Мента, глог и валериан.
От emmi
· 3350 прегледа
Колата спря на първия завой на Божичен. И категорично ми отказа пак да запали. Датчика удряше почти стотака, но и без датчика ми беше ясно, че е завряла, предвид деликатно стелещия се пушек из под дясната страна на капака.
И седя си аз в една вряща кола, с торбата с хляба и бисквитите “Траяна” /купих ги за сутрешното кафе с Ники/ на съседната седалка и се чудя да псувам ли, да рева ли или да вдигам капака на същата. Е, вдигнах го. От чисто любопитство. То, не, че има какво толкова да се гледа.
Все съм се чудила какво толкова секси намират мъжете в онези снимки с готините мадами, завряни под капака на някоя кола? Изобщо не се чувствах секси с роклята си с гол гръб, зяпаща как ври водата в казанчето или както там се казва. Напротив, даже много тъпо се чувствах.
След ритуала с отварянето и затварянето на предния капак реших, че няма какво да му мисля и направо да я заключвам аз тази тъпа кола и да си се прибирам пеша. Пак късмет, че поне влязох в селото. Така се бях ядосала, че в първия момент реших да я оставя направо на кръстовището. Така и се пада. Да види хубаво ли ще и е. После, обаче, се смилих /добра душа съм, ейййй, добрааа/ изключих от скорост и я избутах в тревата. И не, не се чувствах секси, бутайки скапаната кола както съм със сандалките си със невъзможни токчета. Даже аварийните включих. И се прибрах бясна и с потънали гемии.
Сестра ми се прибраха чак към полунощ. Хората бяха на изложба. Няма да ги юркам заради една смотана кола да бързат да се прибират.
Айде, обратно при колата. Същата история. Капака се вдига и се гледа вътре. И колкото повече гледаме - толкова повече нищо не виждаме. Налях вода. Обаче нещо паленето не се получава. Ама съвсем не се получава. Решихме да пробваме с бутане. Сядам аз в колата. Зет ми от едната страна, сестра ми от другата. Бутат. Картинката е сюрреалистична: нощ, щурци, звезди и двама бутат една кола, като сестра ми е в бяла дълга рокля и ми заприличва на самодива в бяла премяна, бутаща тъпата кола. Тя пък взе, че запали и аз избръмчавам до вкъщи.
Сутринта решавам, че на смотаната кола и е дошъл акъла в главата и ще се държи прилично. Пак и наливам вода, като продължавам да мърморя къде отива тая вода и тръгвам към града. Тръгвам, ама нъцки - на втория завой датчика за температурата пак скача почти до стотака и аз набързо я връщам обратно пред къщата.
Познатата процедура по отварянето на капака. И пак гледаме със зет ми. Той даже бута тук-там - надява се да е някое кабелче . Аз само гледам. Така или иначе водата си кипва без дори да давам газ. Вентилатора не се върти, радиатора не е горещ, маркучите за водата видимо не са напрегнати. И стигнахме до гениалния извод, че сигурно се е прецакала водната помпа или термостата. Междувременно гемиите ми продължават да потъват все по-надълбоко и по-надълбоко. Даже вече и не ги виждам къде са.
Дойдох в града с тях. Не с гемиите - сестра ми ме докараха. Дали ще се върна на село - не знам. Имам работа до късно. По всяка вероятност ще спя в хирошимския си апартамент . Чух се и с майстора. Описах му цветно всичко и той каза да му се обадя утре по обяд.
Край с кафето. Мента, глог и валериан. Това е. Много нерви, много чудо! Ще взема да се гътна и да зарадвам половината свят. А не съм чак толкова човеколюбива.
Препоръчани коментари