя личностните прояви: за мен е толкова трудно да бъда безличен колкото за безличния е трудно да бъде личност. Личността може да бъде оценена като личност само от друга личност. Ето защо много ми е коствало да бъда личност в едно общество, в което се цени не личността, а тъкмо безличността, “масата”, “колектива”, “стадото”. Да бъдеш личност у нас е прекален лукс, който не ти прощават, за който всекидневно ти отмъщават. Не съжалявам обаче за това, че съм се борил и продължавам да се боря за правото си да бъда личност. Може да звучи малко “високопарно”, но за сметка на това е самата истина…

Човек е това, което иска да бъде – нима не е така? Значи ли това, че аз съм това, което съм искал да бъда? Ако пък съм неудовлетворен от себе си, то мога ли да стана това, което искам? Как обаче става така, че започвам силно да искам нещо? Толкова силно, че то неминуемо някога ще бъде – познавам себе си. Аз изхождам от себе си когато искам, това е най-сигурното, на нищо друго не мога да се опра така твърдо. Каквото човек иска, такъв той и е; или пък какъвто човек е, това той и иска – кое от двете е истината? Без значение е, важното е, че човекът – за да бъде човек – трябва много да иска, да не бъде мизерен в исканията си. “С малко задоволяващите се”, “скромните” не са от “типа” хора, към който принадлежа: ако си мизерен в искането си спрямо живота, то в резултат ще постигнеш само… мизерия. Това обаче не е моята възможност…

Ето че неизбежно стигам до този резултат на моята свобода: моето бъдеще е в моите ръце. Аз вървя към бъдещето си всеки ден, властта над бъдещето, над собственото бъдеще, е моя идеал. Какво повече човек може да си пожелае. Ето защо за бъдещето си не се страхувам, нито пък и от живота. Това съзнание ми дава моята свобода – “най-сладкото” нещо на този свят (нали, Санчо?!). Има ли хора, които още не са разбрали това?

angeligdb

Най-големият ни проблем е нашето собствено съзнание

Дадох това интервю на журналиста от Радио България Красимир Мартинов през миналата седмица; то ще бъде излъчено по Радио България, предаващо главно за българите по света.

На какво се дължи объркаността на българина, отчаянието и усещането за безперспективност в годините на прехода?

Този наш преход продължи твърде дълго време. Първоначалните ни очаквания бяха, че преходът ще бъде кратък, а той се задълбочи, усложни, твърде мъчително ставаха нещата у нас. Затова мисля, че има някакви етапи в развитието на съзнанието ни след началото на промяната. В самото начало всички бяхме настроени за бърз поврат, очакванията бяха крайно оптимистични, но видяхме, че скок в живота ни няма да стане лесно. След това от нас се изискваше известно търпение и по-голяма упоритост, за да изтърпим определени изпитания. Ала ние не се оказахме толкова търпеливи, в смисъл настоявахме да стане всичко бързо. И затова мнозина лесно се отказаха и скоро започнаха да проклинат и свободата, и демокрацията. Това доведе дотам, че постепенно започнаха да се напластяват много разочарования. Мнозинството от хората дори започнаха да не вярват в това, за което преди са мечтали – демокрацията, личния успех. Ние прекалено лесно забравихме онези унижения, които преживявахме по времето на комунизма и тогава ги чувствахме доста остро и болезнено, но този спомен бързо избледня пред новите трудности. Ситуацията така се промени, че хората малко по малко започнаха с носталгия да си спомнят миналото и се размечтаха за онази сигурност, която сме били имали тогава. Постепенно нещата се объркаха твърде много. Хората, които не са способни да схванат в цялост процеса, реагираха твърде емоционално, но се водеха най-вече от лични интереси и очаквания. Те обаче не бяха склонни да проявят разбиране и твърдост. Защото все пак тази промяна носи със себе си едни ценности, които нормално е всеки човек, ако вникне в смисъла, да ги приветства, защото те дават перспективи на отделната личност. Но, разбира се, не всички хора могат достатъчно ясно да си дадат сметка за това. Всеки забелязва у нас как дългото очакване за промяна, обещанията, намеренията да се направи нещо, но и отлагането, новите и нови очаквания доведоха дотам, че мнозинството от хората в днешно време са изключително объркани. И да въведат ред в главите си се оказа че не е толкова проста работа. Впрочем, от объркаността се възползваха спекулантите от Атака, които дадоха най-лесни обяснения, за които мнозина объркани се хванаха като удавникът за подхвърлената сламка.

Казват, че основният залог за щастието и успеха е свободата. А какво означава да бъдем свободни във време, в което имаме куп ограничения, най-голямото от които е безпаричието?

Тази ценност, на която дължим всичко, е свободата. Това е една идея за свободата, самосъзнание за свобода, което разбира се у нас нямаше как да бъде развито, защото в онези години на комунизма хората бяха приучавани да живеят в несвобода. Независимо от прокламираната свобода, фактическото положение тогава беше, че нямахме свобода, нямахме свобода на словото, дори мисълта беше окована в толкова насаждани така брутално догми и т.н. Но ето че изведнъж “получихме” свобода. Огромното мнозинство от хората обаче съвсем закономерно не знаеха какво да правят с нея. Със свободата, с действителната свобода нещата не стоят толкова просто. Тя не се “дава”, свободата трябва сам силно да я пожелаеш и да си я “вземеш”, тя не е “подарък”. Тя е пълна отдаденост на свободния живот и готовност да понесеш ония изпитания, които те правят достоен за нея. Следователно иска се някаква култура, развитие на съзнанието, бих казал дори вживяване в тази велика идея на свободата. Това не може да стане бързо. Знаем как други народи са се движили по тези пътища на свободата с векове – в Западна Европа, в САЩ и т.н. А нашата история е такава, че първо петстотинте години турско робство са дали страхотно негативно отражение върху нашата народопсихология. След това сме имали известен период от около 60 години, в които България е вървяла по пътя на останалите европейски народи и тогава ние сме постигнали много. Но ето пък идва комунизмът, който съвсем ни отклонява от тези пътища на свободата и ни запраща в непроходими тресавища. Тогава тръгваме по странични, обратни пътища на историческата човешка еволюция, тръгваме по пътища, които не водят никъде. Това се оказа пагубно. И ето сега вече имаме свобода, но не знаем какво да правим с нея. Тя ни изглежда “излишен лукс”. Мнозинството от нас не знаят какво да правят със свободата си, тя за такива хора си остава просто една дума, едно пожелание, някакъв смътен копнеж. Наистина във всекидневието хората, бидейки притиснати от обстоятелствата, обикновено не забелязват някакъв процеп, от който може да се появи тяхната свобода – няма пари, началниците, от които си зависим, зависими сме също от държавата. Държавата – и това е смисъла на реформата – започна да отстъпва място на инициативата на индивидите, но това още не е завършено у нас. Виждаме как предприемчивите хора срещат толкова много спънки, когато искат да се захванат за някакъв бизнес, представете си хилядите разрешителни и пр. мъчнотии – и хората се отказват. А пък принципно погледнато въпросът за свободата – по моето виждане като философ – е най-важната тема не просто на философията, но най-вече на отделното човешко съществуване. Тя е всъщност смисълът на всичко, което става през тези 17 години. Ако не успеем да се справим с това индивидите да се проникнат от един истински, автентичен стремеж към свободата, ако мнозинството от хората не осъзнаят огромните предимства, които дава свободата на човека, който иска да живее достойно, който не позволява да бъде унижаван, не иска да бъде подценяван, манипулиран и т.н., то ситуацията няма да се промени особено – ето това е главното. Но е много трудно особено в масови мащаби да разпространи такова едно съзнание. У нас хората с автентично разбиране на свободата са малцинство, това са хората, които традиционно гласуваха за СДС, а сега за ДСБ, за десните партии. И тези хора дори като че ли намаляват, което означава, че неверието в свободата и в собствените сили се засилва. Ето тази ситуация има и своя политически израз. Видяхте как особено при последните избори какъв сериозен отказ от гласуване имаме – 60 % не гласуваха. Това е страшна апатия, това е пълно неверие дори във възможността да промениш ситуацията, бидейки политически ангажиран. А това е единственият начин – с гласа си да повлияеш на процесите, като гласуваш. Но хората се отказват от своя глас. Това вече пак е някакъв неясен страх, дължащ се на загуба на ориентирите, това е несъзнаване на смисъла или пък направо отказ от свободата.

Индивидуалността – порок или пък предимство е тя?

У нас ми се струва, че – подобно на свободата – имаме доста объркани представи също така и за индивидуалността. Ние говорим обикновено без много да си даваме сметка какво казваме, че българите били “индивидуалисти”, че сме носители на някакъв особен тип индивидуализъм. Същевременно знаем, че именно западният човек е с развито съзнание за свобода и е най-вече индивидуалист, но от един друг тип. Същевременно ние не трябва да забравяме, че сме Източна Европа, много сме близо до Русия, а там съзнанието за индивидуалност, там културата на свободата съвсем не са развити. Ние, да оставим това, че сме били под тяхно влияние, но в някакъв смисъл и сме родствени с тях. Лично аз смятам, че ние не сме индивидуалисти, или ако сме, то нашия индивидуализъм е от някакъв първичен, примитивен тип. Нашият “индивидуализъм” не е здрав, той е по-скоро патологичен, той се изразява в едно тъпо желание да наложиш себе си без да се вслушваш в човека срещу теб, който също си има своите основания, но ние сме склонни да ги подценяваме. Нашият роден “индивидуализъм” се изразява просто в някакъв инат, в една аморфна упоритост без особен смисъл винаги да искаш да си прав. Също така за нас е твърде характерно желанието да се утвърдиш над другите независимо с какви средства: по нашите земи стремежът да заемеш една по-особена позиция (“да изпревариш” или “да натриеш носа” на другите!) е изключително характерен. Имам предвид тия наши желания, които са описани и в литературата ни – службогонци, “мечтатели” за прословутата солунска митница и пр. – сиреч хора, които искат да заемат някакво възлово положение, което същевременно съвсем не заслужават, защото нямат нужните качества и т.н.

Именно такива хора заемат високи постове. Има ли изход?

У нас наистина е много трудно да пробие и да се утвърди човек, който в действителност има възможности, независимо в каква сфера. Такива хора не ги ценим, ние изобщо не ценим личността, личностното начало. Личността именно е “нещото”, което най-много се подценява у нас. И това е свързано пак с нашето неразбиране на свободата и на индивидуалността.

Страхуват ли се хората да бъдат различни?

Да. Тъй като личността у нас е нещо неразвито, непознато, което и плаши от друга страна, хората се опитват да потискат вътре в себе си това, което ги прави различни от останалите, а всъщност и не приемат различността у другия. По този начин ние така си водим живота, че взаимно се измъчваме. Човекът, който се отличава с нещо особено, да кажем, умният човек; той като започне да се изказва, започва да дразни “другите”, те започват да му завиждат и да го мразят: “Вижте го сега пък тоя, какво се прави на нещо повече от нас!?”. Това мислене беше втълпявано в онези 50 години комунизъм. За да се промени това, за да започнат да уважават различността, да не я потискат у себе си и да я уважават у другите, се иска доста време. Например, ето, оказва се, че комунизмът ни е нанесъл страхотни поражения в душите и съзнанията. В други бивши соцстрани (Чехия, Унгария, прибалтийските републики) хората бързо се адаптираха към свободата, защото са имали все пак някакви традиции, наистина по-устойчиви, по-здрави. Докато ние ги нямаме, не сме като тях проникнати от едно развито съзнание за свобода, поради което се случват такива парадоксални неща, например възхода на Атака с нейния див национал-социализъм и с цялата й комуноидност…

А равенството?

Вижте, просто няма как да бъдем равни. Ние сме различни още по рождение, генетически: имаме различни дарби, заложби и т.н. Да искаме да бъдем равни, да се опитваме да налагаме равенство, това първо означава именно най-способните да бъдат ощетявани и потискани. Пагубната идея за равенство, закотвена в душите на толкова много хора у нас, ни е донесла най-големите беди, и тя все още трови съзнанията и също така нашия живот. Ясно е, че равенството облагодетелства хората, които нямат особени дарби и те един вид доста са надценени в една такава ситуация. Хората, които днес още мечтаят за равенство, лично аз смятам, че говорят за това не по някакви идеалистични подбуди, от загриженост за хората и т.н. Просто на такива хора лично им е изгодно да има подобно равенство: именно защото те са от онзи по-посредствен слой и затова се надяват при едно равенство да бъдат издигнати на място, което всъщност не заслужават. Равенството е абсолютно неизгодно за хората, които имат някакви способности, идеи, имат желание за работят, да заемат едно по-високо място в обществото, което е съвсем естествено желание. Съвсем нормално е да има конкуренция между личностите и лидерите. У нас когато някой човек се опитва да направи нещо, никой не го насърчава. След това при първите му успехи започват да му завиждат, опитват се да му попречат. Докато нормалната човешка реакция е като видиш такъв човек, просто да се радваш, защото той ти дава пример, че и ти самият, ако се вземеш в ръце, ако се опиташ нещо да промениш, няма как след необходимите усилия и ти да не успееш. Така че, пак се иска вътрешна промяна, промяна в съзнанието, а за това се оказва, че е нужно повече време.

Рецептите за успех?

Рецепти е трудно да се дават. Всичко е индивидуално, но има неща, които са неизбежни, които са безусловно важни и не трябва да се подценяват. Най-важното е човек да се опита да разбере самия себе си – какво представлява, какви способности има. Да опознаеш себе си – това е първата стъпка. Оттук тръгва всичко. Ако човек има невярна представа за себе си, ако е склонен да се надценява, такъв човек вече на тази основа започва да прави неща, които са неадекватни, например изпълва се с безпочвени амбиции. Вие самият си давате сметка колко такива хора има у нас – изпълнени с амбиции, но без особено основание и “покритие”. Искат да изтикат някой друг от мястото, което той заслужава и да заемат неговото място, за което всъщност не са способни и нямат нужните качества. Ето това е първото – опознаването на самия себе си. Това е много трудно – у нас в училищата ситуацията е много тежка, да не говорим нагоре, в по-високите степени на образование. Не се обръща внимание тъкмо на това, че всъщност най-важното в образованието е хората да осъзнаят себе си като личности, да повярват в себе си, да придобият качества, които ще им служат в бъдеще – да мислиш, да вникваш в смисъла, да успяваш да намираш необходимата ти информация, да я използваш по подходящ начин… Какво друго е необходимо, за да успееш? Много е важно човек добре да се ориентира в ситуацията, в която е попаднал, да мисли гъвкаво и многовариантно, да бъде настойчив, да бъде последователен в решенията и действията си. Прагматичният човек трябва също да види как стават нещата при другите хора, да се учи от техния опит, като същевременно търси начин да реагира на онези неща, които са неприемливи според него. Най-лошото – както, уви, много често става у нас – е да се разпилява енергия без особена полза, без смисъл, да се губи ценно време, да се отдаваме на безсмислени страсти като злоба, завист и пр.

Обаче въпреки всичко аз съм оптимист, защото самият живот учи хората. Всекидневието ни поставя задачи, които ако не си адекватен, сам губиш от това. И се иска малко проницателност да схванеш и да осъзнаеш какво си загубил. Така че животът наистина учи. Хората под натиска на действителността и живота неизбежно се променят. Вярно е, че от време на време като епидемия се появяват тези масови психози и илюзии, ето сега свързани с “Атака”, преди с БСП и т.н., че отново можем да се върнем към равенството, че държавата отново може да ни оправи и ще ни оправя, че тя трябвало да ни носи на ръце или пък да ни бъде “грижовна майка” и т.н. Тези неща са много опасни, но на мен ми се струва, че те затихват и ще утихват все повече под напора на самия живот.

Коя е най-важната реформа, която трябва да направи българинът, за да стане нормален европеец?

Това е едно голямо изпитание за нас. Аз все се надявам, че ние ще издържим и няма да се оправдае най-големия ми страх. Защото може би една-две години ще има известни трудности. Те могат да бъдат и по-сериозни. Ние сме такива, че сме свикнали да се паникьосваме, да се вайкаме и да се отказваме бързо. Преди две-три години всички желаехме да бъдем в ЕС. С наближаването на датата 1 януари 2007 г. страховете се увеличават. Влизайки, първите трудности след тази дата ще бъдат приписани на това, че вече сме в ЕС, макар че изобщо може да се дължат точно на това. Например, да речем, ще се увеличи токът, нещо, което много вълнува хората, и веднага ще се появят агитатори, които ще кажат: “Ето, видяхте ли какво направи ЕС, вдигна цената на тока!”. Цената на хляба ще се повиши, тя и сега се повишава, но тогава ще кажат: “ЕС направи това, и хляба ни отнеха гадните европейци!”. Когато се натрупат такива проблеми и когато започне това да се свързва с ЕС, може да възникне не само евроскептицизъм, но и пълно отрицание на ЕС. Което е много опасно. Аз лично се страхувам най-вече от това, че и политическите сили, които в момента имат доминиращо влияние, могат в един момент да се обединят независимо от външните разногласия помежду им да кажат: “Ето, по народна воля, ние за да отговорим на народния глас, правим вече заявки за отказване.”. Атака и БСП като нищо ще се обединят, за да откликнат на “народните чувства” когато и ако се появи сериозно недоволство. Или поне ще направят с обединени усилия за да се стигне дотам самият Европейски съюз да стане пишман че ни е приел. Ние много бързо се отказваме. Много бързо ни минава оптимизмът. Ако сега някой очаква, че щом сме вече в ЕС нещата ще се променят с магическа пръчка и веднага, такъв човек, сблъсквайки се с действителността, с трудностите, много бързо ще се разочарова и откаже. И една такава опасност да се използват временните настроения срещу ЕС за една промяна на цялата ни геополитическа ориентация на мен ми се струва най-лошото, което може да ни се случи. Но дано дотам не се стигне. Тук виждам ролята на десните консервативни партии, които трябва да възвърнат влиянието си, за да противостоят на една такава опасност.

Какво може да научи нашият човек от европееца?

Дълги години бяхме изцяло изолирани от света. Сега вече българите пътуват, имаме контакти. Разбира се, всеки човек по свой начин възприема ситуацията на Запад в позицията на наблюдател. Животът там съвсем не е лесна работа или пък един безкраен празник. Независимо, че тези страни са развити, изисква се от човека да работи, да проявява инициативност, предприемчивост, да не се отпуска и т.н. А ние обикновено си мислим, че нещата могат да паднат от небето. Ето, оттук-нататък българите още повече ще пътуват. Аз смятам, че срещите с други хора, с хора с друго съзнание, с друга култура, с хора, които все пак ни превъзхождат – ние трябва да признаем това, за това говорят техните постижения! – с хора, привикнали към свободата, които упорито работят за да имат един такъв висок стандарт на живот, ще бъдат целебни за да излекуваме болното си (от така прилепчивата проказа на комунизма) съзнание. Същото, което имат европейците, можем да го постигнем и ние, но ако се впрегнем и вземем живота си в свои ръце. И то без да им завиждаме, без да ги подценяваме и да казваме: “Ето ние сме по-добри, може да сме бедни, но умеем да се наслаждаваме на живота, а пък те не умеят да живеят и т.н.”. Все пак хората у нас са заинтригувани, очакват дълбоко в себе си някакви положителни промени, но те ще дойдат ако издържим още две-три години, защото в самото начало няма да бъде лесно.

Вижда ли се началото на края на тези български страдания?

Да, смятам, че нещата се развиха дотам и връщане назад не може да има. Ние вече изпробвахме всички варианти през тези 17 години – отричахме, отхвърляхме, отказвахме се, връщахме се назад, проклинахме и т.н. Преживяхме ги тия неща и оттук нататък, за да не се повтаряме, трябва да изобретим нещо ново и по-различно. В този смисъл Атака, която се държи точно като БСП в периода 1989-2003-2004 г. и е тотално против всички ценности на свободата, на демокрацията и на човешкото достойнство, играе съвсем фарсово една позната ни до болка роля. Животът обаче иска от нас да бъдем на ниво, да не чакаме нищо наготово, да разчитаме на себе си и така да ставаме все по-нормални, все по-естествени хора, които същевременно се възхищават от успеха на другите, които не завиждат и не злобеят. Когато видиш успял човек, да му се радваш – ето, той дава пример и на мен, показва ми, че и аз мога да постигна нещо, дори може би и не толкова, но това, което съм го постигнал, да си бъде лично мое. Животът наистина е най-добрия учител и самата действителност постепенно ще приучи хората да започнат да живеят все по-истински и по-пълноценно.

angeligdb

Водещият на БТВ Николай Бареков (за краткост оттук-нататък ще го наричам Н.Б.) освен в утринни предавания се подвизава и в някои печатни и интернет медии. Той, впрочем, е доста интересен обект за (психо)анализ. Имам предвид едно съвсем леко изследване на неговата иначе съвсем неразвита мисъл по метода на спонтанните асоциации. Този метод може да ни даде ясна картина за скритите мотиви на прекомерната журналистическа активност на Н.Б. в последно време. Неговото “хоби” бил… политическият анализ (по собствените му думи) и ето че това е една прекрасна възможност да се разбере кое по-точно толкова вдъхновява иначе доста неопитното му перо.

Ще започна с нещо като че ли несъществено. Веднъж Н.Б. по повод на интервю, което пред него е дал Симеон като премиер, каза досущ следното: “Усетих, че той, за разлика от нас, но по подобие на своите предшественици, просто стои и директно говори с историята”. Тези думи – те явно доста са се харесали на самия Симеон – говорят много за характера, пък и за морала на толкова искрения ласкател Н.Б.

Непосредствен обект на моя анализ е една поредица от статии на Н.Б., публикувани наскоро в сайта “Всеки ден”, чиито директор е известният М.Боршош. Първата статия се нарича “Едно “Бугати” с цвят синьо-червен” и е излязла на 18 окт. тази година, малко преди изборите за президент. В нея се говори за “стрелеца от автомагистрала Тракия Сидеров” и се предрича неговия все още неслучил се… “колосален политически успех”; има се предвид отиването му на балотаж. Но по-интересното е теорията на Н.Б. за “двете Българии” – те били, по неговите думи, “тази на политиците и тази на гражданите”. Ще приведа малко по-дълъг откъс от разсъждението на Н.Б., за да се схване есенцията му: “В едната България живее Вълка заедно с останалите олигарси. Както пише вестник “Труд” нашенският Кумчо Вълчо не живеел в приказките, а от години си джиткал в София и правел най-долното нещо – да събира боклуците. Кумчо Вълчо обаче наистина живее като в приказка и кара “Бугати Вайрон” за един милион и триста хиляди евро. Той по принцип живее в другата, не във вашата, България макар, че всеки миг може да профучи покрай вас с 400 километра в час.” (запазена е оригиналната пунктуация на филолога Н.Б., който по собственото му признание съвсем не обича… граматиката). И ето “извода” от цялото разсъждение: избирателят, гледайки това “Бугати”, щял да си зададе следния съвсем закономерен въпрос: “Ами, ако пък на мен Стефан Софиянски ми беше дал да събирам боклука на София само за една година, щях ли да изкарам колкото за едно “Бугати”? Или поне за едно ферари?”. Задавайки си този въпрос, избирателят, естествено се юрва да гласува за Сидеров; явно този последният – по логиката на Н.Б. – с избирането си ще гарантира сбъдването поне на част от съкровените мечти на нашия така наивен избирател. Да запомним това, “Бугатито” влиза в анализа на Н.Б. съвсем неслучайно, скоро ще се разбере защо. Друг важен детайл е, че Н.Б. вече се мисли като част от “…другата, не вашата, България” (”вашата”, сиреч на нас, обикновените хора), той себе си сам поставя в “другата” България, тази на олигарсите и обслужващия ги персонал. Едно наистина многозначително признание…

На 24 окт., вече след първия тур на изборите, Н.Б. пише статията “Сидеров и чуждата България”, за да ощастливи читателите си със своите още по-дълбокомислени съждения. Чувствата на Н.Б. явно са били доста силни, щом като в самото начало пише ето това – и то в почти стихотворна форма: “Докато Първанов чупеше рекорда, десните партии изпаднаха зад борда. Даже въпросът с оставките на десните лидери е нелеп, защото тях вече ги уволниха избирателите им”. По-нататък няма нищо интересно, а ето и заключението: “Изборът Първанов-Сидеров не е лош избор. Това е нормален и логичен избор. Това е единственият избор”. Оставям на читателя сам да открие “нормалността” и “логичността” на този избор. Но да не пропуснем важния факт: нашия Н.Б. успява да се подмаже най-умело и на Първанов, агитирайки пряко за него.

На 31 окт., седмица по-късно, Н.Б. отново е на линия и пише статията “Бойко Борисов като ранена в гърдите пантера”, която по своему също е шедьовър. Темата, както се вижда от пръв поглед, е сюблимно важна, и ето, Н.Б. започва едва ли не с фанфари: “Спечели или загуби Бойко Борисов (оттук-нататък ще го наричам за краткост Б.Б., бел.м., А.Г.) като пропусна изборите за президент? Борисов успя едновременно да спечели и да загуби. На фона на бойното поле, осеяно с трупове по-важното е, че оцеля, макар като пантера, ранена в гърдите. Времето изтича бързо, кръвта също. За кого бие камбаната? До вчера за десните, а днес – за Б.Б. Бъдещето на ГЕРБ сега зависи от формата, с която генералът ще влезе в политическите битки”. Генералът-кмет явно е останал доста впечатлен, четейки тези дитирамби за своята особа, които далеч надминават по сила казаното от Н.Б. преди време за самия Симеон. Но момчето Н.Б. може да каже нещо още по-силно, ето това: “Катастрофата на дясното освободи голямо пространство в политиката. Десните отдавна не са фактор и беше логично столичният кмет да се насочи към тяхното място. Мястото вече е празно и чака някой да го заеме”. Но и това не е всичко, за Б.Б. може да се каже и нещо още по-величествено, ето какво: “Б.Б. се опита да притича през късата дистанция на кампанията като кокершпаньол в парка, за да подразни и да остане неуловим за куршумите на безбройните си врагове, но да го види публиката и да оцени неговата смелост и жертвоготовност за каузата”. Пантерата, при това ранена и с изтичаща кръв, тук вече е… кокершпаньол в парка, неуловим за куршумите и… жертвоготовен за… каузата. Но и това не е всичко, ето и заключителните акорди на този величав миш-маш: “За краткото време, с което разполага, Б.Б. трябва да убеди десните избиратели, че може да ги представлява в политиката. За разлика от “Атака”, той трябва да предложи решения и да намери истинските отговори на неудобните въпроси, които постави… Б.Б. може намери разумния изход и да бъде шанс и находка за демокрацията”. Да отбележим тук, че с това изречение са застреляни поне три-четири заека. Б.Б. е възведен в сан на “десен” политик, при това единствения. Понеже малко по-горе е казано за Костов и Стоянов, че “те имат минало, но нямат бъдеще”; “убиването” на “старите десни” е… “втория заек”. Третият заек е, че “Атака” е срината, понеже тя не може според Н.Б. да намери “истинските отговори”, подобно на Б.Б., естествено. Четвъртият заек е свързан с първия, но е негов апотеоз ето с този дитирамб “Б.Б. може намери разумния изход и да бъде шанс и находка за демокрацията”. Сигурен съм, че бъдещата генералска партия ще си сложи тези прочувствени думи на Н.Б. в своя герб.

И, накрая, е статията му от 8 ноември, наречена “СДС: Б.Б. или смърт!”. Тук Н.Б. дава най-мъдри съвети на петърстояновото СДС. За краткост ще се принудя да преразкажа иначе неподражаемата мисъл на нашия герой. И така, и най-твърдоглавите комунисти от БСП били разбрали, че без партньори не могат да се върнат във властта. Самият цар им помогнал да овладеят всички лостове в държавата (тук, признавам, е съвсем прав). Костов обаче отхвърлил преди време тези партньори (НДСВ и ДПС), поради което загубил шанса да получи втори мандат(!). Оттук започнал тоталния срив на десницата и т.н. Но нека да приведа поне извода дотук, който Н.Б. прави: “По-добре доволен и сит, отколкото гладен и бит. Това е девизът на столетницата БСП и той дава резултат”. Има се предвид това, че БСП направи доста компромиси, но ето че е на власт и е съвсем… доволна и сита. И ето заключителните акорди на това стълпотворение на мъдростта и разума Барекови: “Времената се менят, нравите също. Едно време СДС прогонваше приятелите си с камшик в ръка като търговци от храма, сега сините ще трябва да се борят и надхитрят с БСП за тях. Както го е казал по-простичко народът, който не може да целува ръка, накрая ще целува гъз. СДС още има избор. Или ще направи бъдещия политически проект ГЕРБ свой партньор и заедно ще вземат властта. Или ще умре във вечна опозиция, защото БСП в името на властта ще преглътне залъка Б.Б., както направи с другите преди него. За СДС друг избор освен Б.Б. или смърт вече няма”. Есенцията на мъдрия съвет на Н.Б. е: СДС, ако не иска да умре, да започне да целува ръката на Б.Б. - както това вече прави самият Н.Б.

Ето и моето тълкуване. Н.Б. е лесен обект за психоанализа, понеже сам чистосърдечно издава най-дълбоките си мотиви за това свое “писане-коментиране”. Н.Б. си има една най-съкровена мечта, която ясно изпъква в толкова спонтанните му размисли. За да разберем коя е тя трябва да обърнем внимание на това, че неговите “съвети” към политиците всъщност точно показват това, което той самият иска и мечтае.

Момчето Н.Б. си мечтае за “Бугати”, както всяко друго момче, гледащо с трепет нашите мутри в лъскавите им коли. За да постигне съкровената си мечта това момче е готово на всичко. Веруюто на породата хора от типа на Н.Б. е непоклатимо: “По-добре доволен и сит, отколкото гладен и бит”. Ето защо Н.Б. всъщност не прави друго, а само това: целува задници, първо на Симеон, после на Първанов, сега на новата възхождаща звезда на нашия властнически небосклон, на Б.Б. Метаните на Н.Б. спрямо силните на деня са връх на ласкателството: Б.Б. е наречен “тигър”, “пантера” и дори “кокершпаньол” (едно доста извратено ласкателство, впрочем). Явно Н.Б. си има и още по-съкровени мечти: когато един ден Б.Б. стане я премиер, я президент, тогава, помнете ми думата, неговият говорител ще се нарича Н.Б. Тогава “Бугатито” на Н.Б., като вземем предвид щедростта на Б.Б. към верните му слуги, от мечта ще стане, да се надяваме, непосредствена действителност. Е, и едно Ферари с цвят червен върши работа, както скромно добавя самият Н.Б.

Но Н.Б. има и един кошмар: ами ако десните, не дай си Боже пък самият Иван Костов и партията му, се съвземат и започне нов техен възход?! Затуй момчето Н.Б., както се видя, най-страстно се бори с перото си срещу такава пагубна за амбициите му евентуалност. Той дори се опитва да качи остатъците от СДС на каруцата на Б.Б., като ги призовава… да целуват ръката му. Но те ще целуват не само ръката му, но и други недотам престижни части на мощното му тяло, само и само да са поне в Парламента.

С една дума, идва времето на голямото целуване; настъпва сезона на горещите целувки. Баба Мозер първа целуна ръката на Б.Б., ала скоро тълпата от целувачи ще се увеличи неимоверно. Петър Стоянов пък вече сигурно е целувал някои части на телесата на Б.Б. когато той за удобство отиде у него по джапанки и къси гащи на онова прочуто похапване на кайсии.

Нека да целуват каквото си искат. На толкова циркове сме се нагледали, та този ли ще ни учуди…

angeligdb

Днес проведох ето този разговор с един мой опонент от “Атака”, с който много сме спорили не само в интернет, но и на масата в кварталната кръчма, където сме си пили бирата. С този човек живея в един квартал. Той иначе е човек с литературни претенции, бивш журналист е, сега е учител по литература. Винаги съм имал високо мнение за него, но ето че около тия избори той като че ли обезумя, изведнъж ми изтърси, че Сидеров бил негов… “бог”, че щял да гласува за него и пр. Аз отначало не вярвах на ушите си, почнаха се нашите спорове, понеже аз съм си традиционно десен, бих казал дори консерватор и антикомунист. То не бяха спорове, то не бяха страсти, то не бяха… изпушени цигари, изпити бири, часове пред компютъра (той си сложи наскоро интернет и всеки от нас си седи в къщи, но продължавахме да спорим по тия въпроси дори и нощем). И, разбира се, отношенията ни се изопнаха здраво, макар че се смятаме още за приятели, въпреки че тази психоза на политическа основа май е на път да развали приятелството ни. И ето сега последния ни разговор, който проведохме в айсикюто днес, и който хвърля известна светлина както върху нашите спорове, така и върху психологията на тези хора. Аз продължавам да смятам, че хора като моя приятел са голяма загадка, затова си позволявам да ги провокирам, та да успея да вникна в скритите “пружини” в тяхната душа, които движат тяхната, да я наречем, “идеология”. Но ето самия разговор, той говори много:

Аз: Здрасти, да не онемяхте нещо вий от Атака бе?

Той: Писна ми от твоите еднообразни реплики. А ако толкова те вълнува АТАКА, пуснал съм стихотворение с посвещение към всички възприели каузата, която на тебе ти е непонятна.

Аз: Каузата на Атака е каузата на комунизма, а това е кауза пердута…

Той: Ти си комунист. Ти и момчето от вестник “Дума”, Albert, което пише също във форума. Другите сме си нормални хора.

Аз: Не аз, а ти си комуниста: ти ми се кълнеше, че на млади години си обичал и вярвал в комунизма; аз не съм преживял, слава Богу, такава грозна деформация…

Той: Да, и пак мога да го потвърдя. Говоря истината и затова не ме е страх да призная в какво съм вярвал като манипулиран от ранната си детска възраст. А ти – вече съм уверен в това! – си закоравял комунист в мисленето си: няма значение дали си бил или не член на БКП. Мисленето ти е в комунистически стил. Едно и също не ти ли омръзна да повтаряш, или друго нямаш какво да кажеш, та единствено дразниш хората? Чудя им се защо ти се хващат на въдицата да ти отговарят… Ако събера на едно място всички гадости, които си изприказвал само през последния месец, никак няма да ти стане весел животът.

Аз: Това е целта, да дразня: но само комунистът се дразни от това, че някоя личност си позволява да има различно мнение. Този прост силогизъм показва, че ти си комунистът: аз просто се шегувам с тия, които не мислят като мен, майтапя се с тях, но ги изслушвам най-внимателно, независимо от мисловната и душевната им убогост…

Той: Да сееш омраза и неприязън, това ли ти е задачата, идеята на твоя живот?!

Аз: Защо гадости бе, човече, това си е просто моето разбиране. Нима всички, които не мислят като теб, бълват само гадости?! Не, не ми е това идеята на живота. Аз се опитвам да предразполагам хората да се замислят, това е моята идея на живота; това, впрочем, ми е и професията. А пък някои, като не могат да мислят, започват да злобеят, да се дразнят, започват неистово да крещят, че съм бил говорил… гадости. Хайде кажи една моя “гадост” да обсъдим дали наистина е… “гадост”? Щото аз не си спомням в живота си някога да съм казвал… “гадости”…

Той: Погледни хората около себе си. Едва ли ще намериш толкова озлобен човек около себе си. Момчето от “Дума” някак мога да го разбера, ама ти не си случаен човек. Учил си детайлно какво представлява марксизмът и производните му политически теории. Тогава как да си обясня злобеенето ти по форумите? Не те разбирам, наистина.

Аз: Кога съм… “злобеел”?! Кажи поне една моя много “злобна”, при това безспорна… “гадост”, която съм казал, та да се засрамя ако намериш такава? Кажи де? Аз съм учил философия, а не марксизъм, нещо бъркаш, драги!

Той: Самият факт, че точно ти защитаваш нещо, вече е знак, че това е пак някаква отврат… Дотам си я докарал с тая амбиция да наложиш своето мнение. А всъщност ти се подиграват в очите, даже пределно ясно ти го казват. Спри с тия провокативни реплики по форумите, ако все още мислиш, че имам нещо против тебе като човек.

Аз: Чакай де, недей така, да не искаш да кажеш, че аз по начало съм си “отвратителен човек”?! Аз значи в твоето възприятие съм си “отвратителен човек”, така ли? Недей така де, една личност имам, и нея да я натикаш така в калта, ми се вижда доста нагло… Това ли ти била болката, да спра да пиша? Нещо май те дразни моето писане явно? Изплюй камъчето де, кажи честно, кое е това, което толкова те дразни у мен, та вече отричаш и правото ми да се наричам… “човек”?!

Аз: Ето че не можеш да дадеш пример за една моя “злобна гадост”…

Той: В момента пиша на още двама души. Затова не съм ти отговорил веднага. Не прибързвай с изводите.

Аз: Добре, аз умея да чакам, но постави крайно интригуващи проблеми, така че държа да получа отговор

Той: Тия проблеми със заядливия си тон ти сам отдавна си ги поставил. Веднъж вече се обадих да се спрат тия момчета, дето и те се повлякоха по твоя гаден стил на говорене. Затраяха се за ден-два, после пак се повлякоха по тебе. За мен ти си основният човек, който нагнетява изкуствено атмосферата. Не са случайни тия твои злостни изказвания не защото казваш нещо ново, а защото изостряш съзнателно атмосферата. Е? Кой използва такъв маниер да се задържи във фокуса на общественото внимание… Или аутсайдер, или провален политик. Смятам, че не си нито едното, нито другото, ами просто особеност на характера и – най-същественото: липсва ти смелост да кажеш “Тук нещо съм сгрешил, но ще видя по-внимателно как стоят нещата!”. Не-е… Ти си пердашиш по стария маниер на говорене, с който ни бяха свикнали фатмаците в казармата и партийните секретари на БКП. Затова ти казах, че Иван Костов е противна личност в политическия живот на България. Нищо ново не научи тоя човек за годините, докато беше на върха.

Аз: Слушай бе, ако аз млъкна, нали ще останете във форума само малоумниците от Атака, и там ще се възцари пълна идилия, пълно единодушие?! Тогава даже няма да има за какво да говорите, понеже вие мислите еднакво… ти това ли искаш? Мама му стара, излагаш се, нали когато има различие в мненията, само тогава има и продуктивна дискусия?!

Той: Не е тъй. Няма лошо да оспорваш. Не съм ти срещу правото да спориш, а срещу начина, по който настройваш хората един срещу друг.

Аз: Явно имаш страхотни качества на цензор, как те изпуснаха едно време комунистите да те направят шеф на цензорите: надушваш “неправилните мисли” от километри… И какъв ми е начинът?

Той: Сложи ръка на сърцето и кажи: не дразниш ли само заради кефа да видиш човека срещу себе си излязъл от кожата си?

Аз: Не, просто си казвам мнението и това, което мисля. Никога не съм обиждал личността на опонента… А ти като си толкова чувствителен, не си ли забелязал как ме наричат твоите другари? Не се ли възмущаваш на обидните думи, които те казват по мой адрес?!

Той: Кажи, ама не прехвърляй вината на младежите, които ти отвръщат, именно понеже не разбират, че ти го правиш професионално. Нещо, което не знаеш. С двама от тях на “Лични бележки” съм говорил точно по тоя въпрос. “Разделяй - владей!” е девиз на комунистите, ученици на Маркс. У Маркс това делене е фикс-идея. Лайтмотив на всичките му лъженаучни теории.

Аз: Нещо бъркаш, и то глобално, или просто се опитваш да увърташ, но няма да ти се удаде… Най-нормалното нещо на този свят и в този живот е хората да имат различни разбирания и да спорят. Най-отвратителното нещо е да се иска хората да бъдат еднакви и да мислят еднакво. И това именно искаха комунистите…

Той: Затова ти казах, че стилът ти е комунистически по безцеремонност и лепене на етикети.

Аз: Кога аз съм се обръщал към теб с такива гаднярски квалификации? Дай ми един пример поне. Не е вярно това, ти, които искаш хората да бъдат еднакви и да мислят като теб, си комунистът, признай си го с ръка на сърцето… или да мислят като “фюрера” ти Сидеров.

Той: Имам малко повече опит от теб, за да знам как са говорели и са се държали комунистите. Ял съм им попарата точно на тоя род хора, дето обвиняват на едро не позицията, а личността на човека, смачкват го само защото има свое мнение. Да демонизираш личността – ами това ти е похват, зает пак от комунистите.

Аз: Коя личност… “демонизирам”, кажи, интересно е?

Той: И точно ти, който си посял толкоз отвратителни определения за хора, които или не познаваш, или са все пак политически личности, точно ти си тънкообидчив, когато ти отвръщат с частица от твоите определения.

Аз: Личността за мен е най-висша ценност наред със свободата на същата тази личност. Аз просто защищавам правото си да съм личност със свои разбирания. А ти се дразниш и искаш да ми се запуши устата, кой тогава е комунистът, кажи де? Кажи поне едно “отвратително определение”, дето аз съм го “посял”, кажи де, моля ти се?

Той: Каквото и да ти кажа, вече ме възприемаш за враг. Оттук-нататък и да искам, не мога да ти помогна. Пък и не би трябвало аз да ти казвам каквото и да било. Това си е твой избор как да се държиш във виртуалното пространство, но мисля, че основно губиш ти, ако не си преосмислиш не политическата позиция, а начина, по който да я защитаваш.

Аз: Какво губя аз? Какъв съм ти, че да ми налагаш да правя това, което на теб ти се иска? Ти чуваш ли се какво говориш?

Той: Смяташ ли, че във високата политика вървят такива гадни определения: пе****ст, чикиджия и т.н.?

Аз: Ти си този дето се дразни от моите мисли, вместо, както е нормално, да опонираш, да спориш с аргументи. Но понеже нямаш аргументи, започваш да злобееш спрямо личността ми, ето това си е чиста проба комунизъм

Той: Прав си да отстояваш своя избор. Но все пак ние се учим от грешките си.

Аз: Аз тези думи не съм ги употребил, аз се изразявам по-културно: аз нарекох Сидеров в една своя статия “мастурбаторът” просто защото той е написал “стихотворение”, в което сам себе си нарича “завършен онанист”, какво лошо има в това?!

Той: Прехвърлям се в другите два разговора. Мисля, че каквото трябваше да чуеш от мен, ти го казах – и не злонамерено. Пък ти си го приемай, както желаеш.

Аз: Впрочем, тази моя статия за Първанов и Сидеров, наречена “Мона Лиза от Сирищник и… мастурбаторът”, беше отпечатана във в-к “Парижки вести”, а редакторите му са писатели, хора с изтънчен литературен вкус, твои колеги… Пак не ми отговори на нито един мой въпрос, а сега бягаш: това е признак на слабост…

Той: Уффф, като кажеш така! Знаеш ли каква отврат са готови да печатат, само за да им се харчи вестникът? Това, че някой си работи в медия, съвсем не означава ниво на интелект. На кой въпрос желаеш да получиш отговор? Целият съм слух и внимание! Казвай, че да ти отговоря!

Аз: Болни хора сте вие, атакистите, болни хора… вие сте май тинята на комунизма, най-зловонната мърсотия от него… ето, че май дойде ред нея да изпием, та да се отървем от тази проказа, каквато по начало си е шибаният комунизъм… и да се изчисти най-после душата на българската нация след като се измие и оттече тази мръсотия…

Той: Казвай си въпросите!

Аз: Погледни нагоре, няколко пъти ти зададох въпроси, на нито един не ми отговори. Първият: Хайде кажи една моя “гадост” да обсъдим дали наистина е… “гадост”? Щото аз не си спомням в живота си някога да съм казвал… “гадости”…

Той: Е, не мога да те чакам. В момента съм си зарязал два разговора, за да преливаме от пусто в празно с теб. Явно, че така ще си я караш, какво да те правя. Сам си си наказание за себе си. Не съм срещал досега човек толкова здраво работещ против собствената си кауза.

Аз: Вторият въпрос: Какъв ми е начина да настройвам хората един срещу друг?! Това не е преливане от пусто в празно, ти си позволи да обидиш моята личност и си длъжен да отговаряш; за хора от моята порода честта е най-важното!!!

(Дълга пауза, той мълчи)

Аз: … все още чакам, надявам се че ще ми отговориш…

Той: Празни думи.

Аз: Кое е празни думи?

Той: Честта за хора от твоята порода… Не бих употребявал така високопарно думата чест в случай, че целият си се оплескал с лошите думички, които си посял около себе си.

Аз: Недей да казваш рисковани неща: ако за такива като теб с комуноидна психика думи като достойнство и чест нищо не значат, същите думи за хората от моя тип са най-важното в живота.

Той: За да излезе чист твоят образ, светът трябва да потъне в земята от срам. Всички ние – фон за твоя светъл образ на говорещия гадости. Въпросите ти не са никакви въпроси, а опит да излезеш от ситуацията, в която сам си се поставил. Чест… Много странно звучи тая думичка в уста, която е бълвала с месеци лъжи и гадости по кого ли не! Слушай, я вземи пусни тоя диалог в нета, да не го пускам аз! Поне имай доблестта това да сториш като мъж, който има достойнство!

Аз: Кажи една лъжа или гадост де, която аз съм бил казал, дай тогава спокойно да обсъдим проблема, и ако съм казал нещо, което да е лъжа и гадост, аз веднага ще се покая

Той: И нека светът реши, че си прав!

Аз: А ти отправяш само най-голословни общи обвинения, без да ги докажеш. Така не бива, защото твоето се оказва че са лъжи, гадости и клевети… Вие от Атака обаче сте точно такива, плямпала, дрънкате каквото ви дойде на устата, пък после друг ви бил виновен… Кажи един пример за моя “гадост” или “лъжа”, та да обсъдим какво точно е то, може пък само на теб да се струва “гадост” или “лъжа”, а всъщност да не е… зер ти не си “критерий на истината”, нали така?

(Пак една доста дълга пауза, той мълчи…)

Аз: Тук ли си?

Той: Лягам да поспя, че тая сутрин станах пак към три и половина…

Аз: Ами поспи си, твоят разум откакто се появи шибаната Атака, постоянно спи, така че спи си, лошо няма… а че не ми отговори на въпросите си е чисто поражение Как може да кажеш нещо ей така, без да мислиш, да обидиш човека, пък да идеш… да спиш!!! Вие явно нямате съвест, ето и по това се отличаваме…

Той: Колкото повече ровиш, по-чисто няма да излезе. Доста неприятни думи си ги натрупал… Тъй че какво да коментирам. Виж си репликите към Волен Сидеров само. Какъвто и да е, мисля, че заслужава известна култура на речта, най-малкото от самоуважение към себе си, като автор на тия пасквили.

Аз: Това са мои статии, не са пасквили, а пък каквото съм казал за него, съм го доказал. Вярно че той е твоя “икона”, твой “апостол”, ама и той е човек и като дрънка глупости и лъжи, аз имам правото да кажа, че това са глупости и лъжи.

Той: И пред тая лавина от гадости да задаваш въпроса “Какво толкова съм написал?” и още по-наглия въпрос: “Кой си ти, че да ме оценяваш?”?! Е, това изчерпва търпението ми да се занимавам с твоя стил на писане. Лягам да спя.

Аз: Имай предвид че записах целия ни разговор, и те предупреждавам че ще го публикувам, нали после няма да ме съдиш за… авторско право?!

Той: Нали това точно ти препоръчах преди малко! Виж ми репликата по-горе. И съм любопитен да видя какво ще кажат останалите от тия форуми.

Аз: Аз съм написал свои статии, и имам право да пиша и говоря като гражданин, човек и философ. А пък че на теб не ти изнасяли моите статии, и че накърнявали “светлий образ на вожда” си е само твой проблем. Заради него обаче аз няма да жертвам своята свобода на словото…

Той: Точната дума за твоите гадни писания не е “свобода”, а “слободия” на словото, и по-точно казано – СЛОВОБЛУДСТВО.

Аз: Значи е “словоблудство” да кажеш какво мислиш или пък да кажеш, че Сидеров не е… “герой”? Не ставай смешен де!

Той: Речта е средство за комуникация, за да се разбират хората помежду си; ти си го превърнал в оръжие за вражди и злост.

Аз: Което не ти изнася и не се свързва с твоето бедно разбиране на нещата от живота, е “осъдително” и “недопустимо”. Разсъждаваш като дърт комунист-сталинист, май и срам вече нямаш…

Той: Като започнеш да си мериш думите, смятам, че няма да имаме проблем да стигнем до някакъв вид разбирателство: всеки със своята позиция. Но така, с тоя тон, с който ме заливаш, не виждам каква основа имаме да водим какъвто и да е било цивилизован диалог.

Аз: Не разбра ли че всички не можем да мислим като малоумниците от Атака, че някои хора просто имаме по-високи критерии и за мислене, и като разбиране на живота?!

Той: Говориш за правото ти на изразяване… Бива! Но замислил ли си се, че твоето право да сееш омраза, нарушава правото на другите граждани да изразяват своята позиция в доброжелателен диалог, а не в изострена враждебна конфронтация?!!!

Аз: Пак бягаш от същината на спора: аз като теб няма как да мисля, не разбра ли поне това?! Какво има да ми даваш тъпите си съвети и “предписания” какво да мисля и да говоря?! Това е толкова елементарно…

Той: Защо да са тъпи съвети?! Защо да са мои?! Това са основни правила на цивилизован диалог.

Аз: Няма пък да си меря думите, а ще казвам винаги смело точно това, което мисля! Смятам, че това е мой дълг…

Той: Елементарни наричаш основни приоритети на Демокрацията? Странен човек си ти! От “смело” до “нагло” и “злостно” има известна разлика, ако се не лъжа…

Аз: Демокрацията тръгва от един принцип: свобода на личността да мисли, да говори и да пише каквото намира за добре, а също и да живее както намира за добре… Има и морални правила, но моралът идва от съвестта… Има и закони на държавата, правила, които обаче не могат да ограничават свободата на изразяване…

Той: С много важното допълнение, което изпущаш: тая личност да не омърсява с думи отсрещния, да не превръща човека в мишена за омраза, да не демонизира личностите в общественото пространство.

Аз: Абе, човече, това кое е “злостно”, не го решаваш ти?! Ти не си критерия, разбери, на теб едно ти изглежда “злостно”, а на мен съвсем друго. Никой от нас не е “критерий”, поне това опитай да разбереш!!! Ами ако отсрещния сам по себе си е “мръсник”, нима не е мой дълг да му го кажа, щом като е поел риска да е публична личност и се е захванал да иска моето доверие като избирател?!Имам предвид така милия на сърцето ти… Сидеров.

Той: Давай нататък, и аз ще ти отговарям на всички реплики. Явно, не си усвоил основни правила на поведение и говорене в обществените дебати по важни проблеми. Затова сме и гледани с подозрение като хора, които не могат да говорят цивилизовано и добронамерено. За мен си пример на невъздържано говорене.

Аз: Ами аз самият решавам какво да кажа, какво да мисля, какво да пиша. Ти недей да береш грижа за моите мисли и думи, а се грижи само за собствените. Все пак не съм те назначил да бъдеш мой цензор та си се загрижил толкова! Нима това не е нормалното всеки сам да се грижи за своите мисли и думи?!

Той: Всеки човек, дори и най-големият престъпник… има правото да бъде съден уравновесено и по правилата на демократичното общество, а не с характерната за тебе злост и омраза априори.

Аз: Е, ти вече започна да говориш като за пред публика… Пак обаче не схвана за какво става дума, започвам да се безпокоя за теб, нещо е станало с теб, човече, освести се!!!

Той: Цензор не съм имал “честта” да бъда, мен са ме цензурирали. И заради изнасяне на истината съм търпял и оскърбления и съм бедствал, бедствало ми е и семейството. Но ето… ти се появяваш с претенцията, че си истинският, единственият демократ в тая държава… И точно ти, специалистът по идеологическите дисциплини, ме преценяваш какъв съм, гласиш ме за “цензор” и пр. Е, дали не прекаляваш, а?! Хайде помисли малко!

Аз: Искам да ти задам един въпрос, много прост: ти сега като си толкова възмутен от моите статии и начин на мислене, ако имаше възможност, би ли ми забранил да пиша и говоря, би ли ме блокирал да не мога да влизам във форуми и да публикувам статиите си, кажи, отговори ми на този въпрос, моля те?!

Той: Кой да те спира? Иска ти се да се представиш за герой, за засегнат от властимащите, от някакви тъмни, зловещи сили, които очевидно поне спрямо тебе не съм забелязал досега…

Аз: Не аз те попитах друго, ти би ли ми забранил, понеже, както излиза, аз съм доста “вреден” и “лош”, кажи де? Лично теб питам, недей да бягаш от отговор с общи приказки, писани за… “поколенията”, недей да играеш на мислител, нещо не ти се удава…

Той: Тия подвиквания са от архаизмите в журналистиката. Хайде не се опитвай да ми предлагаш ръждясали реплики от времето на Георги Кирков и Димитър Полянов! “Лично теб питам”… “недей да бягаш от отговор”… Вярваш ли си сам, като употребяваш тия типични за комунистическата преса фразички!?

Аз: Знам, че си запознат с тия антики на комунистическата литература и “мисъл”, нали в тях си бил възпитаван някога, но сега ми отговори на въпроса ако обичаш? Аз не съм журналист, аз съм философ, така че не разбирам “журналистическите мурафети”, ти си спец в тази област…

Той: Никой не бяга от въпросите ти. Оказва се, че ти просто нямаш какви въпроси по същество да зададеш. Всичките ти “въпроси” са словесни фигури за укрепване на срутената ти позиция: като фанатик, който се пробва да мине за демократ.

Аз: Абе ти на един най-прост въпрос не можеш да отговориш. Поставям ти го най-човешки, а пък се хващаш за глупости: бил съм те питал по “комунистическо-журналистически начин”?! Ето, питам те най-човешки, отговори ми де? Ето сега пък съм бил… “фанатик”, и в какво се състои моя… “фанатизъм”?!

Той: Затова ти казвам, че стилът ти е марксистки, комунистически. Не ме интересува бил ли си партиен член на Т.Живковото БКП. Съдя за позицията по стила ти. Това ми е специалност от 40 години. Как смяташ, че ще ме заблудиш? Пробвай ги тия хватки на друго място…

Аз: Отговори ми на въпроса, защото вече ми писна от твоите увъртания. Все пак аз съм специалиста и мога по сократов маниер да те доведа по пълен провал на позицията ти. И го направих вече, ама ти още не си се усетил… Абе би ли ми забранил като толкова лошо пиша и мисля, кажи де?! Ако такива като мен вземете да ги сложите в един хубав… концлагер, няма ли тогава Българията да вземе да цъфне и да върже?! Имам предвид като намерите начин да се отървете от “вредни елементи” като мен?!

Той: Край. Край на безсмисления разговор с тебе. Публикувай тоя диалог, както си е, без поправки и съкращения, и аз ще съм доволен да видя резултата. Повече нямам какво да ти кажа. Аз съм дотук, драги.

Аз: Напротив, разговорът ни въпреки всичко имаше голям смисъл, проблемът си е твой, че не можеш да го схванеш… Бъди здрав, и помисли все пак по въпросите, които ти зададох… Може пък поне малко да се разколебае “желязното” ти, сиреч “сталинско” убеждение за пълна правота Кажи поне чао де?

Той: Чао!

Аз: А така, да се разделим поне културно… все пак скоро ще влизаме в Европата Чао и от мен.

Ето това беше разговора ни. Мисля, че той казва някои важни неща. Е, в един момент и той, и аз, започнахме да спорим не съвсем искрено, спонтанно, особено откакто се разбра, че аз ще публикувам този разговор. Искаше ми се той да не разбере това, но той сам го предложи и започна да се изразява “като за пред хора”, което развали работата. Той например много явно започна да играе, да се преструва; аз обаче съм си такъв, притиснах го, за да получа пълна информация за психологията на тези хора. Писал съм и ще продължавам да пиша по тази тема понеже много ме интересува, а ето този разговор е просто един щрих.

angeligdb

Съвсем не съм краен песимист, и не поради песимизма си пиша тези редове. Страданието в българската душа, в душата на българите днес е колосално. Нима не го чувствате? А ако го чувствате – давате ли си сметка за него?

Това, че сме търпелив народ, не намалява болката. Напротив, прави я още по-натрапчива. Страдат всички, но не си го признават: търпеливи сме като говеда! Отгоре до долу социалните пластове са съставени все от страдащи хора, от хора, обзети от неясна, но глождеща мъка…

Ето, дори и самият Цар, нима и той не е трагична фигура – символ на нашите страдания? Помислете добре. Нима Симеон не страда неимоверно? Как да не страда, не усещате ли белезите на страданието върху иначе строгото му, аристократично лице? Как да не е страдалец нашия Симеон? 50 години изгнаник, живеещ далеч родината си. После, явно по поръката на вездесъщата ДС – се захвана с политика и спечели изборите. След това – премиер на България цели четири години. А сега… владетел не на своята изтерзана от нещастия бедна страна, а само на… два-три двореца и няколко други имоти. Какъв кошмар, каква деградация изживя този човек!

Като премиер той беше… слуга на един народ, на който никой управник не може да угоди. Да бъде слуга той, роденият господар! Сещате ли се и разбирате ли сега защо Симеон тогава даже не искаше да говори пред журналистите, нито пък да отговаря на питанията на народните представители в парламента? От унижението, от срама беше загубил ума и дума през тия злочести за него 4 години. Злочести заради страхотните унижения, на които този човек се подложи – а той все пак е бивш Цар! – само и само заради това да си върне имотите. А пък за да стане премиер, на него му се наложи да излъже, и то най-откровено: нали си спомняте неговата съвсем опашата лъжа за ония 800 дни, в които щял да ни “оправи”? Цар да лъже, и то за такава пошла цел – няколко имота! – е под всякакво достойнство. Ето защо толкова унизеният Симеон се държи така: като бито куче с подвита опашка…

Царят излъга, сам се унижи, и днес вече никой не му вярва. А по начало Царят трябва да е морален стожер на нацията. Гледам го по телевизията, стои редом с… Доган и… Станишев, и е потънал в земята от срам и унижение. Беше Цар, сега е най-обикновен… “партиен лидер” на залязваща партия…

Наистина срамота, дали наистина Симеон усеща това? Струва ми се, че цялото му същество го усеща, но той никога няма да го осъзнае. Просто защото вече е загубил всякакво чувство за лично достойнство…

Президентът също страда, вече писах за това. Той се терзае от дълбока вътрешна мъка по погубените и поругани негови комунистически идеали от младежките му години. По тази причина вече не може и да се усмихва. Същинска трагедия…

Политиците ни също много страдат. Как така ли? Ами всяка маскара и всеки лъжльо, всеки крадец и всеки мошеник постоянно страдат от една мисъл: да не стане така един ден да ги изловят и разобличат. Страшна тайна носи всеки един от тях в душата си. Тайната за униженията, които е преживял, за да стигне дотук. До “величието” и славата да е политик и властник. Тази страшна тайна им почерня иначе бляскавия живот, на който не могат да се насладят така, както им се иска…

У нас всичко е наопаки, затова и страдаме.

Като се почне от Царя и се мине през всеки дом: всички страдат. Но мълчат, не издават страданието си. Не го признават. Прочути сме с нашенското си тъпо търпение!

Богатият страда, защото всички го смятат за “престъпник”. Всички у нас си мислят, че богатство по честен и законен начин не се прави, ерго, богатите са… “престъпници”! Богатият – у нас наричат богатите… “мутри” – избива страданието си като се отдава на високомерие, на грандоманщина, на разврат, на алкохолизъм, на най-гадна парвенющина. Малцина са богатите у нас, които с достойнство носят бремето на едно богатство: защото богатството е бреме и велика отговорност. Погледнете размазаните от самодоволство физиономии на “силните на деня”. Тяхната показна, но куха “величавост” издава иначе толкова страдалческите им души.

А пък “масовият българин” страда от всичко: от безпаричие, от неразбиране, от непоносими такси, данъци и сметки, от чиновниците, от политиците, от корупцията, от катаджиите – да продължавам ли? Накрая – и най-вече – някаква непонятна мъка се стеле в душата му. Абсурдната мъка, извираща от оня екзистенциален вакуум, в който всички ние съществуваме. Изглежда не умеем да живеем истински, затова е станало така. А не умеем да живеем, защото не знаем какво следва да искаме от живота. Не разбираме точно за какво ни е даден животът, не си даваме сметка за това. А тъкмо то е най-важното. Оттук произтичат безчет беди. Няма как иначе: непростимо е в наше време човек да е така объркан. От главите си патим.

А причината за всичко е проста: когато един човек има мизерни изисквания към живота си, той неизбежно започва да живее мизерно и бедно. Такъв човек неумолимо става нещастник. Не е вярно, че нещастията облагородявали човека. Те най-често го правят безчестен, завистлив и злобен. Еуфорията, свързана с възхода на “Атака”, на която сме свидетели тия дни, е доказателство за това. Някой вярвал ли е че у нас има толкова много отчаяни, фалшиви и злобни хора? Едва ли е вярвал, едва ли го е очаквал. Но ето, свидетели сме на колосален взрив от злоба и отрицание. Срещу всичко: срещу свободата, срещу демокрацията, срещу Европа, срещу Америка, срещу богатите, срещу истината даже, срещу живота, срещу Бога, срещу какво ли не. Тези хора са против всичко. Целият свят им е крив.

Само в себе си не поглеждат и само у себе си не търсят причината за това, че са толкова нещастни. Навсякъде другаде търсят тази причина за злочестините си, само в себе си не. Това нормално ли е, дами и господа?!

Натрупаното напрежение у тези хора – а то много често е и на… сексуална основа; та как може да си мъж като си един ревльо! – се излива навън в нравствения нихилизъм, в непукизма, в стремежа към лесен и… хитър живот. Тези хора са безкрайни наивници, а пък лидерите им просто искат да ни яхнат. Мечтаят за живот, в който нищо не правиш, но живееш охолно (на гърба на другите, на “баламите”!). Тези хора са в плен на малодушието, безхарактерността, безотговорността. Те са изпълнени с ненавист към свободата. Те са просто страхливци.

Страх ги от живота. Страх ги е от свободата. Страх ги е от истината…

А този всъщност е идеала на “Атака”, тя точно тези низки страсти разпалва и на тях разчита…

Ние сме болно общество. А как е възможно обществото ни да е болно, а пък “всички ние” да водим здрав, “нормален”, естествен живот? Живот, преизпълнен с доверие към неограничените възможности на свободата. Невъзможно е, естествено…

Един симптом на безкрайната обърканост и на недоумението, което чувстваме, изправени пред неразрешимата загадка на живота и свободата, е масовото предоверяване на “Атака”. Но не само. Същите хора се предоверяват също и на всякакви там… “гледачки”, ясновидки, вещици, екстрасенси и тем подобни шарлатан(к)и, които въртят най-доходен бизнес, паразитирайки върху народните страдания. Ето защо СКАТ, “храма” на “Атака”, освен на устатите си коментатори, плямпала от типа на Сидеров и Вучков, е трибуна и на тези “ясновидки”-лъжкини.

Опростачването на народа е в ход. От нас искат да станем една нация от малоумници. Ето това е “националният идеал” на Атака. Искат да станем като руснаците. Искат да имаме един “батюшка”, а всички да сме роби, както е в Русия. Искат да сме нещастни точно като руснаците. Да станем нация от алкохолици. Едно покорно славянско стадо, което не търпи личностите и просто ги убива. Това иска от нас Атака. Искат да се обезличим и да станем унизени и оскърбени като руснаците. Ето затова Атака иска да ни откъсне от Европа. Това е нейният “национален идеал”…

На който обаче мнозина вярват, все едно са загубили изцяло разсъдъка си. Съградихме си “храм на лъжата”, намерихме си и богове, и жрици на лъжата, за резил станахме пред Европа и света с ексцентризма си…

Мъка, много мъка има в душите ни. Ето затова животът ни е така объркан. Ето защо не се вижда края на страданията ни.

Трябва обаче да надмогнем мъката. Трябва да погледнем на света с чистия поглед на силния свободен индивид. За който безсмисленото линеене на душата и безволието е най-голям порок и затова е отречено най-решително. Но ние нямаме решимостта да го отречем. Ето затова и страдаме.

Ето защо и бъдещето ни е така неясно.

Иска се поврат в съзнанията и душите. Крайно време е да се обърнем към здравото съществуване на свободния, на силния и на преизпълнения с оптимизъм пред бъдещето човек.

Без този поврат ни е спукана работата.

Единственият начин е да си дадем сметка какви сме, защо сме такива, какво искаме от живота и защо сме така малодушни пред него.

И да презрем себе си, да се отвратим от себе си. Това е началото на така необходимия ни поврат в душите и в живота ни.

Само така ще се преродим. Ще излезем от тинята и от тресавището. Ще стъпим на здрава почва. И ще победим страха.

Бъдещето е на смелите. На ония, които знаят какво искат. Които не хленчат. Които не се оплакват. Които вярват в собствените сили. Които работят за бъдещето си. Които не се щадят. Които не искат нищо наготово. Които не копнеят за чуждото. Които са преизпълнени със сила. Които живеят с достойнство. Които мразят безчестието…

Които не чакат “Сидеров да ги оправи”.

Майчице мила!!!

А ето тук http://angeligdb.wordpress.com/2006/11/17/...ъката-в-душите/ статията може да се види, украсена със снимки на Бай Ганя laugh.giflaugh.giflaugh.giflaugh.giflaugh.giflaugh.gif

angeligdb

Да се посмеем…

Защото изглежда наистина е много тъжно и прекалено сериозно в този блог, ето нещо за смяна на настроението:

Из ученическо съчинение: “Нашите прадеди са живели в колиби. Те не са имали дрехи, ризи, нищо освен една дупка, за да излиза пушекът. За да си създадат семейство, те са разполагали само с един съвсем примитивен инструмент… Прабългарите нападали тутакси, а бягали изневиделица…”

Интервюират ромка за акция на НСБОП за залавяне опасни рецидивисти в Пазарджишко (излъчено по КАНАЛ 1): “Супруга съм на три деца. С чувекъ сбрахме пари и купихми триустаен партамент. Една вечер звъни вратата. Звънеца чука. Отварям - НИНДЖА. И без да каже нищо, с карате - в бъбреците. Дукат съ усета, ми би два шамара с КРАК и един на детето в гръбначния кош! От ударната вълна отлитам на 20-30 метра. Абстрахираха децата. А чувекъ го нема. Ако общината в града не вземе спешни мерки, ще се самуубеся или ще изчезна безкрайно.”

Пак от съчинение на остроумен ученик: “Когато Сърбия обявила война на България през 1885 г., българските войски трябвало да преминат на „марш на скок“ от южната до западната граница. Те тичали денонощно - двама тичали отстрани, а един спял по средата. През това време ентусиазираното население им пъхало пържоли в устите.”

В час по физика: “Нютон си лежал под дървото, една ябълка му паднала на главата и той открил, че ябълките падат на земята.”

Друг умник по същата тема: “Гравитацията е открита от Нютон. Забелязва се есенно време, когато листата капят.”

Също: “Архимед, както се къпел във ваната, изведнъж се сетил и открил Питагоровата теорема”

Из полицейски рапорт: “Обвиняемият е заварен абсолютно пиян да пълзи на четири крака в кръг около себе си…”

Участничка в “Риск печели, риск губи”: “Аз съм голяма ваша феноменка.”

Военен: “Построили сте се под формата на буквата… на буквата… Абе нема такава буква, бе!”

Надпис на вратата на бръснарница: “Поради ремонт бръснеме отзад.”

Надпис на малка бакалия в центъра на Варна : “Мръднал съм за малко!”

Табела в кметството: “При кмета се влиза само при голяма нужда.”

КАТ спира една мутра с БМВ за проверка. Веднага след БМВ-то спират кола на “Бърза помощ” и кола на “Противопожарната охрана”. Полицаят им маха да продължават, защото е спрял само БМВ-то, но мутрата се показва от колата и заявява:

- Тези са с мен!

- Как с теб!? - чуди се полицаят.

- Ами писна ми от вас, катаджиите! Ту за аптечката ще се заядете, ту за пожарогасителя!

Шефът на пожарникарите влиза бавно, с ръце в джобовете, в стаята на дежурните и казва:

- Момчета, стягайте се малко по малко… Ще ви почакам отвън да се пооправите, пооблечете, и да ходим да гасим един пожар - сградата на данъчната инспекция гори.

Съпрузи на рецепцията на хотел. Служителят казва:

- Ако ми докажете, че сте съпрузи, ще ви сложа в една стая.

Мъжът отговаря:

- Ако ми докажете, че не сме, ще съм ви задължен цял живот!

angeligdb

В страните без устояла демократична традиция (или пък без непосредствен демократичен опит) политическия живот е крайно интересен за наблюдение и изучаване не само от обикновения “наблюдател” – каквито сме всички ние – но и от специалиста, социолога, психолога, историка, философа. Разбира се, иска се известно задълбочаване в “същината” на ставащото, а не простото задоволяване със съвсем повърхностните и бегли констатации, от които “гъмжи” нашия печат, електронните медии и дори “масовата култура” (имам предвид, да речем, политическото шоу от типа на това, което правеше преди време “фирмата НЛО”, а сега се опитва да прави Слави Трифонов). Естествено е, че за политиката и политиците в “общото съзнание” все повече се утвърждава един крайно негативен образ, макар че същото това съзнание едновременно оценява упражненията с политика като твърде престижно занимание – “Ах, депутатите, татите, татите, ах, депутатите!”.

От една страна се смята, че общо взето политиката е “мръсно дело” и игра на “нечистоплътни шарлатани и мошеници”. Но в същото това време мнозинството все пак е респектирано главно от “икономическия замах”, който демонстрират нашите политически мъже и жени (високи заплати, комисионни, “вилички на два-три ката”, заграбване на лъвския пай от приватизацията “под масата” и пр.). Това е свидетелство за амбивалентно (двойнствено и противоречиво) отношение на масовата психика към така обозначените наистина интригуващи феномени. Едва ли ще се намери някой сред българите, който да е изцяло безразличен към “свръхактивността” в политиката, която демонстрират нашите политически дейци – и която едва ли е вдъхновявана все от нравствени подбуди. Ясно е, че се налага по-специално проучване на така обозначената област на политическия живот, което да не страда от споменатите недостатъци (“митологизиране”, повърхностност, наивност и пр.), и същевременно да е правено на съвсем честна основа. Т.е. извън онзи стремеж за “омаскаряване” на политическия противник, който ни е така познат, но който обикновено, както изглежда, се прави тъкмо срещу… заплащане (което доведе и до това, че на “политолозите”, обслужващи сегашното политическо статукво, също не се гледа с добро око!) Тук ще си позволя да представя някои свои резултати в психологическия анализ на политическата активност, които се свеждат до по-плътно описание на типа на “политическото парвеню”.

В самото начало ще се опра на нашата традиция: Алеко Константинов в известното си произведение “Пази Боже сляпо да прогледа” е поставил твърде солидна основа, на която трябва да се стъпи – тъй като тя касае наши национални особености, непременно даващи своето отражение върху съвременните прояви на политическа свръхактивност. Няма спор, че времената общо взето могат да се съотнасят, между тях могат да се правят значими аналогии: и тогава, и сега липсва съответната политическа традиция и култура, което води до зашеметителни изблици на най-груба парвенющина (“байганювщината” е тъкмо парвенющина от най-долна проба!). На български, впрочем, “парвеню” може да се преведе – условно, разбира се – като човек, който набързо се е издигнал, “скочил” е във висшите или почти висшите етажи, но е завлякъл там цялата си простотия, а главната му грижа при това е да се преструва, че е “велик”, твърде богат и пр. А.Константинов с няколко щриха представя това, което тук ме интересува: политическото парвеню е един вид “избраник на случая”, който поради известно стечение на обстоятелствата от слуга е станал господар, и точно затова съзнанието му не може да издържи подобна страхотна трансформация, което на повърхността дава своите изключително “пищни” проявления. Известно е, че тиранията на родените да слугуват е най-страшната тирания. Но ако някога, във времето на Алеко, мнозина от тогавашните политически първенци са ходели в Народното събрание даже с “чешири” и цървули, то същите тези, след замогването си благодарение на политиката скоро си слагат дипломатически сюртуци, лачени обувки и папионки, които общо взето им стоят като на… “прасето звънчетата”; нещо такова се случи пред очите ни и в наши дни. Това, разбира се, е външната страна, но тя също не трябва да бъде оставяна без внимание, тя също е показателна: нима не си спомняте как първоначално нашият сегашен нов елит се появи – Желю с възстаричкия си костюм, славните несресани бради на “яростните първи седесари” и пр. – в съвсем неугледен вид? Ала скоро излязоха на мода “небрежно елегантните” костюми от пекинска коприна и с парижка “кройка”, които общо взето също навяваха асоциации със същите ония звънчета.

Върху душевния свят на парвенюто шеметното му издигане довежда до това, че личността му… “се пропуква по всички шевове” поради това, че съвсем не е скроена за да понесе подобен товар. Представете си, че сте били довчера най-скромен адвокат, например по делата, свързани със семейните конфликти и разводите (П.Стоянов) или пък просто… секретар на районен комитет на комсомола (Жан Виденов). Изведнъж “Фортуна” ви издига на “най-високото място”, където се решават съдбите на милионите. Вземете предвид и това, че сте общо взето млад човек със съвсем неукрепнала психика – независимо от амбициозността си, която е естествен признак на “пробивността”, без която и Фортуна няма да ти се усмихне. Ясно е, че пред вашата личност е най-сериозното изпитание, на което малцина ще издържат. Общо взето повечето един вид се… “побъркват”, стават най-прилежни парвенюта, самозабравят се и изпадат в една толкова противна мания за собственото си “величие”. В крайна сметка стават просто жалка картинка – трябва да изпитваме и известно съжаление към тях. Защото ако на нас самите се беше случила подобна невероятна “асансьорна епопея” дали щяхме да издържим, дали щяхме да запазим разсъдъка си свеж, непокътнат?

Не искам да кажа, че тук е налице психиатричен феномен от най-чиста проба, но човешко е все пак да проявим разбиране: тези хора така или иначе носят тежко бреме, а това, че личността им се е разбила на парчета, в някакъв смисъл е и тяхна лична трагедия – която те, уви, едва ли някога ще разберат. Тази е общата формула на душевния свят на автентичното парвеню: обхваща го неудържима “мания за величие”, в очите му започва да се чете “тиха лудост”, устата му започват да се кривят в търсенето на “величава гримаса”, жестовете стават неконтролируеми, появява се перверзна форма на “бащински инстинкт”, при който “деца” са… “ония там, от народа”, а “баща” е тъкмо… моята особа. Парвенютата в политиката също обичат “да се срещат с народа”, да вземат в ръцете си невръстни дечица, да потупват снизходително по гърба бабичките по селата и т.н. Накрая горкият човечец има усещането, че “лети в небесата”, не просто с “Боинга” до Ню Йорк или Токио, а в един по-метафоричен смисъл и т.н.

Смятам, че тези ефекти се проявяват крайно индивидуално, в зависимост от темперамента и характера на подложения на подобен натиск индивид. При едни затова почти не се отразяват на самочувствието и самосъзнанието им, но при други последиците могат да бъдат значителни, в някои случаи и дори опасни за здравето на пациента в прекия смисъл на думата. Затова именно не е излишно кандидатите за политическа кариера или за депутатски листи да бъдат подлагани и на психологически преглед, който ще е най-вече от тяхна лична полза: ето че се оказа, че “професията политик” е рискова! Същевременно навлизането в детайлите на описвания феномен може да помогне за изнамирането на подходяща терапия, която в някои случаи може да предотврати неприятности не просто на отделния засегнат, но и на… потърпевшите в един по-общ смисъл, на цялата нация, която така или иначе непрестанно страда от парвенющината в политиката. Но не е обаче вярно, че страдаме от… самата политика, както си опитват да ни внушат най-новите парвенюта от Атака – без политика , без демокрация и без политици съвсем не може! Това трябва да бъде отбелязано специално.

Преди време един наш държавен мъж (Жельо Желев, по произход от село Веселиново) се върна от Мадрид и като го попитаха журналистите какво е правил там, се усмихна, замисли се малко и изтърси това: “Срещнах се със… Симеон и си поговорихме за… Борис!!!” (един вид показа, че вече не е просто от “голямото доброутро”, а има самочувствието едва ли не на… “монарх”!). Един друг (Любен Беров) беше освиркан когато поднасяше венец на паметника на Левски и той укори “вандалите”, като поясни, че те всъщност не освирквали него, а… Апостола на свободата ни! Друг един (Жан Виденов) искаше да превърне цели градове (Пловдив) в… “сини гета”, тъй като не го зачитали като техен съгражданин, а си позволявали да протестират! Наскоро президента Първанов (иначе той е от село Сирищник, Пернишко) като направи така, че в кампанията си обиколи почти всяко село и градче на родината, на едно място изтърси ето това: “Ще направя всичко, което е по силите ми, за да се увеличи решително… раждаемостта във вашия град!”). Той най-добре си знае какво е искал да каже, а нека всеки от нас го разбира както може. Аз искам да кажа само това: някои явно така са повярвали в своите… титанични възможности, че за тях невъзможни неща няма. Станишев пък (нищо че по произход е от комунистическата аристокрация) си показа… е, да не казвам… простотията, а, да речем, надменността, като в едно интервю пред германски вестник заяви, че “канцлерът Ангела Меркел не може да няма добро отношение към България, понеже в соцвремената е идвала на почивка по българските курорти”). И той си знае защо така се е опитал да “подкупи” германския канцлер, разпалвайки в сърцето й… една примитивна носталгия по ония времена, каквато тя едва ли изпитва…

Изглежда няма смисъл да привеждам повече примери, всеки, надявам се, вече може – на основата на казаното – да разпознава даже и нюансите на парвенющина. А това е важно за да разбира за кого си заслужава да дава своя глас, но за кого един такъв избор е “непозволен” и непростим: тъй като спрямо някои от нашите “кандидати на славата” се иска просто едно човешко… съжаление.

angeligdb

Един човек ме запита наскоро: “Драги, защо си губиш времето по форумите и в блога си? Защо пишеш тия статии, които едва ли някой чете? Вижда се, мислещ човек си, но недей да живееш с илюзията, че можеш да намериш подобни на теб самия в интернета. В интернета, както, навярно сам си се убедил, е пълна простотия, в него простотията е до шия! Пък и недей да нарушаваш библейското правило: не хвърляй бисери на… свинете! Защото… И т.н.”. Ето такива думи ми каза този човек, което ме накара да се замисля по-сериозно. А иначе пък едва ли не всеки ден все някой ще се намери, който да ме… “захапе” ето с тия думи: “Вижте го пък тоя! Пише тъпите си статии, които никой не чете, само и само да се изтъква! И по вестници пише, и в интернета спами пространството с глупостите си! Баси грандоманията, тоя пък за кой се мисли бе?! И т.н.”.

Наистина, защо пиша тези свои анализи, публицистични статии, есета, философски текстове, книги и пр.?

Няма да казвам, че съм загрижен за ставащото и затова си вадя очите пред монитора и ден, и нощ. Едва ли някой ще ми повярва и че – понеже съм ангажиран човек – се опитвам с каквото мога да повлияя на толкова неблагоприятната ситуация, в която живеем. Не мисля, че някой ще ме разбере ако кажа, че не го правя всичко това за… “слава”, да не говорим пък за “пари”, понеже и една стотинка не получавам за статиите не само тук, по форуми, сайтове и пр., но и в печатните издания, които ме публикуват. Защото става все така, че пиша само за “непопулярни” вестници, които са все на ръба на фалита; те не могат да плащат на авторите си; а пък в богатите вестници, където плащат тлъсти хонорари, човек не само не може да се вреди от сръчно пишещи всеки ден особи като Валерия Велева да речем, но и поради други причини: за тези вестници са съвсем… “неприемливи” моите идеи и разбирания. “Тогава защо изобщо пишеш, глупако?” – ще се запита всеки “трезвомислещ”.

На жена си, която често ми задава този въпрос, отговарям така: “Защото това ми е работата, философ съм, и работата ми е да пиша”. Тя много-много не хваща вяра на тези думи, но поне мълчи и “злорадо” се радва на… “непрактичността” ми. Но наистина смятам, че това ми е работата; също така сам успокоявам съвестта си (след като съм поставил семейството си в доста тежко положение), че все някой трябва да каже нещата, които аз казвам, и които минават в главата ми. И понеже, от друга страна, умея да правя това, да пиша и да казвам неща, които никой друг не казва, съм си изработил правилото: “Недей да мълчиш, това е недостойно!”, което частично успокоява личното ми безпокойство относно смислеността на това, което правя.

Но има нещо друго и още по-важно, на което тук искам да обърна внимание. Става дума за това, че по свой си начин съм загрижен също и за това, което става в главите на хората, на моите съвременници.

Много хора са така объркани днес, че в главите им цари същински хаос, пълна бъркотия. Това го констатирам не само в разговорите с такива хора във всекидневния живот, не само по горчивите думи, които долитат до ушите ми в автобуса, в магазина или на опашките за парното, но и по това, което чета във вестници, което слушам по радиа и по телевизии, но и особено от това, което чета във интернетските форуми. Един изцяло объркан човек, който не знае вече на какво да вярва, и който мъчително живее с необуздания порой от гадни мисли в главата си, е изключително страдащ човек, на който може и трябва да се помогне. С такива хора трябва да се разговаря най-просто, разбрано и човешки. Това обаче не го правят нито “медиите” (които шумят по безкрайно досаден начин за някакви ефимерни, фалшиви и уж скандални “новини” и нагли, гаднярски “коментари”, с които се издевателстват над нас!), нито пък политиците, нашите “довереници”, изпълнени с отвратително високомерие към нас самите, нито пък никой друг. И ето аз пък се опитвам да разговарям със своите статии именно с такива хора и по особен начин да им… помагам. И смятам, че тъкмо това ми е работата като философ и психолог (за малко да кажа: като… “интелигент”; но в последния момент се спрях: понеже до такава степен е опошлена у нас думата “интелигенция”, че нормалният човек вече го е срам да се нарече “интелигент”!).

Как помага философията ли?

Тя неслучайно съществува от векове. Избуялите в главите на “обикновения човек” горчиви мисли трябва да бъдат подредени, защото те – ако това не стане – съдържат в себе си една ужасна разрушителна енергия. Обърканият, невярващ вече и в собствените си сили човек, който се е отказал от потребността да разбира сам, е лесна жертва за манипулаторите, за днешните, както ги наричаме, “популисти”. Те затова са така много днес, и затова са така нагли: надушили са, подобно на лешоядите, че жертвите са много и че са съвсем лесни. Днешните манипулатори (от “Атака”, а и някои други “кандидати на славата”, които тепърва ще се появят!) на объркания човек започват да му казват какво да мисли, и той като удавник се хваща за подхвърлената сламка. Обезвереният човек е податлив на какви ли не “нови вери” и на какви ли не утопии. Ето затова днес така пошло се експлоатира най-вече “националната идея”: тъй като тя съдържа в себе си огромен заряд от лесни за схващане и уж “грандиозни” и “величави” лесносмилаеми мисли.

Във времена като нашето са се появили и утвърдили най-човеконенавистническите доктрини – тези на комунизма и национал-социализма (фашизма). Днес същите доктрини, независимо от историческия си провал, печелят привърженици, което е печално и много страшно. На тях трябва да се противодейства по всякакъв начин. Аз съм намерил свой начин: ето, аз го правя със средствата на философията, пишейки своите статии и книги.

Поставям най-различни теми – философски, психологически, нравствени, политически даже, без никакви ограничения на проблематиката. Надявам се, че моите статии, като предразполагат читателя към сериозен и по-задълбочен размисъл върху най-остри и съвременни проблеми, да му помагат не само да се ориентира, но и да почувства един своеобразен терапевтичен ефект. Един вид, казано съвсем просто и разбираемо, да му става по-леко на душата благодарение на тази философска медитация. Този тип терапия чрез… философия и размисли, съществува вече в САЩ и там това е нещо най-модерно, макар че то си е съществувало от векове в заниманията с философия. На мен ми се струва, че ако направим така, че философията да стане по-близка на човека, то това ще има оздравителен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху обществото като цяло. Защото само чрез разпространението на едни жизнеспособни идеи и едно наистина здраво съзнание, което се бори и преодолява хаоса и така намира удовлетворение, може да се помогне на объркания и обезверен наш съвременник. Друг начин няма.

Това най-общо казано е моя замисъл. И затова аз всеки ден пиша своите статии.

Някои намират статиите ми за съвсем разбираеми, други се оплакват, че не разбират. Изглежда мнозинството няма търпението да се задълбочи и да прочете докрай една или друга моя статия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от трепета самостоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочитаме “сдъвканата каша”, която услужливо ни предлагат амбулантните търговци на съвест и медиите. Това е естествено, особено след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетрудоемки” готови мисли.

Но първото условие на философията – и на човешкия живот изобщо – е свободата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много по-лесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решително възразявам срещу една такава гибелна утопия: ние бяхме “оправяни” от една толкова силна ръка, и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, затова сме и до днес така нещастни. А е вече крайно време да станем разумни хора – едва тогава ще заживеем нормално.

Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “булевардни моди” от типа на простотиите на Атака – след като след броени дни влизаме в семейството на европейските достойни народи.

Аз подтиквам своите читатели да тръгнат самостоятелно по трудните пътища на самостоятелното разбиране и на свободната мисъл. Аз провокирам читателя си с понякога твърде “крайни” и дадени в “оголен” вид идеи, за да пробудя у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допускаме да се превърне в трагедия. Всичко тръгва от отделния човек. Затова аз съм се ориентирал към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истината, удовлетворителна за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма.

В това се състои “лечението” на душите чрез философия, към което аз се опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душевен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да задоволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на… улицата, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен автентичен смисъл може да се роди само вътре, в собствената ти душа. Той не може да се “подари” някому, както уж щедро правят шмекерите от “Атака”, нито пък да бъде “присвоен”. Нашето богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно.

Само ти самият можеш да го откриеш и да се възползваш от него. Одисеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам - и едва тогава ще можеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма.

Ето защо пиша своите статии и книги.

angeligdb

Живеейки, човек следва определени ориентири, без които животът се оказва абсурден. Преди всичко е важна посоката, насочваща пътя, по който уверено или със съмнения вървим – до последната си минута. Но посоката съвпада с мен самия, тя не може да е извън живеещия, сам пробиващ своя път в съществуването си. Ето защо не мога да живея както искам ако не съм наясно преди всичко друго със самия себе си. Но опитвам ли се настойчиво да постигна тази съдбовна яснота, без която съществуването ми неминуемо ще се превърне в лутане без път и посока?

Обикновено разчитам на това, че посоката, която нося в себе си, е вярната - защото щом е моя, как тогава може да е невярна?! Но ето че тук се появява коварният проблем: а може ли посоката да е вярна ако аз самият не съм верен - и “подходящ” за самия себе си? И на какво трябва да съм верен, спрямо какво следва да съм подходящ? Как да постигна така необходимата ми вярност към живота си, как да стана подходящ за него, мога ли да живея пълноценно, истински? - ето ги въпросите, от които като че ли зависи всичко останало. Това как? - нима съдбовното не е тъкмо то?

Има много философии на живота, които превъзходно отговарят на въпроса “Защо живея?”, “Какъв е смисълът?”, “Какво е животът?”, “Коя е истината?” и пр. Но въпросът “Как да направя живота си истински, пълноценен, автентичен?” често е забравян или оставян без отговор. Изглежда се е смятало, че всеки следва да се справя сам - както и доколкото може. Уменията за живот, т.е. решаващото, кардинално значимото, съдбовното, най-трудното, са били оставяни “за впоследствие”. Вярвали са, че те зависят от “опита”, трябва да бъдат “извличани” от самото живеене и предоставяни на избора на отделния индивид. Но ако се остави първото за “по-нататък”, то какво ще излезе от това?

Трябвало да се лутаме, да пилеем време (най-ценното време: когато сме млади!), от и чрез страданието да постигаме удовлетвореността си от живота, да живеем “опипвайки” докато налучкаме някога вярната посока. Но нима някой тръгва на път ако няма представа за посоката - и най-вече за това как ще се добере до “мястото”, което така силно желае, което магнетично го привлича? Пътуването без посока и готовност е именно абсурдът, за който стана дума по-горе - и от който трябва да се отървем навреме, а значи по-рано. С него не може да се живее, а това, което все пак правим, не заслужава да се нарече живот. Това е ясно, но как да станем готови за живота още преди да сме живели? Нима такова изискване не е нов абсурд на мястото на предишния?

Съществуват “техники” да се живее, които свързват в едно съответните умения. Но тези последните от своя страна не само може, но и задължително трябва да се придобият преди опита, преди да сме се хвърлили в “океана на живота”. (Този океан не може да се нарече “тих”, нали?!) За живота живеещото трябва да има усет, който ни е даден наготово, това е талант, зависещ пряко от степента на нашата жизненост, от откритостта ни спрямо самия живот. Уменията и “техниките” на живеене обаче могат да се “учат” и усвояват, при това и преди да сме започнали да живеем истински. (Нима се хвърляме в другия океан без да сме се научили да плуваме?!) Усвояването чрез всекидневното прилагане в живия опит им придава оная достоверност, която ни е така необходима.

Свободата открива пред всеки един от нас безброй възможности и много насоки на живот, а само от нас зависи коя ще изберем. Как обаче да избираме, след като всичките не можем да “пробваме” и “изживеем” - защото все пак животът ни е само един?

Вижда се, че ни се налага да усвоим “изкуството да се живее”, което е неотделимо от изкуството на свободата, а двете заедно неизбежно раждат отговорния пред себе си и пред своя живот човек. Само тогава животът ни ще стане “произведение” и творение, докато всичко останало просто не е достойно за човека именно като човек. Затова и истините, които дават живот на това единно и достойно за човека изкуство се обединяват в една “етика” или философия на достойнството, определяща усещането за пълнота от живота ни, без което няма смисъл да се живее. Само в нейната оптика можем да видим и разпознаем своето “Как да живея?”, за което наистина няма предварително дадени и готови правила. Никога не е късно да започнем да живеем истински и пълноценно, защото тогава да не опитаме още сега?

Понякога става така, че нещо привидно незначително и случайно изведнъж придобива огромно значение и започва да играе несравнима с нищо роля в живота на даден човек. Една среща с непознат преди човек, дори една дума, казана от някой, някаква необичайна ситуация, която е способна да проясни погледа ни, също така, например, гледката на “звездното небе над мен” в една омайващо уханна лятна вечер, чиято прелест преди не съм забелязвал и пр. могат да станат знаци на промяната към по-добро, за която копнеят душите ни. Нима е невъзможно такъв изключителен жизнен смисъл да придобие и прочитането на една интернет страница - например тази, която сега е пред очите ти, уважаеми посетителю на този сайт?!

Да опитаме?

angeligdb

Всеки избор е на първо място нравствен тест. Избирайки, човек изявява и показва себе си. Участвайки в демократични избори, човек заема гражданска позиция и демонстрира своите ценности, убежденията си. Така изборите показват реалната картина на нравственото състояние на обществото, а не само и просто “тежестта на партиите” (както обикновено ги разбират). В тази връзка ще се опитам да изразя какъв смисъл носят в себе си изборите от 22 октомври.

Близо 60% от избирателите не отидоха да гласуват. Това е най-важния резултат от тези избори. Избирането на държавен глава (символ на единството и целостта на нацията) ще бъде направено от само около 40 % от избирателите. Първанов, Доган и Сидеров тия дни триумфират. За какво ли толкова триумфират? Разбират ли, дават ли си сметка какво означава това? Може би се радват защото “народът” ги избра да бъдат… гробокопачите на демократичната политическа система на България?

Десните политици и избиратели са победените. Те са унизени и дори отчаяни, защото “народът” не ги разбра и не ги подкрепи. Кризата на десницата, която е най-съществен симптом на кризата на цялата ни политическа система, достигна най-критични измерения. Искат се оставките на “старите лидери”. Трябвало “обновление” и били нужни “нови идеи”.

Симеон мълчи, както мълчат и “кукловодите”, генералите от ДС, които преди 5 години го доведоха в България със задачата да разбие “двуполюсния политически модел” и “противостоенето на дясното и лявото”, също мълчат. Явно и те се радват неистово. Задачата е изпълнена перфектно.

На балотажа ще отидат кръвните близнаци Първанов (Доган) и Сидеров. Пълен абсурд е един такъв избор. Няма между какво да се избира. Сидеров е кривото огледало, в което Първанов се оглежда – за да изглежда “по-приемлив” и дори “модерен европоцентрист”. Азиатщината обаче нахлува в нашите родни простори чрез тия два взаимно допълващи се образа. Пред прага на европейския дом “народът” фактически отхвърли европейската перспектива и показа някакъв атавистичен азиатски инстинкт в себе си. Но за кой “народ” всъщност става дума?

Тия дни се говори надълго и нашироко за “народа” и за неговата “мъдрост”. Но в тези избори не участва дори мнозинството от народа. В демокрацията именно мнозинството решава. У нас мнозинството не отиде на тези избори. Следователно съдбата на България оттук-нататък ще бъде решавана от едно червено-кафяво малцинство. Това вече не е демокрация. Това е образцовата олигархия. Първанов, Доган и Симеон са нейните символи. Към тях претендира да бъде прибавен и Б.Борисов. Като “антитеза” и “контрапункт” в тази система е турен Сидеров. Той наистина съвсем не е опасен за нея. Той ще поддържа видимостта за “демокрация”. Първанов, Доган и Симеон на фона на Сидеров ще изглеждат “спасители” на нацията.

Всички се радват обаче най-вече на това, че на “истински голямото зло” за олигархията, на демократите, на десните, и на Костов особено е ударен страхотен шамар. Майкъл Чьорни и Тошо Тошев сигурно купонясват някъде; такова щастие и в сънищата си не са сънували. Пълната победа над демократите и над демокрацията най-после е постигната. Идва ерата на пълната вакханалия на олигарсите. България вече е напълно тяхна. Така, както Русия е на техните олигарси. С демокрацията у нас е свършено! Радвай се, народе!!! Ще й покажем ний на Европата на какво е способен нашия балкански гений!

Когато дойде времето на подобно тържество, ликуващите обаче трябва да имат едно наум. А именно, че лъжата шества по този свят, но накрая побеждава само истината. Че е преходно тяхното щастие, както и всяко щастие. Че всеки триумф носи в себе си зърното на бъдещия провал. На победа от рода на Първановата й викат пирова победа. Жертвата е прекалена. Няма как битието да не изтръпне от подобна наглост. Животът не понася едноцветността и сивотата. Животът се стреми към изобилие. Когато се прекърши нещо много значимо, раната е тежка, но организмът няма как да не мобилизира цялата си сила, за да съхрани живота. Иначе идва смъртта. Дали тези, които тия дни така весело се радват, всъщност не празнуват и поздравяват смъртта на нещо безкрайно значимо в нашия народностен организъм?!

България обаче няма да умре, а животът няма да свърши. Всичко е преходно в този свят. Особено преходен е празникът на абсолютната наглост. А днес празнуват именно лъжците, крадците, лицемерите, цялата онази сива маса, която в годините на демокрацията тежеше като оловна тежест и ни дърпаше назад. Те бяха против всичко, което сега “оглавиха” и “парафираха”. Антинатовецът Първанов подписа договора за присъединяването на България към НАТО. Ако имаше поне малко чест в този човек, той още тогава, за да остане верен на себе си, трябваше да счупи писалката и да си подаде оставката. Както е счупил писалката Стамболийски, подписвайки Ньойския договор. Но къде ти у нашенски комунист понятие за чест?!

Тези, които днес празнуват, през всичките тези години на свобода и демокрация бяха безкрайно гневни тъкмо на свободата и на демокрацията. Те именно нея не могат да понасят. И сега ликуват, понеже им се струва, че победиха, че тия дни погребват нашата свобода и демокрация. Сидеров поне е що-годе честен на фона на Първанов. Сидеров си казва това, което мисли. Той се хваща за кобура като чуе думи като свобода, демокрация, достойнство. Първанов обаче зад страдалческата си, невротична усмивка таи дълбоко в себе си същата ненавист към свободата и към демокрацията. Но “от приличие” крие чувствата си. Нали трябва да изглежда “модерен” и “приемлив за Европа”? Но това е само маска. Болезнената гримаса, в която се гърчи неговото лице когато му се наложи да се усмихне издава това. Оказва се, че Първанов е всъщност дълбоко нещастен човек. Говори едно, мисли съвсем друго. Две души, две сърца, две съзнания има този човек. Същинска шизофрения. Та нали е само “конспирация” нашия път към Европа? Нали Москва е в сърцето първаново. Ето защо ликуването на Първанов тия дни се демонстрира от една такава болезнена усмивка. Неслучайно е казано, че бивш комунист няма.

Не знам защо, но някак си ми е леко тия дни. Всичко си отива на мястото. Нищо че цялата тази паплач начело с Първанов, Доган, Симеон и Сидеров триумфира. Всичко си отиде най-после на мястото. Техните 35% от гласовете на всички избиратели у нас срещу 65-те процента на негласувалите и на демократите. На балотажа аз няма да ида да гласувам. Няма никакъв смисъл да се гласува. Нека да си гласуват те, комунистите и нацистите, червените и кафявите. Нека да си избират каквото си искат. Аз между тях няма да избирам, моето място не е сред тях. Ето защо най-разумното е лидерите на десницата да призоват да се обяви бойкот на този балотаж. Защо ли?

Има смисъл. На балотажа ще участват около 30-35% от всички избиратели. Не предполагам, че ако десните политици призоват към бойкот, да отидат повече на балотажа. От тях 10-тина процента ще вземе Сидеров. Първанов ще бъде избран някъде с гласовете на около 25% от гласовете на всички българи, имащи право на глас. Ето това ще изобличи напълно олигархичния характер на неговото президентство. Не е демократично да станеш президент с гласовете на такова малцинство. Не може да бъдеш президент “на всички българи” след като си избран с гласа само на един срещу 3-ма, които са срещу теб. Първанов – ако имаше някакво нищожно поне понятие за чест би трябвало да признае, че не може да изпълнява ролята на обединител на нацията и да си подаде оставка. Той няма да го направи, естествено. Десницата, впрочем, може да го подсети за тази възможност, като заведе едно дело в Конституционния съд с един простичък въпрос: “Демократично и конституционно ли е някой да бъде президент и обединител на всички българи след като е избран с гласовете на само една четвърт от всички избиратели?”. Иначе изборът му е напълно законен, понеже такъв е законът, недемократичен. Но демокрацията, повтарям, е такава система, в която всичко се решава от мнозинството от целия народ. Тук такова мнозинство няма. 60-65% от избирателите няма да отидат да гласуват. Тогава?

На тези 60-65 %, които не гласуваха на първия тур и които няма да гласуват и на втория, принадлежи обаче бъдещето на България. Този е огромния резерв на десницата. Тези хора трябва да бъдат спечели за каузата на свободата, демокрацията и достойния живот. В главите на тези хора има нещо, щом като при тази тотална пропаганда все пак не отидоха пред урните и ръката им не посегна да избере Първанов или Сидеров. А иначе у нас се знае, че си има едно твърдо 30-35% ядро, което е червено (и сега част от него от червенина стана вече кафяво). Точно тези сега дирижират положението, а онези 60-65% мълчат и не гласуват. Не искат да участват в една такава “демокрация”. Защо ли обаче така упорито мълчат?

Ако десните лидери и партии започнат да разговарят по-смислено с тези хора, ще спечелят скоро голямата част от тях. Няма начин да не ги спечелят. Тези хора мълчат, защото искат да се разговаря човешки с тях. А не с високомерие и така… патетично, както например го прави П.Стоянов. Май само Костов умее да разговаря с тези хора и те скоро ще започнат да се вслушват в думите му. И положението тогава ще започне да се обръща.

Искам да завърша с един спомен.

Ден-два преди парламентарните избори през 1994 г. в Пловдив (града, в който живея), се проведе митинг на СДС. Беше студен и дъждовен ден. На централния площад бяха дошли твърде малко хора в сравнение с предишните митинги. Пя Богдана Карадочева: “Дано, дано, дано… до всяко добро същество… застане още едно…”. Говори Ф.Димитров. Но над площада висеше предчувствието, че тези избори ще бъдат загубени. Въпреки всичко вярвахме наивно, че след безчинствата по време на Беров, Доган, мафията и БСП хората са осъзнали някои прости истини и ще дадат гласа си за СДС. Режещия студен вятър обаче ни шепнеше друго. Връщайки се мокри и премръзнали от този митинг бяхме със съвсем недобро усещане за нещо гадно, което ни чака.

След два дни “народът” подкрепи най-решително… БСП и Жан, те взеха смазващо мнозинство, мнозина избиратели тогава също не отидоха да гласуват или гласуваха за тогавашния Сидеров, за Жорж Ганчев. Демократите тогава бяха разбити на пух и прах. Ф.Димитров си подаде оставката. Начело на СДС застана Иван Костов. Политолозите също като сега вещаеха края на СДС и краха на демокрацията.

Комунистите тогава празнуваха победата още по-настървено от сега. Виеха се хора, цвърчаха кебапчета, лееше се вино. Като сега на тях тогава явно им се струвало, че с демокрацията вече е ликвидирано и че идва ново тяхно десетилетно царство.

Историята по-нататък всички я знаем. За години и половина самозабравилите се триумфатори доведоха нещата дотам, че изведоха гневния народ по улиците и площадите. Политолозите триеха ококорените си от учудване очи.

Ето защо е прекалено рисковано да се ликува и триумфира в политиката.

Разбираш ли това, Първанов? А ти, Догане? Какво ще кажеш ти, кажи си и ти думата… Волене?!

angeligdb

Основните претенденти за президентския пост у нас (Първанов и Сидеров) са твърде благодатна тема за психоаналитични тълкувания. Те са публични личности, за които имаме достатъчна информация; в нея обаче трябва да се вникне най-прецизно. Психоаналитичните техники ни позволяват да навлезем в по-дълбоките основания на поведението, говоренето, образа и дори излъчването на съответния политик. Обикновено хората, неизкушени в психоанализата, се задоволяват с повърхностни обяснения за особеностите на отделните политически лица. Това обикновено довежда до всеизвестния факт, че често се чувстват подведени или направо излъгани, а разочарованието е неизбежно. У нас на тези президентски избори около 60% от имащите право на глас не се възползваха от правото си и не отидоха до избирателните урни. Тези хора интуитивно нямат доверие в политиците. Това говори за сериозна криза на нашата демокрация, на нашата политическа система. Същевременно пропагандата в услуга на някои “избрани” кандидати се опитва да внушава клишетата за тяхната “честност”, “добропорядъчност”, за това как “искрено милеят за народното благо” и т.н. Други политици в същото време са ни представяни като “зли гении”, които упорито вредят на “народа” (така демонично у нас най-вече е представян Иван Костов). Ето защо запознаването на все повече хора с някои умения за психоаналитично тълкуване е доста полезно, защото човек на тази основа ще може да вниква сам в основанията на толкова различните изяви на политиците. А пък и самите политици, като разберат, че са разглеждани “под лупа”, ще започнат да се въздържат от бруталните спекулации с нашите чувства.

Ще подложа на психоаналитично тълкуване господата Първанов и Сидеров. Надявам се, че те няма да се сърдят и че ще са ми благодарни, че съм им казал нещо прекалено важно, касаещо тях самите, за което те едва ли си дават сметка.

Първанов от доста години се подвизава в политиката и е твърде известен на хората. Този човек (независимо от всичко) е доста трагичен образ: нему се наложи за тия преломни години да изживее безкрайно много разочарования. Той, предполагам, болезнено се е отказал най-напред от такива съкровени неща като младежките си комунистически убеждения, от безразделната си любов към СССР и Русия (дали?). Той трябваше да преглътне ориентацията на страната към Запада, към ценностите на свободата и демокрацията, към НАТО и Европейския съюз. Той стана лидер на БСП в най-тежкото време за тази партия: когато тя за трети път доведе при Виденов (след Живков и Луканов) до пълна разруха нашата страна. Първанов “сдаде властта” и, предполагам, е преживял страшен потрес от това наложено му от “улицата” предателство. Но съдбата съвсем ненадейно му се усмихна и той, без сам да се е надявал на това, стана президент на България. Това също е кардинален прелом в душевните опори на този човек. И тези неща няма как да не са се отразили на неговото психично състояние.

Сидеров пък излетя в политиката така стремглаво, че все едно се сбъдна най-съкровения му сън. В предишните години този човек (незавършил журналистика журналист) беше образцов аутсайдер, без сериозно образование (завършил е само… техникум по фотография), без особени постижения в живота, но с доста големи амбиции. Бил е години наред безработен, неоценен, без семейство, но явно дълбоко в себе си е вярвал в своята съдба. Писал е книги, за които мнозина твърдят, че са просто компилации на чужди идеи. Писал е и стихове, за които сведущите в поезията твърдят, че са бездарни. Няма да се учудя, ако (подобно на Хитлер) е рисувал и е искал да стане и художник, за да се прехранва поне с картините си. Тези дисонанси са твърде важни за оформянето на душевния му облик.

Първанов е спокоен, излъчва благост, миловидност, говори кротко и спокойно, гледа нежно, излъчването му е на умерен и добър човек.

Сидеров е негова противоположност, той е рязък, нервен, говори силно, на митингите крещи и ръкомаха (най-впечатляващ е неговия поздрав с дясна ръка, свита в юмрук), очите му блестят дяволски и излъчват буйство, държи се позьорски и явно обича публичността и славата. Доста е емоционален и дори страстен.

Човекът, неизкушен в психологията или психоанализата, възприема дотук образите на Първанов и Сидеров; по-нататък не е способен да се вглъби. Но това е само повърхността. Затова за повечето хора обясненията са от този род: “Първанов е спокоен, Сидеров е нервен”. Всеки по-нататък според политическите си предпочитания тълкува и единия, и другия в различна светлина. Например за симпатизантите на Атака Сидеров е нервен и рязък понеже е много… “честен”, и понеже до дъното на душата си е възмутен от безобразията на политическата класа, затова се държи така. Но това е елементарно. За Първанов пък доста хора си мислят, че е изключително коварен човек, и затова “добротата” му е единствено маска. Но и на тях им убягва основата на тази първанова душевност.

Психоаналитичното тълкуване отива по-дълбоко, обръщайки особено внимание на детайлите. Ето един такъв детайл, който носи огромен смисъл: усмивката на Първанов. Всички са забелязали, че когато се опита да се усмихне, това не му се удава, и лицето му започва да се гърчи в странна, болезнена, измъчена гримаса. Очите му са съвсем безизразни, а устата се мъчи да се усмихне. Усмивката на Първанов е не по-малко многозначителна от тази на Мона Лиза. Нещо прекалено болезнено има в тази “полу-усмивка” на Първанов. Ако се разгадае неговата усмивка, то това ще хвърли светлина върху страшната тайна на този човек.

Сидеров пък хептен не се усмихва, което също не е естествено. Той постоянно въси вежди и има изражението на човек, който гледа в… бъдното, едва ли не в… отвъдното. Този човек е толкова нервен, че все едно е обърнал гръб на живота. За живота е присъщо веселието, радостта. А Сидеров миналата година посрещна дори вестта за бленуваното влизане в Парламента без да се усмихне и зарадва; посрещна тази вест със свъсени вежди и гневно изражение на лицето. На какво всъщност толкова се гневи Сидеров?

Единият, Първанов, често се опитва да се усмихне, но това съвсем не му се удава; другият – Сидеров – изобщо не се усмихва и е постоянно гневен. Ето тук е възела, който ако се разплете, ще разберем най-важното за тези двама “изтъкнати люде”.

Ще започна със Сидеров, понеже е по-труден за тълкуване.

За щастие той е писал стихове. В поезията човек излива душата си и тя е особено показателна за психоаналитика. Ето едно стихотворение на Сидеров, което се нарича “Автобиография”. То е безкрайно интересно, но аз ще обърна внимание само на два-три момента.

Стихотворението започва доста рязко: “Срамувам се от майка си и баща си – дребни чиновници в редиците на Партията – голямата ядачка на души”. За да заяви това за родителите си, явно този човек е безкрайно гневен. На какво ли толкова е гневен? На “Партията”? Така се струва на мнозина, които настояват за “антикомунизма” на Сидеров. Едва ли е така обаче.

Но ето един възлов момент по-надолу: “Веднъж във блъсканицата за кифли (от 5 стотинки)/ в училищната лавка/ тълпата ме притисна към свръхзагадката на природата - / едно момиче с меки форми./ Усетих страшна слабост и панталоните ми се намокриха. / Аз станах мъж, а момичето остана девствено - / тълпата, тоест колективът, ме оформяше…”. Сидеров признава, че е изживял оргазъм в блъсканицата пред училищната лавка. Нищо особено, казах той, явно, е страстна натура. Но по-надолу попадам на още по-важно признание на Сидеров: “Няколко години след това бях вече оформен онанист”. И пише: “Обичам няколко жени в района от Арл до Пасадена / И те ме обичат. / Няма никога да захапя зърната на гърдите им. / Защото съм посаден / в пустинята. А те са в друго измерение. / В яловите пясъци на мастурбациите всичко попива, / сякаш никога не е било.”. Това признание вече разкрива загадката за яростта и нервността на Сидеров, също така и за неговата страстна политическа активност. Този човек години наред не е бил с жена и не е имал нормално сексуално преживяване. Той е онанист и мастурбатор както сам твърди. Когато предназначената за сексуално разтоварване енергия устойчиво и продължително не се изразходва по предназначение, тя се натрупва и започва да застрашава душевния живот на индивида. Единственият изход е пренасочването й в друга посока. Това се нарича сублимация. За Сидеров такава сублимация в наши дни се оказва политиката. Той затова е така страстен в политиката, тя за него замества сексуалното удоволствие. Ето защо когато този човек е на трибуната, ръкомаха неистово, крещи и се опива от своята величавост, той всъщност… изпитва сексуално удоволствие. Нищо чудно да изпитва и оргазми. За него ораторстването на митинг просто е заместител на сексуалното удоволствие. Неговия поздрав (свитата в юмрук ръка, вдигната високо) явно е следа от безкрайните му самотни нощни мастурбации: той свива и изпъва дясната си ръка със свити пръсти така че все едно мастурбира. Този човек е до такава степен сексуално незадоволен, че за него политическото е станало заместител на сексуалното. Такива хора в историята са нанесли най-страшните беди на човечеството. Ленин например е бил поразен от сифилиса до такава степен, че никога не е бил мъж, никога не е бил с жена. Хитлер също не е познавал нормалното сексуално удоволствие, той е бил привърженик на перверзията “златен дъжд”, сиреч получавал е сексуално удоволствие само когато есесовци са пикаели върху него. И на митингите Хитлер е получавал удоволствие, подобно на сексуалното – досущ като нашия Сидеров. Затова тези хора са така бесни. Е, вярно е, сега Сидеров има до себе си жена: Капка. За нея той пише така: “Тя ме спаси от бесовете”. Но ранните години до появяването й в живота му са оставили непоправимия дефект върху психиката му, за който тук стана дума.

Да завърша със Сидеров така. В същото стихотворение “Автобиография” той пише ето тези думи (става дума за “другарчетата” му от детството): “Сега за тях съм аутсайдер(ов)”. Представете си какво става с психиката на един човек, имащ съзнанието за непоправим аутсайдер, когато той по един каприз на съдбата излети до върховете на славата. Много българи явно затова са така загрижени за душевното здраве на Сидеров.

А за Първанов нещата са ясни. Неговата странна усмивка издава вътрешната му трагедия на човек и историк, принуден от същите тези капризи на съдбата и историята най-кардинално да се откаже от всички свои предишни (и младежки) убеждения и ценности. Това наистина е страшна трагедия. Антинатовецът Първанов беше принуден да подпише договора за присъединяването на България към НАТО. Приятелят и ембарговият партньор на С.Хюсеин беше принуден да изпрати български войници в Ирак в помощ на коалицията против Саддам. Идейният другар на Милошевич, който му пишеше писма, израз на най-сърдечна подкрепа, доживя да види приятеля си пред трибунала в Хага. Той и на погребението му не можа да отиде, въпреки че толкова го обичаше. Някогашният националист Първанов днес е принуден да слугува на Ахмед Доган и да бъде унизяван непрекъснато от лакомията за власт на този коалиционен партньор. Някогашният “убеден републиканец” днес е пръв съюзник и приятел с бившия монарх. Той беше агент Гоце, кри години наред това, лъга и отрича, но накрая беше принуден да си признае. Това е страхотно унижение. Няма го СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за влизането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича думите “Европейски съюз”? Съветвам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъзнателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него. А иначе постоянно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска. Това е истинска трагедия. Нашият Първанов се чувства така, че все едно е сключил сделка с Дявола. Все едно Дявола му е казал: “Ще ти дам всички земни благини, пари, власт, слава, но в замяна искам да се отказваш постоянно от убежденията си и да правиш обратното на това, което ти се иска!”. Как при това положение нашият любим Първанов да може да се усмихва?! Та това е пълно душевно и личностно раздвоение, това е подобно на шизофренията. Ако има някой у нас който да страда най-жестоко, това е нашия президент. Мъките му са невероятни. Затова той не може да се усмихва, затова той се усмихва така измъчено, затова усмивката му е като на… терминатор. Или поне като на… Мона Лиза (да ме прощава достойната дама!).

Психоаналитичното тълкуване може да ни каже някои истини, които иначе са трудни за признаване. Те хвърлят светлина върху онова, които иначе по никакъв начин не можем да знаем. Но именно затова благодарение на психоанализата можем да схванем най-важното за личността до нас и за самите себе си. А пък за публичните личности и управниците ние в качеството си на избиратели имаме право да знаем всичко, цялата истина. Едва тогава ще можем да направим разумен избор.

октомври 27th, 2006 Публикувано от angeligdb | политически анали

angeligdb

Преди президентските избори у нас и във връзка с трудните преговори за издигане на единна дясна кандидатура пак се заговори за естеството на “дясното” и на “десницата”, за неговата “неидентифицираност”, за това доколко дясното изобщо “има почва у нас”, също на кои социални слоеве то изобщо може да се опира, каква може да бъде неговата съдба и т.н. В този разговор много от “анализаторите” си позволяват да твърдят, че “дясно” и “десница” в автентичния смисъл у нас “нямало”, че тия, които уж били “десни”, си били най-чиста проба “неосъзнати леви”.

Струва ми се, че все по-необходим става непредубедения разговор за “дясното”, който да внесе яснота и категорично да открои същностните измерения на стоящата зад него политическа философия. Неяснотата, неизявеността и аморфността на понятията, употребявани в политическите анализи, все повече засилва нихилистичното убеждение, че между партиите няма “никакви разлики”, т.е. “те все едно и също обещават” и по един и същ начин “забравят и не изпълняват обещаното”. Ето че се появиха и “народни трибуни” със съзнанието на мисионери, които съблазняват разочарования избирател с яростни закани “да изметат” и “изхвърлят на боклука” цялата политическа класа като ненужна, а пък себе си без свян обявяват за “спасители на нацията” и “изстрадалото човечество”. Оказва се, че от позицията на това безпардонно говорене, което не търпи друго мнение, нашенските доморасли “народни трибуни” слагат себе си един вид даже извън “политическото”: те не били политици, а само… “най-искрено” милеели за “народното благо”. Докато “разкапалата се от разврат” политическа класа, състояща се от “предатели, разбойници и народни угнетители” мислела само за себе си и т.н.

Подобни спекулации нямаше да имат почва ако интелектуалците, журналистите, политолозите и т.н. свободни медии изпълняваха най-отговорно своята задача да проясняват действителната същност на политическия живот, да описват ония многолики ценности и цели, които неизбежно лежат в основата на партийните борби и им придават съответните принципни различия. Защото ако наистина нямаше разлика между дясното и лявото, ако всички партии и политици бяха “все едни и същи и еднакви”, то това обезсмисля не само политическия живот, но и самата демокрация, а това вече е опасно. Тогава демокрацията би се превърнала в “ненужен лукс”, който просто трябва да бъде изхвърлен от самообявилите се за “спасители на нацията” персони с пожарникарско-паникьорски и с дучевско-мутренски манталитет – и при това с колосално кухо самочувствие, надуто като балон от продажните медии.

Ето защо налага ни се по-добре да осмислим и да се доберем до същността на дясната политическа философия, което от своя страна може да ни бъде ориентир за конституиране на т.н. “политическо пространство” в неговото многообразие и в принципните му различия.

Общо взето в широкото съзнание и в средите на т.н. “политически елит” (главни играчи сред който са тъкмо добре възпитаните в догмите на марксизма субекти като Първанов и Доган например) са живи дълбоко вкоренени предубеждения от рода на това, че “богатите са десните”, а… “левите са бедните и неоправданите”. По тази причина обремененото от предразсъдъци съзнание не може да проумее факти като този например: защо поддръжници на десните формации у нас (СДС, а сега ДСБ) са не “богатите”, не представителите на нашата мафиотско-комунистическа “буржоазия”, а тъкмо “бедните” и “неоправданите”(а пък тези последните, “добре се знае”, били… “ляв електорат”)? Явно се налага безапелационно вникване в същността на дясното не просто като политическа нагласа, но и като мироглед, като съзнание и като цялост от ценности. Иска се да разберем какви са и как мислят онези хора, които през всичките тези години на мъчителен преход и на жестоко противостоене на дясното и лявото не изневериха на каузата и идеята за свобода и демокрация – и никога няма да се откажат от тях.

Първо, за дясно мислещите индивидът с неговата свобода е истински значимото. Индивидът предхожда абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие към способностите на индивидите да се справят сами, да проявяват инициатива и без ръководство отгоре да \”правят\” живота си. Следователно дясната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеустремено ги насърчава и стимулира. Второ, индивидите са раз-личности, те са различни, което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в \”различието в собствеността\” (Хайек). Дясната политика и управление затова правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се облагодетелствува незаконно, за \”чужда сметка\”, т.е. извън или покрай валидните за всички правила (законите). Трето, държавата по възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено важни сфери на съществуването – икономика, търговия, услуги и др., в които спонтанната активност на индивидите е по-продуктивна. Затова ролята на държавата се свежда до установяването на “правила на играта”, дотолкова общи, че да оставят място за свободата и инициативата на индивидите. Оказва се, че дясната политика се грижи за осигуряването на потребните условия и гаранции за успех на индивидите, които, изхождайки от свободата и ползвайки се от предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от \”дирижирания живот\”, при който държавата пряко се меси в техните дела.

Богатството във всеки един смисъл (личностно, материално-практическо, духовно) е център на дясната стратегия на живот в общностите: богато и доволно общество може да има само ако индивидите бъдат оставени на самите себе си, ако имат законовите условия сами да постигнат личния си успех, разчитайки на инициативата си. Богато общество и богата държава може да има само ако богати и доволни са индивидите, съставящи това общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към постижения са безкрайни ако индивидите са почувствали необятните хоризонти на свободата. Дясната политическа философия разчита и залага на здравия индивидуализъм, на консерватизма и отхвърля най-решително изкушенията на колективизма. А този последния насърчава хората да се стремят именно към паразитиране в безотговорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които са създадени от други – и на които те нямат право.

Накрая, държавата защищава свободата на индивидите (човешките права), а също и тяхното достойнство. Това означава, че на основата на натрупания ресурс (благодарение на успеха на най-активните слоеве и чрез ефективна данъчна система) прилага социални програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се интегрират пълноценно в \”обществото на благоденствието\” . Това е т.н. разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което дясното управление най-напред обръща внимание (Аденауер). Дясната социална политика притежава потребния за това ресурс: чрез гъвкава система на данъчно облагане, която не потиска излишно най-активните и предприемчиви слоеве (носители на най-голямата тежест, която обаче трябва да е поносима; в противен случай биха се убили импулсите за растеж на икономиката!), дясното управление натрупва нужните за социални грижи средства в достатъчен за тяхната ефективност обем. Всички тези няколко \”кита\” на дясното управление се реализират с нужната последователност и твърдост, независимо от рисковете, които могат да произлязат от това, че дясното съзнание в определени страни и периоди не е достатъчно разпространено или пък развито. Пример за такава автентична дясна политика може да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на Хелмут Кол. Във Великобритания дясната политика на консервативната партия също многократно е демонстрирала своята жизненост и ефективност. Да не говорим за САЩ, където и двете основни партии, сменящи се в управлението, изхождат от все едни и същи по същество десни ценности, а разликите между тях не са особено значими.

Едно мнозинство у нас обаче не е изживяло болезнения синдром на предвзетата социалност, която бе насаждана толкова години в душите: тези хора мърморят, недоволстват от свободата, оплакват се, чакат държавата “да ги оправи”. Те проклинат демокрацията, която в техните очи била рушителка на тяхното мизерно щастие. Тези хора не съзнават унизителната позиция, в която са се поставили сами. От тези хора иде онази подкрепа, която лявото (БСП) традиционно получава на избори.

Оказа се, че десни са не са “богатите” в един примитивен смисъл, а богатите в един по-висш, личностен смисъл, богатите като разбиране на живота, свободата и достойнството. Тук се крие онова личностно богатство, което е коренът на всяко друго. Десните – това са хората, които разчитат на себе си и искат да бъдат оставени свободно да работят за успеха си. Те не чакат и не искат нищо наготово от другите или от държавата. Смятат, че богато и проспериращо ще стане обществото ни едва когато бъде овладяно от този дух и от тази самоотверженост на свободния човек. На достойните хора с дясно мислене и ценности.

angeligdb

Крайно време е най-отчетливо да си дадем сметка за нас самите, за нашите национални ценности, добродетели и идеали в контекста на съвсем непосредственото европейско бъдеще на България. Това е най-значимото, като трябва да се опитаме да вникнем най-непредубедено в самите себе си, без фалшив, гръмогласен патетизъм, също и с нужната критичност: защото, безспорно, не сме “най-добрите на света”, но и ние си имаме своите кусури и “кривици” – които особено ярко изпъкнаха в годините на нашия така мъчителен преход към демокрация.

От друга страна във връзка с възхода на “Атака” и на безчет други “националистически формирования” се налага по-ясно да откроим злоупотребите с нашите национални идеали от тези, бих ги нарекъл, “политически чалгаджии”. Защото как иначе да ги наречеш, след като и мисленето им, и говоренето им са пример именно за една политическа чалга; приличат си по своята безвкусна арогантност с другата, същинската чалга. Разговорът за онова, което става пред очите ни – когато лица с крещяща личностна непълноценност най-безсрамно обявяват себе си за “апостоли” на българската национална идея и когато се правят най-сериозни опити за дискредитирането ни като народ и като държава пред света – е крайно необходим.

Един вопъл раздира вселената из българските простори месеци преди влизането ни в Европа, и той е: “Сакън да не си загубим нашата национална идентичност!” Като че ли тъкмо този възглас стои зад зачестилите напоследък “дебати” за “националната идентичност” на българите по вестници и чалга-политическите телевизионни кабеларки. Тъй като, видя се, присъединяването ни към европейските ценности и структури става вече необратимо, то противниците на този процес се хванаха за последното, което им се струва, че ще го забави, ако не и отклони, в отдавна лелеяната посока (“славянско-православния дух”, “ориенталския манталитет”, накрая, защо не, и Азия и азиатщината, въплъщавана доскоро от болшевишка Русия, а сега от толкова милия на сърцето им Китай). Страхът “да не си загубим идентичността” впрочем е изцяло неразумен и дори патологичен: идентичността на един народ не е дреха, която можеш да губиш или да сменяш всеки ден. Но въпреки това дебатиращите за нашата национална идентичност, общо взето, са загрижени, те се чувстват един вид призвани да спасяват нашата застрашена идентичност – и едва ли не очакват похвали за това. Също така се полагат грандиозни усилия тя да бъде дефинирана, измислена, съчинена, дори украсена с нечии политически предпочитания. Но един разговор наистина е необходим: ако в него не съзрем националната си идентичност – тя е нещо неизразимо с думи, тя се чувства със сърцето – то поне ще проявим своето отношение към себе си, своето самосъзнание в началото на третото хилядолетие.

Трябва да тръгнем от разбирането, че ние, българите, сме колкото особени и изключителни в сравнение с другите народи, толкова – и то дори в по-същественото – си приличаме с тях, съставлявайки единната култура и общност на човешкото. Ако акцентираме само на едното и не видим връзката на двете (специфичното, национално-особеното и общото, човешкото), то това вече е показателно за залитане в някакъв предразсъдък или пристрастност, която изкривява същината на работата. Националното своеобразие или идентичност е историческа даденост, тя е изкристализирала в духа на даден народ и се проявява в особеностите на неговото национално битие или съдба. За своята национална идентичност можем да съдим по проявите й в реалната история; за своята действителна принадлежност към общочовешкото или към европейската християнска култура също можем да съдим по нашите реакции, а не априорно. Тук се иска известна прозорливост в тълкуването и разбирането на смисъла на ставащото пред очите ни, в което единствено можем да открием себе си, да отговорим на въпроса “Кои сме ние?”. Казано е, че “по делата им ще ги познаете”, тук е коренът на реалистичното гледане спрямо такива сложни явления като национален дух, българска съдба и одисея, народностна психология, европейска култура и общност. Ето че по този начин дебатът за националната ни идентичност непременно се пренася в сферата на тълкуването и разбирането както на нашето историческо битие, така и на съвременните прояви на българското съзнание днес.

Разбираме ли обаче както едното, така и другото? Не сме ли склонни да пренебрегваме смисъла, който ни се разкрива в тях – ако бяхме малко по-трезви, по-реалистични и прагматични? Готови ли сме да се откажем от илюзиите относно себе си, които често тровят нашето съществуване? Историята ни е пълна с примери, които се нуждаят от честни отговори. Например: защо за всичките години на комунистическата тирания у нас няма нито един сериозен, масов опит за противодействие (както това беше да речем в Унгария, Полша или Чехия)? Или още по-съвременен пример: защо толкова години след 1989 г. ни бяха нужни, за да проумеем, че пътят и за България не може да е друг, а е пътя на свободата, демокрацията, личната инициатива, пазарното стопанство и т. н.? Други народи не дадоха възможност на посткомунистическата носталгия да ги овладее така масово, както у нас – и те днес са достойни членове на ЕС, а ние сме готови да се препънем дори и сега, на самия праг. Нима не четири пъти (1990, 1994, 2001 и в 2005 г. даже!) мнозинството от българите не подариха съдбата си на доскорошните си мъчители (Симеон управлява с “таланта” на цялата ДС, филиал на БКП/БСП!) и дали чрез толкова продължителните страдания най-накрая ще проумеем, че с леви лъжи и обещания доникъде не се стига? Всичко това са реалности, в които прозира нашата национална идентичност. Само така можем да открием себе си: и ако сме смели, чрез изпиване на горчилката от самоунижението и срама да се опитаме да станем по-добри, по-решителни, по-отдадени на предизвикателствата на свободата. Друг начин няма: ако продължаваме да се самозаблуждаваме, че сме “най-добрите”, доникъде няма да стигнем. Тук се искат честност, готовност за покаяние, на илюзиите трябва да бъде отрязан коренът. Та нима не е ясно, че щом толкова сме страдали и страдаме, то нещо не е наред в нашето отношение към живота, от което пък следва, че крайно наложително е да се поправим? Една такава способност за трезва преценка е признак за национална зрялост, ала криенето на “главата в пясъка” е просто недостойно…

Някои разбират дебата за националната идентичност като надпревара кой повече ще намери у себе си изобретателност в… “хваленето” на българското, българщината, “нашия гений” и т. н. Повечето подобни герои точат перата си и се дебнат да не би някой да “кривне встрани” и мигом всички да се нахвърлят на него – “дръжте родоотстъпника”, “ловете предателя” и “осквернителя” на нашите ценности и идеали! В тази надпревара личи само едно: неизживени комплекси от епохата на “социалистическия интернационализъм”, който мигом беше префасониран като бесен национализъм вероятно заради неистовото желание за компенсация на минали предателства и стара недостойност. Това също е компонент на националната ни идентичност: бързо забравяме, лесно прощаваме, къса ни е паметта, замазваме истината, поради което съвсем закономерно и страдаме.

Идентичността на един народ може да изпъкне единствено при сравнението му с други народи. Ако обаче не познаваме другите народи, ако не сме общували десетки години с тях, ако сме били изолирани от света, как тогава да сме наясно и със себе? Неизбежен резултат на изолираността ни е нашият провинциализъм, именно това, че се мислим за “най-добрите в света”, макар че неизвестно защо считаме себе си и за най-нещастни, несправедливо обидени и така изостанали. Днешните кресльовци-“националисти” са в състояние да ни дискредитират дори и в собствените ни очи, защото едно такова кухо самомнение за самите себе си съвсем логично може да бъде оценено като израз на национална непълноценност. Здравите, горди нации не крещят за превъзходството си, не се надуват като балон, не се перчат и не се удрят в космясалите гърди, гръмогласно обявявайки: “Булгар, булгар!!!”. Развитите западни нации просто пребивават в една самодостатъчност, в едно блажено спокойствие, в което изпъква удовлетвореността им от самите себе си; изумителна е уредеността и чистотата на техния живот и на тяхното съзнание за себе си и те трябва да са ни пример че това е възможно и за нас…

Именно на кресливите (Сидеров) и мърморещите (Божидар Димитров) националисти им се струва, че е дошло времето за решителната схватка с нашите “врагове”, които искали да унищожат “нашата самобитна култура” и идентичност. Също така им се мержелее идеалът за “връщане” към нашето “исконно лоно”, а именно към традицията на “православно-славянското братство”, където, явно, нашата самобитност щяла да разцъфти в пищни цветове. Любопитно е да поразсъждаваме има ли някаква заплаха за нашата “неповторима култура” в условията на глобализиращия се свят и след присъединяването ни към Европа.

Културата на един народ е всичко онова, което той е сътворил в сферата на материалното и духовното, за нас следователно това са всички ценности, които са “продукт на българския гений”. Носители на нашата културна идентичност сме ние самите, т.е. съществува строго съответствие между нашата култура и нас самите, нашето съзнание – кое тогава може да бъде “загубено”, “унищожено”, “потъпкано”, “изтрито”?

Много често говорят, без да си дават сметка какво точно казват. Случаят с “яростните блюстители” на нашата “културна чест” е точно такъв. Ще дам един пример, за да е пределно ясно за какво става дума. Нашите “културни паметници” и “съкровищата” по-специално (тракийските съкровища, например, защото първо за тях се сещат) как могат да бъдат “загубени”, “унищожени” и пр. (Стига, впрочем, техният “върховен пазител” Божидар Димитров да не намери начин да ги продаде на своя голям приятел Черепа, а с получените пари да се скрие доживотно някъде в Доминиканската република, където да се налива с уиски в компанията на красиви мулатки; но и това е малко вероятно.) И тогава кое и какво в тази насока “трябва да бъде спасявано”?! За да “опазим” нашата “културна самобитност” и нашите съкровища, дали пък не трябва да ги заключим в дълбоки и хладни трезори, за да не ги видят “чужди очи”, защото, изглежда, гледайки ги, очите на “подлите” американци и европейци могат да ни ги “развалят”?! Ако американците и европейците посещават нашите музеи и се възхищават на нашите творения, кое е застрашеното и кое трябва да бъде спасявано?!

Но, на второ място, ние самите сме носители на нашата “културна самобитност”, нашето съзнание е живо битие на идентичността ни, как тогава да изтълкуваме това, че ние самите сме били застрашени от “чуждата експанзия”?! Дали ще забравим… езика си, след като всички поголовно учат английски, немски, френски, испански?! Това ли имат предвид блюстителите на нашето “българско самосъзнание”, което се намирало в страшна опасност? Или това, че гледаме “чужди филми” и слушаме “чужда музика” е начина за онази подла “културна диверсия”, с която коварните американци и европейци искат най-после да ни обезличат и да доведат положението дотам да не приличаме на… себе си, а, представете си, на… тях?!

Струва ми се, че това, което става в главите на волен-сидеро-божидар-димитровците е някакъв отглас от онова, което става в главите на ходжите-ислямисти, които също воюват още по-решително за “ислямската автентичност и идентичност”. При това страховете на нашите “културни” (а всъщност политически) фундаменталисти са съвсем неразумни, защото ние принадлежим исконно на онази християнска цивилизация, в която първият принцип е да се цени най-вече свободата, уникалността, самобитността на другия. Ние принадлежим на най-толерантната културна и човешка общност, и с влизането си в Европейския съюз ставаме неразделна част от нея – от какво тогава изобщо се страхуваме, от себе си ли?

Смятам, че “блюстителите на нашата културна идентичност”, нашите фундаменталисти на “българщината” просто са от онзи разред феномени на нашенската чалгаджийска политическа “култура”, които са сравними тъкмо с нашите “поп-фолк-чалга звезди”, които в “творенията” си съхранявали именно… “нашата културно-музикална автентичност и самобитност”. И друго: Атака не е чист психиатричен феномен само защото в основата му стои не нещо друго, а… московското злато, благодарение на което аутсайдери в нашето политическо говорене от рода на Волен Сидеров добиха национална значимост и станаха истинска заплаха за бъдещето ни.

Защото, да допуснем, представете си какво ще стане с нас самите ако у нас властта мине в ръцете на тези “културни” и политически талибани или ако “върховният ходжа” на нашата “родна самобитност и изключителност”, “апостолът на… българщината” Волен Сидеров, да речем, стане президент, стане нашият Хомейни и Махмуд Ахмадинеджад едновременно?! Или стане поне нашият роден Хуго Чавес?!

angeligdb

Двадесетият век показа колосални по размер и по бруталност прояви на безчовечност. Ако не разберем как беше възможно това, то какъв ли ще е двадесет и първия? И най-вече: дали не трябва да се загрижим за това какво зависи от нас – за да не роди и той злото, чиито корени са подхранвани от ненавистта на ХХ-я век?

Ако разберем страшното лице на столетието, определяно от ирационалните маси, ако вникнем в същината на колективизма с неговите чудовищни последствия, то това ще ни приближи до осъзнаването на автентичните основи на съществуването, което е близко до човека. А това е първата стъпка, която е решаваща за приближаването ни до величествения универсум на свободата с всичките му предимства, със заложеното в него, от което е крайно време да се възползваме. Оздравяването на едно общество, пострадало от проказата на комунизма, започва с връщането на отделния индивид към живота и безценната за човека свобода, която единствена ни дава възможността да бъдем себе си по достоен за човека начин. Нима това не е първото, с което трябва да се заемем – като индивиди и като нация?

Казаното е особено важно за обществата като нашето, които са преживели страшния комунистически произвол спрямо човека, неговото достойнство, права и свобода – и в резултат на това все още продължават да страдат. Комунизмът постави всяко нещо не на неговото място, изврати и изкористи всеки човешки интерес и порив, опита се да изтръгне свободата от човешките сърца. Обществата, излизащи от варварското време на комунизма, са болни общества, неговия вирус все още продължава да обезсилва обществения организъм. Оздравяването на всяка една нация, чиито сили бяха доведени до изчерпване, е насъщна задача по пътя към едно по-добро бъдеще. Разсейването на мъглата, скриваща толкова много изопачавания и цялата тази бъркотия, в която благодарение на комунизма все още живеем, неимоверно ще облекчи движението ни към едно здраво и човечно общество. А разпространението на ясно съзнание за ставащото сред човешките същества и овладяването им от ценностите на свободата ще направи невъзможно разпиляването на човешка енергия в ненужни посоки – както това ставаше досега толкова пъти.

Трябва най-безпощадно да открием и изобличим корените на комунизма – ако искаме и обезсилим неговата зараза. Нужна ни е противоотрова за този вирус, който има много разновидности; в противен случай здравото общество за нас ще си остане само фикция. Ето защо антикомунизмът е една стратегия на оцеляването на ония общества, които така жестоко пострадаха от проказата на комунизма. И затова е належаща потребността да си дадем сметка за ония прости истини, от които нямаме право да отстъпваме.

Здраво е съществуването на индивиди, всеки от които изхожда от отредената му жизненост, и благодарение на свободата се стреми да постигне себе си, своя живот и истината на живота си, свеждаща се до разкриване и ползване от благата на собствената индивидуалност. На една част от обществото било “неизгодно” прокарването без уговорки на този принцип – но нима това е основание за допускането на зараза в корена на обществената цялост? Здравото съществуване на индивидуалности способства за растежа, цъфтежа и за раждането на плодове, от които могат да се ползват и най-бедните телом и духом. Докато блокирането на индивидуалната енергия безкрайно ощетява в неимоверна степен както богатите, така и бедните с жизнена сила – защото те губят и онова, което иначе са могли да имат. Историята на комунизма в ХХ век най-убедително показа, че бедността го съпровожда неотлъчно, че всички са “равни” единствено в нищетата си, в онеправдаността си, че от комунизма печелят само комунистите тъкмо защото са “по-равни” от другите, че разрухата при комунизма е тотална и засяга всички до една жизнени сфери, че болестта е страшна и пр. Реки и морета от кръв бяха пролети заради чудовищната идея за “равенството” на комунизма – има ли още хора, които още да мечтаят за комунизъм? Какви са тези хора, може ли да съществува по-голямо израждане на човечността?! Изглежда има такива хора, щом отвсякъде чуваме, че “комунизъм всъщност не е имало”, че той просто бил един “светъл” и дори, представете си, “християнски идеал”, а това, което сме имали, нямало “нищо общо” с него. По-надолу ще бъде показано, че това не е така, че същността (идеята) на комунизма точно съответства на неговите прояви в реалната история.

Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живян; но разбират ли свободата ония, които толкова години бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че “индивидът е нищо, а обществото е всичко”? И какво ще разберат от живота, ако все още държат на… “резервите” си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в сърцата им? Така например някои като че ли си “присвояват” свободата с всичките й предимства (и правят това тъкмо защото силно са я желали!), а други, защото не са уверени в това доколко тя им е потребна, непрекъснато се “разминават” с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя дава на човека. Трети пък прекалено много се страхуват от трудностите, свързани със свободата – и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и “губители” на свободното съществуване на достойния индивид (комунизмът е най-показателния пример за това).

Разпространението на съзнанието, свързано с утвърждаване на свещеното човешко право на собственост, е окончателно преодоляване на варварството, свързано с неразбирането на свободата. То поставя началото на една цивилизация на свободата, на чиито плодове се радва модерният човек. Престъпването на границите на нечия свобода е тъкмо престъпление срещу личността и посегателство върху нейното битие. Затова комунизмът, осъществил най-варварското в историята елиминиране на свободата на милиони човешки същества, е престъпна доктрина, нанесла най-страшни поражения на човечността. А комунизмът започна своята вакханалия на произвола тъкмо със заличаване на границата между “свое” и “чуждо”. Той се определяше от един низък ламтеж към чуждото, прикриван зад фразите за “съвършеното щастие” и “всеобщото равенство”. Този ламтеж издаваше неспособността на адептите на комунизма да постигнат със свободен труд нещо свое – и комунистите затова през цялата си история така жадно гледаха към чуждото и “общото”. Именно това абстрактно “общо”, в което се заличават без следа границите между свое и чуждо, е дълбоката основа на варварската система на несвободата, която комунизмът изобрети и наложи, посягайки най-напред към собствеността, автентичното поле за реализиране на свободата. На тази основа комунизмът след това посегна и на личността, на демокрацията, на традициите, правещи възможен човешкия живот, на културата и пр., за да стигне дотам всичко да изопачи, преобърне, изкористи, изврати и пр.

Свободният човек е горд със своето и не завижда на чуждото – тъй като разчита на себе си, на свободната си воля, която може да му даде всичко желано (по един съкровен начин обаче!). Здрави са обществата, в които индивидите уважават своята и чуждата свобода, приучени са ясно да разграничават свое и чуждо, живеят съобразно ценностите на свободата и собствеността и виждат в тях коренни предпоставки на човешкото битие. Там, където липсва такова развито съзнание, а животът не се основава на упоменатото признание на вековни ценности, са налице всички предпоставки за болест на обществения организъм, болест, която периодично разтърсва социалния живот. Обществата, които са преживели комунистическата агресия спрямо личността, свободата и собствеността, подлежат на продължителен процес на оздравяване, т.е. на лечение тъкмо в насоките, за които стана дума.

Справедливостта не изравнява, а подчертава различията, и затова тя отдава на всеки “длъжното”, всекиму неговото, не… “на всички еднакво”, “едно и също”, “поравно”. От това неизбежно следва, че всеки опит за провъзгласяване на някаква обща и абстрактна “справедливост”, приложима за всички индивиди, а още повече пък за “всички случаи”, всъщност е отказ от справедливостта и защита на произвола и несвободата: онова, което е еднакво за нееднаквите, е абсурдно, то е и несправедливо. Ясно е, че от такъв абсурд искат да се възползват ония, които са неспособни да постигнат сами нещо значимо – и затова искат да се “възнаградят” със създадени от други хора блага. Справедливостта следователно е нещо “крехко” и фино, тя се обляга на отделния индивид и на конкретно изявените му права, а неин корен е автентично разбраната свобода. Именно затова “равенството на неравните” (Хегел) е най-крещяща несправедливост, която взривява всяко общество. Подобна мисъл е успяла да разложи съзнанията на искащите “справедливост” низини (лумпените, некадърните, мързеливите, завистливите, бясно ненавиждащите свободата и пр.), увлякла е неориентираните и слабите, станала е тяхно “верую” и ги е повела към “сияйното бъдеще на комунизма”. Искащите “пълно равенство” с това само искат несправедливост, оттук значи искат несвобода, не искат да са индивиди, те искат да бъдат “маса”, “пролетариат”, гладни “санкюлоти”, при това така жадни за чуждото, нагло претендиращи то да е “тяхно”. В наше време комунистите успяха за сетен път да ограбят – особено у нас, в България – цялото национално богатство, т.е. чрез по комунистически разбраната “приватизация” да присвоят всичко, което беше останало след техните безчинства, продължили половин век.

Там, където конкуренцията се заменя от една абстрактна “солидарност” без ясни задължения и заслуги на страните, справедливо трябва да бъде подозирана измамата, дори долнопробното мошеничество: някой е заинтересован да бъде “носен” от другите, апелирайки към “солидарността” или пък към “братството между хората”, както правеха тъкмо комунистите. Здравото индивидуално съществуване обаче се основава на коректното съперничество и на конкуренцията. Човешките същества се стремят към надмощие – и това трябва да бъде приветствано: съперничеството поражда импулси за развитие както на индивидите, така и на общността като цяло. В конкуренцията надделяват инициативните, предприемчивите, обичащите риска, откритите към многоликите перспективи на бъдещето, изцяло преданите на свободата. В добре разбраната свобода никой не разчита на незаслужена подкрепа и на съжаления, а разчита преди всичко друго на себе си, на собствените си сили.

Животът не се поддава на разсъдъчно “регулиране” и “насочване”, на един външен “свръхрационален” контрол. Животът е естествена и спонтанна активност и саморегулация, която превъзхожда всяка друга регулация: естественото трябва да бъде оставено да се развива по естествен начин и само тогава то ще продължи да ражда живот. В този смисъл “давайки” свобода на индивидите в пределите на тяхното жизнено пространство (собствеността), ние ги “правим” адекватни спрямо техния живот, в резултат на което и жизнеността на цялото (”системата”) се запазва и възпроизвежда. (Друг е въпросът, че свобода не се “дава”, а трябва да бъде “присвоена” от индивида!) Затова допускането на елементи, които по естеството си са несъвместими със спонтанността, с автентичността на социалната жизнена цялост, подкопава устойчивостта на последната, а в крайна сметка води до разрушаването й. Такива безжизнени елементи са, например, “планирането” на живота в обществото, съсредоточаването на ресурсите в ръцете на един изцяло “предвидлив център” или “свръхмозък” (централизация и национализация), държавното регулиране на икономиката до степента да се изземе даже самата възможност за инициатива от страна на индивидите, “предпазването” на индивидите от “изкушенията на свободата”, “общото дело”, заместващо индивидуалното, колективното “правене” на някакво абстрактно “всеобщо щастие” и пр. Всички тези “изкуствености” и “фалшивости” на разсъдъчното комунистическо безсмислие убиват безвъзвратно живота в социалния организъм, довеждат го до пълно изтощение. Оставен на самия себе си, индивидът твори своя живот съобразно естеството на самия живот и принадлежащата му свобода. Обществото на такива индивиди точно на това основание е жизнено, ефективно, продуктивно. В него именно се ражда новото на арената на жизнените предизвикателства и изпитания, то не познава застоя и инертността, в него всичко е живот. В този смисъл адекватни на социалния живот са само “механизмите” (правилата), сътворени от самия живот, от живата история, от традицията. Такива са механизмите и правилата на различието между индивидите и собствеността, на свободното договаряне, асоцииране, коопериране и конкуриране, институциите на демокрацията, т.е. “балансите” и “противотежестите” както на анархията, така и на тоталния държавен контрол, лишаващ индивидите от инициатива и опропастяващ жизнеността на човешката общност. Обществото не търпи външно наложения му абстрактен “ред” на един “всичко планиращ център”, който не може да предвиди и подреди целите, а също и крайните резултати. Докато свободната инициатива на милиони индивиди чрез колосалното “преплитане” на целите спонтанно ражда превъзходен и разширяващ се ред (Хайек), който нищо друго не може да замени.

Трансформацията от комунизъм към здраво общество, която в някои страни тече твърде болезнено (България), се свежда до това много хора да станат собственици и така да поемат съдбата си в собствените ръце: защото “свободата без собственост” не може да се нарече свобода, тя си остава само жажда за свобода, копнеж по свободата, абстрактна възможност да си свободен, реализираща се само благодарение на собствеността. Ненавиждащите свободата затова толкова силно мразят частната собственост (комунистът обаче обича да граби чуждото!). Това се дължи на усета им, че само собствеността е в състояние да разбие несвободата, към която така са се пристрастили. Ето защо обществата, в които ненавиждащите свободата са мнозинство, да не чакат скорошното си оздравяване, да не чакат края на бедите си. А какво ли ни чака нас, след като тъкмо те в България владеят огромна заграбена собственост: тук комунистите станаха… капиталисти?!!

Богати са обществата, които не се страхуват от “коварствата на свободата” – от изпитанията, свързани с нея, от “проблемите”, които тя създава, от безпокойствата, предизвикателствата, рисковете, от видимата “хаотичност”, които я съпровождат. Бедни и безжизнени са обществата, заложили на схематизиращия разсъдък с неговия външен и стерилен ред, който нищо значимо не може да роди. Такива общества страдат именно защото се страхуват от свободата, защото не изпитват доверие към индивида, към раз-личността, която е нашето истинско богатство. Абстрактното “общо”, на което те се основават (”народното единство”, “монолитната общност”, “несъкрушимостта на въвеждащата ред партия” и пр.) ги влече към гибел, към неотвратимо унищожение заради пресекването на извиращата от индивидуалностите жизненост: комунизмът беше сполетян от една такава заслужена все пак участ. Но обществата, заложили на разнообразието, пораждано от свободата и от творящата чудеса раз-личност на дръзновените индивиди, постигат всеобщ успех и просперитет – защото са подхранвани от могъщи корени в дълбините на човешкото.

Законодателството, уважаващо свободата на индивидите и имащо доверие в способността им в повечето от случаите сами да решават кое е правилно и кое не е, не стеснява обсега на личната свобода. Такова законодателство насърчава гражданите в опитите им да живеят пълноценно, т.е. да се ползват от предимствата на свободния живот. В другия случай, а именно “забранено е всичко, което изрично не е разрешено от закона”, от свободата не остава и помен, а гражданите стават слуги на държавата, лишени от всякаква самостоятелност. “Ще правите само онова, което законът (”уставът”) е благоволил да ви “отпусне”, всичко останало е забранено!” – това е висшият императив на обществото, устроено на казармени начала, подобно на това, което комунизмът създаде и разви до абсурд. Подобен подход към “свободата” съдържаше в най-чист вид “законността” по времето на комунизма: законът само на думи провъзгласяваше всички “свободи”, гарантирани обаче само на хартия, а щом фактически “разрешеното” е нищо и нищожно, то тогава само на милицията и на партийните секретари се даваше правото да определят какво може и какво не може. Така се стигна до абсурда, че в действителност всичко се оказа забранено. Такава система не на правото, а на неправото, служещо не на свободата и нейната реализация, а на произвола по отношение живота на индивидите, не е познавало и най-тъмното варварство в историята.

Това, че има закони не е достатъчно за разбирането на съществуващото в света на индивидите; важното е какви са тези закони, доколко те са жизнени или създават една атмосфера на здрави отношения между индивидите, доколко разумно е устроено съответното общество. Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своята съдба. Такива закони прокарват тенденцията индивидите да бъдат “ръководени”, “направлявани”, “командвани” или просто “водени” от силната ръка на държавата. Такова едно законодателство е тъкмо социално, тъй като то изхожда от презумпцията за господството на социума над индивида. Съответно индивидите необходимо биват поставяни в някаква зависимост от “майката-държава”, това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще, от което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел. Акцентът в такива общества започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна “справедливост”, и тъй като индивидите са лишени (или, при “социалистическата” версия, ограничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск, то всички по-нататъшни усилия на държавата да промени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. Когато в едно добре развито пазарно общество социалисти започват да “коригират” законите в “социалистически дух”, те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите. На тази основа започват да провеждат политика за “по-справедливо” разпределяне на доходите (данъчното бреме за най-активните слоеве се засилва крайно драстично), с което намаляват импулсите за развитие, подготвят стагнация на производството, сиреч сами отрязват корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за слабите хора “социални програми”. Разбира се, социалистическите управления в такива развити страни не успяват да провалят самия пазарен строй, но така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима “загриженост за всички” е гарантиран. Такова общество трябва отново да бъде вкарвано в естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, което става при дясното консервативно управление.

Признанието на достойнството да властваш се корени в това, че вече си станал господар на собствения си живот, на себе си. Общността на недостойните (комуната) познава само външния контрол, принудата, насилието от страна на безсилните спрямо живота, тиранията на “самозванковците”, на робските души, която е най-страшната тирания. Затова в царството на свободата – спонтанно самоорганизиращия се социум на заетите със собствения си живот достойни и силни индивиди – единствено може да се породи онова, което наричаме със съвсем неудачния термин демокрация – защото не “всички заедно”, не безличният “демос”, а свободният индивид е неговия единствен властелин.

Онези, които изпитват тих бяс при споменаването на думи като свобода, собственост, доблест, и пр., са обречени в съпротивата си, свеждаща се до това да воюват срещу различията, срещу естественото неравенство, поставящо всеки на мястото му. Зад тях стои разрушителната енергия на непълноценно съществуващите малцинства, на които никога не трябва да се дава простор за разгръщането на тяхната бесовщина, на неукротимата им злоба срещу свободата и свободния живот. Комунизмът е твърде пресен пример за това докъде може да стигне едно общество, ако в него успеят да узурпират властта не най-добрите – аристократите на свободата и делото – а тъкмо най-лошите, обзетите от дива омраза към свободата, овладените от една сляпа мизантропия. Този пример точно затова никога не трябва да бъде забравян – за да не се повтори вече. Отношението към свободата затова е тест за човечност и човешко достойнство, показател за принадлежност към автентично човешкото, богоподобното.

Отрицанието на традициите винаги се съпровожда от несъзнавано предложение да се поеме по “задънени улици” в развитието или пък да се върви в някакво “сляпо разклонение” на историческата човешка еволюция. Комунизмът е най-красноречивият пример за напълно обречен социален експеримент, който не можа да постигне нищо значимо, който затова произвеждаше само най-изродени форми на съществуване и съзнание. Възникването и развитието на комунизма не е нищо друго освен “културен и ценностен вакуум” или пък “екзистенциално безвремие”, изпълнено единствено с невъобразими абсурди, ирационални ексцесии, дива ненавист спрямо живота, свободата, истината и човещината, с неописуеми страдания на милиони човешки същества и с невиждан преди това разгул на жестокостта, кухата разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната, при това “войнстваща” простащина. Другояче казано, комунизмът с цялата си история показа единствено какво съществуването не трябва да бъде, как не трябва да се живее, доколко всичко може да бъде поставено “с краката нагоре”, невъобразимо объркано, извратено, изкористено, изопачено и т.н. Ако има все пак нещо позитивно в историята и съдбата на комунизма, то е в това, че той показа чудовищния вид на един изцяло “антитрадиционен свят”, абсурдността на “света-лагер” в неговата пълна “антитрадиционност”, в неговата разсъдъчна и затова безжизнена радикалност. Затова и “новият човек” на комунизма се оказа карикатура, жалко подобие на човека, неговият “нов морал” не беше нищо друго освен оскърбление на всяко морално чувство и непоносимо лицемерие, а неговите “нов живот” и “нов свят” се оказаха противоположност на живота и “свят” на непроницаемата тъма (”свят” все пак иде от свет-лина!).

Днес е ясно, че утопиите от рода на комунизма – опитващи се да съблазняват хората с “абсолютните предимства” на несвободата – претърпяха действителен крах. Но тези утопии, които никога не са преставали да никнат – тъй като винаги са съществували хора, податливи на съблазните на несвободата и безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче – да се надяваме – че тази категория хора вече не са мнозинство, което има силата да се налага и да “подправя” по свой вкус историята. Тези хора, впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се подчиняват на безличности като тях самите. Мотивът за това е да не им се налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено превъзходство на разбиращите и ползващите се от свободата си. Струва ми се, че възходът на Атака у нас успя да обедини хората с крайно леви илюзии, обещавайки им реванш срещу толкова неизгодната им свобода и подминалото ги “благоденствие” на демокрацията. Тази е екзистенциалната основа, която винаги ще ражда “самоотвержени привърженици” на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е по силите им – и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на съблазните на несвободата: без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка на това не се живее достойно.

Крахът на комунизма – който по естеството си е “апогей” на влечението към несвобода у непълноценно живеещите – е тежка плесница върху тези самоотвержени привърженици на… “сладката несвобода”, върху тези яростни противници и врагове на толкова неизгодната им свобода. След краха на комунизма обаче не видяхме несметни тълпи, благославящи свободата, индивидуалната предприемчивост, пазарната икономика, консерватизма, традиционните ценности на човечеството и пр. Затова особено у нас всяка стъпка в реформирането на обществото се извърши фактически от едно малцинство при яростната съпротива на упоеното от комунизъм мнозинство. Ето защо антикомунизмът ще си остане главен двигател на развитието ни още много години напред. Традиционните ценности на консерватизма и антикомунизма са от такова естество, че не закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за човека.

angeligdb

Тези дни имах възможността надълго и нашироко да разговарям с един “атакист” – или по-скоро “атакуващ”, както човечецът сам се именуваше. Това стана в нощния влак от София до Пловдив, в който този човек ми беше единствена компания. Нали знаете какво става по влаковете, от нямане какво да се прави пътуващите се захващат да бистрят политиката. И ето този атакуващ ме взе за слушател, понеже аз, като го разбрах колко чини, предварително се зарекох много-много да не му отговарям, ама и това не ме спаси. Близо три часа, докато влакът ни люшкаше по трасето от столицата до най-хубавия град на България, той ми надуваше главата. Та такива ми ти работи, абе не е за разправяне, ама…

Атакуващият, разбира се, беше подпийнал малко, та ми изля душата си до дъно, както се казва, а в отделни сюблимни моменти на разказа му за малко даже беше да се разплаче на рамото ми. Изслушах го стоически, понеже не ми се влизаше в глупави спорове, от които особен смисъл и полза по нашите земи няма. После се позамислих и реших да запиша горчивия разказ на този човек. Ще се опитам доколкото е възможно да систематизирам неговата изповед, правя това за сбитост и прегледност на изложението. Макар че, честно казано, много съжалявам, че нямах със себе си някакво записващо устройство, защото тогава разказа на моя събеседник би запазил пълнотата и цялостното си очарование. А иначе, както сами ще се убедите, изповедта му беше доста пикантна. Надявам се, читателят няма да възприеме този характер на неговите думи като моя “авторова измислица”, защото аз, признавам си, нямам такова безбрежно и могъщо въображение.

Та ето основните тези на един яростен, макар и леко пийнал “атакуващ” (това последното, че беше “леко пийнал”, съвсем не омаловажава неговите признания, напротив, прави ги съвсем сърдечни и абсолютно искрени):

1.Западняците са пълни нещастници, те са “зомбирани” хора, а огромното мнозинство от тях са… “пе****сти”, “наркомани”, “педофили”, развратници, т.е. те са “презадоволени”, но тъкмо затова са и съвсем скучни хора, които изобщо не могат да живеят (за разлика от нас, по мнението на “атакуващия”, който смята, че “българският дух” е точна антитеза на западния); те живеят в света на… Оруел от “1984”, нали схващаш какво ти думам (аз само облещих очи, понеже, види се, човекът искаше да ми покаже своята културност и интелигентност, зер, не сме ний толкова прости колкото изглеждаме);

2.Американците са същото, каквото са европейците, но в десетократно по-голяма степен; цялото зло на този свят има корените си тъкмо в Америка;

3.А пък източника на цялата “зараза”, която е обхванала западния свят, са “гадните евреи”, които трябва да благодарят за това че Хитлер беше общо взето “хуманен човек”, в което е и голямата му грешка;

4.Аз, един “редови атакуващ”, презирам западния свят на “пълна гнилост и разложение”, защото ние, българите, десетократно превъзхождаме във всяко отношение лигавите западняци; пред нас има велико бъдеще, а Западът е изчерпан и сега му остава само да смърди в собствените си изпражнения;

5.По БТВ наскоро казаха, че американците били станали “изцяло консуматорско общество”, те консумирали два пъти повече храни и напитки и, съответно, произвеждали два пъти повече… ла**а в сравнение с останалия свят; това го казаха по БТВ, какво ти говори това?!

6.При комунизма ние бяхме щастливи, доволни и сити, а тази американска и европейска измишльотина, демокрацията, ни донесе всички беди; изводът е, че демокрацията трябва да бъде ликвидирана, а това може да го направи един наш Пиночет, който да избие всички демократи начело с Костов, и едва тогава ще настъпи мир и благоденствие по многострадалната българска зема;

7.Русия, а преди това СССР, е “знаменосец на прогреса”, всички наши надежди са обърнати сега към Русия, само Русия може да ни изведе от това блато, в което ни натикаха продажните демократи, насърчавани от Запада;

8.В разбойническата приватизация, която беше направена в нашата страна, народът беше ограбен най-жестоко, цялото национално богатство беше окрадено от “демократите”, и сега трябва да бъде върнато на народа, за да се възцари справедливост; единственото средство за това е пълната и безкомпромисна конфискация и национализация на цялата собственост, придобита след 1989 г. (тук се опитах да промълвя “А комунистите не крадоха ли?”, но той ми рече, че комунистите и да крадат, лошо няма, защото те са си такива, крадливи са си, това им е в природата, чудо голямо че крали, но демократ не бива да краде, ето защо демократите са виновни за всичко; рече ми това, изгледа ме кръвнишки, и аз млъкнах);

9.Държавната собственост ще даде на народа благоденствие, а пък цялата власт трябва да бъде в ръцете на честни, достойни, справедливи лидери, каквито са Волен и неговите хора от Атака; те няма да крадат, защото… “не обичат да крадат”, с една дума, те са кристално чисти и предани на народа народни синове;

10.Комунистите у нас са… десни, а десните са… леви; само Атака е народна партия, тя е партия на целия народ, на всички бедни, ограбени, изиграни, но достойни народни синове; “Атака е… умът, честта и съвестта на нашия народ” (това ми се стори познато, зинах да кажа нещо, ама се въздържах);

11.У нас за циганите е малко да бъдат направени на сапун, трябва една част от тях да бъдат направени на… шампоани; защото са паразити, защото не заслужават да живеят; армията трябва да изчисти тази напаст, да освободи народното тяло от тези паразити, и едва тогава в него ще се възроди животът; аз дълбоко в душата си съм нацист и фашист, у нас циганите, в Америка негрите и евреите, в Европа мюсюлманите са източника на заразата, който трябва да бъде изчистен;

12.Волен е нашият съвременен Левски и Ботев едновременно; обичам този човек повече от майка си и баща си; той е Левски на нашето време, защото е смел, честен и безкомпромисен като Апостола; той е Ботйова на нашите дни, понеже има същото огнено слово, защото неговата реч дълбае дълбоко в душата и захваща дъхът; аз съм плакал от умиление, когато на 3 март слушах просълзен ботьовската реч на нашия проницателен… Фюрер, на нашия съвременен български Апостол на Свободата, на нашата така мъжествена… Жана Д’Арк, на нашия любим Волен Ботйов, на нашия най-български… Ким Чен Ир, на този светъл Паисий на съвременния български дух (вижда се, че на моя събеседник много трудно му се удаваше да облече с подходящите думи трепетното си преклонение пред любимия вожд, което тук се опитвам съвсем бегло да предам на читателя; то не бяха суперлативи за Сидерова, то не бяха епитети, то не бяха прилагателни!);

13.В този днешен свят на робство и омраза, на античовечност и разложение, на американско-европейска гнилост и зараза има само два-три светли примера пред нас, многострадалните българи; това са Куба на великия Фидел, сиреч “Ла територия либра Америка”; Северна Корея, където единствено няма никакво разложение и народът е свеж и борбен; Русия на Путин, която титанично се съпротивлява на западната зараза, и на която принадлежи бъдещето, защото там демокрацията никога няма да пусне корени; и, разбира се, Китай, този гигант на съвременната техника, технология и индустрия, който скоро ще бие Щатите по всичко и ще ги остави далеч след себе си (този път китайците вече няма да се страхуват, че като изпреварят Америка, американците ще видят дупките по панталоните им, каквито подозрения имаха едно време при комунизма!);

14.За малко да забравя, най-смел борец срещу американската хегемония и зараза днес е великият Осама Бен Ладен, който е пример за нас, атакуващите; само да не беше ходжа и мюсюлманин, щеше да бъде наш най-първи съюзник, след президента Путин, разбира се, който също е наш най-първи съюзник и вдъхновител;

15.Доган е циганин, който по най-цигански начин мами и цигани, и турци и ги държи в ръката си, той унижи България най-жестоко, за което трябва да си плати; днес България е заела пред него най-унизителна поза, и той я “работи” както си иска, а му подложиха България да му е сгодно да я “такова” Симеон, Костов, Първанов, Станишев, и всички други предатели и отцеругатели на българщината, който заслужават бесило; а на самия Доган се полага поне набучване на кол;

16.Някъде към 16 март или най-късно до края на март нашият Велик Стратег Волен Сидеров ще предизвика предсрочни избори, които ще бъдат спечелени с пълно мнозинство от нас, атакуващите; а тогава майка им жална на всички предатели, изменници, цигани, турци, евреи, тежко им се пише и на Буш, на Европейския съюз, на всички западни педали, педофили и лайнари;

17.Най-напред Вождът Сидеров като суверенен министър-председател ще уволни и ще натика в затвора предателя Първанов, който не е никакъв български президент, понеже го избраха турци, цигани и евреи, и понеже той фалшифицира най-гадно току-що отминалите избори; за президент ще сложи… Капка, понеже е крайно време една жена да стане президент на България, а Капка има качествата на една Маргрет Тачър; след това мъдрият Сидеров ще отвори за вечни времена всички до един блокове на АЕЦ “Козлодуй”, и ние, българите, скоро ще забогатеем от тока, който ще продаваме на съседите си; после Сидеров ще даде ултиматум на гадните педали от Евросъюза да не се стискат и да дадат поне петкратно увеличение на фондовете за България (понеже ни дължат доста репарации от всичките войни, които са загубили в историята от несъкрушимия български меч!); за малко да забравя, Сидеров ще национализира цялата едра и средна собственост, ще одържави всичко, което сега е в частни ръце и е окрадено от народа, и за един-два месеца цялата тази индустрия, поставена на държавни релси, ще произведе толкова блага, че жизнения стандарт ще скочи поне пет пъти на първо време;

18.Ние, атакуващите, сме толкова честни, че не искаме нищо за себе си, ние само се раздаваме изцяло за народа; на най-важните и възлови постове Сидеров ще тури хора от най-близкото си обкръжение, които са все чисти и светли колкото него; аз за себе си нещо не искам, макар че, честно да си призная, си имам една отдавнашна мечта; е, аз не искам нещо кой знае какво, аз съм скромен човек, аз само искам Сидеров да ме тури начело, е, не на… Солунската митница (понеже тя сега в омразната Гърция!), но поне на митницата на Капитан Андреево, понеже не съм лаком човек, и се задоволявам с малко;

19.Във външната политика Сидеров ще бъде безкомпромисен борец срещу гнилия Запад, той ще сключи договор за вечна дружба с Русия, с Китай, с Венецуела на Уго Чавес, със Северна Корея, с Куба и с… Зимбабве ли беше, Ангола ли беше, не помня коя страна в Африка все още не е заразена с демокрация; разбира се, Европейският съюз скоро ще стане пишман че ни е приел и ние ще се освободим веднъж-завинаги от неговите окови;

20.И понеже Сидеров е народен човек, ще направи твърдия алкохол безплатен, на всеки ъгъл в градовете и селата ще има по една безплатна кебапчийница и безплатни фурни с топъл бял хляб, сиренето също ще стане безплатно, както и по-лекия алкохол от рода на бирата, ментата, узото, текилата и други такива дарове на природата… и т.н., и т.н.

Та такива работи ми разказа на ухото леко пийналия атакуващ, когото трябваше да изтърпя в нощния влак от София до Пловдив. В купето нямаше никой друг пътуващ освен нас двамата, и понеже лицето ми внушава и предразполага към доверие, човечецът (който иначе се оказа че е от едно пловдивско село, познато с борческите си традиции от едно време, не от сега, имам предвид партизанските борби от преди Девети) си изля, както забелязвате, цялата душа, до дъно, без никакви задръжки и скрупули. Не ми се спореше с него, понеже няма смисъл, в началото му казах една-две реплики, но човекът рипна като ужилен и ме обля с такъв порой думи, че на мен ми се отщя повече да споря, а пък да се бия не ми се искаше, все пак човечецът беше пиян; пък, от друга страна погледнато, това все пак си е неговата свещена вяра; донякъде, до известна степен, трябва да се уважава всяка вяра.

Апропо, с фанатиците на каквато и да е вяра, както е известно, не се спори.

Те се оставят свободно да си счупят главите.

Само дето се опасявам малко да не вземат, като размахат тоягите, лопатите, кирките и де що сварят да грабнат, упоменатите сечива да не започнат да плющят не само по циганските, ами по всички глави, не само на “враговете”, но и по нашите; щото ние всички, зер, сме си българи, само къде ще се мерим ний с тях, атакуващите, те са по-българи от всички нас!

Пък си викам и друго, нека атакуващите да набарат тоягите, да ги развъртят, да зашибат наред де що сварят всички глави, без ред кой какъв е и какво мисли, та да ни уври акъла, щом като я докарахме дотам атакуващите да са кажи речи първа политическа сила вече.

Абе нали народът го е казал: докато умните се наумуват, лудите ще се налудуват…

Такива ми ти работи.

angeligdb

Първанов победи, макар и с малко… около една четвърт от общия брой на избирателите му дадоха втори мандат.

Смятам, че това е израз на путинизирането на България. Ще се поясня.

Под “путинизация” на България разбирам възприемането от страна на Първанов и на днешната управляваща олигархия у нас на прийомите и стила на поведение, наложен на Русия от Путин и характерен за руската управляваща олигархия. В Русия, както и в България, се извърши един “мирен преход” или “нежна трансформация” на някогашната комунистическа номенклатура в “демократична” олигархична прослойка, която успя да запази ръководната си роля както в икономическия, така и в политическия живот на страната. И в Русия, и в България този процес беше насочван и стана по сценария на тайните служби на комунистическия тоталитаризъм, а именно от КГБ (там) и ДС (у нас). Днес и в Русия, и в България, управлението е доминирано от наследниците на някогашния комунистически елит, който възприе едни псевдодемократични маниери и манталитет. А всъщност под това лустро стои неизменният тоталитарно-комунистически ламтеж за властта като начин за ограбване на страната, за личен просперитет и забогатяване на управляващите чрез все същата комунистическа “експроприация” на цялото национално богатство. На върха на олигархичната управляваща пирамида и в Русия, и у нас стои доверено лице на тайните служби на комунистическата власт – в Русия това е Путин, бивш майор от КГБ, а у нас това е Първанов, познат като агент на ДС под псевдонима Гоце.

У нас национал-социалиста Сидеров е втори на президентските избори. Той е нашият Жириновски. Той трябва да играе ролята на… “опозиция”, съвсем доверена на властта, впрочем. Защото Първанов е пръв приятел на Путин, а Сидеров е пръв приятел на руското посолство в София. Значи у нас и “официалната опозиция” е… пропутиновска, сиреч твърде удобна за властващите. Същото е и в Русия, и там червените и кафявите (независимо под какви имена се подвизават) са водещи фактори на политическия процес.

Десните у нас са унизени и сведени до незначителен процент. Първанов и ДС успяха да постигнат “историческа победа” над десницата и да я елиминират за известно време. Същото е и в Русия, там десните партии дори не са представени в Парламента. У нас победата над автентичната десница бе осъществена с решаващата роля на бившия монарх Симеон, който беше доведен да поеме властта именно по нареждане на генералското движение в БСП, сиреч на вездесъщата ДС. Така беше осуетен съвсем реалния през 2001 г. вариант десните демократични сили под ръководството на Иван Костов да вземат втори мандат за управлението на страната. Путин пък стана наследник на Елцин също така под натиска на КГБ, което лансира свой човек на президентския пост след решението на Елцин да се оттегли.

Пропрезидентското мнозинство (БСП, Доган, Симеон) владее безконтролно страната. Това са всъщност бившите комунисти, техните изучени на Запад деца, цялата ченгеджийница на ДС (Първанов-Гоце, Доган-Сава, Тошо-Бор, протежетата на Майкъл Чьорни и кой ли не още). Медиите също са под похлупака на верната на властта олигархия. Точно така е и в Русия.

Е, в Русия путинизацията е по-напреднала. Там убиват журналисти (Политковская), тук само ги уволняват (Иво Инджев). Но и двете стават по волята на президента.

Аналогиите между двете страни са доста преки и потресаващи. Например и в двете страни официалната православна църква е под прекия контрол на властта и дори в църквата беше пресечен в зародиш всеки опит за църковно реформиране. Патриарсите и в двете страни са все доверени лица на комунистическите тайни служби, руския е с чин генерал от КГБ, а нашият, както твърдят, е само престарял полковник от ДС. Във всяка област на живота могат да се намерят преки съответствия, дори и в духовния живот на двете страни доминират все същите динозаври от комунистическо време. У нас персони като Л.Левчев, Св.Русев, Ст.Данаилов, Вежди Рашидов, Димитри Иванов, Цветана Манева, Благовест Сендов са провъзгласени за тартори в духовно-културната област, каквито си бяха и по живково време. Първанов ги награди с най-високото държавно отличие орден “Стара планина”. В Русия е същото, и там неоспорими авторитети са все същите лица в културата, които ги помним от времето на Брежнев.

В Русия изтича втория мандат на Путин, у нас започва втория мандат на Първанов. В Русия путинизирането й е в своя апогей, у нас първанизацията на страната всъщност е израз на все по-решителното й путинизиране.

В Русия Путин е принуден да играе ролята да “демократичен президент”, ползващ се с любовта на “народа”, у нас Първанов, независимо от цялата си безличност, също успя да получи симпатиите на мнозинството от политически активното малцинство. Но продажната и подчинената на олигархията преса и другите медии представят това за невиждан триумф. Първанов на тези избори реално получи около 25% от гласовете на всички избиратели, т.е. той си остава президент на малцинството. То обаче поради пасивността и разочарованието от политиката на мнозинството от гражданите (60% от избирателите изобщо не гласуваха!) доминира и решава бъдещето на страната. Това най-категорично и ясно показва олигархичния характер на неговата власт: олигархията у нас, слагайки ръка на всички реални властови ресурси в страната, успя да получи и “демократично признание” и монопол в политическата власт. В Русия пък (която, впрочем, никога в историята си не е била демократична, там демокрацията е съвсем непозната) олигархията успя да реставрира дори самодържавието и затова там нейната власт в лицето на президента е авторитарна и безконтролна. Ако продължава така и у нас, то към края на втория мандат на Първанов и у нас демокрацията ще бъде ликвидирана, което е голямата мечта на нашата олигархия. Още сега се намериха ласкатели, които започнаха да предлагат да се правят конституционни промени, даващи възможност на Първанов да се кандидатира за трети мандат. В Русия сега умуват как да стане така, че Путин да управлява пожизнено. Най-новия проект е да се направи “мини-СССР” първоначално между Русия и Белорус с първи президент… Владимир Путин (така той може да изкара поне още два мандата, всеки с неизвестна засега продължителност!), като Лукашенко си запази поста в Белорус, а на мястото на Путин бъде сложен удобен нему политик. Дали тогава няма да трепне сърцето първаново и той да съжалее още повече, че сме влезли така прибързано в Европейския съюз?!

Е, разбира се, засега има една разлика: България от 1 януари 2007 г. е член на Европейския съюз, за голямо разочарование на нейния президент, който дълбоко в себе си иска да я види член на… “Съветския съюз”. Няма го обаче СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за влизането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича думите “Европейски съюз”? Съветвам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъзнателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него. А иначе постоянно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска. Нашият Първанов трябваше да преглътне ориентацията на страната към Запада, към ценностите на свободата и демокрацията, към НАТО и Европейския съюз. Затова той е доста трагичен образ. Първанов ще намери себе си и ще остане верен на своята същност едва когато нашата олигархия предизвика такова недоволство у “народа” от трудностите, които ни очакват след 1 януари, че по “народна воля” страната да бъде откъсната от западния свят и върната в руската орбита. Ето защо предвиждам, че историческата задача оттук-нататък на ДС и на нашата олигархия, възглавявана от Първанов и неговите кукловоди, е да саботира членството ни в ЕС чрез предизвикване на “народно недоволство” от него с цел откъсване от страната от омразната й западна орбита, в която я натика Костов и СДС.

Трябва да се опитаме да противодействаме на този гибелен процес. Връщането на България към азиатско-руската сфера на влияние, за което мечтае нашата олигархия, начело с Първанов, не трябва да бъде допускано по никакъв начин. Непростима наивност е да се смята, че Първанов вече се бил променил и станал “сторожник” на западните ценности. Аз лично смятам, че бивш комунист няма и съвсем не вярвам във възможността за подобни кардинални идейни трансформации и чудновати личностни салтоморталета. У нас странното на днешната ситуация е това, че “опозицията” в лицето на Атака говори и иска онова, което дълбоко в себе и съкровено желаят управляващите, но не смеят да го кажат гласно. Предвиждам “исторически обрат” в един близък подходящ момент, в който отгледаната от същата тази олигархия “опозиция” и управляващите ще се прегърнат и обединят, за да променят най-решително гео-стратегическата ориентация на България. За тази цел се подготвя и бъдеща “дясна алтернатива” в лицето на неродената още партия на Бойко Борисов, която да пожелае същото, и тогава по всеобщ “народен консенсус” да бъдат осъществени заветните планове на нашата олигархия.

В живота и в политика действа все един и същ принцип: подобното се привлича от подобно. Голяма наивност е да се смята, че нашата олигархия е “проевропейска” и “демократична” за разлика от руската. Колкото “проевропейски” и “демократичен” в същината си е нашия Първанов, толкова “проевропейски” и “демократичен” е кремълския авторитарист Путин. У нас обаче реставрацията е “нежна” и “мека” и се осъществява под едно привидно “проевропейско” лустро. А всъщност и двете олигархии, и българската, и руската, еднакво презират народа и демокрацията, превърната вече и у нас просто в декорация на нейния апетит към абсолютно господство, каквото руската олигархия вече от няколко години успя да постигне. Затова през втория мандат на Първанов ще бъде осъществено пълно сближаване на руската и българската олигархии на основата на откъсването на България от нейната гео-стратегическа ориентация към Запада и демократичните ценности и правила.

Между България и Русия има една съществена разлика обаче: там интелигенцията не мълчи. Както не е мълчала и преди, по времето на комунизма. Руснаците и тогава имаха своя Андрей Платонов, своя Булгаков, своя Сахаров, своя Солженицин и цялата плеада дисиденти. Руснаците в лицето на тази своя съвест на нацията измиха позора на комунизма. В България и преди интелигенцията мълчеше най-лицемерно и се продаваше беззаветно и при най-дребните подаяния на властта. У нас и днес почти всички (с най-малки изключения) се подмазват на властта. Нашата интелигенция сега е особено продажна, защото се полакоми, предвкусвайки облагите от дружбата и слугуването си на олигархията. Нашата олигархия днес просто си купува всичко: и “съвести”, и “дарби”, и “народни чувства”. Нашите интелигенти сами се предлагат да бъдат купени и се обиждат, когато никой не иска да ги купи. Погледнете “инициативния комитет за преизбирането на Първанов” и ще установите точния списък на осъществените вече продажби на съвести и души. И в Русия го има това, но там има неподкупни личности, които въпреки страшния натиск от страна на олигархичната власт не се поддават и продължават да зоват към непокорство. Разбира се, плащат с живота си затова: списъка с убийства на политически лица, интелигенти и изтъкнати хора в Русия точно показва, че руснаците имат достоен интелектуален елит, какъвто ние са съжаление нямаме.

Но и у нас има нещо обнадеждаващо. Десните избиратели у нас и негласувалите на тези избори заедно са около 65% от всички избиратели. Ето това е мнозинството от народа. Това мнозинство (независимо че в по-голямата си част е политически неактивно) е способно при определени обстоятелства да се противопостави на произвола на една самозабравила се олигархия. То може и да спре процесите, за които писах по-горе, стига да си намери своите водачи, защото именно лидерите са тези, които могат да го активират за действие. Тези 65% са недоволни от статуквото, към тях трябва да прибавим и ония около 10% от избирателното тяло, които гласуваха протестно за Атака и които не си дават достатъчно сметка за игричките на нейния лидер. Това вече е сериозно, оказва се, че срещу статуквото са цели 75% от народа. Затова у нас властта на олигархията все още е доста крехка и тя има срещу себе си народа. Гласувалите за Първанов 25% от всички избиратели също едва ли са убедени привърженици на олигархичния строй. Те са хора, живеещи с комунистически илюзии и просто гласуват под строй. Електоратът на ДПС (за разлика от лидерите му, които са част от управляващата олигархия) също не е безрезервен привърженик на олигархията, въпреки че подкрепи Първанов по команда на Доган.

Оказва се, че просто се иска разпространение на това ясно съзнание за същността на днешната политическа ситуация у нас, за същността на нашата олигархична класа, което ще доведе до изправянето на мнозинството от народа срещу нейните попълзновения за абсолютно господство. Ако това стане, може да бъде запазена ориентацията на България към европейските ценности и движението ни към просперитет и умиротворяване на страната. Иначе да не чакаме добро. Иначе ни чака ужасяваща бедност и безброй унижения – ако не успеем да сложим намордник на жадната за власт и богатства олигархия. Защото под привидното спокойствие, на което се радват днес триумфаторите на олигархичния възход, свързан с преизбирането на Първанов, тлее огромно недоволство от непрекъснато проиграваните шансове за действителен възход на страната. Олигархията няма да овладее взрива на недоволството, но десните партии не трябва да й позволят да го насочи в антиевропейска и проазитско-руска насока. И това е единствения исторически шанс за спиране на гибелното развитие на нещата у нас.

angeligdb

Много хора остроумно забелязват: “Та ние сме в Европа, защото тогава да трябва да се променяме – за да “влезем” в… Европа?!”. Но това, впрочем, е доста кухо остроумие.

“Европата”, към която се стремим, не е “географско понятие”, тя е най-вече културна общност, обединена от общи ценности. От своя страна европейските ценности в най-дълбокото си естество са довели до възникването на съответния тип съзнание (начин на мислене), който се е формирал в продължение на векове, бидейки израз на определен избор на съществуване, на една категорично изразена жизнена философия. Особеностите на нашата национална съдба от поне 600-700 години насам в някакъв смисъл са ни откъснали от “европейския жизнен свят”, което лежи в основата на българската самобитност. Трябва да признаем, че сме съществували “на границата” между Запада и Изтока, там, където Европа свършва и където започва… Ориента (според Чърчил, както е известно, Европа свършва там, откъдето започва да се пие… боза!). В най-дълбоките си корени обаче – като част от европейската християнска цивилизация – ние сме “едно цяло” със Западна Европа, но същото не може да се каже за “разклоненията” и “клоните”, за нашето специфично българско възприятие и “преформиране” на общоевропейската парадигма – и като начин на живот, и като мислене. Приобщаването ни към европейската общност на свободни народи изисква поне да се ориентираме най-точно относно “нашите особености”, което е предпоставка за успешното ни интегриране в нея. И тъй като едва ли ще можем да “приучим” Европа към нашия манталитет, то вероятно ще ни се наложи с ясното съзнание за това какво представляваме да се откажем от някои свои “черти”, от които, впрочем, не сме видели нищо добро както в своята история, така и – особено – в последните 50-60 години.

Ще започна – за икономия на място – с просто изброяване на ония ценности, които Западът не само откри, но и най-ефективно приложи в своя начин на живот. Западът възприе идеята за свобода на гръко-християнската култура, но я приложи по свой оригинален начин (за разлика от това как тя беше осъзната на Изток, особено в Русия). За “народите оттатък Виена” свободата беше оценена като изключително индивидуална “привилегия”, т.е. там свободата се разбира като свобода на индивида, на отделното човешко същество, което самостоятелно “прави” своя живот, поемайки всички рискове и отговорности за бъдещето си. Оттук се роди и набра сила една мощна култура на индивидуалността със съответното самосъзнание за личностност, за личността като “самоцел” (“в никакъв случай като средство за постигане на цели”, Кант), което даде отражение върху всички страни на живота както на индивидите, така и на обществата (народите). Накратко казано, на Запад тъкмо личността е висша ценност (при това безусловно, не само “формално” и “на думи”!), от което следва нейната суверенност с всички ония права на човека, пораждащи човешкото достойнство. Това “съзнание-битие” на западния човек (който не само мисли по указания начин, но и живее според неговите ценности) се е формирало и развивало не по-малко от поне 1000 години (“Средновековие”, “Ренесанс”, “Ново време”, “епоха на буржоазните революции”, ХІХ и ХХ век), докато в тези решаващи периоди ние сме вървели по други пътища, което е довело до по-различно самосъзнание. Струва ми се, че на основата на казаното вече може да се пристъпи към една съпоставка.

За разлика от западноевропееца ние не сме привикнали да ценим както свободата, така и личността; общо взето ние не обичаме да се затрудняваме с търсенето на действителните основания на човешкото достойнство. Оттук следва нещо крайно важно: свикнали сме да търпим униженията от всякакво естество, включително и ония, които си предизвикваме сами, самоунизявайки се, а също взаимноунизявайки се. От привикналия на унижения, от забравилия що е достойнство не може да се очаква така да подреди живота си, че в него на най-високо място да стои ценността на свободната индивидуалност с всичко нова, което е неделимо от нея. Щом (или ако) това е така, то тогава нашето съзнание и самосъзнание е твърде изкривено и дори “превратно”, например вместо да признаем, че различията между индивидите са неизбежни и необходими, на нас ни се струва, че е добре те да бъдат потискани, а не насърчавани. Ние се “дразним” от това, че някой очебийно ни превъзхожда, натрупваме злоба за това, опитваме се да му пречим, докато естественото и човешкото е просто да му се радваме (включително и затова, че ако сме заобиколени от способни хора, то по обиколни пътища и ние самите ще сме облагодетелствани от това!). Например някои хора не могат да спят спокойно през тези години заради това, че някои станали… богати. Не се разбира, че ако в едно общество все повече стават богатите (във всеки един смисъл, най-вече богатите със способности!), ако едно общество скъсва все по-решително с бедността, ако в него отчетливо се съзнава, че да си беден не е кой знае какво достойнство, то и за “нямащите”(макар че всеки все пак нещо има, поне има себе си, което съвсем не е малко!) ще е по-добре: защото какво ще спечелим ако всички сме равни в бедността си, в недостойнството си. Въпреки казаното мнозинството от нас продължава да смята, че естественото неравенство е “аномалия” и дори “бич Божи”, който плющи през последните години връз главите ни, а миналото на този фон ни изглежда така “хармонично”, лишено от подобни противоречия. Не можем да разберем, че животът не търпи скуката на еднаквостта, че той обича многообразието и раз-личността. Мислейки по този начин, ние допускаме коварна подмяна на значими за човешкото съществуване ценности, в главите ни настъпва хаос, объркани сме, не знаем на какво вече да вярваме, отчаянието се засилва, а страданията ни стават неизброими. И всичкото е заради това, че не съзнаваме действителния и коренния си интерес, че се будалкаме (себе си и един друг) с мними и фалшиви интереси, че, накрая, сме се откъснали от “стихията на живота”, поради което той ни плаши, вместо да ни изпълва със съзнанието за безбрежни хоризонти, с усещането за надежда и все по-засилващ се оптимизъм. Оказва се, че светът може да живее според вековните ценности на свободата, индивидуалната отговорност за живота си, достойнството и пр., а че тези ценности “не важат” само за нас и за… кубинците и севернокорейците.

Мисля че се разбра какво имам предвид: у нас никой не уважава личността и раз-личността, индивидуалния избор, оригиналността, новаторството, предприемчивостта и пр., у нас мнозинството обича да се меси, да пречи, “да дава акъл”, да завижда, да страда от мъка, че някой напредва (“Аз не искам на мен да е добре, аз искам на Вуте да е зле!”, така ли беше?!), у нас никой не се радва, че някой е показал превъзходство над другите и пр. Докато в “ония страни” всеки е оставен на себе си, ако не го насърчават, то поне не му пречат, ако някой направи нещо особено, всеки си има “едно наум”, че той може и да е прав, че може и да успее, затова такъв човек може да си намери предани сътрудници. Дори и “конкуренцията” ще се позамисли, когато разбере, че някой прави нещо “необичайно” и ще вземе мерки или да го привлече към себе си, или по друг начин да го използва, или, накрая, да предприеме нещо, с което да го изпревари. Накратко казано, там мислят по коренно различен начин в сравнение с нас, поради което там импулсите за развитие (както индивидуално, така и обществено) винаги са налице. Докато у нас такива (особено след годините на комунизма, в които “понаучихме” още повече “мурафети” да си пречим и взаимно да се унижаваме!), направо казано, липсват, поради което ще продължим да пребиваваме в състоянието, което сме. Ето тук е промяната, която ни е жизнено необходима: да променим мисленето и съзнанието си, да започнем и да живеем по друг начин, да привикнем да уважаваме различията помежду си, да станем по-инициативни и по-решителни във вървенето си към свободата и т.н., и т.н.

Ето че има от какво да сме недоволни, но недоволството си трябва да насочим във вярната посока: причината не е само в “обстоятелствата” за да живеем зле, тя не е и във “ония там”, “надменните европейци”, които на някои вече се виждат като наши “врагове”. Тя е най-вече в нашето мислене, в нашето съзнание, в нас самите. Ако станем малко поне по-недоволни от себе си, то нещата ще потръгнат. Но ако продължаваме да си мислим, че други са ни виновните (а ние самите сме… “цвете за мирисане”!), то поправянето няма да дойде. Иска се да се позамислим, да се вгледаме в живота си, и да открием и своя дял в това, че той е “не какъвто искаме”. Не е трудно, нали? Или е… лесно да се каже, но трудно е да се направи!?

Докато човек не опита, не знае и не бива да си мисли, че знае; щом опита, нещата започват да изглеждат иначе.

Ето и това е една “западна мъдрост”. Време е да се поучим в нещо от тях. Нашият прословут инат до добро не води…

3 април 2000 г.

angeligdb

За тия 17 години преход видяхме и преживяхме какво ли не: и искрени възторзи, и велики надежди, и красиви илюзии, и много светла вяра, но също така и най-грубо излъгани чувства, и особено планини от низост, лъжи, подлост, малодушие, лицемерие, поквара. То не бяха коварни предателства, то не бяха гаври, то не бяха простотии – на всичко се нагледахме, и то донасита. Тези години, в които нацията се опитваше да стъпи на краката си, след като беше повалена през ония 45 години най-отвратителен комунизъм, бяха проверка на нашите нравствени сили, на способността ни да живеем достойно и човешки. В края на краищата се стигна дотам политиката да стане синоним на нещо най-мръсно и недостойно, а пък политиците, за които си знаехме и отпреди, че по начало са си… маскари и мекерета, напълно оправдаха тази констатация на Алеко, дадена им в подобни времена като нашето, но не чак толкова низки. Поради това, че им позволявахме да се издевателстват над нас, поради това, че не им дадохме отпор, поради това, че не показахме непримиримост, огромната част от “политическата класа” се самозабрави и си втълпи, че всичко й е позволено. Днес вече народът не може да я озапти и се чувства в положението на нейна жертва. Това е пределът, отвъд който не може да се отиде.

Изглежда проблемът ни като народ е в това, че ни е къса паметта, че бързо забравяме и че лесно прощаваме. Мърморим, оплакваме се, глухо роптаем, но нищо повече. Това е непростима наивност, за която си плащаме непрекъснато.

Ще дам само един показателен пример, защото ако се опитам да опиша всичко, никога няма да мога да допиша тази статия. Ето, да вземем Симеон. Той е емблематична фигура все пак. Едва ли на някой друг народът така силно е вярвал. Той беше “Царят”, изгнаникът, символът на Царство България и на едни по-достойни дни. Когато дойде за първи път, беше посрещнат като месия. Тогава да беше поискал короната, веднага щяхме да му я дадем. Но се оказа, че този човек няма такива идеали. Оказа се, че той няма никакви идеали. Подхвърли короната в калта по същия начин, по който преди това беше продал на аукцион ордените на дядо си: отказа се от нея, за да си вземе… имотите. Подло и недостойно, защото тази корона не е негова, тя е на България. Той дезертира от отговорността си. Закле се в… републиката, за да стане вместо Цар един… министър, сиреч чиновник (“министър” е латинска дума, която значи “чиновник”, “слуга на народа”?!). Величеството се оказа нищожество. Казват, че бил със… “социалистически убеждения”. Вярно е, нищо че е абсурд: и той като тях се развихри в “присвояването”. А взе властта в името на “новия морал”. Това е същото като една проститутка да вземе да претендира че е морален стожер. Но го избраха, и никой от избиращите го тогава не схвана, че е бил излъган най-гадно; разбраха го, ама със закъснение.

В края на краищата докарахме нещата дотам, че синовете, дъщерите и внуците на цялото ЦК и на Политбюро от едно време днес са или премиери, или депутати, или шефове на Парламента, или Главни прокурори (Станишев, Живкова, Пирински, Велчев…). Или пък са най-проспериращи капиталисти, сиреч крепители на една управляваща олигархия. Агент от ДС с псевдоним Гоце пък ни е “демократичен” президент. Изглежда понеже по произход не е от комунистическата аристокрация, а е едно просто селско момче. Друго едно такова момче, също обаче агент на ДС (Сава), е бивш “марксистки философ”. Сега е провъзгласен за “най-успешния политик на прехода”. Негов е мандата на управляващата коалиция. Той също така, естествено, е “милионер в зелено”, направил безброй сделки в Парламента: продавал е там какво ли не за пари (само съвестта си не може да продаде: няма такава!). Но въпреки всичко е най-могъщ властник, пред когото всички треперят. Казва се Ахмед Доган. И понеже се казва така, се появи “Атака”, за да ни убеди в простата “националистическа” истина, че е непростимо турчин да управлява суверенна България. Забележете: в “Атака” не казват “той е ченге на комунистическата ДС”, а казват – “той е турчин”. Акцентът и нюансът са много важни. Това е тест за малоумници. Оказа се, че доста хора го издържаха.

Защо казах всичко това дотук?

Защото страшна вакханалия на аморалността тресе днес България и застрашава основите на българската държавност и на самото ни съществуване. Изглежда моралното ни чувство е притъпено до степента да не усещаме, че най-нагло се гаврят с нас. В Унгария една лъжа изведе гневния народ по улиците. У нас постоянно ни лъжат, лъжците ни гледат с бистър поглед, усмихват ни се мазно, лекичко примигват, но понеже плесница не последва, те бодро устремяват поглед към бъдещето си. Без морал и без нравствен усет един народ е застрашен да се превърне в стадо, което безмълвно се оставя да го стрижат и доят. Такова стадо издържа и на тояги. Нравствените унижения, не срещнали решителен отпор, предшестват физическите. Ако така продължава, самозабравилите се пастири ще развъртят и тоягите. Сидеров е готов да развърти тоягата, и една част от стадото вече угоднически блее, призовавайки този момент. Това е нравствен мазохизъм. Да изпитваш удоволствие от униженията е последната степен на моралното разложение.

Но има и нещо повече от това. Има един симптом, който показва, че може да се падне и по-ниско. Има един показателен елемент на сегашната ни ситуация на нравствена поквара, която показва, че сме на път да надминем и себе си.

Всеизвестно е, че винаги крадецът е склонен да вика: “Дръжте крадеца!”. Това е най-обикновено бягство от отговорност: ако номерът мине, щастието и ползата са несъмнени. Цялата тайфа от крадци, лъжци, мошеници, разбойници и… “манипулатори” на народната свяст – които най-нагло ни тъпчат по главите и даже вече кълцат сол там! – за да се представи за “чиста вода ненапита”, гръмогласно реве: “Костов е крадеца! Костов е лъжеца! Костов съсипа България! Костов е виновен за всичко!”. Пресата и всички медии припяват в хор този “морален вопъл”. Всички са чисти, само Костов е мръсен; той е “мръсникът”, те са “невинни ангелчета”. Това се повтаря вече десет, ако не и повече години. И ето че то се възприе от доверчивия народ. “Всички вече знаят”, че Костов е… “лошият”, а другите, които именно искат да си измият ръцете с него, са… “добрите”. Костов е “злодеят”, а останалите политици просто “милеят” за ограбения народ. Нормалният, неизвратеният в морално отношение човек обаче се пита: щом са толкова много и единни, щом се мислят за прави, щом са толкова силни, щом всички наши политици са така възмутени от “злодея Костов”, да не е… титан този Костов, та не могат да се справят с него?! Защо не го набутаха най-после в затвора, та да миряса най-сетне този народ – и тази политическа класа, съставена все от “нравствени младенци”?

Казвам това не защото съм “костовист”. Аз тук просто съм изследовател на една психология на аморалността, която ако не бъде спряна и развенчана, ще доведе до пълно израждане на нашия морален усет. Доказано е, че сме податливи на лъжи, че непрекъснато ни лъжат, а ние… издържаме най-стоически. Когато някой се оставя да го лъжат, лъжецът е в по-малка степен безнравствен: та той си е лъжец, нему това е работата, да лъже, той пробва и се надява да мине номерът. У нас лъженето, непрекъснато се убеждаваме в това, си е вече… “професия” и доходен “бизнес” даже. И краденето е професия, но то си върви в комплект с лъженето: първото без второто не върви, не става. Но особено е опорочен онзи, който – като са го лъгали толкова много – е изпаднал в такъв нравствен колапс, че не само не различава лъжата, не само се оставя да го лъжат, но и изпитва някакво извратено “морално удовлетворение” и дори перверзно удоволствие от това, че го лъжат. Лъжата у нас е на път да стане “нравствен” modus vivendi на живота ни. Дотолкова сме привикнали към нея, че вече едва ли не се храним само с лъжи. Истината в тази ситуация си остава абсолютно неразличима: лъжата е “истина”, а истината е… “лъжа”. Най-големият успех на нашата олигархия е, че успя да приспи нравственото чувство на огромни слоеве от нашия народ. Властта й в такава ситуация си остава незастрашена от нищо и произволът може да разиграва сатанинския си танц един вид безконечно.

И в тази ситуация на морална деградация не само на почти цялата политическа класа, но и на огромни слоеве от народа (наивността и малодушието на зрели хора не са дребен порок, те не бива да се извиняват и прощават!) в партията на омразния Костов един философ (проф. Калин Янакиев) има смелостта да заяви: губим, но за предпочитане е да останем с истината; това не е истинско поражение; истинското поражение е да не си с истината. Костов не само го чу и разбра, но и прие думите му безрезервно. Той заяви: “Тежката загуба роди силни чувства, които трябва вече да се превърнат в избор. Моят избор е ясен. Борбата и преследванията, които тя ми донесе, са се превърнали в моя човешка съдба. Аз не искам друга съдба, искам тази. Най-малко ще отстъпя под натиска на преследвачите, хулителите и клеветниците, които ме сподирят през последните 32 години от моя живот. Продължавам напред и ви призовавам да ме следвате. Не обещавам скорошно идване на власт или лично замогване. Обещавам ви смисъл. Обещавам ви достойнство, облагородено от дълбоки разочарования, но и от добри дела.”

Много интересна ситуация обаче се получи след това: цялата глутница от професионални оплювачи на Костов за миг загуби ума и дума. Замълчаха, безкрайно изненадани. Те такива думи не бяха чували. У нас никой в политиката не говори за… “смисъл” и “достойнство”. Омразният Костов ги каза обаче. Този човек продължава да вярва (независимо от ударите, които му нанасят всекидневно!), че е възможна политика, правена с достойнство. В днешната ситуация на морално разложение това е нравствен пример, който един ден ще бъде разбран и оценен не само от философите, но и от избирателите. Защото има една партия, която не залага на спекулацията с “народните чувства”, която заявява, че няма да лъже, която е говорила и правила разумни неща, и която е решена да продължи да ги говори и прави. В този живот има вечни неща, на които си струва да се заложи. Те не носят лесни дивиденти, те не могат да се “осребрят”, те не се мерят с пари, власт или слава. Но точно от тях зависи нашата човечност, благодарение на тях животът ни може да стане човешки. Такива неща са вечните идеи, носещи огромен смисъл за човека, идеите, благодарение на които можем да бъдем човешки същества. Това са идеите за истина, добро, достойнство, свобода, красота.

На тях именно залагат т.н. десни или консервативни партии. Днес за “десницата” у нас се води страшна битка; кандидатите са много; предчувства се, че там е “разковничето”, там е бъдещето. Олигархията иска да се намести и в “дясното пространство”, да се наметне с “дясно пардесю”. Безброй лъжци искат да бъдат признати за десни. Те също говорят за “истина” и “достойнство”. И Сидеров говори за такива неща, вдъхновен от руски пари. Но всички те говорят неискрено, лъжат даже когато говорят за истината. Те са неспасяем случай. По-голяма извратеност не може да има.

Кризата на нашата демокрация е нравствена и от нея може да се излезе само чрез връщането ни към устоите на самата нравственост. Иначе промяна не може да има. Вижте докъде доведохме нещата без морал. Поне това трябва да сме разбрали за тези 17 години. Когато народът се пресити от лъжи, когато душите закопнеят за истина, едва тогава ще се пропукат огромните стени от лъжи и наглост, в които са обградени душите ни.

И едва тогава ще започне края на злото, свързвано с нашата самозабравила се вече и изцяло покварена олигархия.

--------------------

Моят блог: http://angeligdb.wordpress.com/

angeligdb

Едва ли е възможно да се знае какво е животът…

Ако имахме знание за живота, то тогава той мигновено би загубил цялото си очарование. Защото тогава неизбежно би се появила наука за живота, която би постигнала неговите закони. А това би опростило твърде много задачата да се живее.

Ако имахме законите, управляващи живота, то тогава той автоматично би престанал да бъде проблем и би се превърнал в аритметика, изчисление, проста сметка. Всеки тогава ще може съзнателно да “организира” своя живот съобразно известни вече фактори и величини, да планира всичко случващо се, да си създава и предизвиква само радост, удоволствия, приятни преживявания. Неприятното, мъката, враждата и алчността щяха да изчезнат и да бъдат навеки непознати.

Защото в подобни времена би се появил идеалът за “организираното щастие”, или по-скоро този идеал би станал непосредствена действителност на всеки живот. Човешките същества в такъв случай биха станали еднакво щастливи, защото механизмът на щастието би ни дал възможността да го постигаме без проблеми и все едно в “лаборатория”. Тогава, разбира се, би се появила “технология” за добиване на щастие, опростяваща съвсем задачата на живота. В крайна сметка в човешкото общество неизбежно би изгряло “всеобщото равенство”, за да стопли най-после душите на ония, които го бленуват като някакъв “най-висш” и “магнетичен” идеал за човека (нали си спомняте приказките на тази тема от времето на “величаво налудничавата” епоха на комунизма!)…

Да, но работата е там, че животът е трудно постижима тайна за човека.

Невъзможно е да имаме знание за живота. За него можем да имаме само предчувствие и усет, интуиция и безсъзнателна нагласа. Можем само да усещаме непосредствено порива за живот, защото той се намира в собствените ни дълбини.

Животът просто трябва да се живее – това е всичкото, което можем да искаме.

Повече не ни е дадено да притежаваме, но то не ни е и необходимо.

Трябва да живеем живота си – и в такива мигове ние естествено, спонтанно и непринудено се оставяме на потока на живота. Тогава едва ни завладява мощният импулс, наречен живот, едва тогава ние се потопяваме в неговата завладяваща стихия.

Всеки от нас има различен усет за живот, всеки по свой начин се наглася и нагажда към неговия ритъм и пулс, към неговите вдъхновяващи трепети.

Има хора, които смятат, че е нужно да потискат у себе си – или дори у другите! – импулсите за живот. Те се опитват да им противодействат и така страшно ощетяват живота си. Правят го заради някакъв измислен и изкуствен “идеал” или представа за “истински живот”. Не разбират, че животът не може да се “прави” от нас, че той не се подчинява на разсъдъчни правила и схеми.

Онзи, който се опитва да “впрегне” животът си в прокрустовото ложе на “разума”, се опитва фактически да убие, да умъртви живота у себе си или у някой друг.

Много хора, без да разбират това, “живеят” някакъв фалшив, изкуствен и измислен живот, в който твърде малко е останало от естеството на живота, от неговия велик порив към пълнота. Защото животът им е задушен от тежките блокове и стени на разсъдъчните правила, закони и норми, които подобни не разбиращи живота хора са си наложили сами…

Оказва се, че идеалите са вредни за живота – когато са измислени, изкуствени, фалшиви, мъртвородени. Такива идеали пречат и се опитват да извратят живото естество на живота. Те се мъчат да “правят” някакъв друг, “рационален”, управляем, контролиран, организиран и пр. живот. Те обаче не обичат и са враждебни към живия и неподправен живот. Такива идеали се дължат на погубен усет за живот. Те са израз на крещящо неразбиране на живота.

Ако животът сам по себе си е висша ценност за живия човек – а това едва ли може да бъде отречено от някой! – то всеки идеал, който не служи на живота, в крайна сметка е вреден и опасен за живите и искащите да живеят човешки същества.

Излиза, че са допустими само живите, жизнените, утвърждаващите живота идеали на влюбения в живота човек: идеалите за Бога, за свободата, за доброто, истината и красотата.

Но, уви, безкрайно много са непонасящите живота наши идеали – тези отпадъчни продукти на неспособността ни да живеем пълноценно. Да си спомним например колко мъртвина, мъка и скука ни донесе например “вечно живият идеал” на комунизма…

Опитваме ли се да се вслушваме в тайнството на живота – в това трудно и преломно време, в което се стремим да се върнем към първичната сила на автентичния живот?

Умеем ли да различаваме мъртвото и живото в своето съществуване?

Дали това, което “правим” всекидневно, може справедливо да се нарече “живот”?

Дали то не е по-скоро погубване на живота и живото у нас самите?

Верни ли сме докрай на извиращата из дълбините ни любов към живота?

angeligdb

Ние, българите, вече повече от 17 години живеем в една необичайна и твърде трудна ситуация. Пропадат едни ценности, с които бяхме привикнали или поне се бяхме примирили. И се раждат нови, или по-скоро… позабравени “норми на живот”, към които народът ни е отвикнал. А повечето от нас изобщо и не знаят.

Възраждането на традиционните и общочовешки ценности, което свързваме с “прехода към демокрация и свобода”, всъщност съвсем не е раждане на нещо изцяло ново и непознато. Било е време, в което България е била неразделна част от европейския свят. Но след това насилствено е била откъсната от него и е дошъл комунизмът. Изстрадахме комунизма, но се държахме доста малодушно тогава. Бездушно мълчахме и не се бунтувахме. Трябва да имаме достойнството да го признаем.

В тази коренна трансформация на съзнанията, която преживяваме толкова години, е обичайно човешките същества неимоверно да страдат. Да са объркани, да не съзнават свои коренни човешки интереси, да не виждат перспектива или направо да са отчаяни. И причина за това съвсем не е… демокрацията, както искат да ни убедят нейните врагове. Имам предвид пишман-патриотите от “Атака”, пък и комунистите. Аз не вярвам в тяхната “европеизация”. Вижда ми се “идейно невъзможна” за тях. Затова и не вярвам в “европоцентризма” и на Първанов. Но това е друга тема.

Много хора в тази ситуация на пълен крах на едни ценности и мъчителното раждане на нови си представят че едва ли не настъпва… “краят на света”. Много често всяко начало изглежда така за ония, които се плашат от всичко ново или са прекалено инертни. Или пък – и това е възможно – са си чисто и просто… мошеници. Затова кресльовците от “Атака”, подклаждащи антиевропейски настроения, не го правят от искрена загриженост. Нима не усещате фалша в техните думи? Лъжат ни най-нагло тъкмо и единствено защото зад тях стоят сили, за които е неизгодно в България животът да тръгне според европейските правила и норми, изискващи ред, спокойствие, уважение на личността и различията, законност.

А всъщност за тези години у нас мъчително се ражда именно естественото, “нормалното”, достойното човешко съществуване, от което бяхме лишени и отвикнали. И затова сега така мнозина направо ги е страх от него. Със свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее достойно. Затова не липсват и такива, които изцяло ненавиждат “промяната”. Те са люти нейни врагове, и то по простата причина, че един нормален свят им е просто лично неизгоден. Такива, струва ми се, са водачите на “Атака”. Такива хора са носители на типичната психология на аутсайдера, не постигнал нищо особено в живота. Те затова въстават сега срещу неизбежната си участ в един свят, в който единствено талантът и трудът ще бъдат оценени. А не низостта, мързела, завистта и злобата.

Какво по-точно всъщност става? Защо реагираме така различно и много често съвсем неадекватно на все пак бързо променящата се жизнена ситуация, в която щем не щем пребиваваме?

Съществуват направо злотворни догми и “ценности”, които са се разположили в душите ни, и които продължават да излъчват само отрова. Ето например желанието ни да бъдем… “равни във всички отношения”, което комунизмът ни бил някога… гарантирал. А пък “капитализмът”, към който сега сме се били връщали, ни го бил отнел даже като една “светла надежда”. При комунизма “нямало” (нямаше ли?) бедни и богати, а пък сега отново имало. Това било жестоко и непоносимо даже за “гледане”. “Откъде накъде оня там ще има повече от мене? Защо той да е по-горе, след като и той е човек като мен и също като мен има само… един стомах? Защо моя стомах да е… празен, а неговият… препълнен!” – крещят “атакуващите”, а пък малоумните и наивните кимат с глава. И, упоени като от наркотик от приказките на Сидеров, думат: “Право е, така е, вярно е, какво беше, а какво стана!?”.

Тази “атакистка” идеология, която подстрекава подобна психология и която насърчава низините за “исторически реванш”, трябва да бъде развенчана. Трябва да бъде показана нейната несъстоятелност. Иначе да не чакаме добро ако приливът на “Атака”, подкрепян от тлеещите все още комунистически страсти в БСП, ни залее.

На пръв поглед в тези човешки страсти има “логика”, но въпреки това всичко е именно наопаки. Възниква въпросът: защо?

Това, че някой някъде е богат, не е лошо само по себе си. Та нима има някой, който иска да бъде беден?! Ето, дори и самият Волен, се уреди човекът най-после.

Това, че някой е по-богат “от мен”, също не е, обективно погледнато, крайно лошо, напротив. Защото той е “по-богат”, но и аз, ако не съм се изоставил или не лентяйствам, може да не съм непременно “беден”. Напротив, може да успея, може дори да съм богат. Е, и да не е чак толкова “като него”, но моят успех си е само мой и е в моите собствени ръце. Нормално е да си кажеш: “Е, голяма работа, той бил там… милионер! Нека да си бъде, със здраве да си харчи парите! А пък аз дори и не му завиждам, защото… голямо богатство са и… големи грижи, големи отговорности. А пък аз поне чак не се напрягам толкоз!”. Какво излиза тогава?

Ами нещо съвсем простичко: ние не можем да бъдем равни. Напротив, много е лошо да сме равни. Защото в една такава ситуация… способните ще бъдат подценени, а пък… калпавите – облагодетелствани. Което хич не е справедливо, нали? Е, стига да не си от мързеливите, иначе тогава ти е доста изгодно прословутото “равенство”. Но ако сме равни и “обществото като цяло” ще губи. Ще разхищава толкова много жизнени сили и енергия, за да подхранва паразитите и да крепи хитреците, които искат да бъдат носени.

Оказва се, че нормалното е именно обратното на онова, на което комунизмът така усърдно ни учеше и което сега популистите от “Атака” дословно повтарят. А именно “че когато нямало да има бедни и богати”, то едва тогава щяло да настъпи… “всеобщото щастие”. Глупости, тогава именно настъпва най-непоносимата трагедия на съществуването, която историята познава. Тогава настъпва всеобщата мизерия. Собствената ни история показа и доказа това.

Винаги са неравни хората особено що се отнася до талантите и постиженията. Единственото равенство, което е допустимо, е равенството пред закона, равенството в правата, никое друго. Това особено добре го разбират развитите европейския народи, към които след няколко месеца се приобщаваме. Грозно е да се иска да бъдем равни, защото това означава да погубваме талантите, да облагодетелстваме мързеливите, да погубваме импулсите за развитие, без които животът ще стане именно трагедия. Нали си спомняте тъпата и гадна “апатия”, която ни беше обзела всички към края на комунизма, на чиито “прелести” тогава всички се бяхме преситили и дори изпитвахме погнуса. А пък сега мнозина си спомнят за тях с някаква животинска носталгия?! И неистово крещят: “Атака, победа! Атака, победа!”

И какво се оказа?

Ами нещо също така съвсем просто и разбираемо: като видиш човек, който явно те превъзхожда, понеже именно постиженията му (а не голите му претенции!) говорят това, то това трябва да те изпълва с… възхищение, с радост, а не със злоба и завист. Защо така ли?

Ами защото този човек е показал със своя пример, че и ти самият можеш много да постигнеш, стига да не стоиш бездеен. Можеш да печелиш, стига да не скръстиш ръце, стига да не започнеш само да мърмориш недоволно и завистливо “против богатите”. Примерът на заможния човек ти показва, че и за теб успехът не само е… вероятен, ами и е сигурен, стига да направиш изискващото се от теб. Стига да не изневериш на себе си, стига да покажеш своята енергия и инициатива. Да изявиш истинските достойнства на своята личност – а не само гадните си пороци. Стремежът към “пълно равенство” така деморализира индивидите, че всички скръстват ръце и започват да чакат държавата да ги “оправя”. Да чакаш Сидеров със… “силната си ръка” да те оправи е все едно да чакаш от умрял писмо.

Ето че факта, че “има бедни и богати”, непосредствено се превърна в своята противоположност. Напротив, много е добре, че има “бедни и богати”! Като има, само така “бедните” ще възжелаят да успеят. А пък “богатите”, работейки неуморно за своя успех и за личностната си изява на каквото и да е поприще, по косвен начин облагодетелстват даже ония, които… “нямат нищо”. Все пак по-добре се живее в държави, в които има богати, но пък и има доста заможна “средна класа”. В тях дори и просяците живеят по-добре… “от всички нас” – чакащите държавата да ни “оправи”.

Това е ясно, но ето какво става у нас? Роптаят хората срещу демокрацията, която ги била подминала със своето благоденствие. “Ах колко е непоносимо това че има бедни и богати!”, мърморят “живите дяволи” от Атака, които сами, впрочем, предпочитат нищо да не правят. Те се представят като “общественици”, забелязали ли сте че така се величаят коментаторите от СКАТ? Да, такива са, защото искат “обществото”, т.е. другите, да ги носи на гърба си. А в това време наивниците, които никога не са били малко у нас, съчувствено и одобрително клатят глава. Не съзнавайки, че те именно са ги носили и продължават да ги носят на гърба си! Каква е тази извратеност? И нима страстите, подклаждани от този “атакистки” популизъм, са нещо… “естествено” и “нормално”?!

Да обобщя.

Ясно ли е сега откъде идат бедите ни?

От нашите души. От повредените мозъци на ония, които предпочитат да не си дават труда да мислят. Или пък си дават труда само да ни лъжат и подвеждат. От малодушието на ония, които им вярват. Ето откъде.

И какво исках да внуша с тези свои разсъждения? Все пак, надявам се, никой не си мисли, че с тях “увъртам” и искам “да подведа” читателя, да го превърна в нечия “жертва”, може би на… “класовия ни враг”?! Както първият срещнат “атакуващ” би ми казал ако прочете моите думи.

Ами нещо съвсем просто искам да внуша.

Нека да внесем ред и чистота в душите си.

Нека да прочистим съзнанията си.

Нека да изхвърлим… “отпадъците” и “боклуците” от тях.

Време е за… “пролетно почистване”, то е твърде навременно. Пролетта на възродения български дух ще дойде на 1 януари 2007.

Нека да изхвърлим без съжаления ония отрови, които зимата на… комунизма с целия си ужасен студ и глад успя да насади в душите ни. В душите ни, иначе така жадни за пълноценен човешки живот. За достоен живот, подобаващ за нас – ние не сме друго, а именно човеци и личности!

Не трябва да искаме повече да сме “маса” и “тълпа”, вечно недоволна и жадна за чуждите богатства. Както го правят сега “атакистите”, а преди – комунистите. Те, впрочем, са все едни и същи хора.

Ако не го направим това, то тия отрови вътре в нас ще продължават да тровят съществуването ни. Иначе злото и злобата никога няма да пресекнат.

А именно свободата е ключът към достойнството, успеха и богатството. От нея зависи нашата човечност. Човечността е противоотровата на заразите, които комунизмът заложи в немощните ни, така жадни за великолепието на пролетта души.

А пролетта за нас, човеците, не е нищо друго, освен възраждащ се живот.

Нека тогава да приветстваме идването на нашата българска пролет! Тя тази година идва на първия януари. Тогава влизаме в Европейския съюз. Това наистина ще бъде наш голям празник и постижение на нацията ни. Което обаче особено задължава.

Трябва да достойно да влезем в Европа, а не показвайки малодушие. Не трябва да бъдем слаби. Не трябва да бъдем страхливи. Трябва да вдигнем гордо главата си.

Но за да стане това трябва да освободим духа в себе си. Българският дух, така коварно унизен в годините на комунизма. А не да го потискаме, както правихме това толкова десетки години.

Нека и за нас да зазвучи “Одата на радостта”.

Защото мъчително изстрадахме, но заслужихме този празник: приобщаването ни към семейството на европейските достойни народи.

14 ноември 2006 г.