МАЙСТЕР ЕКХАРТ

scepsis

2868 прегледа

МИСТИЧНАТА СХОЛАСТИКА НА МАЙСТЕР ЕКХАРТ

"Окото, с което аз виждам Бог, е същото, с което Бог вижда мен. Моето око и Божието око са едно и също. Който иска да влезе в земята на Бог, в Неговата най-вътрешна част, трябва първо да влезе в своята собствена земя, в своята най-вътрешна част, защото не може да познае Бог никой, който не познае себе си."

Самото заглавие на темата вече подсказва посоката, в която ще поемем, за да се запознаем с творчеството на най-видния представител на немската мистика от 13-14 в. Майстер Екхарт (1298-1327). Защото две са възможните и легитимни интерпретации на неговото наледство и те най-лаконично могат да се изразят в питането: Схоластически мистик или мистичен схоластик е Екхарт? Склонен съм да приема второто.

Наистина немската христянска мистика има два източника: схоластическата философия и теология в лицето на Тома от Аквино и Алберт Велики и неоплатонизма, който бива инкорпориран в западното христянство с посредничеството на елинизиращите арабски философи, Дионисий Псевдо-Аеропагит, Джон Скот Ериугена и отново Алберт Велики. Синтезът между схоластическата диалектика и неоплатонизма не е самоцелен, а е средството, с помощта на което Екхарт се опитва да направи, доколкото това е възможно, съобщаем и достъпен своя дълбок мистичен опит, макар и да си дава сметка, че достигнатата от него истина е извън границите на езиковите конвенции и логическия дискурс.

Майстер Екхарт, чието истинско име е Йоханес Екхарт, е роден през 1260 г. в семейство на благородни родители в Хохайм близо до Гота, Германия. На 15 години постъпва в доминиканския орден, където в продължение на три години изучава studium logicale (граматика, рторика и диалектика), две години studium naturale (математика, астрономия и музика) и още три години теология и догматика. През 1298 г. става приор в Ерфурт. Специализира ипреподава в Сорбоната и става магистър по теология. През 1307 г. е назначен за главен викарий на Бохемия. В този период посещава множество манастири, в които изнася своите прочути проповеди. По-късно отново заминава за Париж и от там се завръща в Кьолн, където остава до смъртта си през 1327 г. Идеите му му спечелват не само почитатели, но и много противници сред доминиканците и францисканците. Архиепископът на Кьолн, Хайнрих от Вирнебург, започва процес. Екхарт се защитава и дори апелира пред авиньонския папа Йоан XXII. Умира преди да бъде обнародвана булата In Agro Dominic, с която бива обявен за еретик (1329 г.).

Основните му съчинения написани на латински и съхранени само частично са "Тричастно съчинение", "Парижки въпроси" и "Оправдателно съчинение". От особенно значение за разбирането на идеите на Майстер Екхарт са неговите Проповеди, които са съхранени само като записки на слушатели (reportata).

Като всеки христянски мислител и Екхарт проблематизира върху две основни теми, тази за Бога и тази за човека.

I. БОГ

Екхарт акцентира върху трансцендентността на Бога спрямо всяко тварно битие, но счита, че има два пътя, по които човешкият разум може да се доближи до него: божията мисъл (intelligere) и божието битие. Условно можем да наречем тези два подхода негативен и позитивен.

I. 1. Бoжията мисъл

Изхождайки от думите на евангелиста Йоан "В началото беше Словото, и Словото беше у Бог", Екхарт достига до заключението, че Бог не познава, защото е, а е, защото познава:

"Струва ми се, че Бог не мисли, понеже е, а е понеже мисли; така че Бог е интелект и мисъл, и самата мисъл е основа на неговото битие."

I. 1. 1. Битието (esse) е сътворена вещ (res creabilis).

По-нататък в Пролога на Йоан се казва, че всичко е станало (било е сътворено) чрез Словото (разбирай мисленето). Следователно, сътвореното и битийното са тъждествени, защото сътворяването е причина за битието, а от това, че нещо има битие винаги следва, че то е сътворено. Бог, обаче, не е сътворен и затова няма битие, а е мислене (intelligere) и мъдрост (sapientia):

"Затова Бог, който е творец, а не е нещо сътворено, е интелект и мислене, а не е нещо съествуващо или битие."

I. 1. 2. Бог е чист от битие (puritas essendi).

Битието е сътворено чрез божията мисъл и същността на Бог е надбитийна. Бог е чисто познание (totum intelligere) и е напълно изчистен от сътвореното битие, което е изцяло извън него. Затова той казва "Аз съм този, който съм", а не "Аз съм".

I. 1. 3. Отричането на божието битие утвърждава Бог.

Отричайки божието битие, Екхарт отхвърля сътвореността на Бог и по този начин, вървейки по стъпките на Дионисий Псевдо-Аеропагит, утвърждава онтологичната реалност на Бог. В своята пълнота, чистота и съвършенство Бог съществува надбитийно и едновременно с това съдържа в себе си всичко. Така Бог се явява коренната причина за всичко сътворено. Затова и съществуването му може да се изрази само чрез тавтологията "Аз съм този, който съм".

I. 2. Бог като битийна пълнота.

Екхарт използва диалектиката, за да покаже, че Бог е извън всички възможни категории. В своето Тричастно съчинение той допълва негативния подход с позитивен. Докато чрез отрицанието разкрива абсолютната транцендентност на Бог, то позитивното определение показва неговата иманнентност в творението.

I. 2. 1. Основното положение: Бог е битието (esse est Deus).

Екхарт пита: Бог идентичен ли е или е различен от битието? Ако е различен, той би съществувал псредством нещо различно от битието и би бил причинен. Следователно, бог и битието са идентични. Всичко, което е, е чрез битието и ако Бог е различен от него, той не само не би бил Творец, а би бил нищо (понеже битието му е чуждо) или би бил нещо чрез една надхвърляща го причина (Бог на бога), което не е смислено.

I. 2. 2. Въпросът: Съществува ли Бог?

Изхождайки от Платоновото ученение за участието, Екхарт отговаря: Ако Бог не съществува налице е само нищо. Но вече беше установено, че Бог е идентичен с битието. Следователно, ако Бог не съществува не би съществувало нищо, защото битието на всичко сътворено се извежда от битийната пълнота на Бог, така както съществуването на всичко бяло следва от наличието на белотата. Затова и израза "Бог е" отива отвъд простата тавтология:

"Но, битието е същността Божия и самият Бог. Следователно Божието битие е наистина вечно, а значи Бог съществува."

I. 2. 3. Потвърждение чрез тълкуване на Писанието.

За да потвърди своята теза Екхарт тълкува мястото от Писанието, в което се казва, че "В началото Бог сътвори небето и земята." и извежда четири положения:

1.) Сътворяването е придаване на битие (Creatio est collatio esse).

Екхарт се позовава необходимостта от съответствие в природата на причината:

"Следователно Бог и само той, доколкото е битие сътворява и е сътворил."

2.) Сътворил е в началото означава, че е сътворил в себе си.

Екхарт тълкува понятието "начало" не темпорално, а в значението му на праоснова (пракорен). Бог е праосновата на всички сътворени неща и затова прави всичко в самия себе си, защото това, което би сътворил извън себе си, би било и извън битието (не би имало битие), което не е смислено:

"Та Бог сътворява всички неща и не така, че те да са извън него и независими от него (както е при другите създатели), ами от нищото (ex nihilo), сиреч от небитието, ги призовава към битие, което те да открият, да възприемат и да имат в него."

3.) Бог е сътворил в миналото и въпреки това винаги е в началото на творението и винаги започва да твори.

Терминът principium има значение и на праоснова, и на начало. Екхарт счита, че ако всичко е сътворено в началото в битиен смисъл, то трябва да е създадено в началото и във времеви. Затова всяко божие дело едновременно е и завършено и ново, става и е станало, ражда се и е родено.

"Защото онова, което е в началото и което раждане е и край, винаги възниква, винаги се ражда и винаги е родено."

4.) Творението е доведено до край (завършено е) едновременно със самото си начало.

Защо творението е едновременно ново и завършено, става и е станало? Защото в Бога началото и края съвпадат.

"Защото там, където завършва то и начева, понеже краят е и начало; и там, където започва, завършва понеже началото е и край."

Ракриването на връзката от Твореца към творението Майстер Екхарт завършва с изследването на Логоса.

I. 3. Идеите и Логоса.

Иманентността на сътвореното в Бога е в неговата същност, която е в Бог изначално или отпреди акта на сътворяването. Екхарт се завръща към Платоновото учение за идеите и следвайки Бонавентура, посочва, че с акта на раждането на Логоса е свързан и акта на раждането на идеите.

Господ Исус, припомня ни той, ни казва, че е Словото (Логосът) на Отца. Но какво е Словото? То е подобие (similitudo) и израз на Отца, но за разлика от всяко ежедневно подобие по нищо не се отличава от образеца. Словото възниква в познавателния акт, в който Бог без остатък и отведнъж постига своята собствена цялост и изразява своята битийна пълнота. Затова Йоан казва, че "без Него не е станало нито едно от онова, което е станало." (Йоан, 1:3). Логосът е екземплар (образец) на всички неща и средството, чрез което Бог ги поражда.

Така в Словото Отца изрича всички неща, всички разумни духове като в един излъчен образ, който е същностно еднакъв с него и му е иманентен. И все пак този образ не е напълно еднакъв с Логоса, защото като всеки образ е излъчен. Но чрез благодатта той носи потенцията да постигне благодатно равенство със Словото. Следователно, Екхарт свързва раждането на идеите с акта, в който Бог изрича самата си същност в своето Слово (в Сина).

По своята същност (идея) човеците са еднакви с Бог, но понеже са излъчени и имат своето съществуване и тварност, те са едновременно и радикално различни от Бог, доколкото са изказани в Словото. Завръщането им в Бог е възможно, когато надскочат своята тварност.

II. ЧОВЕК

В своята антропология Екхарт се стреми да разкрие непосредствената връзка между човека и Бога като използва томисткото учение за душата. Като Аквинецът и Екхарт приема, че в съставната цялост наречена човек има само една разумна форма (forma intellectiva) или субстанциална душа, която актуира (осъществява) чистата потенция в материята.

"Аз твърдя, че има само една субстанциална форма в съставността, понеже формата дава битие и не е акциденция и всички неща придобиват битието си от тази субстанционална форма."

II. 1. Искрицата на душата

Най-висшата степен на душата се достига в разума (ratio). Като Августин и Екхарт разграничава висш и низш аспект (лице) на душата.

"Едното е извърнато към този свят и към тялото, което дарява с добри качества и умения. Другото лице е извърнато право към Бог."

Кулминацията на висшия разум е искрицата на душата, в която разсъдъка, волята и паметта или трите висши свойства на душата, се съчетават, за да достигнат Бог.

II. 1. 1. Искрицата на душата като образ на Троицата

В проповедта "И влезе Исус в онази крепост", която имаме само като запис на слушатели, Екхарт дефинира искрицата на душата посредством три качества:

1.) Искрицата на душата е последната и най-висша способност на душата да се открие за божията истина.

2.) Също така тя е и способността, чрез която душата се разкрива за божията благост или любов.

3.) Най-сетне, тя е и способността, чрез която душата е наистина свободна.

Следователно, искрицата на душата е тази най-съкровена същност, която е сътворена по божи образ и подобие и чрез която постигаме Бог.

II. 1. 2. Искрицата на душата като съсредоточие, в което достигаме Бог.

Посредством трите сили или способности (воля, разум и памет) душата установява непосредствен контакт с Троицата. В своето "Оправдателно съчиненение" Екхарт разяснява недоразуменията възникнали от превратното разбиране на неговите схващания.

"Истината е, че Бог встъпва в разсъдъка по начин и под покривалото на истината, във волята - по начина и под покривалото на благото, а чрез голата си същност издигната над всяко название, той встъпва в голата същност на самата душа, която сама няма същностно название и която е по-висша от разсъдъка и волята, защото тя именно е същността спрямо своите способности. Тя е крепостта (castellum), в която Исус встъпва в един много по-дълбок смисъл, в битието, а не в действието (познанието и любовта), придавайки на душата божествено и богооформено битие чрез благодатта си; а благодатта е нацелена към битието според казаното: Чрез благодатта Божия съм това, което съм."

Човешката душа може да "зачене" Бога като девица, но е и "бременна" с него като зряла жена. Затова мотото на тази проповед е: "Нашият Господ Исус влезе в една крепост и бе приет от девица, която беше и жена."

II. 1. 3. Искрицата на душата и съпричастността и към Бог

Макар душата да притежава божествени качества като вечност, неделимост и неокачествимост, тя е сътворена и се различава от божия разум.

"Има нещо в душата, чиято природа е такава, че ако душата беше изцяло това нещо, тя би била несътворена. Това разбрах и винаги го разбирам като правилно, и то в същия смисъл, в който го разбират моите учени колеги, а именно така: ако душата беше по самата си същност интелект. Във всеки случай,аз никога не съм твърдял [...], че в душата има нещо, което принадлежи на душата и което е несътворено и несътворимо. Тогава душата би била сглобена от сътворено и несътворено. А тъкмо противоположното на това съм писал и съм преподавал."

И по-нататък:

"Ако душата беше чист интелект, какъвто е единствено Бог, тя би била несътворена и не би била душа.

Следователно, душата притежава интелект не в абсолютна, а само в отслабена форма (степен) и нейните качества са изводими от божиите, така както белия цвят е изводим от белотата [...] Погрешно е да се твърди, че някоя част от душата е несътворима. Но истина е, че душата е разумна по образ божи и че е родена от Бога."

II. 1. 4. Искрицата като съпричастност към Троицата

Но няма истинско разделение между душата и Бог, защото Бог е източник на всяко битие и затова нещо, което е отделено от него е отделено и от битието. В своето живо битие Бог се проявява в душата като тринитарен, защото Отецът перманентно поражда Сина в Духа.

"Същата сила, за която говорех по-горе, дето цъфтяща и вечнозелена е вътрешна за Бога и е дух в Бога, в същата сила Отец е раждащ единородния си Син, истинно като в самия себе си, защото той истинно живее в тази сила, и Духът заедно ражда същия единороден Син и себе си самия и е със същият Син в тази светлина и е истината."

II. 2. Завръщането на душата към Бога.

Пътят на душата към Бога е предначертан още от Августин и минава от по-низшия към по-висшия разум и неговата кулминация (искрицата на душата), а оттам към нетварната светлина на Бог. Екхарт разграничава два етапа на пътя: негативен и позитивен.

II. 2. 1. Негативният път на бедността.

Най-дълбоката същност на душата, божествената искрица, не може да бъде разграничена от Бог.

"Хабитусът на душата е висшата сила, която от времената, когато е била сътворена, никога не е била чужда на божествената светлина."

Ако се вкопчи в себе си, душата ще обеднее откъм Бог. Когато се насочи към Бога, тя ще се обедини със своята най-дълбока същност. Условието, за да се постигне това е да се разбере, че нещата сами по себе си не са нищо, защото цялото им битие е изводимо от Бога. Затова търсенето на извънбожествени (светски) радости и удоволствия изпълва душата с горчивина и печал. Душата трябва да се отрече или сбогува с всичко и да се изправи пред Бог гола в състояние, в което нищо не желае, не притежава и не знае. В това се състои негативния път на бедността.

"Случи ли се това, то знайте, че всички други дела отпадат и човек достига до незнанието."

II. 2. 2. Позитивният път на обожествяването.

Душата навлиза в Бога и става божествена по благодат в степента, в която се отрича и отчуждава от самата себе си и всичко тварно:

"Когато човек е вече свободен от самия себе си чрез Бога и е никой, той е самият Бог, и не се оживява от нищо друго, освен от самия Бог, тогава той е ПО БЛАГОДАТ наистина същото, което е Бог по природа, и Бог не знае никаква разлика между самия себе си и този човек."

III. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Когато се запознаем с духовната еволюция на източните и западните мистици, възниква въпросът защо понякога са ги считали за психично болни. Има едно състояние на психично здраве, което се характеризира с активност, приспособимост и интуитивна способност да се различава възможното от невъзможното, смисленото от безмисленото, истинското от фалшивото. Не са ли тези аподиктични проявления на здравия разум характерните качества на великите мистици?

Недоразумението относно мистицизма е плод на анормалните състояния, които предхождат завършената мистична трансформация. Визии и сънища на яве, екстатични преживявания и други такива са явления, които имат и психично болните. Затова са си давали сметка и самите мистици, които са предупреждавали своите ученици и последователи да не отдават значение на халюцинаторни видения, а да ги надраснат и да продължат по-нататък. Приликата и дори дублирането на тези анормални преживявания и психичните заболявания можем да си обясним, когато си дадем сметка за шока предизвикан от прехода от профанното и ежедневното към сакралното и дълбинното състояние на съзнанието. Във фазите, които предхождат окончателната трансформация на несъзнаваното в съзнавано и на съзнаваното в свръхсъзнавано, психотичните смущения са често срещани. Това е типично и за други разновидности на гениалността като изкуството или науката. По своята природа те не са нито изкуство, нито наука, нито мистика. Рисковете от зациклянето в тези състояния са добре известни.

Преживяването на екстатичен покой също не е крайната спирка и цел на мистицизма. Наистина това е състояние, в което всички дуални разграничения и противоречия между постигащия, постигането и постижението са отпаднали. Проглеждането е следвано от чувство на самота, което Буда Гаутама е изразил по следния начин:

"Аз съм открил учение, подобно на нектар,

което е спокойно, лишено от концептуализации,

(което е) ясна светлина и е несъставно.

Дори да бъде преподадено, никой няма да го разбере,

така че без да говоря, аз ще живея в гората."

Следва момента на споделяне. От рационална гледна точка подобно начинание е проблематично: как бихме могли да предадем вкуса на едно емпирично преживяване чрез словото? Как можем да изразим неизразимото? Но един осъществен мистик дори не си задава подобни въпроси. Воден от най-чиста любяща доброта и състрадание, той изразява истината, както слънцето, което не е способно да не излъчва светлина. Това придава истинска ценност и завършеност на всяко духовно пътуване.

Използвана литература:

1. Eтиен Жилсон, Филотеус Бьонер, "Християнската философия", София, 1994.

2. "Средновековни философи", том I, София, 1994.

3. Майстер Екхарт, "Проповеди и трактати", 1993.




5 Коментара



:yanim:

Успех на блога, Скептик.

И... давай в този дух. Умееш го.

Много ми хареса разработката ти за Майстер Екхарт.

Сподели този коментар


Линк към коментара

Благодаря! Всъщност, този анализ е твърде стерилен. За да усетиш аромата на Екхарт:

"Сега внимавайте особенно! Често съм казвал, а казват го и велики учители: човекът трябва да е лишен от всички неща и дела, както вътрешни, така и външни, че да може да е собствено място на Бога, в което Бог би могъл да действа."

Но това, което за мнозина е край, при Екхарт е само начало:

"Сега обаче ние казваме иначе. Ако е така, че човекът е лишен от всички неща, от всички твари, от самия себе си и от Бога, но нещата при него стоят още така, че Бог открива в него някакво място за действие,тогава ние казваме: докато това все още го има в човека, човекът не е беден с най-същинската бедност."

Продължението е напълно уникално от гледна точка на ковенционалното христянство и е в духа на дзен напр.:

"Там където човекът все още съхранява някакво място, там той все още съхранява различеност. Затуй моля Бог да ме лиши от Бога, защото битието ми е по съществото си оттатък Бога, доколкото схващаме Бог като начало на тварите.

Следва:

"В моето рождение бяха родени всички неща и аз бях причина на всички неща и на самия себе си и на всички неща. Ако бях пожелал не бих бил нито аз, нито пък биха били нещата. Но ако не бях аз, не би бил и "Бог". Затова, че Бог е "Бог" причината съм аз. Да не бях аз, и Бог не би бил "Бог"."

Финал:

"Един велик учител казва, че разпадането му било по-благородно от изтичането му, и това е истина. Когато изтичах от Бог всички неща казваха: Бог е. Това обаче не можа да менаправи блажен, защото при това аз познавам себе си като твар. В разпадането обаче, където се лишавам от моята воля и от тази на Бога, и от всичкие му дела, и от самия Бог, там аз съм над всички твари и не съм нито "Бог", нито твар, а нещо много повече [...] Защото в туй разпадане ми се дава аз и Бог да сме едно."

Предупреждение:

"Който не разбира тази реч, нека не наскърбява сърцето си. Защото докато не се изравни с тази истина, дотогава той не ще разбира тази реч."

Горното е екхартовата интерпретация на прочутото Beati Pauperi Spiritu, т.е. "Блажени бедните духом, защото ..." (Мат., 5:3)

1 човек харесва това

Сподели този коментар


Линк към коментара

:yanim:

Попътен вятър, Скептик!

И нека постепенно на хоризонта се очертае седморната кула на Олимп.

...а миналото стане пепел от пожълтели пергаменти.

Майстер Екхарт е наш брат, прогледнал в Празнотата.

:wors:

1 човек харесва това

Сподели този коментар


Линк към коментара

:yanim:

Попътен вятър, Скептик!

И нека постепенно на хоризонта се очертае седморната кула на Олимп.

...а миналото стане пепел от пожълтели пергаменти.

Майстер Екхарт е наш брат, прогледнал в Празнотата.

:wors:

:wors:


Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход