• публикации
    15
  • коментари
    28
  • прегледи
    13274

На яве и на сън

El.

225 прегледа

http://www.xuangui.com/articles.php?SID=3&AID=71

Съществуването на нашият свят се определя от две характеристики – тази на времето и тази на пространството. Физиката казва, че пространството има три измерения – три оси, а времето е четвъртата ос. Пресичането на тези линии определя нашето съществуване в този свят. Времевата характеристика в нашия свят се определя от протичането на силата и представлява „дзин” свързването на нещата. Пространствената характеристика на света се определя от формите, които съществуват /телата/ и представлява резервоарите на силата „ци”. Съчетани една спрямо друга тези две характеристики на света – времето и пространството /силата и формата/, определят всички съществуващи в нашия свят форми, взаимодействия и явления, които можем да наблюдаваме, да изследваме и да се учим от тях. Всички те са състояния на единната субстанция, ако има такава. За нея можем да съдим само в резултат на нейните проявления, както в микро, така и в макро света. За нея можем да говорим само и единствено при допускането, нещо може да го има и да го няма в един и същи момент. Отпадането или по скоро частичното възприемане на която и да е от харатеристиките време – пространство води до изкривяване на възприятията и до непълно /лъжливо/ чувство за действителност, което скрива от нас истината за реалността на света. Възприемайки света и всичко в него частично, ние се поддаваме на получаваната неистинна информация, която се възприема от сетивата. Преминавайки през нашите центрове на възприятие, тази полу-винчата информация за света се доизгражда от нашите собствени представи и спомени /минало и бъдеще/, интерпретира се посредством опита и навика, натрупан в ума и тялото и създава фалшива и неадекватна реакция в резултат на тази интрепретация.

Когато представим в двуизмерно времето и пространството като координатна система, определяща съществуването, пресечната точка на тези линии, дава момента тук и сега, от който единствено е възможно докосването до единната субстанция, която би ни довела до правилно и адекватно възприемане на реалността. Анулирането на едната от характеристиките на това съществуване /времето или пространството/ води до разтваряне в другата характеристика, и възприемане на реалността с полувинчатите свойства само на едното измерение или поне с преобладаващото възприемане на това само измерение.

Навлизайки в измерението на времето ние заставаме на остта /на линията/ на пространството и затова измерението „пространство” за нас почти не съществува. Всичко ни изглежда като изградено от линейността на времето и не чувстваме не намираме пространствените характеристики на съществуването. В „нормалното” ни ежедневие това става като възприемаме телата също преобладаващо посредством линейни характеристики. Те са дълги, високи, широки, големи и т.н. Макар, че трите измерения на пространството – което както твърдят физиците се определя от три вектора с общо начало ние възприемаме само повърхността на телата изразена с тези измерения. Пространството като измерение вътре или вън от тях ни се губи. Така светът става линеен, повърхностен и ограничен, защото половината от информацията за реалността ни се губи, ние не я възприемаме чрез сетивата, и я доизграждаме допълнително чрез връзки в тямото ни /ума, чувствата и жизнеността/ които са затвърдени от миналия опит /навика/ или се достигат через комбиниране на миналия опит във въображаемо бъдеще. Това прави света и всичко от което той е изграден плод на нашите илюзорни представи и минали нагласи. Нашата реакция към този свят не е адекватна и ние не сме отговорни към него /не му даваме отговор, не сме в отговор на необходимостта да сме/. Всички техники за медитация, които се практикуват, независимо от техния произход, школата, учението, учителя се опитват да възстановят това измерение /пространството/, което обикновено губим, когато сме в будно състояние. Ако това не се случва след известно време практикуване, значи трябва да пробвате с друга техника и с друг метод. С друг учител дори, ако този, при който сте не може да създаде друга техника, която да работи при вас.

Възтановяването на пространственото измерение във възприятията ни вкарва в този точно момент и на това точно място, което е момента на „прозрение” /сатори/. В този момент и на това място виждаме действителността такава, каквато е, независимо от името или украшенията, които ще и дадем след като сме я възприели и този момент е отминал.

Обратно на това в състояние на сън, ние възприемаме света преобладаващо като пространство. Изживяваме всички образи, чувства, емоции почти в един миг. Впечатленията, дори и най-ярките от тях по време на сън почти нямат продължителност. Те са като наслагани един върху друг образи и картини. Времето или изобщо не се възприема или е толкова частично и свободно, че е странно комбинирано и разхвърляно. Затова е трудно да подредим възприятията си на сън или те ни изглеждат объркани и странно съчетани, комбинирани, когато си ги спомняме след като се събудим. Именно затова техниките, които са насочени към практика по време на сън /съзнателно сънуване/ имат единственото предназначение да възстановят възприемането на времето в това състояние на тялото. Ако можем да подредим сънуването и той да протече свързано ще започнем да бъдем съзнателни в него. Така съществуването ни отново ще добие цялостност и ние ще започнем да възприемаме реалността по време на сънното състояние на тялото.

Съществуването ни има две страни на една и съща монета. Монетата е точно тук и точно сега, но от едната страна е будното състояние, от другата страна е сътоянието на сън. Възприемаме монетата като истинска и реална, само когато съществуват и двете и страни /например – от едната страна я веждаме, а от другата я докосваме/. Тази граница е тайдзи, а двете страни на монетата са ин и ян /състоянието на сън и будното състояние/. И от двете страни възприятието е полувинчато и заради това изкривено, илюзорно, неистинско и неадекватно. Само когато и двете съществуват, възприемаме реалността такава, каквота е.

Обикновено доближавайки се до границата това цялостно възприемане на съществуването става по-възможно. Когато превключваме обаче /преминаваме границата/ това става много бързо и изпускаме възможността да го направим. Сядаш да медитираш, правиш техниката, която са ти дали, успокояваш се и релаксираш... и заспиваш, минавайки от другата страна. Отново ставаш несъзнателен, само че в сънното си състояние.

Когато спиш и започваш да се събуждаш, прояснява се съзнанието ти, започваш да възприемаш с всичките си сетива .... и едно от тях те събужда. Шума от нещо, миризмата на закуската, студа или горещината те карат да започнеш да мислиш, да интерпретираш тези възприятия и да се събудиш, но отново да изпуснеш момента. Сега си несъзнателен в будното си състояние.

Тъй като тялото или телата преминават през две фази в съществуването си в този свят – действена и пасивна /будно състояние и сън/ Всяка една от тях е подходяща за практикуване за да можем да се научим да бъдем съзнателни /осъзнаващи, докосващи единната субстанция/ във всеки един момент или на всяко едно място. Обикновеното будното състояние на тялото е склонно да анулира характеристиката на пространството определяща света /проявен или не/, затова трябва да се научим да отключваме това измерение /пространстото/ в будно състояние на тялото. Това става чрез техниките, които водят до медитация в будно състояние. Обикновеното състояние на сън на тялото е склонно да анулира характеристиката за време на нашия свят, затова трябва да се научим да отключваме времето в състоянието на сън, за да може в него да се получи точката на съзнателност /докосване на единната субстанция/ която се случва в пресечната точка на време и пространство. Това състояние обикновено се определя от специалистите като „съзнателно сънуване”.

Достигането на точката на осъзнаване /пресичане на време и пространство/ е основното нещо и в двата подхода. Но те се прилагат в различно състояние, на тялото. Или накратко за докосване на единната субстанция или достигането на така нареченото „просветлено съзнание” следва да се научим съзнателно да проследяваме нишката на „времето” по време на сън, или да се научим съзнателно да наблюдаваме „пространството” в будно състояние на тялото. Загубването на едната от двете характеристики на света води до изживаването на света или съня като илюзорно явление. Истината за реалността, съществуваща тук и сега се изживява само при съществуването и на двете характеристики на нашето съществуване.

В началото, когато се докоснем до него, цялостното възприятие /или възприемането на цялостта/ на света може да ни стресне, да ни изненада, да ни вдъхнови, да ни разстрои и т.н. То носи различни впечатления и интрепретации в зависимост от проектираните очаквания, наслоените поучения, четените книги или разказите на някой друг... Но при всички положения обяснението, което бихме могли да дадем за това възприятие трябва да бъде преведено на „нормалния” език на света, т.е. винаги е непълно и неточно. Често си служим с противоречия и недоизказвания, търсим думи и дори си измисляме някакви понятия, които не говорят нищо на този, който ни слуша. С напредването на практиката, този проблясък на истинно възприятие може да се случва по-често или по-рядко. Да не се появява с години дори. Някакси нашата вяра в това възприятие вече е закрепена и ние продължаваме да го търсим вече съзнателно и нарочно. Дори разбираме, че колкото по упорито го търсим, толкова по-рядко ни се открива то. Така че започваме да възпитаваме себе си в този процес.

Всички предлагани от учителите и практикувани техники за „духовно усъвършенстване” предлагат развитието и опитност за достигане на тоталността на въдприятието в едно от двете направления. /Терминът в кавички е пълна глупост за мен, но го използвам от немай къде./

Едното - Постепенно се научаваме как да закрепим това единно възприятие върху остта на времето. Възприемайки света тотално от тази ос, ние се движим и възприемаме единствено измерението на пространството. Времето става безкрайно и не съществува, защото ние се намираме върху неговата ос. Тогава възприемаме пространството едновременно и постоянно, без начало и без край, сега. Сега е винаги. Можем да изследваме неговите свойства, характеристики и възможности, така че да можем да го използваме максимално.

И второто - Научаваме се че можем да застанем /да поставим своите възприятия/ с цялото си същество, тотално върху остта на пространството. Заставайки на неговата ос, пространството вече не съществува. Единствено времето е един безконечен поток, протичане, процес. Ограниченията на пространството не съществуват, така че всяко тук е навсякъде. Безкраен кръговрат и промяна, която става във всеки един момент. Тук и там не съществуват, Изследвайки пространството ние можем да изучаваме неговите възможности и свойства, така че да можем да го използваме максимално.

Разкривайки и потъвайки точно в този момент и точно на това място /тук и сега/ можем да усвоим въможностите за моделиране на света и нашето съществуване. Съвпадането на двете измерения водят до тоталността на преминаването отвъд тях. Илизаме на пътя, който представлява границата между ин и ян /тайдзи/.

Когато се редуват преминаването от едното в другото, почти не забелязваме границата. Преминаваме бързо като премигване на очите, на което обикновено не обръщаме внимание докато гледаме света. За да я забележим и да разберем, че съществува границата, трябва много внимателно и тихо да се приближим към товя място на разделяне. Когато сме внимателни можем да започнем да забелязваме границата, дори да се закрепим за малко върху нея и да погледнем по посока на нейното продължение. Вниманието е фино като да се движиш по ръба на бръснач. Но постепено равновесието и вниманието укрепват. Също когато се учиш д акараш колело. Научаваш се да въртиш педалите и колелата на велосипеда, но да следваш пътя. И след това карането на колелото не е трудно. То попива в теб и се превръща в твоето същество. Нищо, което преди това си познавал не би могло да го опише, дори и да се опитва да загатне за него. Но направлението е съвсем различно. Поел си в друга посока – по пътя. Нито от ляво, нито от дясно на колелото. И естествено в началото забиваш в трънака отстрани. Прескачаме от едната после от другата страна, но за да стоиш на пътя трябва да завиеш рязко, под деветдест градуса, да погледнеш, да възприемеш друга посока.

Когато останем на границата в този момент и на това място, поддържайки идно фино равновесие, можем да разширим истинното възприемане на реалността. Това става все едно да търсим пътя лутайки се из гората. Първо, попадаме на следа, стъпките едва се различават. Опитваме се да ги следваме и ги оцелваме от време на време, но все по сигурно. Тези моменти постепенно се сливат и отделни стъпки се превръщат в пътека, след това пътя се разширява, като накрая дори е асфалтиран и има по шест автомобилни платна само в едната посока.

Когато прескачаме границата и изпускаме момента ни се струва адски трудно да се закрепим. След време започваме да я следваме и дори да оставаме върху нея за известно време. Когато се превърне на пътека вече следването не представлява проблем, а когато застанеш върху китайската стена, следването на границата е като голям път, по който могат да се разминат ездачи на кон.

За всички въпроси, които бихте задали, използвайте e-mail: xuangui@dir.bg.

2011 Валери Иванов


1 човек харесва това


0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход