За този блог

море и мька

Публикации в този блог

boro03

Утрото се познавало от вечерта...

Когато малкият Нострадамус се прибирал с одрани колене и възбудено питал "Мамо, мамо, какво има за вечеря?!", изнервената от късното Средновековие Нострадамова майчица, яростно крещяла: "Ти ли не знаеш, гад мръсна?! Ти ли не знаеш? !!!"

boro03

Със съжаление трябва да напиша НЕ. И това явление засяга всички хора, без изключение, защото всички сме израсли под влиянието на гигантската мисъл-форма, че съществува проверената и доказана истина. И тази истина може само да се повтаря и не подлежи на съмнение, т.е. хората боравят с установени мисловни шаблони, които им създават илюзията, че мислят. Разбира се, кой луд ще си признае, че е луд. И от всички хора единици са тия, които осъзнават сериозността на проблема. 90% от хората живеят под девиза: "Така правят другите хора - следователно това е правилно" - важното е да не са по-долу от някакво средно ниво. Колко хора се замислят, че такова поведение прилича повече на поведение на машина, на робот или както пиша понякога - на зомби. Масовата мисъл-форма, че да подражаваш на преобладаващото мнозинство е гаранция, че постъпваш правилно, изпразва главите на хората от какъвто и да е опит за критична оценка и стремеж за усъвършенстване. Благодарение на тази умствена леност, действа ефективно рекламата, политическите и религиозните внушения. Естествено, всеки един от нас, в някакъв момент от живота си, излиза извън рамките на установеното или е новатор и творец в професията си, но това съвсем не е достатъчно да влезе в категорията "мислещ човек", защото преобладаващата част от ежедневието му минава по навик, по инерция. Тук на това място шаблона изисква да бъда обвинен в подстрекаване към анархия и разрушаване на установения обществен ред. Това, което си позволявам да твърдя е, че ако хората по-често подлагаха на съмнение общоприетите истини, еволюцията им щеше да се ускори многократно. За да не изглеждат голословни твърденията ми, ще разгледам един пример от ежедневието, който може да покаже колко сериозен е въпроса при отсъствието на мислене.

Става въпрос за съвременната медицина - много малко хора се замислят върху факта, че новите и модерни лечебни методи и лекарства стават все повече и все по-силни, а здравите хора все по-малко. На практика, здравите хора са точно толкова, колкото и мислещите.

През вековете се е наложила практиката, тези които лекуват болните, да не са заинтересувани от тяхното излекуване, защото здравия човек не плаща. Така е изградена масовата мисъл-форма, че някой друг трябва да се грижи за нашето здраве, а не всеки сам да се грижи за проблемите на тялото си чрез здравословен начин на живот, чрез разума си - установяване и волево премахване на причините за проблема. Тази дълбоко втълпена нагласа, че има специалисти, които много по-добре знаят, какви са нашите проблеми и само те могат да ни освободят от тях, е типичен пример за отсъствието на мислене и показва поведението ни на зомбита. Всеки може да си представи или да наблюдава, колко много хора посягат ежедневно към лекарствата - това признак на мислене ли е? Забележете, двигателя, който създава новите лекарства, не е тяхната ефективност, т.е. здравето на човека, а печалбата, която носят. Т.е. новото и модерно (разбирай носещо печалби) лекарството трябва да отговаря на две основни изисквания: да носи бързо, но краткотрайно облекчение и да има колкото се може по-малко вредни ефекти, за да е колкото се може по-дълго време печелившо. Много действително ефективни лекарства изчезнаха от аптеките, защото не отговарят на обезателното условие да носят печалби. Други нови и стари, но действително ефективни лечебни методи, не могат да намерят своето място отново по същата причина - отсъствието на мислене и търсенето на гарантираната истина. Забележете, само при рекламите всичко е гарантирано. Да рекламираш лекарства е толкова престъпно, колкото да рекламираш цигари, алкохол и наркотици - внушението за съществуването на вълшебното хапче обезсмисля природосъобразния живот. На тази маркетингова политика се подчинява една огромна в световен мащаб индустрия, чиито годишни печалби надвишават 700 милиарда долара - как може да има здрави хора, учудващо е, че все още има живи хора. Обърнете внимание, че аптеките по улиците са повече от хранителните магазини. Това нищо ли не ви говори, но нали трябва да се мисли и то в разрез с общоприетото… Допускате ли, че ако хората се замисляха по тези въпроси, всичко това (и още много друго), ще е реалност?

Друг пример за зомбиране на хората е диктатурата на капитала. Наблюдавайте и опитайте да осъзнаете какво е влиянието на парите върху поведението на хората. Колко са тези, които са действително безразлични към парите и материалните блага. Много хора все още си спомнят, как комунистическите партии ни промиваха мозъците. Но тогава доста хора осъзнаваха, че това е манипулация на съзнанието и това осъзнаване ги предпазваше от пълното им роботизиране. А нима сега парите не владеят по същия начин съзнанието на хората от целия свят, за осъществяването на това зомбиране не работят ли с пълна пара зомбираните медии, политици, изобщо цялата интелигенция. Нима хората не са едни автомати за печелене на пари? Колко хора смятат, че смисълът на живота им се определя от парите? Колко духовно ориентирани хора смятат, че парите са най-важното нещо (или почти)?

Когато един човек излезе от привичното, от установените правила, той не знае какво да прави и блокира също като компютър, попаднал в ситуация, която не е предвидена в програмата. Такъв човек се чувства нещастен в този момент, онеправдан. Има хора, които по силата на служебните си задължения, са длъжни да намират решения в такива извънредни ситуации. Но колко са истински мислещите хора, които търсят и намират нестандартни решения постоянно. Преобладаващото мнозинство попаднали в такава ситуация, търсят някой друг да им реши проблема - началник, приятел или просто човек, който знаят, че може да им помогне. Когато един влак напусне установените релси, това се смята за катастрофа. Осъзнайте, колко пъти сте имали усещането за катастрофа, когато не знаете как да постъпите и различните съвети за решаване на проблема никак не ви удовлетворяват по най-различни причини.

boro03

Надявам се, че е ясно - абсолютните категории не съществуват в действителността или както гласи поговорката: „И най-умния си е малко прост”. В същото време, човек, който мисли 10 – 20 % от времето си и то само за да решава дребните си битови или на местоработата проблеми, а през останалото време се ръководи от принципа: „така правят другите”, би било пресилено да се нарече мислещ човек. Това е типично стадния инстинкт при животните обединени в рояк, ято, стадо. При хората това явление се нарича тълпа. Същевременно и най-мислещите хора, т.е. хора мислещи нестандартно (забележете, че стандартно мислещи няма – просто те изпълняват безкритично някаква програма, приета пасивно от мнозинството), не мислят повече от 60 – 70% от времето си, през останалото време се присъединяват към тълпата. Някой, който се страхува от неизвестността на промяната, ще се вкопчи в положителната страна на традициите. Но не мислите ли, че твърде много инерция в мисленето се е натрупала през хилядолетията? А без нестандартно мислене няма еволюция. Тъкмо сега е настанало време да почистим съзнанието си от натрупаните боклуци.

Причините, които обуславят човешкото поведение са хиляди, но нашето съзнание засега не може да обработва едновременно толкова много променливи. Затова ще се спра само на някои – според мен, решаващите.

За целта ще се възползвам от категоризацията на един много известен психолог-философ, но не си спомням дали точно тези термини е използвал. Смисълът е следния: хората се делят на четири категории: незнаещи-неможещи; незнаещи-можещи; знаещи-неможещи и знаещи-можещи. Трябва веднага да подчертая, че това деление е много условно и е с цел за изясняване на процесите – в действителността нещата са много по-сложни и преплетени и реално няма такова разслояване между хората.

След като всичко съществуващо е енергия, естествено енергията определя и поведението на хората. Намиращите се в началото на човешката еволюция са с минимални енергийни натрупвания и затова те се чувстват под натиска на индивидите с по-мощна енергия. На тях им липсва и натрупания житейски опит – те са пасивни и неуверени. Това е категорията незнаещи-неможещи. При тях мисленето е минимално, водещи са емоциите.

Когато енергията на индивида се повиши многократно, той става много по-активен, неувереността му се заглушава от амбициите, започва бързо да трупа жизнен опит, но такъв осезателно му липсва и затова поведението му е по-скоро авантюристично, доминирано от емоциите. В нашето ежедневие това са всички амбициозни хора: бизнесмени, политици, вождове и ръководители от всякакъв калибър, криминални типове и авантюристи. Те малко се различават помежду си и ги движи идеята да докажат, че са по- и най-, без значение в каква област. Това е категорията незнаещи-можещи.

Активността на незнаещи-можещите води до натиск върху пасивните незнаещи-неможещи, което от една страна ускорява тяхната промяна, но поради недооценяването на собствената уникалност води до тяхното ускорено зомбиране.

Доколкото средствата за масова информация са престижни институции именно поради своята масовост, то към тях се стремят хора от тълпата (от незнаещи-можещите), които се стремят да узаконят принципите на тълпата. В този смисъл СМИ са деструктивни защото целево пречат на еволюцията на тълпата и я зомбират.

Когато в продължение на доста животи се натрупа повече жизнен опит индивида започва постепенно да се уравновесява, появяват се такива задръжки известни като морал и съвест. Започват да се задоволяват с това, което има и не смята, че материалните богатства са признак на способности. Поради натрупания опит има и доста способности. Индивида е в много по-голяма степен независим от енергийния натиск на другите и започва да мисли самостоятелно. Това е категорията знаещи-неможещи. Поради своя опит те са много по-рядко склонни към необмислени постъпки, но разбира се, се влияят от ценностите в обществото. Затова понякога се опитват да бъдат бизнесмени, работници в СМИ или политици, но бързо са отвратени от закона на джунглата, който движи незнаещи-можещите. Преобладаващо са в интелигенцията, като творци или учени, но това не означава, че всички интелигенти или творци са в тази категория.

Четвъртата категория знаещи-можещи е много малобройна, затова за тези хора се знае много малко (защото тълпата унищожава тези, които се различават прекалено много и не са част от нея), но много зависи от тях.

От тълпата изпадат така наречените аутсайдери (те могат да бъдат от всички категории), които под въздействието на алкохол или наркотици губят интерес към ценностите на тълпата и престават да се влияят от нейния натиск.

Основна причина за влиянието на колективната мисъл или както понякога я определям като гигантската мисъл-форма, е индивидуалната защита на всеки един човек. Тя се намира в аурата на човека и тези, които виждат аурата я оприличават на мрежа, която обгръща индивидуалната аура. Но тази мрежа рядко е цялостна – в повечето случаи тя е в зачатъчен вид или е много разпокъсана. Колкото по-неоформена е защитната мрежа, толкова по-голям е натиска на колективната мисъл и толкова по-слабо е нестандартното мислене. Мрежата се изгражда с хармонични мисли и начин на живот.

Натиска на тълпата (обществото) върху всеки един човек да не бъде различен, а да бъде като всички, подтиска индивида и ако той не е достатъчно гъвкав да се приспособи и прикрие, психическият дискомфорт води до конфронтация с тълпата и създава затворници, алкохолици и наркомани.

Това хората да се делят на нестандартни и тълпа зависи единствено от съзнателната съпротива на натиска на колективната мисъл, а не само от степента на неговото развитие. Доколкото този проблем зависи от съзнанието, можем да разграничим два вида хора: такива, които силно се съобразяват с общественото мнение и такива, които се съобразяват, колкото да не влизат в прекалено силна конфронтация с тълпата.

Нестандартните хора са психически много по-уравновесени, защото правят това, което им се иска да правят без да се съобразяват с нищо, докато хората от тълпата се чувстват постоянно под нечий натиск, преследват ги различни страхове, депресии и недоволства.

Човекът от тълпата се страхува да остане насаме с себе си - страхува се да разсъждава, скучае сам, страхува се да е сам. Никога не чувства липсата на разсъждения, на размисъл - обаче остро чувства липсата на емоции в ежедневието си, които се опитва да компенсира като се бунтува срещу приетото от тълпата като ограничения или руши буквално материални ценности, или ако има прекалено много задръжки намира необходимите емоции в безкрайните сериали или в подобната литература.

Човека от тълпата не се замисля (не мисли) правилно ли е или неправилно (полезно ли е или не е полезно) е това, което правят повечето хора. Това, че хората не мислят личи най-вече по поведението им: те не се стремят да бъдат уникални, каквито са, а се опитват да подражават на другите, да се правят на това, което не са - стадния инстинкт на животните.

Човекът от тълпата често иска да се отличава от нея, като освен в поведението, често използва ярко или необичайно облекло или други промени във външния вид. Тези, които действително се различават от тълпата, не се различават по външния си вид, а по вътрешното си духовно съдържание.

Показател, че един човек започва да се измъква от влиянието на тълпата е, че все по-малко се интересува от мнението на хората за него, т.е. той престава да играе някаква желана роля за пред хората и не се интересува доколко хората са повярвали на превъплъщението му, защото вече е истинския.

Колкото по-голяма търпимост има към различните хора, толкова обществото е по-малко тълпа - т.е. индивидите в нея са в по-малка степен програмирани, по-малко фанатизирани.

boro03

Лято, суша, жега, време за мотори. Този път тръг¬ваме в ранна съботна сутрин в преследване на прохладата. Накъде? Решили сме да видим малко от Искърското дефиле, но там, където вече не е съвсем дефиле - в района на Карлуково. Не бързайте да правите асо¬циации с известното в цяла Бълга¬рия психиатрично заведение. Въпреки че ни мина мисълта да си направим резервации. Ами то луд¬ницата, в която живеем, рано или късно ще ни доведе дотам, та поне да сме създали контакти. Засега идеята е да разгледаме една от най-известните пещери в Карстовия район - Проходна. Глътнали сме на един дъх магистралата до Ябланица (нали си знаете, внимателно след тунела Правешки ханове...) и поемаме вляво през Златна Панега Към Луковит. За Карлуково може да се отклоните още в първото село - Румянцево, но ако още не сте се концентрирали след наситения мутро-барок на селските прогимназии преди него, не се притес¬нявайте. Разклона вляво след чаршията на следващото - Петревене, също върши работа. От там до Карлуково са 8 км. Не влизате в селото, а продължавате в посока Луковит. Около километър-два след селото бъдете внимателни. След "S"-образен завой ще забележите вдясно черен път (пещерата е точно под електрическия далекопровод), който ще ви доведе до широката поляна пред входа на пещерата. Знам, че ви се иска да имаше поне една табела, но по-добре не разчитайте - днеска има, утре няма... На импровизирания паркинг забелязваме няколко коли, съответния брой палатки и все още леко димящ лагерен огън. Явно сме подранили, защо¬то една рошава глава наднича между процепа на зелената палатка и успокоена от миролюбивия ни вид продължава лечебния сън. Ние разопаковаме екипите и бързаме да се потопим в сянката на скалите. Рано е, но още от сега припича. Сли¬заме по добре поддържаните дървени стъпала и се озоваваме в друг свят. Намираме се в най-дългия пещерен тунел в Бъл¬гария. Разстоянието от единия до другия край е 262 м. Осветление не ви е нужно. От тавана на централната част във вас са се вперили две очи, през които наднича синьото небе. Гледката . е внушителна. В следствие на ерозията водата е прояла два почти симетрични отвора - "Окната" или "Очите на Бога". Култовото място е оценено от много филмови продукции, включително и "Време разделно". От време на време се ползват за тренировки по спускане с рапел, а от големия вход ентусиасти дори скачат с бънджи. Стана дума за вход, в тази пеще¬ра те са два и от прохода, образуван между тях, идва и името й. Ние сме през "Малкия", с височина на свода 35 м, а от другия край през "Големия" (45 м) малка пътечка ще ви заведе до Националния пещерен дом "Петър Трантеев". Той е направен в процеп на скали¬те над реката и е с формата на прилеп. А гледката към реката е фантастична. Личи си, че домът е бил свидетел на много по-добри времена. Сега е запуснат и опреде¬лението "национален" като че ли напълно съответства на състоя¬нието на националността. Жалко. Връщаме се при моторите и тихо, за да не развалим обедния сън на лагеруващите, се изнасяме към пътя. Време бол, решаваме да се разхладим около Крушенските водопади. Излизаме напряко до Луковит, поемаме към Долни Дъбник, заобикаляме Плевен от северната му страна и по пътя за Русе стигаме до Обнова. Завиваме вдясно към Летница и след още 8 км стигаме до с. Крушуна. Ходили сме неколкократно до там, но с всяко ново посещение ги преоткриваме и изпълват душата ни с възхищение Към Майката природа. Уникалните със своята красота водопади се намират в местност, наречена "Маарата", а непосред¬ствено над тях е и пещерата, от която извира едноименната река. Именно нейните води се изливат през високия 15 м водопад, който привлича десетки посетители, осо¬бено в горещите летни дни. До него се стига по изградена и добре поддържана еко-пътека. Гледката, която заварваме още в начало на пътеката, не е особено красива -десетки коли безразборно са спрели около пътя и по околните поляни. Купища прегрял народ се опитва да се скрие на хладно под сенките или нагъва сандвичи на импровизирани пикници, непосредствено между гумите на автомобилите. Пейзажът се допълва от десетина дървени бараки, обвити в задушлив пушек с миризма на кебапчета. Опитваме се да преминем възможно най-бързо през този етап, макар да се налага да оставим моторите на същото място. Началото на еко-пътеката е обозначено с барие¬ра, зад която не се допускат каквито и да било моторизирани маши¬ни. Това е съвсем логично, защото пътят до каскадата от водопади е изключително тесен, на места стъпалообразен, а на други преминава по тесни въжени мостчета, непосредствено над красивите Карстови басейни. Необходимо е да добавим, че, за да ви допуснат зад споменатата бариера, се заплаща вход 1 лев. Питаме човека, скрит в малко павилионче до бариерата, за какво е тази такса. Не защото ни липсва патрио¬тизъм или не бихме дали някой и друг лев за опаз¬ването на хубавата ни природа, но ни е странно някак си, общината (а може и да не е тя) да поиска от теб такса, за да видиш една чисто природ¬на забележителност. Отговорът е - за да се чисти след туристите! Съгласяваме се, след определен тип "неделни туристи" наистина трябва да се почиства, защото истинските такива не оставят своите "следи" в природата. Гледката на красивите водни каскади обаче, бързо ни разсейва от мрачните мисли. Районът е изключително живописен и представлява каскада от водопади, прагове и басейни, а варовиковите скали променят цвета на водата, като го правят много светло синьо-зелен. Името на селото, а оттам и на водопадите - Крушуна, идва от вид сокол, наречен "Коршун". Красотата на мястото трудно подлежи на описание и е най-добре човек да го види с очите си. Постепенно пътеката се изкачва над водопадите, до висок скален масив, изпод който извира река Маарата. След това можете да се върнете обратно по същия път, покрай водопадите или да продължите по еко-пътеката, която с плавен завой се спуска отново към входа на местността. Яхваме моторите и поемаме по обратния път към Александрово, а от там - към Ловеч. Вляво се намира отклонението за с. Деветаки и известната Деветашка пещера, но засега ги отминаваме - пред нас е Ловеч. Непосредствено в центъра на града се намира уникалният покрит мост на Кольо Фичето. От там тръгва и пътят към архитектурно-историческия резерват "Вароша", над който се изди¬гат Ловешката крепост и паметникът на Васил Левски. Редом с музеите и галериите, Вароша предлага и приятни семейни хотели с автентична архитектура и уютни механи. Не успяхме да устоим на прохладните сенки и се намърдахме около масата при "При войводите", за да опитаме част от гастрономичните традиции на региона. Така се бяхме заплеснали с вкусотиите, че не разбрахме кога е станало 6 часа. Нищо. През лятото денят е голям. Това беше второто условие, което предопредели останала¬та част от маршрута. Идеята беше да се върнем през Троян, Беклемето и подбалканския път, но поради закъснението и ремонтите след Гълъбец, удоволствието от точно тези планински завои ще оставим за по-нататък. Сега изминахме 15-те километра до главния път София - Варна, завих¬ме надясно и още преди да се стъмни, прибрахме машините в гаража. Най-после дойде време и ние да разхладим с по една-две бири. Че то, уж не карахме кой знае колко – (под 400 км), но жегата си казва своето.

boro03

Пътят на костите

Приятели,

има дни, месеци, дори години в нашия живот, от които не помним нищо. Изживели сме ги като насън – задъхано, забързано, безмислено. Докато една сутрин не се загледаш в огледалото, а оттам тъпо те зяпа пухен чичко на средна възраст с прошарена коса и космат нос. Спомням си дядо ми, който месец преди да почине, ми каза:”Ако знаеш колко млад се чувствам, а съм заклещен в това скапано тяло.”

Животът ни свършва точно когато се опитаме да се освободим от оковите на еднообразието. Защото е лукаво замислен – надигнеш глава, почувстваш се безсмъртен и веднага получаваш наказателен картон.

„Много внимавай – ми вика оня ден семейният ни лекар, - че си във възрастта на първите инфаркти. И трябва да отслабнеш, заприличал си на бременен тюлен.”

Е, майната ти, докторе!

....................

В тази връзка, за да избием понатрупали се комплекси и за да подразним надуфковците замисляме през лятото на 2011 г. да организираме пътуването на живота си: Магадан – Кандига – Якутск – езерото Байкал – Волгоград – Одеса – Констанца – Варна. Екстриймът ще се координира от мотоклуб "Stormbringers" България. В сайта на клуба ще тече всякаква актуална информация по подготовката, тръгването и самото пътуване.

Около четирдесетина души от цял свят са преодоляли тази дестинация. На Еверест са се качвали много повече хора. В наш, български план семейство от Смолян - Веско и Петя - с Нисан Патрул успява през 2004, участвайки в офроуд ралито Гданск – Магадан, на мотор обаче до колкото знаем българи не са опитвали. Така че начинанието е и „в полза Роду”.

Машините ще подготвим през зимата / подробности и снимки по-късно / и ще бъдат изпратени към Магадан в контейнер месеци преди старта. Ние ще пристигнем със самолет втората половина на юли. Преходът е около 5 седмици. В общи линии хиляди километри изолация, сами срещу себе си Останалото само Господ знае.

……………………..

„Пътят на костите” – плашещо и трагично наименование. Повече от два милиона души от лагерите ГУЛАГ на Сталин са погребани под този път, като телата им са ползвани вместо темели. Какво безумие! За това се казва така. Самият „Път на костите” е в отсечката Магадан – Кандига.

В петък от 24 часа ни вземаха интервю за пътуването и журналистката / симпатично и отракано младо момиче / пропусна информацията за ГУЛАГ, защото... не знаела какво е това. Бях втрещен. Толкова ли съм дърт или човек е късопаметен и поради това прави една и съща грешка всеки път в своята история? Нашето пътуване е и в памет на загиналите в името на голямата истина хора. А коя е голямата истина? – свободата, разбира се! / А коя е още по-голямата истина? - че няма такава, разбира се! – питайте жените ни. Но това е един друг разговор /.

...................................

Какво очакваме в крайна сметка:

Очакваме това начинание да е успешният край на вечното ни пътуване към нас самите.

Очакваме да озвучим положително и емоционално името на тъжната ни Родина.

Очакваме да фокусираме вниманието на шофьорите в България към мотоциклетистите на пътя.

Очакваме да чуем съветите ви като направим всичко възможно да се вслушаме в тях.

Очакваме жените ни да не ни изхвърлят поради нашата всеотдаденост на идеята.

Най-после очакваме да успеем, въпреки бариерите и предубежденията, които вече срещаме.

И не на последно място – очакваме помощта ви. Всички авторитетни мотомагазини и сайтове имат присъствие в този форум. В подобно начинание без вашата помощ няма да стане нищо. Така и ще проличи ярката разлика между печалбарите и тези, на които моторджийството им е в сърцата.

Бъдете здрави!

Красимир Симеонов

Участници в пътуването:

Георги Благов

Борис Борисов

Любо Иванов – Африката

Красимир Симеонов

boro03

„ХУБАВА СИ ТАТКОВИНО”

След четири дневното препускане до ,,Триград и обратно,,си казах: ,,е, това беше то , свърши хубавото време,,. Не, че няма да има пак такива моменти, но всичко е свързано с някакви разходи в края на краищата. А лятото не чака. Времето лети.

Но не съм бил прав. В същност за мое най-голямо удовлетворение не съм бил прав. Или иначе казано- ,,кеф цена няма,,. Това всъщност е една от многото рокерски поговорки от типа кратки и ясни. Други такива са: ,,гъз пол няма,страхът изправя,, и т.н. Но няма да се впускам в поговорки,

Защото не това е целта на моя пътепис.

Та значи, поговорката ,,кеф цена няма,, напълно се оправда. Денят е петък, часът 16.00, и ние отново сме по кожени прашки, отново сме строени на лукойл-а на магистралата посока София и отново очакваме Жоро-моторо да поведе ,,хвърковатата чета,, с легендарното име ,,Stormbringers,,.

И така,в състав: Жоро,Краси-колата,Краси-салама,Владо,Сергей и моя милост, поемаме към Велико Търново, където всъщност има рокерски събор, а ние имаме среща с един друг побратим,- Петьо рокера. Този човек бих го нарекъл ,,бащица,, и мисля че всички знаем защо. Да си жив и здрав Петьо, и още дълго време да ни даваш подслон!

Денят е към своя край, така че газ! Целта е по-скоро да се освободим от прегръдката на магистралата,където всъщност карането на мотоциклет е доста досадно. И ето ни след около час и половина на OMV-Търговище с маркучи в ръце. Тук има доста рокери тръгнали на някъде и това е много добре,защото се чувстваме в ,,свои води,,. След кратка почивка и чаша кафе, сме готови отново за екшън, защото ни чакат чудни завои и безкрайните красоти на нашата мила Родина.

След час-два сме на входа на Велико Търново, където ни чака вече Петьо.С него групичката ставаме седем човека и логично е, че колкото повече хора,толкова повече идеи. В това няма нищо лошо, разбира се. Ние сме свободен клуб и всяко мнение е значимо. А тук мненията бяха две. Едните искаха да останат на събора, другите да продължат с екшъна и да минем Троянския проход. И тъй като денят беше към своя край, се отправихме към Троян ( в състав: Жоро-моторо, Краси-салама, Петьо-рокера и аз) да търсим място за нощувка.

След доста каране, оглеждане, избиране,пресмятане за евтина нощувка, естествено оставаме без такава. Към 22.00 пристигаме в Троян не толкова изморени, колкото оклепани с мушички от нощното каране. Тук вече е нашата последна надежда ,че ще спим в мотел. От едни нощни пазачи узнахме за „нашия” мотел и не след дълго бяхме пред него. С думите „казвам се Марго, но предпочитам да ми викате кралица Марго” ни посрещна неговата съдържателка... Очертаваше се интересна вечер.

- Добре, а нещо за хапване? - попитахме ние. - Вече е доста късно и май всичко е затворено.

- О, не се притеснявайте - каза кралицата с глас наподобяващ много този на Гого от „Тоника.СВ”. - Има два магазина, които все още работят, но трудно ще ги намерите. По-добре да ви ги покажа. При кого да се кача? - попита скромно тя.

- При най-готиния естествено, иска ли питане! Пък и той вози най-добре. – бяхме категорични ние.

Няма да споменавам имена, за да не се обидят другите. Пък и от гледна точка на сигурността...

След кратко пазаруване под зоркият поглед на кралица Марго с цел „нещо да не се набутаме” излизаме от магазина вече доста поусмихнати. Все пак ще ядем.

Така и стана. Хапнахме, пийнахме троянска сливова. Вечерта беше прекрасна. Няма комари, мухи и други. Лека прохлада се спускаше от балкана. Чудно. Можеше цяла вечер да си купонясваме, но уви - на другия ден ни чакаше път, а добрият ездач е добър, когато добре си е починал,

затова „лека нощ”!

Както бе казал Богомил Райнов - в театъра със спускането на завесите приключва спектакъла, но при нас е тъкмо обратното. Тъй като в мотела имаше две свободни стаи, логично по законите на математиката се падаше да спим по двама в стая. Аз се паднах с Краси – саламчо. За него се носят легенди, че като спи хърка, а от хъркането се тресат прозорци, пада мазилка от тавана и т.н. Искам да подчертая, че това е жестока лъжа и клевета. Човекът спи като котенце, а лекото му прохъркване наподобява песен на славей огрян от утринното слънце. За себе си не зная какво да кажа, но на сутринта двамата седяхме на леглата си вторачени един в друг, а въпросът витаеше във въздуха.. .- тежко на почиващите от съседните стаи.

НА ДРУГИЯТ ДЕН

Сутринта беше слънчева и красива, примамваща за лудо препускане.

И тъй, ето ни отново на изходната позиция — в родния Троян. И ето ни пак в началото на историята. Макар че, между нас казано, истинското начало все още не ни е известно. Истинското начало лежи заровено в миналото, а краят се губи нейде в мъглявините на бъдещето и целият ни капитал в момента са няколко идеи, чаша горещо кафе и много хъс.

Поемаме към Беклемето.

Беклемето – най-високата точка на Старопланинският проход Троян-Кърнаре ( 1590 м ). Паметник-арка увековечава подвига на руските войни.

„През януари 1878г руският отряд, дейно подпомаган от местните жители, щурмува и овладява добре укрепения от турците проход. Въпреки огромния сняг, жестокия студ, невъзможното трасе и неспирния огън на противника превзема прохода .”

Позволих си малко история, но смятам че трябва по-честичко да припомняме историята си и да не я забравяме, защото… и т.н.

Та значи поемаме към Беклемето. Пътят е доста разбит осеян с дупки и неравности, което прави нашето придвижване доста бавно и естествено трудно. Завой след завой пътят си върви сред красивата горска природа .

В един момент след един завой Петьо изчезна от отражението в ретровизъора ми. След подадения звуков сигнал, реагирахме бързо и се върнахме да потърсим нашия побратим. Той вече знаеше каква му беше повредата и предприемаше действия за отстраняването и. Да..., беше се скъсало жилото за газта. Не е кой знае какво, но като нямаш необходимите материали става лошо. За всеобща радост един от нас имаше инструменти, което всъщност си беше 90% решение на проблема.

Останалото е епизод от „ сръчни ръце” и малко въображение ( едно въженце привързващо бронята на жилото за кормилото на мотора и парче тел - завързана към така скъсаното жило - завършваща с усукана към нея парче дърво, с което чрез изтегляне ще се подава газ. Фасулска работа.Така новосъздаденото изобретение има само един малък недостатък, трябва ездачът да умее да борави с нетрадиционното подаване на газ. Е, Петьо си е доста добър и това не му се опря. И отново ръчка. Не след дълго бяхме изкачили склона и от горе се разкриваше невероятна гледка. Бях запленен от невероятната картина, която се откри пред мен, че реших да спра и увековеча момента с фотоапарата си. Браточките продължиха малко напред и спряха да ме изчакат. След това нещо махнаха и леко поеха. Щракнах още веднъж два и тръгнах да ги догоня, а от тях - ни помен.

Помислих си: „Не може да са далеч, та току що бяха пред очите ми!”.

Но от тях и помен нямаше. Пьтят вече се спускаше, асфалтът беше чудесен, а завои - дал Господ. Ляв, десен, обратен, следваха завоите и аз тях. Права отсечка газ 140 км/ч, спирачки, завой. За малко да пропусна някой, а от дружината и помен няма. И пак газ, кучки, завой. В един момент при завоите моторът започна да издава странен шум, наподобяващ стържене. Спрях и какво да видя, огледалата опирали в асфалта.

Посвих ги малко и пак… А от четата ни помен. Когато стигнах в Кърнаре разбрах, че съм гонил Михаля. Е, да, ама поне се накефих… и то истински. Седнах да асимилирам адреналина като го разредя с два, три сладоледа. И докато ги омета, неизменно на името си се изсипаха стормбрингерите. Беше страхотно! Били се отклонили на „паметника-арка”. Така е, който няма очи, има крака.

Времето беше невероятно и предразполагаше за щуро препускане. Кратка почивка и поемаме към следващите точки – Клисура, Копривщица, Панагюрище, Пазарджик и Памидово, където всъщност ще нощуваме при брат Петьо и съпругата му Сийка.

– Клисура, Копривщица, и Панагюрище са невероятно красиви исторически български градове. Къщи-музеи, паметници, тесни калдъръмени улички, запаметили в себе си събитията от онези години, ни привличаха като магнит и неусетно се превърнахме в туристи маскирани като рокери. А хората ни посрещаха като руски освободители. Радваха ни се, искаха да ни пипнат „за късмет”, да се снимат с нас и моторите ни.

„Хубава си Татковино” – беше казал Пенчо Р. Славейков, казваме го и ние и продължаваме към Пазарджик. Тих и спокоен град разположен първоначално на левия бряг на Марица, а след освобождаването му от турско робство започва да се разраства и по десния бряг на реката. Той се намира в най западната част на Горнотракийската низина, при надморска височина 205м. Наред с всичките хубави неща които предлага, има и нещо, което, ако минавате през града не трябва и не бива да пропускате. Това е „ Тангото”. Едно заведение, в което предлагат невероятна и разкошна шкембе чорба. Та, хапнахме ние по едно двойно шкембе овкусено с много чесън, оцет, лют червен и черен пипер, отпочинахме пет минутки, нахлупихме шлемовете си и с риск да се самовзривим поехме към Памидово.

В Памидово ни посрещат като членове на семейството, за което сме безкрайно благодарни и задължени. Благодарим Ви още веднъж. Влизаме в двора с моторите, подреждаме ги, гасим, сваляме шлемовете и ... гаф.

Забравили за току що консумираното шкембе с много чесън, Сийка е силно обгазена и за малко не изгубва съзнание, ( добре, че все пак сме на открито) за което силно се извиняваме. После всичко е ясно: домашно приготвени салати, ракия, ястия. Вечерта преминава в разказване на случки, бъзици и така кой колкото издаяни. А на сутринта всички бодри като репички хващаме подбалканската пътна артерия, където асфалтът е чудесен, а пътят рай за мотористите. Гумите сцепват в черния асфалт а мотоциклетите не трепват в завоите. По такъв път е престъпление да се кара с по-малко от 150км/ч, затова се стараем да не престъпваме закона.Не след дълго сме в началото на Хаимбоаз. Изключително красив проход с много приятни завои и асфалт „ гладък като бебешко дупе”, както го обрисува един друг член и основател на „Stormbringers mcc”- Краси колата, който, за съжаление в този поход не беше с нас. Имаш едно не извинено отсъствие, Краси. Друг път да не се повтаря щото „ шъ тъ кундим”.

Прохода го минаваме по бавничко за да се насладим на красотите му. И запленени неусетно стигаме Велико Търново, където правим група с други рокери,” тръгнали нанякъде” от току що приключилия събор в града. От тук маршрутът е ясен – OMV Търговище – Варна. В главата ми вече назрява идея за следващото пътуване. Но затова малко по-сетне. Първо да видим как ще ме посрещнат в къщи.Може би като „ руски освободител”? Едва ли. Но както казва пък един друг член и основател на „Stormbringers.mcc”:

- „Може и нищо да не помня, но щом жена ми ме посрещне сърдита, значи съм си изкарал добре”.

Времетраене – 3 дни

Изминати километри – 1150 км

Гориво приблизително - 74-80 л

Нощувка и храна около - 40 лв

Борис Борисов

Stormbringers.mcc

boro03

Варна – Триград и обратно

/ едно пътуване на STORMBRINGERS MCC, Варна /

Когато мотоклуб STORMBRINGERS Варна тръгват на път за повече от два дена е сигурно само едно – ще има бури и щормове през целия преход или поне през половината. С това сме свикнали и това търсим. Ние сме единствения мото клуб, който се вре в най-гадните бури, пори проливните дъждове с усмивка и вее кожи под светкавиците; нещо повече ние предизвикваме тези сили.

Нямаме напудрени дъждобрани за по сто евра, нямаме термоблузки и жакетчета. Само кожите ни с нашия знак върху тях. Кристални рок-гамени, добродушни дебеланковци и злояди младоци, безумни деца на времето си -

Ние!

Бяхме решили - съвсем в наш стил - по време на пътуването да ядем каквото си хванем, да пием вода от потоците и да живеем като Божи птиченца / по-конкретно – Божи гарванчета /. Но с този апетит и поради някои скорошни съдебни забрани поограничихме оръжията и решихме кротко да сърбаме чорбици в крайпътните дупчици.

Дълго чаканото тръгване.

Вторник, 8.00 ч., Варна, поемам към Лукойл-а на магистралата за София, би трябвало да се съберем пет чопъра тип „яки меченца”. А дори още не сме решили откъде ще се минава и кой проход ще хващаме. Това ми напомня случая от миналатото лято, когато пак подобна група братлета бяхме излезли да покараме и чак край Търговище някой се сети да попита водача къде отиваме всъщност, а той / легендарният Жоро-Моторо / спокойно отвърна:”На белоградчишките скали, естествено, нали бяхме говорили веднъж през зимата.” Може и да бяхме говорили, но никой не помнеше , все пак продължихме, че и стигнахме, че и разгледахме онези ми ти красоти.

Така че да живее България, момчета – люлката на културите, нашата майка свята!

Ден Първи: Варна – Шипка - Пазарджик, село Памидово.

Пристигнах най-рано от всички, взех си кафе и сяднах на бордюра, загледан влюбено в мотора си. Не след дълго се появи и изрядният рокер Иван / сн. / - тематично облечен и накичен с всички необходими железа на кожен фон. Като същински вълк единак той се помота малко около мен ръмжейки и накрая реши да тръгне напред, защото не го свъртало. Един по един пристигнаха и останалите от групата / сн. /. Без да бързаме тръгнахме в посока Търново с надеждата, че Шипченския прохеод е облекчен откъм големи товарни коли и през него ще се пътува по-леко / не стана точно така, но затова после /.

През Мадарския конник минахме почти ритуално – за да отдадем почит на Първия рокер издълбан там на скалата.

На ОМВ Търговище спряхме за още по едно кафе / сн. /. Както ни беше обещал, там ни чакаше Иван. За съжаление сериозен проблем в работата го накара да се върне във Варна и той направи своето пътешествие след две седмици, но минавайки по същия маршрут, което ни напомни хилядагодишната рокерска поговорка: “Умиране има – отърване няма.”

Продължихме.

Бяхме решили нощувката ни да бъде в село Памидово, Пазарджишко, при Петьо – наше момче и брат на водача ни. Още повече, че селцето се намираше в посока Велинград, което ни устройваше.

Да ама стигнахме до там с накуцвания и припълзявания.

Малко преди Търново на единия V-Max му се скапа “плочката”. Моторетката изгасна трайно и групата глътна вода. Побутахме малко едрото “животно”, поизпотихме се и накрая взехме, че го измислихме. Тук ни помогнаха добрите моторджийски практики – смяна на акумулатора с този на другия V-Max и газ до Търново, където с механиците си ни помогна Краси от Макея Моторс / Господ здраве да ти дава! Благодарим ти, Краси! / / сн. / През почивката ние основно лежахме по пейките пред някакъв блок и си бъркахме в носовете / сн. /, докато неговите момчета работиха по мотора / сн./. Смяна на “плочката” и – посока Габрово за обяд / сн. /. Да ама там изгоря и тази плочка и след бърз разговор с Краси / сн./ поръчахме нова, вече оргинална, от София. До тогава по изпитаната схема:

- бутаме известно време “животното” из града за радост на населението;

- получаваме видение и сменяме акумулаторите;

- запотени зяпаме с празни погледи.

Групата съвсем оредя / останахме три мотора, Ники се върна в Търново да си чака „плочката” /. Проходът наистина беше облекчен и нямаше тирове. Движехме се бързо, но на превала ни чакаше кошмарна изненада – другата половина на прохода беше затворена и ни отбиваха през Бузлуджа. Да минеш през този участък с ендуро-турист би било дори забавно, но да се повлечеш с триста килограма железа напряко през планината, беше меко казано тъпо. Пътят е дупка до дупка, тесен и необезопасен. И когато за капак някой болен изрод с джип ти се залепи отзад и тръгне да те натиска, примигвайки с фаровете си, направо ти завират л-та.

С раздрънкани мозъци и потреперващи ръце най-накрая слязохме на подбалканския път и без да помним как се оказахме на трасето Карлово – Пловдив / сн. /. “Трасе”, защото пътят е нов, прекрасен и изключително удобен за самоубийците с пластмасовите мотори. Такива ни изпревариха няколко с над 200 или с над 300, трудно е да се каже, а и няма значение.

В Памидово хората ни посрещнаха като руски освободители / сн. /, но ние бяхме каталясали / най-вече от бутането в жегата и от дундуркането из балканските дупки /, та вяло позабърсахме моторите, хапнахме и бързо си легнахме.

Ден Втори: Село Памидово – Велинград – Цигов чарк – Батак – Цигов чарк.

Тръгнахме отново по-спокойно. Този път преходът щеше да е кратък, макар и само в планински условия.

Ето ни за кафенце на Клептуза. / сн. /

Велинград е може би населеното място с най-много павирани улици в страната. Пак ни се разбълникаха мозъците. Подскачахме и се мятахме върху седалките през целия път из града.

За да е пълна радостта объркахме пътя и се набутахме в някакви пингвински села, където се правеха, че трудно разбират български. За протокола: Към тези продажници – “Вземайте се в ръце, да не ви вземем ние в нашите!” И за протокола: Към псевдобългарските ни политици и преди и сега - “Мамка ви мръсна, предателска!!!”

Но стига нерви за днес.

Докато преброим до три, дори до две и половина бяхме в Цигов чарк и сърбахме рибена чорбица край язовир Батак – то едни отблясъци, една природа, едно съвършество... Тук имахме планирана явка с лелята на Жоро - с безподобната, безапелационна и безстрашна леля Ставрида. На тези, които ще предположат, че името на жената идва от “стафида” или “скарида” ще кажем, че бъркат кардинално и че името е с древен старогръцки произход / сн./.

Но защо използвахме тези характеристики, за да оприличим горката жена? “Безподобна” – защото никой подобно на нея не би приел лесно петима рокери / до вечерта към нас се присъединиха Петьо и Никито с вече oправения V_Max / сн./ /, пък били и някакви роднини. „Безапелационна”, защото ни влезе в тона и до вечерта бяхме кротки като агънца. И “безстрашна”, защото единия от нас спа в къщата й, дори в съседната стая, без да запали всичко и да се махне от тоя свят / както, впрочем, му се иска постоянно /.

Да, леля ни Ставрида беше добричка с нас, въпреки тежкото нервно разстройство, което оставихме у нея и у по-близките й съседи. За да може бедната женица да посвикне с мисълта какво я е сполетяло в наше лице отскочихме до Батак за обяд. Както всичко, което STORMBRINGERS-ите вършат, така и храненето води околните и самите тях до травми най-вече психически. Одобрителните примлясквания и отревистото подвикване на персонала, системните удари по масата в прилив на нежна гурме-радост, възхитата от заобикалящата ни простота / в смисъл “простичка красота”, а не “простотия”/ водят човеците от нашия мотоклуб по объркания им и неравен път напред.

След обилния обяд решихме да храносмелим по най-смисления за нас начин – бръмчейки с машините си около язовира. На язовирната стена си сапретнахме кратка фотосесия / сн./ и поехме към леля ни Ставрида да й вгорчим деня окончателно. Жената кротко ни прави салати, сипва ракии, обеща ни макарони за сутринта. Накрая си прочете молитвите и падна в боя, заспивайки непробудно. А ние – млади не, но пък запазени рунтави самци – се оказахме безпризорни и все още жадни в близката механа. Тогава дойдоха и другите две браточки / сн./. Поръчахме яките мезета и яростните ракии и я отпочнахме...

Ден Трети: Цигов чарк – Доспат – Триград – Широка Лъка – Чепеларе – Пловдив – Калофер.

6.20 ч. Цигов чарк.

Бесен лумва изгревът над язовира. В хрома топло грее отразеното зарево.

Приказка.

Изпънат по “чаркови” на терасата на леля ни Ставрида съм зяпнал прехласнат изтока. Примигвам и мълча, сякаш това е последната минута от живота ми. И съм щастлив. До мен добродушно бълбука тенджерата с юфката. Хубав е рокерския живот – напълно безотговорен..., исках да кажа: свободен и независим; в пълна хармония с околните неща. В този момент излиза леля Ставрида, съзира ми косматия задник и заключава:”По-добре се наметни с нещо, че нито си Брад Пит, нито на Брад Пит брат му.” Все ще се намери някой да ти ореже свободите.

Групата се излюпва постепенно от палатките / сн./ и сядаме да опитаме юфката. Хубава юфка на фона на хубав планински пейзаж. Брех! / сн. / Понякога – много рядко и най-неочаквано – Бог разкъсва тялото ти, излиза из теб и сяда да помълчите заедно, смаяни от заобикалящата ни красота и от уханията й. Ето това е за нас Пътя и смисъла да го изминеш с мотоциклет.

Цигов чарк – Доспат. Легендарни пейзажи, ама пътя е като за трактористи. Дупки и пак дупки... и як, студен дъжд на превала / сн. / В Доспат пристигнахме мокри и увяхнали / сн. /. После Триград – претъпкано от мераклии туристи. За щастие местните знаят, че живеят на крачка от рая и си ценят този факт. Особено голяма навалица имаше за пещерата “Дяволското гърло”, където чакането да влезеш нямаше да е под 3 часа. И с едни сергии из този тесен път – едвам се промушваш между тях и бягащите наоколо деца. Пропуснахме да я разгледаме – може ни друг път – и продължихме към Широка Лъка.

Обичам Широка Лъка.

Сяднахме да обядваме – пататници, бири и други „скромни” глезотии. / сн./ В това време ни застигна и дъждът. С усмивка под мустак /, защото може ли STORMBRINGERS-и без дъжд! / продължихме към Чепеларе. Минахме на скорост през депресиращото бетонно гето, където някакви нещастници си мислеха, че почиват – Пампорово – и се залюшкахме по криволичещия път към Пловдив.

След няколко часа дъжд, той вече беше проникнал навсякъде в нас и решихме да се разминем с палатките тази вечер, като продължим до Калофер. Не че имахме да вършим нещо важно там, просто никога не бяхме ходили. Малко преди да пристигнем дъждът утихна и грейна слънце. Разгеле! – влязохме в малкото градче дори поизсъхнали.

Намерихме стаи за нощувка в реставрирана възрожденска къща на самия център / сн./. За съжаление стопанката се оказа алчна и демонична натура / както разбрахме по-късно, когато без никаква предварителна уговорка ни поиска и по 5 лева на мотор задето са били в двора й през нощта /сн./.

Разходихме се и цъфнахме щастливи в близката механа.

Последна вечер.

Пийвахме биричка и си спомняхме изминалите дни / сн./ - безкрайните завои, коравите дъждове, божествената природа, страхотното каране; или как бутахме изтъпели единия мотор, или как Ники кара известно време прав с отворен цип на панталона, за да си изсуши долните гащи след поредния порой или просто да охлади подсечените си гениталии; колко братски си поживяхме само... Така де, пийнахме добре нея вечер.

Ден Четвърти: Калофер – Вонеща вода – Трявна – В.Търново – Варна

Сутринта на по чашка кисело мляко се опитахме да си припомним имената / сн./.

До предела на „Прохода на Републиката” карахме яко. Там спирка пак за кисело мляко и към отбивката за Трявна през Вонеща вода. Но преди това няколко думи за този проход. Както знаете този проход официално е затворен, защото бил “много разбит и не отговарял на стандартите”. Това е пълна лъжа. Как път като Шипка – Бузлуджа – село Шипка може да отговаря на стандартите след като е изключително опасен и тотално разбит, а перфектния „Проход на Републиката” ще е затворен, въпреки че е гладък като бебешко дупе. Парадокс, а? Ето го и възможният отговор: От колеги мотористи разбрахме, че този проход с малки прекъсвания принципно е затворен вече 15 години, за да могат необезпокоявани турските тирове да прекарват от там дрогата си за Европа. Именцето на тариката политик и още консултант на горната далавера, дето от София прави “чадъра”, ви е ясно на всички. И действително основния поток от турски тирове са движи по този проход, въпреки, че е затворен със съдебна заповед / ? /, българските превозни средства не са много, защото “проблемът с разбития проход” се озвучи силно в медиите и хората избягват да минават оттам.

Отново за протокола: Към псевдобългарските ни политици:”Мамка ви мръсна, предателска!!!”

Криволичещ из тревненския балкан пътят е много красив и си струва да го минеш бавно и просто да дишаш. В Трявна – обяд. Сачове и други гевезелъци, като за последно / сн./. Не споменах, че Жоро по време на разточителните ни похапвания обикновено смучи клечка за зъби и се мотка наоколо, но той толкова и яде – една клечка на обяд, една за вечеря и е готов / сн./.

Няма време за разходки из красивата Трявна, бързаме към Варна. На Шереметя ни чака един от основателите на STORMBRINGERS MCC Краси / Саламчо /, дошъл до там просто да ни посрещне. Прегръщаме го и се изтрелваме по пътя. След Търговище ни удари страшна буря - с градушка и всичко останало, както си му е реда, и ни плющя на почивки чак до Варна. Намокриха ни се и вътрешностите. Егати прибирането!

Да, ама жена ми ме чакаше по-навъсена и от бурята навън.

И слава Богу! – защото както казва един от оснавателите на STORMBRINGERS MCC:”Може и нищо да не помня, но щом жена ми ме посрещне сърдита, значи съм си искарал добре.”

Времетраене – 4 дена

Изминати километри – 1 380 км

Пари за гориво – приблизително по 180 лв. на мотор

Други разходи / храна, нощувки / - около 150 лв.

Кондиция – отслабнах с 4 кг.

Кр

boro03

В търсене на прохлада

Лято, суша, жега, време за мотори. Този път тръг¬ваме в ранна съботна сутрин в преследване на прохладата. Накъде? Решили сме да видим малко от Искърското дефиле, но там, където вече не е съвсем дефиле - в района на Карлуково. Не бързайте да правите асо¬циации с известното в цяла Бълга¬рия психиатрично заведение. Въпреки че ни мина мисълта да си направим резервации. Ами то луд¬ницата, в която живеем, рано или късно ще ни доведе дотам, та поне да сме създали контакти. Засега идеята е да разгледаме една от най-известните пещери в Карстовия район - Проходна. Глътнали сме на един дъх магистралата до Ябланица (нали си знаете, внимателно след тунела Правешки ханове...) и поемаме вляво през Златна Панега Към Луковит. За Карлуково може да се отклоните още в първото село - Румянцево, но ако още не сте се концентрирали след наситения мутро-барок на селските прогимназии преди него, не се притес¬нявайте. Разклона вляво след чаршията на следващото - Петревене, също върши работа. От там до Карлуково са 8 км. Не влизате в селото, а продължавате в посока Луковит. Около километър-два след селото бъдете внимателни. След "S"-образен завой ще забележите вдясно черен път (пещерата е точно под електрическия далекопровод), който ще ви доведе до широката поляна пред входа на пещерата. Знам, че ви се иска да имаше поне една табела, но по-добре не разчитайте - днеска има, утре няма... На импровизирания паркинг забелязваме няколко коли, съответния брой палатки и все още леко димящ лагерен огън. Явно сме подранили, защо¬то една рошава глава наднича между процепа на зелената палатка и успокоена от миролюбивия ни вид продължава лечебния сън. Ние разопаковаме екипите и бързаме да се потопим в сянката на скалите. Рано е, но още от сега припича. Сли¬заме по добре поддържаните дървени стъпала и се озоваваме в друг свят. Намираме се в най-дългия пещерен тунел в Бъл¬гария. Разстоянието от единия до другия край е 262 м. Осветление не ви е нужно. От тавана на централната част във вас са се вперили две очи, през които наднича синьото небе. Гледката . е внушителна. В следствие на ерозията водата е прояла два почти симетрични отвора - "Окната" или "Очите на Бога". Култовото място е оценено от много филмови продукции, включително и "Време разделно". От време на време се ползват за тренировки по спускане с рапел, а от големия вход ентусиасти дори скачат с бънджи. Стана дума за вход, в тази пеще¬ра те са два и от прохода, образуван между тях, идва и името й. Ние сме през "Малкия", с височина на свода 35 м, а от другия край през "Големия" (45 м) малка пътечка ще ви заведе до Националния пещерен дом "Петър Трантеев". Той е направен в процеп на скали¬те над реката и е с формата на прилеп. А гледката към реката е фантастична. Личи си, че домът е бил свидетел на много по-добри времена. Сега е запуснат и опреде¬лението "национален" като че ли напълно съответства на състоя¬нието на националността. Жалко. Връщаме се при моторите и тихо, за да не развалим обедния сън на лагеруващите, се изнасяме към пътя. Време бол, решаваме да се разхладим около Крушенските водопади. Излизаме напряко до Луковит, поемаме към Долни Дъбник, заобикаляме Плевен от северната му страна и по пътя за Русе стигаме до Обнова. Завиваме вдясно към Летница и след още 8 км стигаме до с. Крушуна. Ходили сме неколкократно до там, но с всяко ново посещение ги преоткриваме и изпълват душата ни с възхищение Към Майката природа. Уникалните със своята красота водопади се намират в местност, наречена "Маарата", а непосред¬ствено над тях е и пещерата, от която извира едноименната река. Именно нейните води се изливат през високия 15 м водопад, който привлича десетки посетители, осо¬бено в горещите летни дни. До него се стига по изградена и добре поддържана еко-пътека. Гледката, която заварваме още в начало на пътеката, не е особено красива -десетки коли безразборно са спрели около пътя и по околните поляни. Купища прегрял народ се опитва да се скрие на хладно под сенките или нагъва сандвичи на импровизирани пикници, непосредствено между гумите на автомобилите. Пейзажът се допълва от десетина дървени бараки, обвити в задушлив пушек с миризма на кебапчета. Опитваме се да преминем възможно най-бързо през този етап, макар да се налага да оставим моторите на същото място. Началото на еко-пътеката е обозначено с барие¬ра, зад която не се допускат каквито и да било моторизирани маши¬ни. Това е съвсем логично, защото пътят до каскадата от водопади е изключително тесен, на места стъпалообразен, а на други преминава по тесни въжени мостчета, непосредствено над красивите Карстови басейни. Необходимо е да добавим, че, за да ви допуснат зад споменатата бариера, се заплаща вход 1 лев. Питаме човека, скрит в малко павилионче до бариерата, за какво е тази такса. Не защото ни липсва патрио¬тизъм или не бихме дали някой и друг лев за опаз¬ването на хубавата ни природа, но ни е странно някак си, общината (а може и да не е тя) да поиска от теб такса, за да видиш една чисто природ¬на забележителност. Отговорът е - за да се чисти след туристите! Съгласяваме се, след определен тип "неделни туристи" наистина трябва да се почиства, защото истинските такива не оставят своите "следи" в природата. Гледката на красивите водни каскади обаче, бързо ни разсейва от мрачните мисли. Районът е изключително живописен и представлява каскада от водопади, прагове и басейни, а варовиковите скали променят цвета на водата, като го правят много светло синьо-зелен. Името на селото, а оттам и на водопадите - Крушуна, идва от вид сокол, наречен "Коршун". Красотата на мястото трудно подлежи на описание и е най-добре човек да го види с очите си. Постепенно пътеката се изкачва над водопадите, до висок скален масив, изпод който извира река Маарата. След това можете да се върнете обратно по същия път, покрай водопадите или да продължите по еко-пътеката, която с плавен завой се спуска отново към входа на местността. Яхваме моторите и поемаме по обратния път към Александрово, а от там - към Ловеч. Вляво се намира отклонението за с. Деветаки и известната Деветашка пещера, но засега ги отминаваме - пред нас е Ловеч. Непосредствено в центъра на града се намира уникалният покрит мост на Кольо Фичето. От там тръгва и пътят към архитектурно-историческия резерват "Вароша", над който се изди¬гат Ловешката крепост и паметникът на Васил Левски. Редом с музеите и галериите, Вароша предлага и приятни семейни хотели с автентична архитектура и уютни механи. Не успяхме да устоим на прохладните сенки и се намърдахме около масата при "При войводите", за да опитаме част от гастрономичните традиции на региона. Така се бяхме заплеснали с вкусотиите, че не разбрахме кога е станало 6 часа. Нищо. През лятото денят е голям. Това беше второто условие, което предопредели останала¬та част от маршрута. Идеята беше да се върнем през Троян, Беклемето и подбалканския път, но поради закъснението и ремонтите след Гълъбец, удоволствието от точно тези планински завои ще оставим за по-нататък. Сега изминахме 15-те километра до главния път София - Варна, завих¬ме надясно и още преди да се стъмни, прибрахме машините в гаража. Най-после дойде време и ние да разхладим с по една-две бири. Че то, уж не карахме кой знае колко – (под 400 км), но жегата си казва своето.

boro03

Много мотористи се плашат до смърт, когато трябва да накланят мотора си в завоите, особено при ниска скорост. Смятам, че това е тама, която си залсужава да бъде разяснена.

Първо може би ще попитате „защо това е толкова важно?”. Накланянето на мотоциклета е от първостепенна важност, защото машината завива, когато се накланя. Колкото повече накланяте мотора си, толкова по-стегнат завой ще вземете. Да вземем за пример Road King. Ако се опитате да направите пълен кръг с Road King, докато е изправен, ще ви отнеме около 21 секунди, за да затворите кръга. Ако обаче го наклоните, възможно най-много, времето ще се съкрати на 16 сек. Това е спестяване на 5 секунди. Да го погледнем така – ако кола завие наляво пред вас и вие трябва да направите маневра, за да я избегнете – може да се разминете за тези 5 сек., но ако ви е страх да наклоните максимално мотора, не ви остава друго, освен да скочите на спирачките и да паднете. Трябва да научите границите на наколн на машината ви при ниска скорост, което е най-удачно да се направи на някой по-пуст паркинг. В такава ситуация, ако изпуснете мотора, просто ставате и започвате отначало. Ако се оптвате да научите границите на мотоциклета, когато влизате в завой с около 70 км/ч. и допуснете грешка, то тогава резултатите и последствията ще бъдат катасрофални.

Ако не сте наясно, че моторите завиват, когато се накланят, ви даваме следния пример. Карайте със скорост около 30 км/ч. и дръжте кормилото само с длани, пръстите ви сочат нагоре. Стиснете лявата дръжка и ще усетите, че мотора се накланя на ляво и тръгва в тази посока. Опитайте същото с дясната дръжка. Предната гума се завърта съвсем леко, а колкото по-здраво натинете дръжката, толкова по-бързо ще реагире мотоциклета. Това означава, че в каквато посока насочите дръжките, в тази посока ще се завърти гумата и мотора ще тръгне по нея. Като допълнение, ако позволите машината да се наклони, дори и най-големия мотоциклет става изключително лесен за управление при ниска скорост. Ще може да напраите обратен завой много лесно. Разбира се при ниска скорост трябва да се съсредоточите къде точно искате да отиде машината и да разчитате повече на главата и очите си. Те дори са по-важни при по-високи скорости. Винаги се фокусирайте в края на завоя.

Сега ви предлагаме няколко трика как да преодолете страха си и да се научите да се накланяте правилно. Поставете 5 конуса на права, на разстояние от 60см. Скоростта да е около 30 км/ч. Опитайте се да маневрирате между конусите като бутате кормилото напред-назад. Така няма да изпозлвате спирачките. Просто завъртате кормилото. Съсредоточете вниманието си на последния конус. Когато се усетите достатъчно спокойни и виждате, че се справяте, увеличете скоростта, позволете на мотора да се накланя на една страна. Крайната ви цел е да наклоните до такава степен, че от време на време долната част на мотора да докосва земята, докато минавате между конусите. Ако началото е трудно, поставете препятсвията на по-голямо разстояние.

Друго упражениение, за което е добре да имате приятел на разположение е пълния кръг. Накарайте човек да седи в центъра на кръг, обърнете се към него и се опитайте да кръжите. Започнете с по-голяма окръжност и постепенно намалявайте диаметъра. Нека човека, който ви помага, да ви казва колко ви остава, преди да сте си одраскали мотора.

След време ще може да описвате идеална окръжност. Запомнете, че и двата крака винаги трябва да бъдат на стъпенките. Докато подавате газ на задната гума, машината няма да падне. Пускането на карака трябва да е последедн вариант и да е моментно, за да запазите баланс. Правете упражненията и в двета посоки.

Успех! Съвършенството се крие в опита. http://stormbringers.us/

boro03

Какво привлича хората към моторите? Когато погледнем множеството индивидуалности, както на мотористи, така и на мотори, може да се окаже, че няма еднозначен отговор. Въпреки разликите между туристическия ездач и състезателя, между хромирания чопър и пъргавия спортен мотоциклет от Gran Prix, има няколко универсални атрибута, които влизат под кожата на мотоциклетиста и подхранват неговото желание за езда.

Свободата често се описва като влечение, но какво всъщност означава това? Сравнено с шофирането, карането на мотоциклет предлага освобождаване от физическите ограничения на четириколесните. Когато автомобил влиза в завой, той се втурва в противоположната посока на завоя, борейки се да запази предишната си посока на движение. Мотоциклетът се осланя на завоя – об-"ляга" се на завоя.

Това може би звучи неразбираемо, но докато не преживееш и двете усещания не можеш да разбереш удивителната грация и простота на този начин на пътуване. Завиването се превръща в симфония от прецизни движения, вместо непохватно боричкане с волана, работа в хармония с пътя вместо борба със зъби и нокти.

Чувството(чувствата) на свобода

Веднъж освободени от металната клетка вие сте захвърлени в нов свят за да преживеете по-дълбоко съществуванието си, неограничено от въздушни филтри и климатици. Носът ви ще получи ослепително сведение за убийството на пор на пътя и дизеловите пушеци, но също така ще се наслади на миризмата на прясно печен хляб и цъфтящи поляни. Тялото ви ще усети хилядите леки сблъсквания с дъждовните капки и ще поеме поривите на вятъра. Вашата кожа ще почувства нежното затопляне при изкачването на хълм и захлаждането в долината след него. Вече не си свит между 4 колела, откъснат от природата. Това е “Лорънс Арабски” в добър киносалон срещу бледа чернобяла снимка на камила.

Увийте цялата свобода в красива панделка от технически показатели и ще получите това, което експертите наричат ЗАБАВЛЕНИЕ. Но технически показатели - не от фалшиви медни капаци, хромни колела и райета по колата от псевдо-училище за рали-пилоти. Едно решение и ще бъдеш сред правилните хора, без да е нужно да доказваш, че имаш седем години опит. И най-доброто от всичко – тези слисващи технически показатели са дяволски евтини. За по-малко от половината пари за средна кола можете да си купите мотоциклет, можещ да ускори до 400 м за по-малко от 9 секунди.

Не си давайте труда да търсите цената на серийна кола с подобни показатели, защото няма да намерите такава. AMG съвместно с Мецедес разработиха CLK-GTR, които ускорява от 0 до 400м за 9,4 секунди, и това е супер-добра сделка за под $1,000,000. Спортните коли имат най-добрите аеродинамични показатели и постигат максимални скорости, но за да ги достигнеш ти трябва печалба от тотото и аутобан.

Цялата тази свобода и забавление не идват безплатно. Първо, трябва да се научите да карате мотоциклет. С подходящите уроци и правилното отношение, навиците могат да се придобият от всеки. Търсите доказателства? Една от моите първи изяви беше с мотора на баща ми – Honda CB125S от 1975, която се караше толкова меко, че не беше за вярване, че работи с бензин. Бях толкова претоварен с възприемане на околната среда, че не можех да си спомня как се спира и спрях, като използвах за целта един удобно спрян пикап. За щастие обаче Фондацията за Мото Безопасност организира добри курсове, където можете безопасно да се научите да карате в среда без пикапи.

Мотоциклети?! Практични?!

Какво може да се каже за практичноста им? През годините аз съм носил пуйка, дъски, дузина рози, вилки и кашони на мотоциклети, но дори не съм опитвал да транспортирам бебе или по-голямо оборудване. Но колко често в действителност се използва товароносимостта на четириколесните? Не много често, ако съдим по множеството коли с самотни шофьори, задръстващи улиците, хабейки гориво и време, мотаейки се в мудни метални кутии, които са 3/4–ти празни.

И най-накрая, любимото на всички майки и бащи: ОПАСНОСТТА. Върху мотоциклет ти си по-уязвим и най-добре е да приемете този факт и да карате, съобразявайки се с него. Аз винаги карам все едно съм невидим за морето от коли около мен, защото много често това е истината. Аз си слагам каска, яке, ботуши и ръкавици независимо от температурата навън и продължителността на пътя. Мислите си, че това е безсмислено за да стигнете до магазина на ъгъла, а и отнема повече време отколкото да си сложите колана. За мен това е важен ритуал – един вид напомняне, че ще предприема действия, които включват определена степен на личен риск. Поставянето на каската отключва преварително записано съобщение, казващо ми: По-добре да си нащрек, ако не искаш да свършиш на некролог на някой стълб.

Рискът е свойствен за карането на мотоциклет, но рискът може да бъде управляван и превърнат в предимство, което аз мисля, че е истинската дълготрайна притегателна сила на карането на мотоциклет. Новият мотоциклетист първо трябва да придобие опит, и докато първоначално всичко, което правите е да се задържите прави, вие постепенно преминавате през превключването на скоростите и търсенето на “тъпата кола”, докато прелитате покрай знак “СТОП”. Карането ви отнема все по-малко усилия, тъй като вашия мозък се настройва към нови нива на чувствителност и реакция.

Обкръжени от света около вас.

Докато карате мотоциклет вие сте напълно обкръжени и ангажирани с външния свят, но остатъка от мозъка ви е свободен да търси пътеки, недостъпни при други обстоятелства. С мозък, освободен от безкомпромисен надзор и самоконтрол, всички проблеми се разрешават сами на заден план и напрежението се изпарява. Точно обратното се случва в автомобила. Шофирането изисква толкова малко от нашия ум и тяло, че ние често караме на автопилот. Колко пъти сте карали в позната обстановка, и сте пристигнали само за да осъзнаете, че не си спомняте голяма част от пътуването?!

Нуждаете се от друго обяснение за чудото на две колела? Карането е кънтящ социален плюс: намален трафик и претовареност на паркингите, по-добра икономия на гориво и по-малко вредни емисии. Притежанието на мотоциклет трябва да е входящ тест за членство в Зелената партия. Тъжно, но тези ползи са изгубени за повечето хора, чието мнение за мотоциклетите изглежда е формирано единствено от гледането на Марлон Брандо, разрушаващ малък град в “Дивият”. Това споделено чувство на отхвърленост от обществото и знанието за забавлението, което изпитваме, води до чувството на приобщаване сред мотоциклетистите. Виждали ли сте двама автомобилисти да си махат един друг, само защото карат? За мен, помахването на друг моторист е ежедневно явление.

Свобода. Забавление. Чист ум и чиста съвест. Това са всички силни причини за да останеш на седлото. Че дори и по-простичка истина относно карането, ме кара да се връщам за още: Винаги се чувствам по-добре, след като съм карал, отколкото преди това.

boro03

Искате да избягате от ежедневието, да загърбите всички грижи и да останете сами с мислите си - ами грабвайте мотора. Не е нужно много, за да се постигнат изброените цели. Една кратка обиколка с верния двуколесен другар ще свърши работа.

Понеже съм от Варна, сега ще разкажа за един от любимите ми кратки маршрути, по който нерядко поемам, когато искам да се освежа и да рестартирам зациклилата ми мозъчна дейност.

•Малкият мото маршрут: Варна - с.Здравец - с.Аврен - с.Венелин (екопарк Венелин) - с.Садово - с.Бенковски - Варна

Потеглям от гаража и поемам в посока Бургас. С излизането на Аспаруховия мост считам, че съм се измъкнал от градския трафик. Първият етап от маршрута е магистрална отсечка, продължаваща до разклона при „Харамията". Идеална дистанция да загрее мотоциклета и да влезе в оптимален работен режим. Този недълъг пробег е напълно достатъчен и за да се настрои ездача към машината. Варна остава назад, а някъде вляво знам, че трябва да е морето, няма как да е иначе, винаги е било там.

При „Харамията" завивам надясно към село Здравец. На това кръстовище се намира единствената бензиностанция по въпросния маршрут, а и същото място е често обитавано от полицейски пост на КАТ.

Вече съм на територията на община Аврен. Всъщност, маршрутът изследва голяма част от тази община. След десния завой пътят навлиза в тунел, който дървесните клони сключват десетина метра над нелошата асфалтова настилка тук. Шосето е двулентово, с по няколко завои в двете посоки и насрещен трафик, затова по презумпция се подхожда внимателно към всеки един от тях. На излизане от импровизирания тунел идва мястото на следващия десен завой по маршрута, следвайки пътепоказателните табели за село Здравец. Оказвам се на кратък гол участък по билото на едно възвишение, чиято линия следва пътя преди отново да се гмурна в тунел подобен на предишния. Дължината му отново не е голяма, а завоите са все така редуващи се леви и десни, когато след преминаването покрай една крайпътна чешма, не съм си правил труда да проверя дали работи, изниква табелата на кокетното и малко снобско село. В Здравец много варненци са намерили своя спокоен пристан извън градската мизерия, но все пак на един хвърлей от нея. Преминавам със съобразена скорост, винаги. Следващото населено място пред мен и мотора ми е село Аврен. Пътят до там е що-годе добър, лесен за преодоляване и приятен. Въпреки всичко участъкат между Здравец и Аврен е най-незапомнящият се.

Село Аврен - почти кокетно и нямам представа доколко снобско село с порядъчно лоша пътна настилка, ако не броим отбивката за Синдел. Не, не я броим, в случая караме право напред през селото. На излизане от него се разкрива много красива гледка към долините вдясно, според посоката, в която се движа. Сега, когато пролетта е в най-голямата си сила, там се жълтеят полета от... жълти неща, представители на флората, на свежо зелен фон. Красота. След селото има още един не особено дълъг преход до следващото кръстовище. Пътят се спуска относително плавно, като някои от завоите измамно се губят в пейзажа на хоризонта. Ефект, подсилен от разликата във височината.

Няколко километра се изнизват почти неусетно и се озовавам на Т-образно кръстовище. Странно чувство за Deja-vu... да, ама друг път, просто много пъти съм минавал оттук. Пътят води към село Садово наляво или село Венелин надясно. Препоръчвам, и в същото време изпълнявам пореден изящен десен завой, не за друго, а защото непосредствено преди село Венелин се намира едноименният екопарк - чудесно място за отдих и особено за риболов, говоря наизуст, ако това е вашето „нещо". Мен риболовът ме интересува дотолкова, доколкото рибата да е добре обезкостена и още по-добре приготвена, но за такива чешити като моя милост има и постоянна експозиция от няколко ретро автомобила в отлично състояние, които в основна степен са отговорни за специфичната атмосфера на това място. Тук може и да се хапне набързо или не чак толкова набързо. С две думи - спирането си струва, но е добре първо човек да се информира за работното време на парка през съответния годишен сезон, понеже то несъмнено варира. Дългата около километър черна отсечка до входа на екопарк Венелин пък предоставя съвсем нова тръпка от управлението на спортен шосеен мотоциклет, дума да не става.

На връщане от екопарка към Т-образното кръстовище отпреди малко сигурно всеки ще забележи огромният изкоп вдясно, от който без съмнение се добиват някакви безценни ресурси, за да се обезобразява по този начин пейзажа. Отминавам с безразличие и пренебрежение. Стигам кръстовището и продължавам направо към Садово - много живописно село, което изниква почти моментално след първия завой. Харесва ми, а и от тук започва любимата ми част от този маршрут. По протежението на селото се изкачвам отново нагоре и в края му излизам на тесен път с доста лоша настилка и доста много дупки. Следват два остри завоя, бележещи последните метри на изкачването, същевременно отвеждащи в красива гора. Първо сме посрещнати от права отсечка, която радва дясната ми ръка, оперираща с газта. Права отсечка, която никак не подготвя за това, което следва - тесни и остри завои с нулева, на места, видимост. Добре е, че тези затънтени пътища не са натоварени, особено в неделя. Неделите винаги е най-спокойно. Сравнителната изолираност на района е една от главните причини толкова да харесвам упражненията по езда, които си организирам там. Наистина маршрутът е удачен тренировъчен полигон, на който могат да се усъвършенстват уменията за взимане на завои, но не бих го препоръчал на съвсем начинаещите. Трябва да отбележа, че участъкът непосредствено след село Садово обичайно е замърсен с отронени парчета асфалт и доволно количество от другите съставки на ерозиралата пътна настилка.

Необходима е бдителност.

Тесният, почти еднолентов път, отвежда до последното населено място по маршрута преди завръщането във Варна - село Бенковски. Преди да го достигна, обаче, вече съм се насладил на опияняващата зеленина, обграждаща тясното като коловоз шосе. Опасните завои бяха дотук. След Бенковски, където най-запомнящото нещо е една тъмно червена къща, излизам на кръстовището, на което преди известно време направих втория си десен завой в преследване на дестинацията Здравец. Оттук до града пътят е същия като на идване. Внимателно до достигане на Харамията, че бялата Астра сигурно още си е там. Многократно оглеждане във всички възможни посоки преди да се включа на главния път и после газ по магистралата, на която вече може да се отпусне душата, намиращо израз в развиване на по-висока скорост. Никакви дивотии, естествено.

Не и аз. Преди да се усетя и се движа по моста, а прииждащите от квартал Аспарухово диктуват скоростта на потока към центъра. Диктуват, ама само до камерите за видеонаблюдение преди края на моста.

Скоропостижно съм там, откъдето потеглих съвсем неотдавна.

Предпочитам този маршрут заради многостранния му характер. Редуват се бързи участъци с по-бавни и технични такива, а природата е толкова близо до теб, но без да те задушава, точно напротив. Рекреационният

ефект е гарантиран.

boro03

Белослав не е морски град,но е близо до морето.Морячеството не е основна професия на неговите мьже,но и от тук трьгват моряци по сините пьтища.

На сушата,в домовете - остават сьпругите,майките,децата.Не е леко тяхното битие с толкова много отговорности. И най-голямата - да могат да чакат...

да знаят да чакат,както се пее в песента...Дните им са изпьлнени с труд,с грижи за децата,с мечта по срещата с моряка...Такьв е животьт на Стоянка

Василева Маринова (работи в пристанище Варна-запад), на Даниела Димитрова Василева (работи в ОбНС - Белослав), на Росица Желязкова Атанасова(от физ

културно дружество "Д.Ватев").Техните чувства и мисли се е опитала да изрази в своето есе една дьщеря на моряк.Даниела Борисова.Прочетете го!

Стоя загледана в безкрая на морето - вечен символ на волност...на любов и надежда.О то може да стане тьй ненавистно, щом отнеме любимия,без когото

животьт губи най-топлите цветове от палитрата си. Колко сьм се взирала в неговите води, колко пьти сьм искала да превьрна цялото си сьщество в

чувствителна антена,която да долови тоновете на сьрцето ти. Чрез разстоянията как страстно е звучал апельт на душата кьм всемогьщата стихия да вьрне

желания!

В белите ми нощи всички думи се завьртат в магически крьг и остават вьпросите" Кьде си? Какво правиш? Кога най-сетне ще се вьрнеш?"

Аз затварям очи и си спомням. Безпомощното ми сьрце разпилява до безкрайност кратките мигове на щастие с теб - малки пьстроцветни камьчета по друма

на живота. Осьмвам озарена от мечтта и трьгвам по хьлмовете на времето, желаейки да приближа мига на срещата поне с една секунда. Безконечни мятания

от надежда кьм примирение. Затворени сме между два блока от време.

Но и в болката, когато си далеч винаги знам,че всьщност такьв те обичам,с гордата ти обич кьм стихията на морето.Приемам парещата мька от раздялата,

подарявам ти белите си нощи и непоносимо дьлгите дни, щом това е нужно за щастието ти, щом по този начин утвьрждаваш себе си.

Ще те чакам винаги! Няма защо да питаш кьде сьм била, защото винаги сьм в твоя свят, защото винаги ще чертая червените знаци на любовта.

Стоя отново сама в безкрая,загледана в разпукания бляськ на фара като обещание за щастие, заслушана в тьтена на морето. То ми говори за теб.

Пулсацията на вьлните е ритьмьт на сьрцето ти. И на морето!

Даниела БОРИСОВА

ученичка от XI клас СПТУ

по стькларство