Премини към съдържанието
  • публикации
    115
  • коментари
    1109
  • прегледи
    8775

Улица Враждебна

Обичаш да ме питаш: “Къде живееш ти”, а аз все тъй настойчиво ти отговарям: “На улица Враждебна вече ти го казах...”А, ти ме гледаш не разбрал уви какво с това аз искам да ти кажа. “В личната ти карта пише друго и вечер късно другъде се някъде прибираш” - гледаш ме и продължаваш ти да не разбираш. А аз упорито до теб стоя нагло в твоите очи се взирам и глупаво си настоявам. Там живея при празните кухи усмивки, при парцаливите стари надежди и побелелите изгубили вече годност мечти. Тук всеки събира в сърцето си болка и злоба и аз съм там и аз събирам. Понякога много, понякога малко, но никога достатъчно. И стоя там на моята улица Враждебна – инато дори не се опитвам да се променя просто тук ми е познато. Толкова красиво наглед пълна с цветя е нашата улица, с привидно спокоен живот и хора леко намръщени. Познаваме се някак бегло и никой, никого истински. Може би за това толкова много аз я обичам, защото тя е измислена – моята улица Враждебна. Стига си ме дърпал на мен тук ми харесва не искам разрешение от теб да остана – аз просто оставам. Оставам тук при хората тъжни измслени, защото и аз съм такава- невзрачна- толкова с тях си приличам. Спри да говориш! Прекалено са мили твоите думи за света, в които живея. Спри да говориш, донеси ми болка, нужна, ми, е за да живея. И ме дърпаш, къде ще ме водиш? Отсреща на пица? Гладна съм.., но на за теб и твоята пица...гладна съм...искам да потъна в своята болка...Спри! Боли ме! Тогава защо се усмихвам?

Може би, днес ще отида за малко на твоя адрес да видя ти как живееш. Постели ми леглото ще дойда забързана някак страхлива дано не ме забрави моята улица сбогувам с нея... не, просто ще и кажа Чао...утре аз ще се върна...да, ще се върна, на улицата, която обичам.

У вас ми някак странно и топло, топлината сигурно е от твоето тяло. Затварям очи, но е толкова светло...Мръдни се, остави ме да спя, загаси светлината...Нещо говориш ми тихо а аз се сгушвам уютно в твоите думи...Толкова е хубаво, замирам, свиквам, забравила, забравила улица Враждебна...Нощта става ден, а ти ме изпращаш до в къщи...И пак ме запитваш уморен да слушаш едни и същи отговори: “Къде да те закарам?”. “На улица Враждебна там живея, завий наляво, после дай направо ето там живея на ръба на тъгата...”. Спираш, ето я моята улица, моята мила Враждебна, слизам, а ти се стопяваш някъде далече от мене отиваш., сигурно, за да си починеш., а може би и за да забравиш...А аз затварям вратата...

Може би утре пак ще ме поканиш на гости?



0 Коментара


Препоръчани коментари

Все още няма коментари.

Гост
Добави коментар...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

  • Подобни теми

    • от dindi
      Една потънала любов в забрава,
      задрямала, потънала в тежък сън,
      като отдавна изгаснала жарава,
      като забол се в душата трън.

      Тя бе често тъпкана от непознати,
      подминавана, разхвърляна с жлъч,
      мразена, обичана и палена...
      обвивана с мълчания и глъч.

      Тя беше там винаги, когато някой я помоли,
      тя бе там, където болката прелива в усмивка,
      тя бе там, в най - тъмните усои,
      там където сълзите са най - търсена почивка.

      Сега умира бавно на парчета,
      никому ненужна вече,
      обичал я е някой, някога- случайно
      но той е вече толкова далече.
    • от dindi
      Да забравиш, потъналия в пепел грях
      да му обърнеш гръб и да го превърнеш,
      в горчива шепа прах.

      И всяка сутрин да обличаш ангелски криле
      да се поглеждаш в огледалото и да се лъжеш,
      че образът ти не е това, което всъщност е.

      Да крачиш с гордо вдигната глава,
      да проповядваш колко си добра (макар и с опашка)
      под измислените си оръфани крила.

      Да кърпиш всеки ден, иглата със злоба да забиваш
      да си въобразяваш, че си променен, а всъщност
      гняв и болка в душата да събираш.

      Погледни се, кървиш,
      оттичат се от теб закърпените светове,
      отиват си и никой не може да ги спре.

      И бавно малките отровни поточета
      се вливат в канала, а ти ги изпращаш-посрещаш
      градиш зловеща спирала.

      По нея се спускаш, въртиш се
      редиш я тухла по тухла, а
      после виниш я, че е толкова куха.
    • от dindi
      Къде сте мои бледни стихове?
      Нима безинтересна вече съм за вас?
      Оставихте ми само празни мигове,
      нима нищо истинско нямаше в тях?

      Пред вратата ви често се спирам,
      не потропвам, боли от страха
      и смелост в шепи събирам,
      но не протягам дори и ръка.

      С вас много нощи споделяхме,
      прегръщах ви нежно, за да заспя,
      на сутринта се разделяхме,
      за да ви посрещна отново вечерта.

      Да се бяхте поне сбогували,
      да бяхте оставили поне малка следа,
      да бяхте сърцето поне излекували,
      да ме бяхте взели с вас у дома.
    • от dindi
      На една дървена маса, в една тъмничка стая, на два скърцащи стола седнали Грешната и Святата.
      Облечена в алена рокля, с високи обувки, красива…Грешната запали цигара. Дръпна и издиша, а после заговори…
      - И какво получи ти? Само един си обичала. Години наред се радваше на фригидна любов. Стоеше си вкъщи, переше и готвеше, децата на училище водеше. А, после се връщаше да чистиш в и без това прекалено чистата си къща. Мъжът ти се прибираше, а ти слагаше вечеря, след това слагаше децата да лягат, прибираше масата и лягаше в студени завивки. Не те прегръщаше нали? Обръщаше ти гръб и захъркваше, а ти виждаше нещо прекрасно в неговата презадоволеност. И никога не са те чукали истински. Никога не си усещала потта на страстта. Заслепена от екстаз ти никога не си стенала, не си го приютявала в най-топлата прегръдка, онази между твойте бедра. И не си викала името му, докато прониква в теб, и не е скърцало леглото ви, било е всичко тих и безшумен достоен за мъртвите секс. И никога…никога той не е мислил за теб, просто е задоволявал своя нагон. Била си просто заместител на лявата му или дясното му ръка, всъщност скъпа, ти си била просто различна чекия. Никога тялото му не е тръпнело при допира му с теб, никога не е изпитвал нуждата да те подчини, да те покори, да ти се наслади. Не знаеш. Не знаеш, че и най-вкусната ти манджа не може да се сравнява с качествения секс. Не знаеш какво е всяка минута да те искат, всяка нощ да съблазняваш, да го побъркваш само с аромата си, само с докосването си. Да се извиваш под него, да крещиш, да се потиш и телесните ти сокове да попиват в чуждото тяло. А, после да ги попиеш с език, да не избърсваш, а подклаждаш страстта. И той си отиде? Нормално. Сигурно всеки ден е предпочитал да яде лошо сготвена мусака, отколкото да гледа видът ти на благоверна жена. А, на вратата ти чукаха, нали? Много мъже…Не посмя да им отвориш, не посмя да бъдеш жена…

      Цигарата догоря, а Грешната дишаше учестено, замря и остана така. Преплела крака, сякаш знаеш повече, сякаш можеше повече, но и стигаше. Навярно предпочиташе да решава кръстословици (чиито отговори, ако трябва да бъдем честни, често по поглеждаше), отколкото да стои пред своето криво огледало.

      Святата стоеше с наведена на долу глава. Очите й бяха празни като бели листа. И въпреки всичко…
      - Обичах го, повече от себе си. Исках да бъде любовта идеална. А съвършенството се постига, когато правиш жертви. Направих своята жертва, лиших се от свободната си воля и мълчах, мълчах, когато ме болеше, мълчах, когато се гневях, мълчах, когато исках нещо, мълчах дори, когато правехме любов. Но му дадох нещо, което ти не би могла. Дадох му сигурност, дадох му упора. Когато се предаваше, аз бях до него, бях там, за да се види през моите очи, да вида, че е непобедим, неповторим и единствен. Да, не познахме страстта…Но всяка нощ той заспиваше в легло, в което миришеше на дом и уют. Аромат, който не притежава и най-скъпия ти парфюм. И всяка сутрин преди да излезе ме целуваше и всяка вечер…всеки ден аз имах две сигурни целувки. Сигурни…Ти едва ли, знаеш значението на тези думи. Дори не помниш мъжете, с които си била. Не знаеш какво е да се чувстваш щастлива от простичкия факт, че хората, които обичаш са щастливи. Не знаеш, какво е да даваш, защото си свикнала само да взимаш. Чистих и готвих, посрещах и изпращах, грижих се за всички и често забравях за себе си. И един ден, когато той закъсня. Разбрах, че съм сбъркала, разбрах, че има друга жена. Някоя, която му дава друга наслада, различна от тази, която е у дома. Преглътнах и продължих, бях дала клетва там пред олтара. За децата, за мъжа ми…отдадох им се, а те свикнаха с идеята, че винаги ще съм там. Първи той стегна куфарите замина, а след това и децата пораснаха, останах сама, да си чистя прахта. Ами ти? Ти какво остави след себе си, освен ехото от крещящата си страст?
      Чу се тропот и звън и се отвори врата. Някой влезе погледна двете жени стоящи с размазани лица. Погледна…реши си …и затвори вратата. Не му трябваше нито прекалено грешната, нито лъжливата свята.
    • от dindi
      Паднах, опитах се да стана...
      не успях... пълзях, за да се спася.

      Утеха търсех...протягах се, но
      само ехо, успях да уловя.

      Върни се, аз чакам те,
      на колене пред вратата ти стоя.

      Върни се, моля те,
      обясни ми, за да разбера.

      Изписвам своите въпроси в пръстта,
      за да не забравя.., за да ги задам.

      Калта попива, пръстите ми боси...
      (Първо ще ми отговориш!)
      После доброволно ще й се отдам.

      Наполовина вече съм в земята,
      мъча се да не заспя.

      Наполовина продала съм душата,
      за още малко светлина.

      Ела при мен, с лопата в ръка.
      Копай! Направи легло за любовта.

      Там я положи...с усмивка погреби я,
      а после мен до нея зарови.

      И докато се усмихваш все още,
      докато пиеш от умора вода.

      Докато светлият ден, нощ е
      подари ми една малка сълза.

      Нека попие, нека остави следа,
      нека убие...животът на който държах досега.
×
×
  • Добави ново...