• публикации
    264
  • коментари
    1805
  • прегледи
    219259

Есента, болката и прошката...

shefkata

710 прегледа

Знам, че вече сте чели тази тема, но исках да я преместя и съхраня тук ! Предварително се извинявам за повторинието !

Да - това утро беше съвършено огледало, отразяващо душата ми. Сиво-бели облаци покриваха небето. На вън беше мокро и студено. Не, не валеше, а само припръскваше, сякаш и небето като мен - нямаше сили да заплаче. Студеният вятър пронизваше. Погледът ми се отправи с надежда към хоризонта, но и там мъглата се спускаше леко и безшумно, като кашмирена завеса. Имах чувството, че във всеки един миг, мрачният небосвод над мен ще се сгромоляса върху подгизналата и уморена земя. Опитах се да си поема въздух, но сякаш желязна ръка ме стискаше за гърлото. В главата ми беше пълен хаос - мислите ми се бълскаха в безредица, носени сякаш от студения вятър...А в душата ми се надигаше страшна бурия. Огледах се пак на около, картината не се беше променила. Прииска ми се да крещя, да викам и думите ми да разпорят безкрая, като крясъка на ранена птица, а болката ми да се разпръсне навсякъде и да се слее с гъстата мъгла. Уви ! Думите заглъхнаха неизречени в гърлото ми. Направих поредно усилие и ги преглътнах...отново. Бях простила вече ! Пак бях простила...Вдегнах очи към небето, сякаш търсех обяснение " За пореден път, Боже ! " прошепнах тихо сама на себе си." Защо си ни създал така несъвършени, защо си противопоставил разума на сърцето и защо си направил човека, толкова оязвимо същество, така ранимо и толкова по човешки слабо ?! Нали уж си ни създал по своя образ и подобие, Боже, а си оставил вратичка на лукавия, да достигне да душите ни ! "Прецапах през поредната локва и пак спрях за миг. Огледах се. Този път картината се променяше - небето притъмня, а вятърът се усили и ме прониза. "И Бога ръзсърди със своето богохулство, нещастнице " помислих си и пак тръгнах напред, но бурята в главата ми, в душата ми не стихваше " Добре - казах си - щом ядосах Бога, защо трябва да щадя Дявола ? " В ясните ми сини очи, проблясна гневна светкавица. " Защо и ти, проклет да си, след като настани омразата в душата ми, не довърши пъкленото си дело ? Тя не живее там, разбираш ли - като клечка кибрит е - възпламенява се бързо с голям и хубав пламък, но гасне щом усети полъха на вятъра. Защо си позволявам да прощавам, знаейки, че болката причинена от най любимите същества, е най коварната болка на тоя свят ! Ти палиш гнева в сърцето ми, след теб Бог го потушава и накрая пак аз съм тази, която е преглътнала сълзите, приглушила е болката, простила е на любимите хора обидата, потъпкала е гордостта си, направила е компромис в името на добрато....Но добро за кого ? " Две големи и кръгли сълзи се търкулнаха по бледите ми бузи. Огромни едри капки падаха в локвите до мен. Заваля ! " Колко бързо мрачната есен измести топлото и ухаещо лято. " Най после стигнах до спирката, а и автобусът се задаваше. Вдигнах пак очи към небето " А къде съм АЗ, сред целия този океан от болка ? " Още две сълзи се сляха с дъждовните капки...

Публикувано 08 октомври 2007 - 12:08

*****************************************************************************************************************************************************************************************************************************

Даммм и тази сутрин се събудих с някакво особено чувство. Облякох се набързо, не допих кафето си и хукнах навън да гоня тролея. Днес не валеше, дори слънцето се опитваше да си проправи път между гъстите облаци. Почти безуспешно. Тягав беше въздухът някак си...С връхна дреха и чадър в чантата, с книжка в ръката - прекосих булеварда. Нещо ме мъчеше и не ми даваше мира - дали това, че този ден с свързан с толкова много отминали спомени. Друг живот, друго място, други хора...Да и аз бях друга тогава

Всъщност, ден като ден - обикновен делник, в който отново всички бързаха за някъде. Колите фучаха, като обезумели, сякаш дявол ги гонеше. "Колко ли катастрофи, ще станат и днес само в София " помислих си...

И вятъра уж бързаше, мотаейки се в косите ми, придавайки им всякаква друга форма, различна от правилната. Като че ли и времето бързаше...Кога се изтъркулиха пет години А все едно вчера затръшнах онези хиляди врати след себе си...

Идването на тролея ме извади от размислите в които бях потънала. На вратата една жена ми блъсна, за да се качи преди мен. Вътре двама вече се караха за едно свободно място и поредният нередовен пътник, решил да списти левчето си за билет...

Даммм и тази сутрин е като всяка останала... Просто вън отново беше дошла есента...

Публикувано 16 септември 2008 - 10:29

****************************************************************************************************************************************************************************************************************************

С видимо нежелание изпълзях от леглото. Че то на кой ли му се става рано, ама на мене пък хич. Чух прогнозата за времето и започнах да ровя в гардероба за летиния си шарен панталон. И потник си намерих. Движенията ми бяха механични и добре заучени уж, а нещо все ме разсейваше. Прибрах си портфейла, сложих си книгата, нахраних котката и всичко вървеше по каналния ред. Слънчево и топло, казаха хората, истинско лято щяло да е днес, а на мен ми е някак си хладно. Тази година беше добра по отношение на това, че нещата се развиваха все в моя полза напоследък и привидно, всичко изглаждаше наред. За разлика от други години сега бях спокойна и далеч по уверена в собствените си възможности, но дойдеше ли ред на спомените, нещата отиваха в съвсем друга посока. И уж се приготвях за работа, а мислите ми далече, далече...назад във времето.” Ето, затова ми е студено” помислих си. И защо не можеше да трием спомените си с гумичка, като от лист хартия ?! Или може би, да се преинсталираме и да премахваме „вирусите” от паметта си...

Облякох си летните дрешки, грабнах си връхната облечка и хукнах надолу по стълбите. На входната врата ме посрещтнаха слънчевите лъчи и погалиха лицето ми. Да, денят наистина е слънчев. А, аз ?

И аз се усмихнах ! Живота продължава своя ход напред. А спомените са част от него. Добрите, лошите и тези, които нахлуват неканени...Обида, прошка, разочарование, сълзи от яд и такива от смях, страх, желание, гордост и страст... И отново спомен !

Времето беше разкошно и слънчево, а ледени тръпки пробягаха по гърба ми. Всъщтност, нормално е, нали на вън вече е есен !

Публикувано 16 септември 2009 - 10:07

**************************************************************************************************************************************************************************************************************************

"Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме !"

Васил Левски

Утрото беше и мрачно и студено. И вятъра беше безпощаден. Преход за една нощ. Два дни преди това вървях бодро с лятна рокля и чехли из шумните улици и попивах слънчевите лъчи с всяка фибра на тялото си. Днес обаче ми е студено. И не само на ръцете и носа - студено е вътре в мен. На сърцето ми е студено. Парадоксално, но факт . За поредна година, все с прехода от жаркото и красива лято, към студената и неприветлива есен и вътре в мен се надига онази проклета и доболка позната буря. Фучи, беснее, руши и заплашва да излезе от мен под неясна форма. Дали е вярно, че човек винаги се връща там от където е тръгнал и мени ли си вълкът козината ?! Вятъра не ми отговори, но пък небето и този път се окоза моето идеално огледало. Погледнах него и видях себе си. Мрачно, сиво и тъжво. Но нито капка. Нито една. Запитах се дали ми се плаче, но и на това не успях да си отговоря. А плачат ли „силните” ? И защо съм пропуснала момента, в който съм станала „силна” и съм тръгнала да вървя боса през живота и да стъпвам върху всичко – срам, болка, разочарование, обич, спомени, хора...И мъглата, като че ли нарочно отсъства от пеизажа, защото и вътре в мен я ням. Хоризанта пред мен е съвършено ясен. Виждам всичко толкова добре и така кротко го осъзнавам, че ми си иска да не бяха така широко отрорени очите ми. Толкова много време мина и толкова много неща се промениха от моята „първа есен”, а ето че днес се изтърколи поредната. И аз се промених – чувствата ми, мислите ми, емоциите ми се обръщаха хиляди пъти във времето и все в различни посоки. И през всичкото това време, простих толкова много неща, на толкова много хора. Само на себе си не можах. На това не се научих. Дали ще успея някога, запитах се...Вятъра не ми отговори !

Публикувано 21 септември 2012 - 12:38




2 Коментара


Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход