„ХУБАВА СИ ТАТКОВИНО”

„ХУБАВА СИ ТАТКОВИНО”

След четири дневното препускане до ,,Триград и обратно,,си казах: ,,е, това беше то , свърши хубавото време,,. Не, че няма да има пак такива моменти, но всичко е свързано с някакви разходи в края на краищата. А лятото не чака. Времето лети.

Но не съм бил прав. В същност за мое най-голямо удовлетворение не съм бил прав. Или иначе казано- ,,кеф цена няма,,. Това всъщност е една от многото рокерски поговорки от типа кратки и ясни. Други такива са: ,,гъз пол няма,страхът изправя,, и т.н. Но няма да се впускам в поговорки,

Защото не това е целта на моя пътепис.

Та значи, поговорката ,,кеф цена няма,, напълно се оправда. Денят е петък, часът 16.00, и ние отново сме по кожени прашки, отново сме строени на лукойл-а на магистралата посока София и отново очакваме Жоро-моторо да поведе ,,хвърковатата чета,, с легендарното име ,,Stormbringers,,.

И така,в състав: Жоро,Краси-колата,Краси-салама,Владо,Сергей и моя милост, поемаме към Велико Търново, където всъщност има рокерски събор, а ние имаме среща с един друг побратим,- Петьо рокера. Този човек бих го нарекъл ,,бащица,, и мисля че всички знаем защо. Да си жив и здрав Петьо, и още дълго време да ни даваш подслон!

Денят е към своя край, така че газ! Целта е по-скоро да се освободим от прегръдката на магистралата,където всъщност карането на мотоциклет е доста досадно. И ето ни след около час и половина на OMV-Търговище с маркучи в ръце. Тук има доста рокери тръгнали на някъде и това е много добре,защото се чувстваме в ,,свои води,,. След кратка почивка и чаша кафе, сме готови отново за екшън, защото ни чакат чудни завои и безкрайните красоти на нашата мила Родина.

След час-два сме на входа на Велико Търново, където ни чака вече Петьо.С него групичката ставаме седем човека и логично е, че колкото повече хора,толкова повече идеи. В това няма нищо лошо, разбира се. Ние сме свободен клуб и всяко мнение е значимо. А тук мненията бяха две. Едните искаха да останат на събора, другите да продължат с екшъна и да минем Троянския проход. И тъй като денят беше към своя край, се отправихме към Троян ( в състав: Жоро-моторо, Краси-салама, Петьо-рокера и аз) да търсим място за нощувка.

След доста каране, оглеждане, избиране,пресмятане за евтина нощувка, естествено оставаме без такава. Към 22.00 пристигаме в Троян не толкова изморени, колкото оклепани с мушички от нощното каране. Тук вече е нашата последна надежда ,че ще спим в мотел. От едни нощни пазачи узнахме за „нашия” мотел и не след дълго бяхме пред него. С думите „казвам се Марго, но предпочитам да ми викате кралица Марго” ни посрещна неговата съдържателка... Очертаваше се интересна вечер.

- Добре, а нещо за хапване? - попитахме ние. - Вече е доста късно и май всичко е затворено.

- О, не се притеснявайте - каза кралицата с глас наподобяващ много този на Гого от „Тоника.СВ”. - Има два магазина, които все още работят, но трудно ще ги намерите. По-добре да ви ги покажа. При кого да се кача? - попита скромно тя.

- При най-готиния естествено, иска ли питане! Пък и той вози най-добре. – бяхме категорични ние.

Няма да споменавам имена, за да не се обидят другите. Пък и от гледна точка на сигурността...

След кратко пазаруване под зоркият поглед на кралица Марго с цел „нещо да не се набутаме” излизаме от магазина вече доста поусмихнати. Все пак ще ядем.

Така и стана. Хапнахме, пийнахме троянска сливова. Вечерта беше прекрасна. Няма комари, мухи и други. Лека прохлада се спускаше от балкана. Чудно. Можеше цяла вечер да си купонясваме, но уви - на другия ден ни чакаше път, а добрият ездач е добър, когато добре си е починал,

затова „лека нощ”!

Както бе казал Богомил Райнов - в театъра със спускането на завесите приключва спектакъла, но при нас е тъкмо обратното. Тъй като в мотела имаше две свободни стаи, логично по законите на математиката се падаше да спим по двама в стая. Аз се паднах с Краси – саламчо. За него се носят легенди, че като спи хърка, а от хъркането се тресат прозорци, пада мазилка от тавана и т.н. Искам да подчертая, че това е жестока лъжа и клевета. Човекът спи като котенце, а лекото му прохъркване наподобява песен на славей огрян от утринното слънце. За себе си не зная какво да кажа, но на сутринта двамата седяхме на леглата си вторачени един в друг, а въпросът витаеше във въздуха.. .- тежко на почиващите от съседните стаи.

НА ДРУГИЯТ ДЕН

Сутринта беше слънчева и красива, примамваща за лудо препускане.

И тъй, ето ни отново на изходната позиция — в родния Троян. И ето ни пак в началото на историята. Макар че, между нас казано, истинското начало все още не ни е известно. Истинското начало лежи заровено в миналото, а краят се губи нейде в мъглявините на бъдещето и целият ни капитал в момента са няколко идеи, чаша горещо кафе и много хъс.

Поемаме към Беклемето.

Беклемето – най-високата точка на Старопланинският проход Троян-Кърнаре ( 1590 м ). Паметник-арка увековечава подвига на руските войни.

„През януари 1878г руският отряд, дейно подпомаган от местните жители, щурмува и овладява добре укрепения от турците проход. Въпреки огромния сняг, жестокия студ, невъзможното трасе и неспирния огън на противника превзема прохода .”

Позволих си малко история, но смятам че трябва по-честичко да припомняме историята си и да не я забравяме, защото… и т.н.

Та значи поемаме към Беклемето. Пътят е доста разбит осеян с дупки и неравности, което прави нашето придвижване доста бавно и естествено трудно. Завой след завой пътят си върви сред красивата горска природа .

В един момент след един завой Петьо изчезна от отражението в ретровизъора ми. След подадения звуков сигнал, реагирахме бързо и се върнахме да потърсим нашия побратим. Той вече знаеше каква му беше повредата и предприемаше действия за отстраняването и. Да..., беше се скъсало жилото за газта. Не е кой знае какво, но като нямаш необходимите материали става лошо. За всеобща радост един от нас имаше инструменти, което всъщност си беше 90% решение на проблема.

Останалото е епизод от „ сръчни ръце” и малко въображение ( едно въженце привързващо бронята на жилото за кормилото на мотора и парче тел - завързана към така скъсаното жило - завършваща с усукана към нея парче дърво, с което чрез изтегляне ще се подава газ. Фасулска работа.Така новосъздаденото изобретение има само един малък недостатък, трябва ездачът да умее да борави с нетрадиционното подаване на газ. Е, Петьо си е доста добър и това не му се опря. И отново ръчка. Не след дълго бяхме изкачили склона и от горе се разкриваше невероятна гледка. Бях запленен от невероятната картина, която се откри пред мен, че реших да спра и увековеча момента с фотоапарата си. Браточките продължиха малко напред и спряха да ме изчакат. След това нещо махнаха и леко поеха. Щракнах още веднъж два и тръгнах да ги догоня, а от тях - ни помен.

Помислих си: „Не може да са далеч, та току що бяха пред очите ми!”.

Но от тях и помен нямаше. Пьтят вече се спускаше, асфалтът беше чудесен, а завои - дал Господ. Ляв, десен, обратен, следваха завоите и аз тях. Права отсечка газ 140 км/ч, спирачки, завой. За малко да пропусна някой, а от дружината и помен няма. И пак газ, кучки, завой. В един момент при завоите моторът започна да издава странен шум, наподобяващ стържене. Спрях и какво да видя, огледалата опирали в асфалта.

Посвих ги малко и пак… А от четата ни помен. Когато стигнах в Кърнаре разбрах, че съм гонил Михаля. Е, да, ама поне се накефих… и то истински. Седнах да асимилирам адреналина като го разредя с два, три сладоледа. И докато ги омета, неизменно на името си се изсипаха стормбрингерите. Беше страхотно! Били се отклонили на „паметника-арка”. Така е, който няма очи, има крака.

Времето беше невероятно и предразполагаше за щуро препускане. Кратка почивка и поемаме към следващите точки – Клисура, Копривщица, Панагюрище, Пазарджик и Памидово, където всъщност ще нощуваме при брат Петьо и съпругата му Сийка.

– Клисура, Копривщица, и Панагюрище са невероятно красиви исторически български градове. Къщи-музеи, паметници, тесни калдъръмени улички, запаметили в себе си събитията от онези години, ни привличаха като магнит и неусетно се превърнахме в туристи маскирани като рокери. А хората ни посрещаха като руски освободители. Радваха ни се, искаха да ни пипнат „за късмет”, да се снимат с нас и моторите ни.

„Хубава си Татковино” – беше казал Пенчо Р. Славейков, казваме го и ние и продължаваме към Пазарджик. Тих и спокоен град разположен първоначално на левия бряг на Марица, а след освобождаването му от турско робство започва да се разраства и по десния бряг на реката. Той се намира в най западната част на Горнотракийската низина, при надморска височина 205м. Наред с всичките хубави неща които предлага, има и нещо, което, ако минавате през града не трябва и не бива да пропускате. Това е „ Тангото”. Едно заведение, в което предлагат невероятна и разкошна шкембе чорба. Та, хапнахме ние по едно двойно шкембе овкусено с много чесън, оцет, лют червен и черен пипер, отпочинахме пет минутки, нахлупихме шлемовете си и с риск да се самовзривим поехме към Памидово.

В Памидово ни посрещат като членове на семейството, за което сме безкрайно благодарни и задължени. Благодарим Ви още веднъж. Влизаме в двора с моторите, подреждаме ги, гасим, сваляме шлемовете и ... гаф.

Забравили за току що консумираното шкембе с много чесън, Сийка е силно обгазена и за малко не изгубва съзнание, ( добре, че все пак сме на открито) за което силно се извиняваме. После всичко е ясно: домашно приготвени салати, ракия, ястия. Вечерта преминава в разказване на случки, бъзици и така кой колкото издаяни. А на сутринта всички бодри като репички хващаме подбалканската пътна артерия, където асфалтът е чудесен, а пътят рай за мотористите. Гумите сцепват в черния асфалт а мотоциклетите не трепват в завоите. По такъв път е престъпление да се кара с по-малко от 150км/ч, затова се стараем да не престъпваме закона.Не след дълго сме в началото на Хаимбоаз. Изключително красив проход с много приятни завои и асфалт „ гладък като бебешко дупе”, както го обрисува един друг член и основател на „Stormbringers mcc”- Краси колата, който, за съжаление в този поход не беше с нас. Имаш едно не извинено отсъствие, Краси. Друг път да не се повтаря щото „ шъ тъ кундим”.

Прохода го минаваме по бавничко за да се насладим на красотите му. И запленени неусетно стигаме Велико Търново, където правим група с други рокери,” тръгнали нанякъде” от току що приключилия събор в града. От тук маршрутът е ясен – OMV Търговище – Варна. В главата ми вече назрява идея за следващото пътуване. Но затова малко по-сетне. Първо да видим как ще ме посрещнат в къщи.Може би като „ руски освободител”? Едва ли. Но както казва пък един друг член и основател на „Stormbringers.mcc”:

- „Може и нищо да не помня, но щом жена ми ме посрещне сърдита, значи съм си изкарал добре”.

Времетраене – 3 дни

Изминати километри – 1150 км

Гориво приблизително - 74-80 л

Нощувка и храна около - 40 лв

Борис Борисов

Stormbringers.mcc