• публикации
    46
  • коментари
    44
  • прегледи
    29478

Изгубеното поколение

dimd

607 прегледа

Току-що се прибрах от дежурния ми съботен обяд при баба! Наред с обсъждането на последните случки около мен, предстоящите рождени дни и скандалите в правителството, баба ми разказа някоя и друга история за нейното детство.

Нейният разказ, без сълзите и хлиповете, ще се опитам да ви преразкажа сега.

Баба е от малко селце в Русенско - Ценово. Тя е трето дете в семейство от шест души. Описва детството си като една безкрайна нива. „Със събуждането си отивахме на нивата, а си лягахме малко след като сме се прибрали от нея”. Цялото семейство е работело на нивата като всеки е имал своите специфични отговорности. Изкараното са изяждали, а излишното са продавали на пазара във вторник. Колкото по-голямо е било семейството, толкова повече продукция е имало за продажба. Има ли по-добър демографски стимул?

„Мама ставаше понякога в 2.00 ч. през нощта, за да умеси хляба и 6.00 ч. да е на нивата. Често нямахме достатъчно брашно и затова слагахме в хляба смачкани картофи, за да ни засити”.

И въпреки мизерията, всичко е било някак много истинско, сплотено и реално! Играели са си с другите деца, яздели са коне, орали са нивата с воловете, участвали са от малки в процеса на изхранване на семейството. На мен като на човек, който прекарва по-голямата част от живота си пред компютъра, тези спомени ми изглеждат много романтични и красиви.

Всичко е било ясно и подредено до момента, в който не идва ТКЗС-то. Земята се национализира и започва да се обработва на колективни начала. Както казва баба: „Тогава станахме мързеливи”.

Принудена да мигрира към града, баба идва в София и започва своя трудов стаж. Прекарвайки 25 години като машинопистка, тя отглежда две деца и двама внуци, купува си жилище и като цяло се справя добре. Отново въвежда манифактурата, на която е научена на село - баба работи, голямото дете се грижи за по-важните неща, малкото - за тези от първа необходимост (мъжът й ги напуска скоро след като се ражда второто дете). И отново всичко, макар и малко мизерно, било ясно и подредено.

До момента, в който идва прехода. Толкова коментирания от всички преход. В момента баба,която е първа степен инвалид, взима около 140 лв. пенсия. Завъртяна в сложния живот между плод зеленчука и мечтата да иде до големия магазин отвъд булеварда, който не може да пресече, всяка седмица ми отделя един-два часа, за да си поговорим за мен, семейството и държавата.

И всеки път, отдалечавайки се от нея, си задавам въпроса “как баба, която е живяла на село, изхранвала се е сама и е била свободна да тича из полето, живее живот на инвалид, затворена в каре от блокове, обградено от смъртоносни булеварди, моли съседите да й купят нещо от другата страна и събира по 3 месеца пари, за да подари подарък на внуците си за рождените им дни”.

И когато ми разказва за коледните надбавки, които вместо на нея, са дадени за магистрали, имам чувството, че управляващите не разбират, че цяло едно поколение разчита на тези дори и 10 лв. по празниците. Защото на всички нас до такава степен ни е дотегнало от това поколение, че предпочитаме да го няма. Защото те са тези, които бавят трамваите, те са тези, които правят опашките по магазините, те са тези, които постоянно боледуват. Написах това, за да си припомним, че именно това поколение е причината нас да ни има. Именно то е било принудено да живее в три различни режима - преди 49-та, преди 89-та и сега по време на вечния преход. Представете си вие как бихте се чувствали, ако на младини сте ходили до близкия град, за да чуете ваш роднина по телефона, а сега, 60 години по-късно, внукът ви прекарва 95% от времето си пред екран. Средата, в която тези хора живеят се промени в пъти по-бързо от тях самите. И ние не трябва да ги обвиняваме в това, Трябва да сме търпеливи и да подхождаме с уважение към техния труд, въпреки, че плодовете му в повечето случаи са извън нашия кръгозор.

И ще завърша с един въпрос, на който се надявам управляващите да намерят отговор преди следващия път да хвърлят 100 милиона за инфраструктура, вместо хора: „Що за живот е този, в който единствената ти цел е да оцелееш?”.

автор: Христо Христов

публикация : Дарик Нюз


2 души харесват това


1 Коментар



Това го прочетох с удоволствие,но примесено с 80 грама тъга.

В събота си бях в къщи / в провинцията /. Ядосаха ме нещо мойте у дома. Бръкнах си в джобовете, зарязах телефоните и тръгнах към старата бабина къща./ Това е родната къща на баба ми и на сестра и. Сега никой не живее там, но ние поддържаме къщата. Там може да се спи, а под навеса вън се правят едни страхотни софри по Великден /

Тръгнах натам сама, а като стигнах, заварих баба да кладе огъня под навеса. Тръгнала и тя да нахрани котките и ме изпреварила. Седнахме си двете, сипахме си по чаша вино и си извадихме ябълки от мазата. По едно време баба ми обяснява, че нямало вода. Спрели са я, за да не замръзва сега зимата, ама можело да си извадим от кладенеца. Не и дадох да вади вода естествено, но с удоволствие изслушах разказа и, как като се е родил баща ми, чешмата не я е имало - вода все от кладенеца са носили. Топлили са я в котлите и са го поливали с кратуната. Запитах се, децата сега дали знаят какво е кратуна ?! Дойдоха още две баби с бастуните и седнаха при нас. / после разбрах,че работата е била уговорена и бабите са решили да си правят разходка, като се съберат на нашата къща / Разтегнаха се и те на едни приказки и спомени. Баба разказа, как нейната майка никога не е връщала човек на портата и не го е оставяла да замръкне вън. Чергари, улични търговци - постиляла им в одаята до огъня. А ние днес и съседите си не пускаме да ни влязат в къщата.

А на мен ми беше толкова хубаво. Винаги слушам разказите им с удоволствие, но и с 80 грама тъга...

2 души харесват това

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход