• публикации
    115
  • коментари
    1109
  • прегледи
    7391

Бягство

dindi

30 прегледа

Той беше близо.

Тя почти усещаше дъха му, почти чуваше звукът от отекващите му стъпки, почти предугаждаше намеренията му. Страхът бе свил гнездо в гърлото й и то я задушаваше, караше я да бяга, докато скованите й мускули отказваха да се движат. Нещо щеше да се случи, нещо, което щеше да я нарани. Щеше да боли, светът й щеше да бъде разрушен, разпръснат на хиляди стъкълца, които щяха да се впият в плътта й и да я накарат сама да пожелае неизбежното и да се потопи в него. Не сега, не така, трябваше й още време още миг, секунда или минута…Трябваше да го направи, да се бори, да избяга, да изтръгне разрушената надежда и да я съгради наново. Дойде вярата, онази вяра, която никога не е притежавала, но в този момент бе най-логичния избор. И тя се помоли, помоли се на онзи някого, в чието съществуване никога не бе била убедена. Невъзможното се превърна в нейният, единствен изход и тя го приласка в съзнанието си и зачака. Тишината беше оглушителна, много по-страшна от звукът на приближаващите стъпки , много по-страшна от учестените удари на разтрепереното й сърце. Помощта нямаше да дойде, мисълта се прокрадна само за миг, преди всичко в нея да се превърне в сива мъгла. Дойде паниката, същата онази, която я караше да пада, кърви и да става, отново и отново…Тя тичаше, а той бягаше след нея , тя падаше и ставаше и всеки път чувстваше, че дъхът му е все по-близо до нея. Не можеше да му позволи да я хване, нямаше право да се предаде, нямаше изход, трябваше да продължи. А, тъмнината я обгръщаше, впила се в нея, обвила я в мрачна прегръдка. Дишаше тежко, почти усещаше края, почти докосваше болката. И тогава в онзи миг тя едва не я пожела. Да свърши, само да свърши страхът, да преживее агонията и да настъпи покоят. Проблесна светлина, може би там имаше изход, последна надежда, последен опит и тя се насили, ускори темпото и побягна като диво животно. Сега можеше да надбяга вятъра, да се втурне напред и да избяга от своя безмилостен преследвач. Беше наясно, той нямаше да се откаже, тя трябваше да победи, ако искаше да оцелее. Изникна стена, пътят нямаше изход. Около нея се появиха студени, тежки решетки, не можеше да мине, не можеше да се върне, не можеше да продължи. Дойде отчаянието, а с него и сълзите, които напоиха жадната, суха земята. Мракът се сгъстяваше, светлината бе угаснала, а тя стоеше на колене чакайки палачът да дойде. Изведнъж пейзажът започна да избледнява, завъртяха се решетките, стената в кръг и като по чудо изчезнаха. Сега тя стоеше по средата на бяло петно в самото нищо и всичко бе толкова бяло. Отвори очи.

Ръката на мъжа беше уверена, когато докосна лицето на жената стояща пред него. Тя го погледна и тихичко каза:

-Не ме докосвай, аз съм чужда.

Устните им се сляха.

А, там някъде в тъмните дебри съвестта продължаваше да търси тази, която избяга.

:P




5 Коментара



Благодаря ти, беше много красиво. Настръхнах, признавам си...Последното изречение ме довърши. :ph34r:

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход