Животът е тайнство

angeligdb

168 прегледа

Едва ли е възможно да се знае какво е животът…

Ако имахме знание за живота, то тогава той мигновено би загубил цялото си очарование. Защото тогава неизбежно би се появила наука за живота, която би постигнала неговите закони. А това би опростило твърде много задачата да се живее.

Ако имахме законите, управляващи живота, то тогава той автоматично би престанал да бъде проблем и би се превърнал в аритметика, изчисление, проста сметка. Всеки тогава ще може съзнателно да “организира” своя живот съобразно известни вече фактори и величини, да планира всичко случващо се, да си създава и предизвиква само радост, удоволствия, приятни преживявания. Неприятното, мъката, враждата и алчността щяха да изчезнат и да бъдат навеки непознати.

Защото в подобни времена би се появил идеалът за “организираното щастие”, или по-скоро този идеал би станал непосредствена действителност на всеки живот. Човешките същества в такъв случай биха станали еднакво щастливи, защото механизмът на щастието би ни дал възможността да го постигаме без проблеми и все едно в “лаборатория”. Тогава, разбира се, би се появила “технология” за добиване на щастие, опростяваща съвсем задачата на живота. В крайна сметка в човешкото общество неизбежно би изгряло “всеобщото равенство”, за да стопли най-после душите на ония, които го бленуват като някакъв “най-висш” и “магнетичен” идеал за човека (нали си спомняте приказките на тази тема от времето на “величаво налудничавата” епоха на комунизма!)…

Да, но работата е там, че животът е трудно постижима тайна за човека.

Невъзможно е да имаме знание за живота. За него можем да имаме само предчувствие и усет, интуиция и безсъзнателна нагласа. Можем само да усещаме непосредствено порива за живот, защото той се намира в собствените ни дълбини.

Животът просто трябва да се живее – това е всичкото, което можем да искаме.

Повече не ни е дадено да притежаваме, но то не ни е и необходимо.

Трябва да живеем живота си – и в такива мигове ние естествено, спонтанно и непринудено се оставяме на потока на живота. Тогава едва ни завладява мощният импулс, наречен живот, едва тогава ние се потопяваме в неговата завладяваща стихия.

Всеки от нас има различен усет за живот, всеки по свой начин се наглася и нагажда към неговия ритъм и пулс, към неговите вдъхновяващи трепети.

Има хора, които смятат, че е нужно да потискат у себе си – или дори у другите! – импулсите за живот. Те се опитват да им противодействат и така страшно ощетяват живота си. Правят го заради някакъв измислен и изкуствен “идеал” или представа за “истински живот”. Не разбират, че животът не може да се “прави” от нас, че той не се подчинява на разсъдъчни правила и схеми.

Онзи, който се опитва да “впрегне” животът си в прокрустовото ложе на “разума”, се опитва фактически да убие, да умъртви живота у себе си или у някой друг.

Много хора, без да разбират това, “живеят” някакъв фалшив, изкуствен и измислен живот, в който твърде малко е останало от естеството на живота, от неговия велик порив към пълнота. Защото животът им е задушен от тежките блокове и стени на разсъдъчните правила, закони и норми, които подобни не разбиращи живота хора са си наложили сами…

Оказва се, че идеалите са вредни за живота – когато са измислени, изкуствени, фалшиви, мъртвородени. Такива идеали пречат и се опитват да извратят живото естество на живота. Те се мъчат да “правят” някакъв друг, “рационален”, управляем, контролиран, организиран и пр. живот. Те обаче не обичат и са враждебни към живия и неподправен живот. Такива идеали се дължат на погубен усет за живот. Те са израз на крещящо неразбиране на живота.

Ако животът сам по себе си е висша ценност за живия човек – а това едва ли може да бъде отречено от някой! – то всеки идеал, който не служи на живота, в крайна сметка е вреден и опасен за живите и искащите да живеят човешки същества.

Излиза, че са допустими само живите, жизнените, утвърждаващите живота идеали на влюбения в живота човек: идеалите за Бога, за свободата, за доброто, истината и красотата.

Но, уви, безкрайно много са непонасящите живота наши идеали – тези отпадъчни продукти на неспособността ни да живеем пълноценно. Да си спомним например колко мъртвина, мъка и скука ни донесе например “вечно живият идеал” на комунизма…

Опитваме ли се да се вслушваме в тайнството на живота – в това трудно и преломно време, в което се стремим да се върнем към първичната сила на автентичния живот?

Умеем ли да различаваме мъртвото и живото в своето съществуване?

Дали това, което “правим” всекидневно, може справедливо да се нарече “живот”?

Дали то не е по-скоро погубване на живота и живото у нас самите?

Верни ли сме докрай на извиращата из дълбините ни любов към живота?




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход