rurk - блог

  • публикации
    24
  • коментари
    16
  • прегледи
    60591

Кратки интроспеции върху библейския сюжет...

rurk

919 прегледа

Молитвата представлява три вида - просителна, хвалебствена и благодарствена.

Човек, виждайки, осъзнавайки своята неправедност/греховност, кривина, несъвършенство, той започва да отправя просителна молитва към Твореца/Бога, за помощ от Висшето, срез която помощ/Светлина/Любов да се поправи.

Чрез вяра и последователност на действието, човек достига до едно състояние на себеотдаденост и готовност, в което той предлага себе си, отдава се в ръцете на Бога, оставяйки напълно света на заден план (поне временно, докато тече молитвата).

Именно това себепредавена в рецете на Бога, чрез вярата, надеждата или инак казано чрез доверието в Твореца, е вадещо от сетивния битеен свят с всичките му проблеми и тревоги.

Именно това излизане от тези неща е медитация, сиререч навлизане на ума в състояние на Покой, на Мир.

В еврейската традиция това е аналогично на Шаббат. Седмия Ден - прекратяване на деятелността (дори на ума).

Това е и пикът в евангелския текст, което сам Иисус посочва като Път:

"Отче, в твоите ръце предавам Духа си."

До преди да рече тази реплика, Иисус се молеше:

"Отче, защо си ме изостовил?"

Значи имаме в началото (по примера от кръстта) молитва, а в последствие настъпва себеотдаване, себепредаване в ръцете на Твореца, себепредлагане.

Тогава настъпва същинския Мир, същинската Тишина. Тогава липсва всякаква деятелност, както на физическо ниво, така и на умствено ниво.

Именно там в тази тишина, в Шаббат - там изгрява Божествената Светлина, кято има много имена. Това от една страна е и същността на Възкресението на Христа, на Любовта:

В Абсолютната Пустота (липсата на сетивни данни) и в Пределната Тишина възниква бяла светлина, за да озари празното сърце (сюйшъ). Тогава златният механизъм ще излъчи проблясъци светлина. Вашето сърце, Небето и Земята, ще се проясни от само себе си.

Лъчът те огрява за част от секундата и ти си във възторг.

Когато си видял тази светлина, макар и само за един кратък миг, вече не можеш да бъдеш същия човек.

...

Обикновено ти винаги живееш в пиковите часове. Задръстен си от мисли, които се настъпват една друга. Не се движат само в един коловоз, преплитат се много линии. Мислителят, този, който според теб е мислител, притежава повече мисловни коловози от обикновения човек. Ако имаш известна представа от шах, сигурно знаеш, че на шахматиста е необходим петколовозен ум. Налага му се да мисли най-малко за пет хода напред. Ако не държи в ума си тези пет хода, не може да бъде добър играч.

Хората, които наричаш мислители, притежават многоколовозен ум, прекалено усложнени, в тях отделните коловози се преплитат един с друг. От всяка посока върви мощно движение, винаги е пиков час, дори през нощта. Когато си заспал умът ти продължава да работи. Работи по 24 часа без почивка, без да иска отпуск. Дори Бог се уморил на шестия ден и му се наложило да почива в неделя. Умът все работи - 70, 80 години.

Това е лудост. Без покой...

Може би сте виждали фотография на статуята на Роден "Мислителят". Тук, на Изток, ние се смеем на тази статуя... такова напрежение, такива страхове! "Мислителят" от Роден... - не можеш да не почувстваш напрежението в мрамора, такова то изкуството на Роден. Човек се пита как ли са мислили Аристотел, Ръсел, Фридрих Ничше. Нищо чудно няма, че Ницше е полудял. Такава, каквато е, статуята на Роден си е готова за лудницата; мислене, мислене, мислене...

Ошо

От човека, който носи в себе си Царството Божие, се излъчват свети мисли, Божии мисли. Царството Божие създава в нас атмосфера противоположна на мислената атмосфера на ада. Ролята на християнина в света е да очиства атмосферата на земята и да разпростира атмосферата на Царството Божие. Този свят трябва да се усвоява чрез съхраняването на небесната атмосфера в себе си, защото ако изгубим Царството Божие в себе си, няма да спасим нито себе си, нито другите. Който носи Царството Божие в себе си, той го предава неусетно на другите. Хората се привличат от нашия мир и топлина, желаят да бъдат с нас, те постепенно усвояват небесната атмосфера. Даже не е потребно да говорим на хората за това; небето ще се излъчва от нас и когато мълчим, и когато говорим най-обикновенни неща. То свети в нас, без дори ние да осъзнаваме това.В непослушния няма да се всели Царството Божие, защото такъв човек постоянно желае да се върши неговата воля, а не Божията воля. В Царството Небесно е изключена възможността да има царство в царство. Това са искали падналите духове и затова са отпаднали от Господа, Царя на славата. Душата, която е попаднала в кръга на мисловния хаос, в атмосфепрата на ада или само се докосва до нея, усеща адска мъка. Например, прелистваме вестниците или обикаляме по улиците и след това изведнъж усещаме, че нещо в душата се е разрушило - усещаме празнина и тъга. Това е поради факта, че в заниманието с различни неща сме изгубили събрания, съсредоточен ум, станали сме разсеяни и атмосферата на пъкъла е проникнала в нас....Свети Иисаак Сирин казва: "С всички сили пази своя душевен мир. Не го отдавай за нищо на света. Помири се със себе си и ще се помирят с теб Небето и земята!

- Но на нас ни е тежко да се помирим със себе си.

- Вътрешният мир е там, където няма грижи за този свят, никакви интереси, дори за собствената си личност.

- Има ли тогава в човека мисли?

- Тогава настъпва тишина в човека. Няма мисли. Нашият живот зависи от нашите мисли - ако те са мирни, тихи и благи, и нашия живот ще е такъв. Ако мислите ни са разрушителни, няма да имаме мир и покой. Само някой да ни каже нещо, което н е е по нашата воля, веднага избухваме. Точно тогава се проличава нашето истинско състояние. А трябва да се научим да бъдем мирни.

Старецът Тадей Витовнишки

Защото всеки от нас започва със своеобразни дела и трудове, сякаш започваме да се движим от различни места и градове, като се стремим обаче да пристигнем в едно и също място, т.е. в небесното царство. Когато слушаме за делата и пътищата на онези човеци, които живеят по Бога, трябва да разбираме под това техните духовни добродетели. И тези, които са започнали да вървят по тях, трябва винаги да имат едно пред погледа си и към една цел да се стремят, за да се съберат всички от различните страни и места в единия град, т.е. в царството небесно, и да се сподобят да царуват с Христа, покорявайки се на Единия Цар, т.е. на Бога и Отца.

И така, един град посочихме ние; а пътят на всекиго от тези, които вървят към него, макар те и да идват от различни страни, е еднакъв с всички други: това е любовта. Ние имаме светата и неразделна троица на добродетелите - вярата, надеждата и любовта, и последната е най-първа и по-голяма от всички, бидейки предел на (нравствените) красоти (добродетели). Върху нейното домостроителство е положена нашата вяра (ею удомостроительствована вера наша; или: нейното домостроителство устрои нашата вяра), върху нея е основана надеждата и без нея нито едно от съществуващото не е станало и никога не ще стане. Тази любов има много имена и много дела, и нейните признаци са преизобилни, и свойствата й са преголямо множество. Но нейната същност е една и за всички съвършено непостижима - и за ангелите, и за хората, и за всяка друга твар, която е възможно и на нас все още да не ни е позната. Тя е неизразима със слово, непристъпна в славата си, неизследима в нейните произволения (советахъ -намерения, промисли, съдби). Тя е и вечна, защото е безвременна. И незрима е тя, защото се умопредставя, но не се постига. Много са красотите у нея на неръкотворния и свят Сион, които веднага щом някой започне да вижда, престава да се утешава вече с привлекателните призраци (букв: привидности; видимостями мира) на света и да обича неговата слава.

Но позволете ми, братя, да побеседвам с тази любов и да я приветствам, за да удовлетворя с това, доколкото ми бъде възможно, своята привързаност към нея. Защото призовах в ума си красотата на непорочната любов, и внезапно нейната светлина възсия в моето сърце и от нейната сладост аз бях възнесен вън от себе си; прекрати се действието на моите телесни чувства (сетива, усещания), аз излязох мислено от сегашния живот и забравих за всичко, което е в този свят. Но не зная как, тя отново отстъпи от мен и ме остави сам да оплаквам своята немощ. О, прежелана любов! Блажен е този, който те е възлюбил, защото такъв вече не ще поиска да обикне страстно никоя човешка красота. Блажен е този, който се е сплел с теб чрез божественото желание, защото такъв ще се отрече от целия свят и с който и човек да се сближи, не ще се оскверни. Блажен е, който се е пленил от твоите красоти и с изпълнено желание им се е насладил, защото такъв ще се освети в душата си с пречистата кръв и вода, които изтичат и извират от теб. Блажен е, който те е прегърнал с цялото си сърце, защото такъв ще се измени с добро изменеие в своя дух и ще се възрадва с душата си, понеже ти самата си неизказана радост. Блажен е, който те е придобил, защото такъв вече не ще счита за нищо и всичките съкровища на света, тъй като самата ти си истинското богатство, което никога не оскъднява. Блажен и трижди блажен е този, на когото ти си подала своята десница, защото такъв, независимо от цялото свое видимо безславие, ще бъде по-славен от всички прославени и по-почитан и от всички почитани. Достоен за хвала е този, който те търси, прехвален е този, който те намери; но по-блажен от всички е този, който бъде възлюбен от теб, този, когото ти поставяш отдясно на себе си, който е наставляван от тебе, който живее в теб, когото ти насищаш с безсмъртна храна, т.е. с нашия Господ Иисус Христос.

Това впрочем могат да вършат само тези, които не са привързани към този свят и нямат никакво пристрастие към неговите привлекателни привидности, но като съвършено са се отчуждили от всяко светско пристрастие, всецяло са се съединили с Бога и целите вътре в себе си имат Христа - и в делото, и в опита, и в чувството, и в познанието, и в съзерцанието.

По същия начин постъпва и Бог с нас; по същия начин и човеколюбивият Бог приема и възлюбва ония, които се каят от цялата си душа, бягат от прелъстителния свят и от неговия управител дявола и идват при Него, истинския Цар и Бог, сваляйки от себе си всичко, което принадлежи на този свят. И всичко това се извършва лесно. Но ако има тук нещо тежко за някои, това е (?) да оставят Божия враг дявола и всичките му сатанински дела, заедно с всички мними блага на този свят, чрез които той ги прелъстява да бъдат заедно с него. Но тук изобщо няма и следа от връщане към Бога. Ето аз, повярвайте на моите думи, когато прибягнах към моя Спасител Бога, не срещнах нищо скръбно или тежко и непосилно, но - ако ви кажа истината и открия на вашата любов това, което не исках на никого да откривам, за да доставя макар и някаква малка полза на някои от вас - когато бях нападан от скръб, притеснение или страдание, тогава най-вече усещах, че всичко това ми донасяше още по-голяма радост и утеха, чрез биващото при това откровение и явяване на Божието лице, така че в мен се извършваше това, за което говори св. Павел: нашето леко страдание ни доставя в голямо изобилие слава (2 Кор. 4:17), и за което говори Давид: в скръбта Ти ми даваше простор (Пс. 4:2). Имайки тази радост, аз считах за нищо скърбите и изкушенията, които ме нападаха, като гледах не бъдещата, а сегашната слава на нашия Господ Иисус Христос, която тогава начаса се явяваше в мене чрез благодатта на Светия Дух. Съзерцавайки и приобщавайки се към тази слава, аз считах за нищо и най-ужасните смъртни болки и всяка друга скръб, по-непоносима от всичко, което може да причини на човек страшни болки и страдания, и забравях всяка мъчителна немощ на моето тяло. И понеже съзерцавах и се приобщавах към Христовата слава, започнах да приемам като леко бремето на заповедите и като благо Христовото иго. А голяма и непоносима скръб изпитвах - повярвайте ми - само поради това, че не намирах благовидна причина да умра заради Христовата любов.

Но блажени са ония, които са приели Христа, Който дойде като светлина в тях, които бяха в тъмнината; защото те станаха синове на светлината и на незалязващия ден. Блажени са ония, които се облякоха в Неговата светлина още в сегашния живот, защото те вече са се облекли в брачната одежда и няма да свържат ръцете и нозете им и не ще ги хвърлят във вечния огън. Блажени са тези, които, бидейки още в тяло, са видели Христа. Триблажени са тези, които са Го видели и духовно са се поклонили на Него, защото те во век века не ще видят смърт. Блажени са тези, които всеки ден вкусват Христа, чрез това съзерцание и познание, както пророк Исаия - горящия въглен; защото те ще се очистят от всяка душевна и телесна нечистота. Блажени са тези, които всекичасно приемат с очите на ума неизказаната светлина, защото те ще ходят благообразно, като през деня, и ще преживеят целия си живот в духовна радост. Блажени са тези, които още тук са познали светлината на Господа, като Самия Него, защото в бъдещия живот те ще застанат пред Неговото лице с дръзновение. Блажени са тези, които всякога пребивават в Господнята светлина, защото те и в сегашния живот са, а и в бъдещия живот ще бъдат завинаги Негови братя и сънаследници. Блажени са тези, които в сегашния живот са разпалили в сърцето си светлината и са я запазили неугасима, защото когато дойде смъртта, те, светли и светосияйни, ще посрещнат Жениха Христа и заедно с Него ще влязат в Неговия брачен чертог със запалени светилници. Блажени са тези, които никога не са допускали мисълта, че уж човеците не получават достоверно свидетелство за своето спасение през времето на този живот, а - само в края на този живот или след смъртта; защото те се подвизават да получат тук такова свидетелство за своето спасение. Блажени са тези, които не се съмняват в нищо от казаното и не са подозрителни, че уж тук имало нещо лъжливо; защото те, ако няма нищо такова в тях - което и не трябва да има! - навярно ще се постараят и да придобият това. Блажени са тези, които от цялата си душа се стремят да влязат в светлината (Христовата) и са презрели всичко останало, защото те дори и да не успеят да влязат в тази светлина, докато са още в сегашния живот, но ще отминат оттук изпълнени с благи надежди и ще влязат в нея, съобразно със своята мяра. Блажени са тези, които всякога плачат горчиво заради греховете си, защото накрая те ще бъдат осенени от светлината и тя ще превърне горчивите им сълзи в сладост. Блажени са тези, които се просвещават от божествената светлина и виждат своята немощ (и нищета), и осъзнават срамното в душата си, защото те ще плачат през целия си живот и ще се омият със своите сълзи. Блажени са тези, които са се приближили към божествената светлина, и са влезли в нея, и са се съединили с нея и са станали целите светлина, защото те напълно са се съблекли от осквернената одежда на своите грехове и не ще плачат вече с горчиви (но безполезни) сълзи. Блажени са тези, които виждат, че одеянието на тяхната душа е светлосияйно, понеже е Христос; защото те непрестанно ще бъдат изпълвани с неизказана радост и удивлявайки се и изумявайки се на това, ще проливат сладостни сълзи, като съзнават, че вече са станали синове и причастници на възкресението. Блажени са тези, чието невидимо око на душата е всякога отворено и които по времето на всяка своя молитва виждат светлината, защото те са станали еднакви по чест с ангелите. - А ако те са такива, докато се намират все още в сегашния живот, докато все още са свързани от тленната плът, то какви ли ще бъдат след възкресението, след като възприемат онова духовно и нетленно тяло? Ясно е, че тогава те ще бъдат подобни не само на ангелите, но и на Самия Владика на ангелите - Христа Господа, както е написано: знаем, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему (1 Иоан. 3:2). Блажен е този християнин, който в молитвата си предстои пред Бога така, че Бог го вижда и той вижда Бога, и чувства, че е излязъл вън от света - с тяло ли, или без тяло; защото той ще чуе неизказани слова, които човек не може да изговори (2 Кор. 12:4), и ще види това, което око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на сърце не е идвало. Блажен е този, който вижда, че в него се е изобразил Христос - светлината на света, защото той ще се нарече майка на Христа, понеже има в себе си Христа, като плод на своята утроба, както Сам Той нелъжливият обеща, като каза: Моя майка и Мои братя, и Мои приятели са тези, които слушат Божието слово и го изпълняват (Мат. 12:48, 49); така че ония, които не пазят Божиите заповеди, сами по своя воля се лишават от такава благодат, понеже това дело (изобразяването на Христа) е и било, и е, и ще бъде възможно, - и е бивало, и става и сега, и не ще престане да се извършва във всички онези, които изпълняват Господните заповеди.

Впрочем, за да не оставим казаното от нас без свидетелство и да не навлечем върху себе си подозрение, че уж говорим това от себе си, а не от Божественото Писание, като представяме невъзможното за възможно, ще приведем свидетелство за това отново от блажения Павел, който е Христова уста и който казва: чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос (Гал. 4:19). Но в кое място, мислите, или в коя част на тялото определя той, че ще се изобрази Христос? В лицето, или в гърдите? Не: в нашето сърце се изобразява Той, и не - телесно, а безтелесно и както подобава Богу. Впрочем, както жената, която носи в утробата си плод, знае със сигурност за това, тъй като младенецът проиграва в утробата й, и тя не може да не знае, че има плод в утробата си; така и този, който има Изобразилия се в него Христос, познава Неговите движения и проигравания, т.е. Неговото осияване и светлина, и вижда вътре в себе си изображението на Христа. Както в огледалото се вижда светлината на светилника; така се вижда в него Христос, обаче - не само привидно и не не-по-същество, каквото е това, което се вижда в огледалото, но в него се вижда Христос, като светлина, въ-съществено, невидимо видим и непостижимо постижим, в без-образен образ и в безвиден вид.

Така, братя, се постига непостижимото в нашата вяра! Така се вижда и несъмнено (реално) се умосъзерцава Отец и Син със Светият Дух от ония християни, при които идват Отец и Син със Светият Дух и в които правят жилище за Себе Си, както казва Господ; а Те са познаваеми в едната неразделна светлина, както казахме. Впрочем, както онзи, който тича след бягащия, макар и да мисли, че вече е много близо до него, макар да му се струва, че ей-сега ще го хване, даже - че вече го докосва с края на пръстите си, но въобще не може да го залови, докато, според известната поговорка, между тях има разстояние дори от един косъм; така и ние, ако поради нашето нерадение, имаме дори и някакъв най-малък помисъл или колебливо неверие, или двоедушие, или боязън (за себе си), или друга някоя страст, или имаме пристрастие към нещо временно, разбира се не ще се удостоим да имаме Бога за обитател в своята душа и не ще възлезем на висотата на тази слава. Защото както за онзи, който преследва друг, и най-малкото разстояние, било то и от един косъм, е причина той да не може да го залови; така и по отношение на духовните предмети, и най-малката страст е причина да не се удостояваме да дойдем до съзерцаването на тайните Божии. И ако ние не презрем напълно и самия си живот и собственото си тяло, ако не сме готови за мъченичество, за това - всецяло да предадем себе си и живота си на всяко мъчение и на всяка смърт, като напълно изгоним от паметта си всичко, което служи за поддържането на живота на това тленно тяло, то не ще можем да бъдем приятели и братя на Христа, нито Негови причастници и сънаследници, и никога няма да дойдем до съзерцанието и опитното познание на споменатите Божии таинства. Затова, който не се е сподобил още да достигне това и да получи такива блага, той нека да обвинява самия себе си, а не да говори като такъв, който измисля извинения за греховете си (вж Пс. 140:4), че това е невъзможно, или че макар и да е възможно и да става, но става независимо от нашето съзнание, т.е. - така, че ние не знаем това. Нека той да се увери от Божествените Писания и да знае, че това дело е възможно и действително става, и се извършва осъзнавано от нас, така че ние не можем да не знаем за него; но поради отпускането и неизпълняването на Христовите заповеди, съразмерно с това, всеки сам лишава себе си от тези блага, - които да се сподобим да получим някой ден всички ние, така че да ги вкусим още в сегашния живот и да разберем, че Господ е благ, а там да видим Господа в пълнота и да се радваме заедно с Него в безконечните векове! Амин.

Аз утвърждавам, и така е и в действителност, че ако някой повярва във всичко това от цялата си душа и от дълбочината на сърцето си, тогава начаса ще придобие в сърцето си и любовта към Бога. Защото, както казват, че когато се разтвори бисерната мида и в нея влезе небесна роса и лъч от блясък на мълния, тогава в нея начаса се образува перлата; така, разбери, се заражда и любовта към Бога вътре в нас. Когато душата чуе за посочените по-горе Христови страдания и малко по малко повярва във всичко, тогава по силата на възприетата вяра тя се разтваря, понеже е била преди това затворена поради неверието; и веднага щом се разтвори, подобно на небесна роса влиза вътре в сърцето любовта към Бога заедно с неизказаната светлина, подобно на блясък от мълния, и става като бисер светъл и блестящ, - за който Господ казва, че намерилият го търговец отишъл, продал всичкия си имот и го купил. И така, който се сподоби да повярва така, както казахме, и да намери вътре в себе си духовният бисер на любовта към Бога, той не може да не презре всичко и да не раздаде на бедните всичко, което има, за да запази любовта към Бога твърда, пълна и всецяла. Защото когато той предпочита пред всичко любовта към Бога, тогава и тя от ден на ден ще се преумножава в неговата душа и ще бъде в него чудо, по-голямо от всяко чудо - неизказано и непостижимо, което нито умът може да разбере, нито словото да изрече. И той бива в изстъпление под действието на това непостижимо и неизказано чудо, държейки целия свой ум прилепен към него, и всецяло излиза целият вън от този свят - не с тяло, но с всичките си чувства (сетива), тъй като и те заедно с ума се устремяват към това, което се съзерцава вътре в душата, - и идва до откровяването и виждането на Господа и чува неизказани слова.

И така, възможно ли е за онзи, който се сподоби да види и да чуе това и да възлезе до съзерцаването на Бога, след това да остава в обществото на хората или да отдава вниманието си на това, което му представят сетивата и помислите? Ако този, който се е удостоил някога да застане пред лицето на смъртния цар и да говори с него, забравя всичко останало и цялото му внимание е погълнато от думите на царя, колко по-естествено е да бъде такъв онзи, който се сподобява – доколкото това е възможно за човека – да види Бога, Твореца, Владиката и Господа на всичко и да беседва с Него, и да чува гласа на Този, Който ще съди живите и мъртвите? Може ли такъв да не дойде до екстаз (изстъпление) и да не излезе наистина вън от тоя свят и от самата си плът? Възможно ли е да не възжелае завинаги да остане с Този небесен Цар и да се съгласи да се отдели от Него и да се спусне в мирските дела и грижи за тленните и преходни неща? Не вярвам, въобще не вярвам, че някой от разумните човеци би си позволил това. Защото е явно, че благата на този свят обикновено се съпровождат с тревоги и мъчителни и болезнени трудове, а онзи живот, който някой живее в Бога, като беседва с Него и съзерцава ония неизказани блага, превъзхожда всяко блаженство и е по-висок от всяка слава, щастие, радост и утешение, доколкото е по-висок от всяка почест, от всички утехи и от всички видими блага на сегашния живот. Колкото отмората върху скъпа и мека постеля превъзхожда лежането върху някоя корава и неравна дъска, толкова радостта и утехата, които черпи душата в общението и беседата с Бога, превъзхожда всяко веселие и наслада на сегашния живот. Затова много пъти се случва така, че когато някой поради незнание или нерадение остави Бога и божествените съзерцания и премине към светските грижи и суетности, то веднага щом почувства горчивината, която имат делата на света, и безмерната вреда, която те причиняват на душата, побързва колкото се може по-скоро отново да се върне при Бога, от Когото се е отдалечил, като осъжда безмилостно себе си за това, че се е увлякъл от земното, хвърлил се е в тръните на света и в огъня, поглъщащ човешките души; затова побягва оттук и прибягва отново към Бога, неговият Владика. И ако нашият Господ не беше човеколюбив и не ни приемаше, когато се връщаме при Него, ако Той не беше незлобив и ако се гневеше, а не ни похваляваше заради нашето възвръщане, наистина не би се спасила никоя душа - нито на някой светия, нито още повече на когото и да било друг. Затова всички, които са починали в святост и добродетел, са спасени даром, а не заради своите добри дела или добродетели; и не само те, а и всички ония, които ще умрат след тях, ще бъдат спасени даром.

И понеже, по такъв начин, спасението ни се дава на нас верните не заради нашите добри дела, та да не се похвали никой със себе си, както казва апостолът, то съвсем не следва да се надяваме на делата си, разбирам - на поста, бденията, спането върху гола земя, търпенето на глад и жажда, носенето на вериги или изнуряването на тялото с власеница; защото всичко това само по себе си е нищо. Много злонравни хора, в по-голямата си част от бедните, понасят това, но си остават пак същите, без да изоставят своята лошотия и без да станат добри. Това бива също полезно и за някои, тъй като смирява тялото и намалява неговата живост и възбудителност; но Господ не иска само това, а сърце съкрушено и смирено, така че нашето сърце всякога да зове към Него със смирен помисъл: кой съм аз, господи, Боже мой, че Ти благоволи да слезеш на земята, да се въплътиш и да умреш за мене, за да ме избавиш от тлението и смъртта и да ме направиш съобщник и наследник на Твоята слава и Божество? Когато придобиеш такова смирено мъдруване и в ума си се упражняваш в такива помисли, начаса ще дойде при теб Господ, ще те прегърне и целуне, ще дарува правия Дух в твоето сърце, Духът на избавлението и прощаването на твоите грехове, ще те увенчае със Своите дарове и ще те прослави с мъдрост и познание. Защото кое друго е така угодно и приятно на Бога, както съкрушеното и смирено сърце и самоунижаващото мъдруване? В това смиреномъдрие на душата живее и почива Бог, и всяко нападение на врага срещу нея остава безуспешно; всички греховни страсти в нея изчезват, а напротив - множат се плодовете на Светия Дух, каквито са: любовта, радостта, мирът, дълготърпението, благостта, милосърдието, вярата, кротостта, смиреномъдрието и въздържането от всички страсти; след това следва божественото познание, премъдростта на Словото, бездната на съкровените умосъзерцания и тайните Христови. Който достигне до това състояние и се характеризира с такива качества, той се изменява с благо изменение и става земен ангел; телом той общува с хората в този свят, а духом ходи на небесата и общува с ангелите, и от тази неизказана радост възраства в Божията любов, към която никой никога не може да се приближи, ако преди това не очисти сърцето си с покаяние и с много сълзи и не достигне до дълбината на смиреномъдрието, за да приеме в своята душа Светия Дух, чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, на Когото подобава слава и поклонение во веки. Амин.

А вие вникнете по-добре в казаното от мен и като чувате примерите, които аз взимам от областта на чувствените и веществени предмети, като например: дом, врата, ключ, не си представяйте в ума си никакъв телесен образ, за да не паднете в недостойни за Бога помисли, които могат да заприличат на богохулство, но представяйте си всичко това в себе си по подобаващ за Бога начин, като се възвисявате до съзерцаването на скрития в него смисъл. А ако не можете да разбирате това по подобаващ за Бога начин, тогава приемайте всичко единствено с вяра, като не си позволявате твърде много да любопитствате за тези предмети. Защо Светият Дух се нарича ключ? Защото чрез Него и в Него най-напред се просветява нашият ум и ние, като дойдем до покаянието, се очистваме от всеки грях; след което получаваме светлината на познанието, биваме кръстени свише, възраждаме се и ставаме чеда на Бога, към Когото и ще получим дръзновение да зовем: Авва Отче!

Св. Симеон Нови Богослов

А когато поради умната молитва безмълвникът се сподобие с духовно просияние и разтвори всички прозорци на душата си за съзерцанието, ставайки по-голям от себе си, все по-ясно и чисто ще вижда същинската природа на нещата, не както постановява външната мъдрост, която говори от корема и бяга подир сянката. Онова, за което умът дотогава не би могъл и да си въобразява, ясно му се открива сега и съзерцава «еже око не виде». Тогава, както в началото казах, душата, свободна от всякакви затъмнения и веществени склонности, става тъй умна и намира насадената в нея от изконно време светлина. Станалият по дух подобен на Бога человек гледа естествено и просто на тайните и загадки Божии. Който е достигнал това състояние, е преминал вече в третата степен, де царува блаженство неизчерпаемо, живот безпечален и безсмъртен, тишина и мир, от нищо непомрачавани, пиянство на Духа. Ето как чрез послушание и умна молитва безмълвникът достига до единение с Божеството и Го вижда въплътено в светлина, нетленна и несътворена, както е била самата Таворска светлина.
Св. Григорий Синаит

Сега вече виждаш колко е необходимо онези, които са избрали да живеят в исихия, да събират и да изпращат ума в тялото си, и още повече - в най-вътрешната част на тялото, която наричаме сърце. Понеже, ако според Псалмопевеца "всичката слава на царската дъщеря е вътре" (Пс. 44: 14), как така ще я търсим някъде навън? И ако според апостола "Бог изпрати в сърцата ни Своя Дух, Който вика: Авва, Отче", [1108B] как ние няма да се молим заедно с Духа в сърцата си? Ако съгласно Господа на пророците и апостолите Царството небесно е вътре в нас, как няма да се окаже извън небесното Царство този, който старателно се обучава да изведе от вътрешността си своя ум? Соломон казва: "правото сърце дири знание" (Пр. Сол. 27: 21), което другаде сам нерече умно и Божествено. Относно този вид знание, отците, обръщайки се към всички, казват: "Умът, изцяло духовен, се обгражда от духовно познание, което съществува в нас и не в нас, и ние не трябва да преставаме да го изследваме".

Видя ли, че ако някой възнамерява да противостои на греха, да придобие добродетелност, наградата от надпреварата в добротелта и най-вече - [1108C] да открие духовното познание по отношение залога от наградата на добротелта, то необходимо е, щото да насочва ума си навътре в тялото и в самия себе си? Схващането, че умът действа извън тялото - не говоря за тялото като образ, а за самото тяло -, където се радва на духовни съзерцания, е върхът на елинската заблуда, корен и извор на всяка какодоксия, откритие и учение на демони, майка на глупостта и дете на безумието. Затова и тези, които говорят, вдъхновени от демони, отстъпват от самите себе си, понеже не съзнават това, което говорят. Ние обаче изпращаме ума си не само в тялото и в сърцето, но и в самите себе си. Да обвиняват тези, дето казват, че умът не е отделен, но е единен с душата, "как така някой би могъл да изпрати ума си навътре?". Изглежда те не знаят [1108D], че едно е същността на ума, а друго - енергията. Или по-скоро, знаейки това, объркани заради хомонимията, те на драго сърце са се съгласили с лъжците. За да не приемат простотата на духовното учение, достигайки от диалектиката до противоречивостта, според Василий Велики, те са извратили силата на истината в противопоставянето й с лъжеименното знание и лъжеубедителността на софистиката. Така трябва да постъпват само тези, които не са духовни, но смятат, че разсъждават и учат по духовному. Сами не знаят, че с ума не е като с гледането, при което виждаш другите зрими неща, но не виждаш себе си. [1109A] Но самият ум действа, за да види това, което трябва, посредством пряко самозадвижване, както казва Дионисий Велики. Когато умът се самосъзерцава, той се обръща към себе си и действа спрямо самия себе си. Той казва, че това е негово кръгово движение...

Св. Григорий Палама

Как може, който и да било, да каже: “понеже постя, водя страннически живот, раздавам имуществото си, аз съм свят”? Нима някой е свят, ако не е очистил вътрешния си човек? Защото очистването не е само въздържане от лоши дела, но придобиването на съвършена чистота, на чистота в съвестта. Напрегни, човече, мисълта си и влез при този пленник и роб на греха - твоя ум, и разгледай внимателно на самото дъно на твоя ум, в дълбината на помислите, в така наречените тайници на твоята душа, тази извиваща се и гнездяща там змия, която те уби, като порази най-главните членове на душата ти; защото сърцето е необятна бездна. И ако убиеш тази змия; тогава се хвали с чистота пред Бога. А ако - не; тогава, като се смириш, бидейки нуждаещ се и грешен, умолявай Бога заради своите тайни.

Цялото усилие на врага е насочено към това, да му се отдаде случай да отвлече нашия ум от помненето на Бога и от Божията любов; като за това той употребява земните примамки и от действително прекрасното ни отвръща към мнимото, а не действително, прекрасното. Защото всяко добро дело, дори и човек да го е извършил, лукавият е готов да очерни и оскверни, като се стреми да посява при изпълняването на заповедта своите семена на тщеславието или самомнението, та вършеното добро да се изпълнява не заради Бога и не единствено поради добро усърдие.

Както външните очи отдалече виждат тръните и стръмнините: така и прозорливият ум, бидейки бистър, вижда отнапред козните и приготовленията на вражията сила, и предпазва душата, служейки й като око.

Св. Макарий Велики

http://195.149.248.189:8080/2011-10-20/129f52503ac06cd61669bce84dc646be


1 човек харесва това


0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход