Варна – Триград и обратно

Варна – Триград и обратно

/ едно пътуване на STORMBRINGERS MCC, Варна /

Когато мотоклуб STORMBRINGERS Варна тръгват на път за повече от два дена е сигурно само едно – ще има бури и щормове през целия преход или поне през половината. С това сме свикнали и това търсим. Ние сме единствения мото клуб, който се вре в най-гадните бури, пори проливните дъждове с усмивка и вее кожи под светкавиците; нещо повече ние предизвикваме тези сили.

Нямаме напудрени дъждобрани за по сто евра, нямаме термоблузки и жакетчета. Само кожите ни с нашия знак върху тях. Кристални рок-гамени, добродушни дебеланковци и злояди младоци, безумни деца на времето си -

Ние!

Бяхме решили - съвсем в наш стил - по време на пътуването да ядем каквото си хванем, да пием вода от потоците и да живеем като Божи птиченца / по-конкретно – Божи гарванчета /. Но с този апетит и поради някои скорошни съдебни забрани поограничихме оръжията и решихме кротко да сърбаме чорбици в крайпътните дупчици.

Дълго чаканото тръгване.

Вторник, 8.00 ч., Варна, поемам към Лукойл-а на магистралата за София, би трябвало да се съберем пет чопъра тип „яки меченца”. А дори още не сме решили откъде ще се минава и кой проход ще хващаме. Това ми напомня случая от миналатото лято, когато пак подобна група братлета бяхме излезли да покараме и чак край Търговище някой се сети да попита водача къде отиваме всъщност, а той / легендарният Жоро-Моторо / спокойно отвърна:”На белоградчишките скали, естествено, нали бяхме говорили веднъж през зимата.” Може и да бяхме говорили, но никой не помнеше , все пак продължихме, че и стигнахме, че и разгледахме онези ми ти красоти.

Така че да живее България, момчета – люлката на културите, нашата майка свята!

Ден Първи: Варна – Шипка - Пазарджик, село Памидово.

Пристигнах най-рано от всички, взех си кафе и сяднах на бордюра, загледан влюбено в мотора си. Не след дълго се появи и изрядният рокер Иван / сн. / - тематично облечен и накичен с всички необходими железа на кожен фон. Като същински вълк единак той се помота малко около мен ръмжейки и накрая реши да тръгне напред, защото не го свъртало. Един по един пристигнаха и останалите от групата / сн. /. Без да бързаме тръгнахме в посока Търново с надеждата, че Шипченския прохеод е облекчен откъм големи товарни коли и през него ще се пътува по-леко / не стана точно така, но затова после /.

През Мадарския конник минахме почти ритуално – за да отдадем почит на Първия рокер издълбан там на скалата.

На ОМВ Търговище спряхме за още по едно кафе / сн. /. Както ни беше обещал, там ни чакаше Иван. За съжаление сериозен проблем в работата го накара да се върне във Варна и той направи своето пътешествие след две седмици, но минавайки по същия маршрут, което ни напомни хилядагодишната рокерска поговорка: “Умиране има – отърване няма.”

Продължихме.

Бяхме решили нощувката ни да бъде в село Памидово, Пазарджишко, при Петьо – наше момче и брат на водача ни. Още повече, че селцето се намираше в посока Велинград, което ни устройваше.

Да ама стигнахме до там с накуцвания и припълзявания.

Малко преди Търново на единия V-Max му се скапа “плочката”. Моторетката изгасна трайно и групата глътна вода. Побутахме малко едрото “животно”, поизпотихме се и накрая взехме, че го измислихме. Тук ни помогнаха добрите моторджийски практики – смяна на акумулатора с този на другия V-Max и газ до Търново, където с механиците си ни помогна Краси от Макея Моторс / Господ здраве да ти дава! Благодарим ти, Краси! / / сн. / През почивката ние основно лежахме по пейките пред някакъв блок и си бъркахме в носовете / сн. /, докато неговите момчета работиха по мотора / сн./. Смяна на “плочката” и – посока Габрово за обяд / сн. /. Да ама там изгоря и тази плочка и след бърз разговор с Краси / сн./ поръчахме нова, вече оргинална, от София. До тогава по изпитаната схема:

- бутаме известно време “животното” из града за радост на населението;

- получаваме видение и сменяме акумулаторите;

- запотени зяпаме с празни погледи.

Групата съвсем оредя / останахме три мотора, Ники се върна в Търново да си чака „плочката” /. Проходът наистина беше облекчен и нямаше тирове. Движехме се бързо, но на превала ни чакаше кошмарна изненада – другата половина на прохода беше затворена и ни отбиваха през Бузлуджа. Да минеш през този участък с ендуро-турист би било дори забавно, но да се повлечеш с триста килограма железа напряко през планината, беше меко казано тъпо. Пътят е дупка до дупка, тесен и необезопасен. И когато за капак някой болен изрод с джип ти се залепи отзад и тръгне да те натиска, примигвайки с фаровете си, направо ти завират л-та.

С раздрънкани мозъци и потреперващи ръце най-накрая слязохме на подбалканския път и без да помним как се оказахме на трасето Карлово – Пловдив / сн. /. “Трасе”, защото пътят е нов, прекрасен и изключително удобен за самоубийците с пластмасовите мотори. Такива ни изпревариха няколко с над 200 или с над 300, трудно е да се каже, а и няма значение.

В Памидово хората ни посрещнаха като руски освободители / сн. /, но ние бяхме каталясали / най-вече от бутането в жегата и от дундуркането из балканските дупки /, та вяло позабърсахме моторите, хапнахме и бързо си легнахме.

Ден Втори: Село Памидово – Велинград – Цигов чарк – Батак – Цигов чарк.

Тръгнахме отново по-спокойно. Този път преходът щеше да е кратък, макар и само в планински условия.

Ето ни за кафенце на Клептуза. / сн. /

Велинград е може би населеното място с най-много павирани улици в страната. Пак ни се разбълникаха мозъците. Подскачахме и се мятахме върху седалките през целия път из града.

За да е пълна радостта объркахме пътя и се набутахме в някакви пингвински села, където се правеха, че трудно разбират български. За протокола: Към тези продажници – “Вземайте се в ръце, да не ви вземем ние в нашите!” И за протокола: Към псевдобългарските ни политици и преди и сега - “Мамка ви мръсна, предателска!!!”

Но стига нерви за днес.

Докато преброим до три, дори до две и половина бяхме в Цигов чарк и сърбахме рибена чорбица край язовир Батак – то едни отблясъци, една природа, едно съвършество... Тук имахме планирана явка с лелята на Жоро - с безподобната, безапелационна и безстрашна леля Ставрида. На тези, които ще предположат, че името на жената идва от “стафида” или “скарида” ще кажем, че бъркат кардинално и че името е с древен старогръцки произход / сн./.

Но защо използвахме тези характеристики, за да оприличим горката жена? “Безподобна” – защото никой подобно на нея не би приел лесно петима рокери / до вечерта към нас се присъединиха Петьо и Никито с вече oправения V_Max / сн./ /, пък били и някакви роднини. „Безапелационна”, защото ни влезе в тона и до вечерта бяхме кротки като агънца. И “безстрашна”, защото единия от нас спа в къщата й, дори в съседната стая, без да запали всичко и да се махне от тоя свят / както, впрочем, му се иска постоянно /.

Да, леля ни Ставрида беше добричка с нас, въпреки тежкото нервно разстройство, което оставихме у нея и у по-близките й съседи. За да може бедната женица да посвикне с мисълта какво я е сполетяло в наше лице отскочихме до Батак за обяд. Както всичко, което STORMBRINGERS-ите вършат, така и храненето води околните и самите тях до травми най-вече психически. Одобрителните примлясквания и отревистото подвикване на персонала, системните удари по масата в прилив на нежна гурме-радост, възхитата от заобикалящата ни простота / в смисъл “простичка красота”, а не “простотия”/ водят човеците от нашия мотоклуб по объркания им и неравен път напред.

След обилния обяд решихме да храносмелим по най-смисления за нас начин – бръмчейки с машините си около язовира. На язовирната стена си сапретнахме кратка фотосесия / сн./ и поехме към леля ни Ставрида да й вгорчим деня окончателно. Жената кротко ни прави салати, сипва ракии, обеща ни макарони за сутринта. Накрая си прочете молитвите и падна в боя, заспивайки непробудно. А ние – млади не, но пък запазени рунтави самци – се оказахме безпризорни и все още жадни в близката механа. Тогава дойдоха и другите две браточки / сн./. Поръчахме яките мезета и яростните ракии и я отпочнахме...

Ден Трети: Цигов чарк – Доспат – Триград – Широка Лъка – Чепеларе – Пловдив – Калофер.

6.20 ч. Цигов чарк.

Бесен лумва изгревът над язовира. В хрома топло грее отразеното зарево.

Приказка.

Изпънат по “чаркови” на терасата на леля ни Ставрида съм зяпнал прехласнат изтока. Примигвам и мълча, сякаш това е последната минута от живота ми. И съм щастлив. До мен добродушно бълбука тенджерата с юфката. Хубав е рокерския живот – напълно безотговорен..., исках да кажа: свободен и независим; в пълна хармония с околните неща. В този момент излиза леля Ставрида, съзира ми косматия задник и заключава:”По-добре се наметни с нещо, че нито си Брад Пит, нито на Брад Пит брат му.” Все ще се намери някой да ти ореже свободите.

Групата се излюпва постепенно от палатките / сн./ и сядаме да опитаме юфката. Хубава юфка на фона на хубав планински пейзаж. Брех! / сн. / Понякога – много рядко и най-неочаквано – Бог разкъсва тялото ти, излиза из теб и сяда да помълчите заедно, смаяни от заобикалящата ни красота и от уханията й. Ето това е за нас Пътя и смисъла да го изминеш с мотоциклет.

Цигов чарк – Доспат. Легендарни пейзажи, ама пътя е като за трактористи. Дупки и пак дупки... и як, студен дъжд на превала / сн. / В Доспат пристигнахме мокри и увяхнали / сн. /. После Триград – претъпкано от мераклии туристи. За щастие местните знаят, че живеят на крачка от рая и си ценят този факт. Особено голяма навалица имаше за пещерата “Дяволското гърло”, където чакането да влезеш нямаше да е под 3 часа. И с едни сергии из този тесен път – едвам се промушваш между тях и бягащите наоколо деца. Пропуснахме да я разгледаме – може ни друг път – и продължихме към Широка Лъка.

Обичам Широка Лъка.

Сяднахме да обядваме – пататници, бири и други „скромни” глезотии. / сн./ В това време ни застигна и дъждът. С усмивка под мустак /, защото може ли STORMBRINGERS-и без дъжд! / продължихме към Чепеларе. Минахме на скорост през депресиращото бетонно гето, където някакви нещастници си мислеха, че почиват – Пампорово – и се залюшкахме по криволичещия път към Пловдив.

След няколко часа дъжд, той вече беше проникнал навсякъде в нас и решихме да се разминем с палатките тази вечер, като продължим до Калофер. Не че имахме да вършим нещо важно там, просто никога не бяхме ходили. Малко преди да пристигнем дъждът утихна и грейна слънце. Разгеле! – влязохме в малкото градче дори поизсъхнали.

Намерихме стаи за нощувка в реставрирана възрожденска къща на самия център / сн./. За съжаление стопанката се оказа алчна и демонична натура / както разбрахме по-късно, когато без никаква предварителна уговорка ни поиска и по 5 лева на мотор задето са били в двора й през нощта /сн./.

Разходихме се и цъфнахме щастливи в близката механа.

Последна вечер.

Пийвахме биричка и си спомняхме изминалите дни / сн./ - безкрайните завои, коравите дъждове, божествената природа, страхотното каране; или как бутахме изтъпели единия мотор, или как Ники кара известно време прав с отворен цип на панталона, за да си изсуши долните гащи след поредния порой или просто да охлади подсечените си гениталии; колко братски си поживяхме само... Така де, пийнахме добре нея вечер.

Ден Четвърти: Калофер – Вонеща вода – Трявна – В.Търново – Варна

Сутринта на по чашка кисело мляко се опитахме да си припомним имената / сн./.

До предела на „Прохода на Републиката” карахме яко. Там спирка пак за кисело мляко и към отбивката за Трявна през Вонеща вода. Но преди това няколко думи за този проход. Както знаете този проход официално е затворен, защото бил “много разбит и не отговарял на стандартите”. Това е пълна лъжа. Как път като Шипка – Бузлуджа – село Шипка може да отговаря на стандартите след като е изключително опасен и тотално разбит, а перфектния „Проход на Републиката” ще е затворен, въпреки че е гладък като бебешко дупе. Парадокс, а? Ето го и възможният отговор: От колеги мотористи разбрахме, че този проход с малки прекъсвания принципно е затворен вече 15 години, за да могат необезпокоявани турските тирове да прекарват от там дрогата си за Европа. Именцето на тариката политик и още консултант на горната далавера, дето от София прави “чадъра”, ви е ясно на всички. И действително основния поток от турски тирове са движи по този проход, въпреки, че е затворен със съдебна заповед / ? /, българските превозни средства не са много, защото “проблемът с разбития проход” се озвучи силно в медиите и хората избягват да минават оттам.

Отново за протокола: Към псевдобългарските ни политици:”Мамка ви мръсна, предателска!!!”

Криволичещ из тревненския балкан пътят е много красив и си струва да го минеш бавно и просто да дишаш. В Трявна – обяд. Сачове и други гевезелъци, като за последно / сн./. Не споменах, че Жоро по време на разточителните ни похапвания обикновено смучи клечка за зъби и се мотка наоколо, но той толкова и яде – една клечка на обяд, една за вечеря и е готов / сн./.

Няма време за разходки из красивата Трявна, бързаме към Варна. На Шереметя ни чака един от основателите на STORMBRINGERS MCC Краси / Саламчо /, дошъл до там просто да ни посрещне. Прегръщаме го и се изтрелваме по пътя. След Търговище ни удари страшна буря - с градушка и всичко останало, както си му е реда, и ни плющя на почивки чак до Варна. Намокриха ни се и вътрешностите. Егати прибирането!

Да, ама жена ми ме чакаше по-навъсена и от бурята навън.

И слава Богу! – защото както казва един от оснавателите на STORMBRINGERS MCC:”Може и нищо да не помня, но щом жена ми ме посрещне сърдита, значи съм си искарал добре.”

Времетраене – 4 дена

Изминати километри – 1 380 км

Пари за гориво – приблизително по 180 лв. на мотор

Други разходи / храна, нощувки / - около 150 лв.

Кондиция – отслабнах с 4 кг.

Кр




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход