Слънчогледи

Седя сама насред полетата безкрайни

и гледам нежни кръгове от приполегнали жита

стоя сама и плача в красотата

денят отива си, заплашва ме нощта.

Да дишам искам този дъх омаен

на младите напечени слънца

глави обърнали към слънцето в небето

ме гледат слънчогледите със сто лица.

И аз сама седя и вятърът ме духа

насред света и аз не знам къде съм пак сама

и леко мойта бяла риза ленена развява

и аз пак дишам, с пълен дъх насред света.

Защо се върнах тук, сред красотата

на бледожълти зреещи нивя

и жълти, като жълти щори в жълта стая...

завърнах се, но тука никога не съм била.

А само слънцето на струйка се процежда

и гали пак извивките на мойта голота

събуждам се отново и ме пита

дали се чувствам нова за света.

Разбрах сега защо съм пак аз тука,

там, дето никога не съм била

да видя може би във девствените ниви,

невинната, която съм била...