И пак заваля. Валя една цяла сряда вечер. Побеляха чукарите и върховете отсреща. Побеля и кална, мръсна София. Осъмна с бялата премяна, но пък така повече и отива. С нея успява да прикрие грозните язви и кървящите рани мирищещи на гнило. Разяждащата я гангрена е скрита зад сатенена бяла фуста. Успя да се скрие днес зловонната стара и прашна столица. Ех, че е красива !
Танцуваха снежинките поредния си вихрен танц и се приютяваха с лек реверанс върху черната ми шапка. Качих подгизналите си мисли в автобуса и тръгнах. Опияни ме играта на вятъра. Той водеше безпомощните снежинки, попаднали във властната му прегръдка. А моето побеляло, измокрено съзнание ме онтесе някъде много далече. И аз незнам къде точно !
Сега с чаша ароматно кафе пред себе си, затопляйки заснежените си мисли, се питам...
Съвършено грешно ли е съвършено вярното и кой рисува дъгата ?
Млечния път, дали е от мляко и кой твори чудесата ?
Кой кара небето да плаче и рисува цветя по стъклата ?
Кой сънищата ни създава и ни пълни с мисли главата ?
Дали ако Пепеляшка не си беше изпуснала пантофката, щеше да стане принцеса ?! А защо Червената шапчица, трябва да е червена ?! И защо на тази Снежна кралица, толково и харесва зимата ?! Дали заради бялата сатенена фуста...

Препоръчани коментари