Кой повече обича… България?

angeligdb

178 прегледа

Преди около два месеца бях за една седмица на екскурзия в Турция. Обиколихме егейското крайбрежие на нашата съседка, бяхме в Троя, в Ефес, в Бодрум (древния Халикарнасус), в курортите Кушадасъ и Мармарис. Естествено, бях пленен от красотата на природа, от морето, великолепните заливи, островчетата, но особено от атмосферата и излъчването на тези места. Тук история и съвременност се преплитат, тук се срещат много цивилизации, като че ли човек усеща диханието на древността, и – все едно чувайки стъпките на Хектор, на Хераклит, на Александър Македонски… – едновременно с това може да възприеме с очите си подема и възхода на турския народ по пътищата на свободата, демокрацията и просперитета.

Разбира се, както и навсякъде, най-интересното и впечатляващото са хората. Оказва се, че съвременните турци са много дружелюбни, приятелски настроени, открити и гостоприемни хора. Навсякъде, като разберат, че срещу себе си имат българин, се усмихват, ръкуват се, казват: “О, комшу!”, черпят с кафе или чай… – личи си, че ни чувстват много близки, както подобава за съседи. Впечатли ме много това, че тези хора не страдат като нас от някакви глупави исторически комплекси, а са избавили душите си от подобни глупости и гледат трезво на нещата. Турция сега преживява страхотна модернизация и индустриализация. Днешните турци са образовани, интелигентни, владеят западни езици, общуват на равна нога със западноевропейците, с американците, с всички. В същото време не може човек да не забележи, че турският народ е изключително трудолюбив, навсякъде се строи, курортите и хотелите им са на най-високо световно ниво, а пък земята им се обработва най-старателно, до последната педя. Вярно е, че природата много им дава, но с труда си те създават всичко онова, на което се радват и което с достойнство показват на целия свят. Не може да не се отбележи и това, че Турция е напълно готова да стане член на Европейския съюз, че отдавна ни е задминала в почти всички области – и само след не толкова много време европейците няма как да не я приемат…

Но не за това ми е думата сега. Искам да кажа нещо за нашите преселници. Те особено силно ме впечатлиха. Разбира се, няма как да не се зарадва човек, когато много често среща там хора, които – като разберат че си българин – се усмихват, ръкуват се и започват да ти говорят на най-чист български език; да не говорим пък за приветливостта, която излъчват тези хора. Екскурзоводите, които ни чакаха във всеки град, бяха все наши хора, и ето за тях най-вече ми се иска да кажа нещо.

Тези хора са нещо като як “мост” между България и Турция. Те по мое мнение са свързващата душевна и духовна нишка между нашите два народа. Тези хора не таят в себе си обида или злоба срещу България – макар че спрямо тях родината се отнесе доста грубо преди време. Но това са горди и достойни хора, които ни уважават и които много обичат родината си – България. За нас и за тях България е една родина – понякога се виждаше как сълзи напират в очите им като говореха за България. Казват: “Аз съм роден в Габрово (да речем), завърших там образование, ходя си когато мога по родните места, в родния дом. Най-хубавите ми години минаха там, в родината. Сега работя тук, доволен съм, имам си всичко, но нещо от мен остана там – и няма как да се върне. България на всички нас е в сърцата ни!”. Много емоции и прекрасен пример ни дадоха тези великодушни хора в разговорите, които имахме с тях. Това е най-силното ми впечатление и тук искам да разкажа какво почувствах и до какви “кощунствени” мисли стигнах.

Един екскурзовод на средна възраст обаче беше най-колоритен: аз специално в него открих един много мъдър събеседник. Не мога да възпроизведа по никой начин неговия стил на говорене, но ще опитам, независимо от риска. Той ни говореше и за историята, и за съвременността, но така плътно, че човек се пренасяше и ги усещаше едва ли не с кожата си: много вълнуващо и ясно слово имаше този човек. Имам чувството, че от него може да стане голям писател; той, впрочем, е бивш учител, но сега работи като екскурзовод. Ще се опитам да възпроизведа най-показателното от неговите изказвания докато бяхме заедно, а то беше за малко, само за един ден.

“Браво – казваше той – вие вече сте в Европейския съюз, европейци сте вече, значи! И ние искаме, но Европа нещо ни гледа особено: май скоро нашата работа няма да се уреди. Но нищо, ние умеем да чакаме, ние не бързаме. А иначе браво на вас, влезте сега вие, пък после и ние ще дойдем… Какво да ви кажа за Турция днес – погледнете с очите си. Днешният турчин много работи, но си имаме всичко, произвеждаме какво ли не – коли, камиони, влакове, самолети, телевизори, абсолютно всичко, само… космически совалки май не можем още да произвеждаме… Природата ни е дала всичко – продължаваше той – но тя дава, ала в кошара не вкарва, както си казваме ние, по българските земи. Вижте как всичко тук е пипнато от човешка ръка, една тревица няма. Погледнете плантациите, тези прави редове, как душата на човека да не се усмихне като вижда това чудо: турците сме работливи хора, бачкатори, както се казва у нас, пък и у вас. Впрочем, за мен това “у нас” и “у вас” звучи странно, защото аз се чувствам българин толкова, колкото и турчин. По-голямата и най-хубавата част от живота ми мина в България, имам предвид когато бях млад, това не се забравя… и т.н.”

Например когато минавахме покрай огромна маслинова плантация, нашият гид ни обясняваше за маслината ето това: “Вижте пък каква чудесия е маслината! Цели гори от маслини има у нас, на всяка крачка има маслинови дръвчета. Сади се дръвчето, но трябва да минат доста години, за да порасте и да започне да дава плодове. После обаче това дръвче е вечно: като видите от тия, по-дебелите дървета, няма да е пресилено ако се каже, че някои от тях едва ли не са растели когато наоколо са се разхождали едновремешните гръцки философи… Иначе плода й ако го сдъвчеш пресен е с отвратителен вкус, не можеш да го преглътнеш и човек се чуди как древните са разбрали, че тази отврат може да се използва за полезни неща. Маслините се берат, после се слагат в огромни каменни или бетонни силози, като грамадни каци, заливат се с осолена вода, и трябва да втасват много време, за да станат хубави за ядене. Това са го правили древните, сега и ние го правим така. Хубавата маслина е тази, дето е по-мека, но сега много не ги държат в саламурата, а гледат да ги продават по-бърже. Така че като си купувате маслини, гледайте да намерите от тия, дето са по-меки, те са и най-вкусни… А иначе пък зехтинът е нещо страхотно, той е и лековит, и да се чуди човек как някогашните гърци са разбрали, че от този нищожен плод може да се вади такъв еликсир като зехтина… и т.н.”, този човек можеше много да говори за маслината, или пък за каквото и да било друго.

А ето, твърде любопитно е как този сладкодумец обясняваше историята на съвременна Турция: “Ние сме си били, знаете, вековна империя, османската. Но идват нови времена и за нас. Един велик човек, Мустафа Кемал е направил от Турция това, което тя е сега. Той е направил някои много прости неща, подобно на Петър Първи за Русия, които сега могат да изглеждат и смехотворни, но тогава явно са били доста необходими. Като взел властта и махнал султана, той наредил всички да хвърлят фесовете и да започнат да бръснат брадите си. Дал на Турция една хубава демократична конституция, в която пише нещо много важно: гарант на светската власт е войската. Когато някой политик вземе властта и започне да се прави на важен, генералите (а те всичките са завършили в Щатите и са напредничави и мислещи хора) му казват да се спре малко, защото може да му се случи някаква случка, и политикът мирясва. Но Кемал паша, наред с хубавите неща, направил и една грешка: дал права на жените. Не че имам нещо против жените, напротив, ето, виждам, че повечето от вас тук са жени, но ще кажа какво мисля. На жена като й дадеш свобода, тя започне да мисли… щуротии, какви ли не глупости започват да минават в бедната й главица. Не е ли така, признайте си? (Нашите жени тук утвърдително кимат и се смеят!) За да не става това, жената постоянно трябва да е заета с работа, и тогава всичко е окей; иначе нещата се влошават. Незаетата жена, да не говорим пък за свободната, почва да прави страшни поразии. Някога преди реформите на Мустафа Кемал работите били устроени прекрасно: мъжът като стане, отива в кафенето, и цял ден стои на хладинка там, а пък жените, за да не мислят и за да не се тормозят излишно – понеже това явно не им е по силите – заминават на полето, където цял ден превиват гръб, и само така са истински щастливи. Но ето че Кемал паша взел, че премахнал… многоженството и това объркало всичко – усмихнат продължаваше урока си по турска история нашият сладкодумец. Когато човек има много жени, всичко е просто, но когато е само една, някак си не върви тя сама цял ден да работи на полето, а пък мъжът да стои в хладничкото кафене. Когато обаче са много, няма проблеми, те отиват на полето, и работят доволни, щото са като цяла бригада, а пък мъжът е спокоен за работите на полето и си седи блажено в кафенето. А като е една се чувства някак си недобре. Само тази реформа на нашия пръв президент не е съвсем добре дообмислена, ама какво да се прави, така решил той, дал права на жените – и последиците ги виждаме всички днес с очите си: нито мъжете са истински щастливи, нито жените, ама карай…”.

За религията на съвременните турци и за гостоприемството им той казваше ето това: “Ние, сегашните турци, не сме много религиозни. Е, почитаме обичаите, ходим понякога на джамия, но особено пък младите – както и у нас, така и у вас – не се увличат много по тия работи. Иначе когато трябва да ходиш на някой на гости, има си обичай, или ти му се обаждаш, или пък чакаш той да те покани, не е прието да отидеш ей така, някак си не върви. Като те покани, той се приготвя, не е прието да се черпи както у нас в България с много мръвки и пиене, няма такова нещо. Тук се черпи с бонбони, с локум, със сладкиши някакви, и толкоз. И се пие… чай, представете си. Ние, турците, не си падаме много по пиенето. Не е заради религията, ама не обичаме. Такъв ни е табиета, пийваме, но по малко. Но нашите преселници тук не предават фронта, пият яко, това сме го научили от родните си места, и се държиме и тук на ниво… и т.н.” – говореше той, а пък всички го гледахме едва ли не с отворена уста, такъв красноречив гид аз в живота си не бях срещал…

Ето по тази причина аз разказите на този човек никога няма да ги забравя. И мислите, които като порой обзеха душата ми докато го слушах и особено след това. Не знам защо, но неговите разкази успяха да разрушат без милост и без остатък някои мои кой знае откъде взели се предубеждения спрямо турците. В негово лице аз разбрах нещо, което всеки от нас трябва твърдо да знае: дошло е време да очистим душите си от всички глупости, които така гадно тровят живота ни. И особено спрямо турците, нашите братя по съдба, защото историята е направила така, че векове наред сме живеели заедно. Не знам дали сте забелязали, но дори и дядо Вазов на места говори доста уважително за тогавашните турци: как чорбаджи Марко ги кани у дома си, как ги черпи с ароматно кафе, как се отдават на сладки приказки. Вазов е писал и за Батак, и за Перущица, но и за това е писал: не на злото трябва да залагаме, а злото трябва да го забравим и победим. За нас пък, съвременните хора, това е просто задължително – ако искаме да живеем с открити сърца и очи. Аз бих посъветвал нашите яростни “националисти” да идат за малко в Турция и да видят всичко с очите си. Тогава май ще се излекуват от този бяс, който ги тресе така жестоко. Ние с турците – както, впрочем, и с останалите си съседи – вече няма какво повече да делим. Каквото е било-било, да гледаме напред и да живеем в разбирателство. Нека да бъдем приятели и да се уважаваме взаимно, другото са съвсем тъпи щуротии на болни умове. Представете си колко жалък би бил някой наш “баш националист-атакист” ако на приказките на моя сладкодумец започне злобно да ръмжи: “Да, ама вие, турците, сте такива и онакива, вие сте направили това и онова, ние не можем да ви простим това или онова!!!”. Със злоба нищо не се постига, а само се пропада в една доста коварна болест, от която е крайно време да се избавим.

И днешните турци – в лицето на моите нови приятели, които аз срещнах в съвременна Турция, и които никога няма да забравя, понеже оставиха дълбока следа в душата ми – ни дават един великолепен пример за това. Тези хора са ни много близки, да признаем, по темперамент и характер, те са оставили дълбока следа не само в историята ни, но и в душите ни: вижте само колко много турски думи използваме, толкова, че почти можем да се разбираме без преводачи на пазара! А пък нашите преселници наистина са здравата ни връзка с този велик народ, защото те обичат може би дори повече от нас България. Защо казвам така ли? Ами защото едното е принадлежност по кръв и език, а другото е по съзнание и дух: за мен като философ второто е по-здравото и по-истинското. Те сами наричат България своя родина, а човек никога не може да измени на родината си и вечно ще я обича. Аз усетих тази тяхна любов към България, възхитих им се, казах на всеки от тях едно искрено “Евалла, приятелю!” и си стиснахме ръцете…

И знаете ли какво: в един момент в душата ми се породи коварното съмнение дали пък тези хора наистина повече от нас не обичат тази наша обща родина България?! Защото ние прекалено много крещим за обичта си към “нашата татковина”, докато тези хора не крещят, а таят своята обич дълбоко в сърцата си. Второто е по-силно и по-истинско от първото.




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход