Душата - що е то според Юдаизма и Християнството?
из "Нов Библейски речник" + учебни материали от Богословския фукултет към СУНефеш /נפש/- гърло, гръклян
- дишане (белодробно дишане), отдъхване
- желание, копнеж
- Душа (във връзката и с Бога)
- Живот (в биологическият смисъл на думата)
Думата (Нефеш) е употребена 755 само в СЗ. Употребена е и още една дума - Нешама (Ис. 57:16).
Основното значение на думата в Битие 2:7 е "притежаващ живот" "одушетворен" и се използва често и за животни - Бит. 1:20, 24, 30; 9:12, 15-16; Йез. 47:09 - "живо същество", "живеещо същество".
Не рядко Нефеш се отъждествява с кръвта като същностен елемент от физическото съществуване - Бит. 9:4; Лев. 17:10-14; Вт. 12:22-24
В много случаи се използва като основния жизнен принцип. Характерно е за псалмите.
В редица случаи, свързани с физическото съществуване, думата се отнася за физическите състояния в човека:
- изразява усещане за физически глад
- като източник на чувствата
- свързва се с волята и нравствените постъпки
В някои пасажи Нефеш означава "човек", или се използва с местоименна наставка за обозначаване на личността.
Думата се употребява и за мъртво тяло.
Нефеш не се използва за духовете на мъртвите.
За инстинкти не се ползва.
Руах в СЗ се среща 378 пъти (и 11 пъти на рамейски).
Руах се изпозва за:
- вятър
- дихание
- дух
- тайнствената същност, в която се крие живота, или жизнената сила на човека и на животните. Същата може да бъде смущавана, или насочвана в определена посока! Да бъде наранявана, угнетявана; съживявана.
- Божествена сила (също и като свръхестествено състояние - когато някой действа извън човешките си способности, под влиянието на божествена сила/божествени дарби; екстатично състояние)
Ранната еврейска мисъл едва ли е правила разлика между божествения руах и човешкия руах. Напротив, човешкия руах е можел да се отъждестви с Божия руах.
В по-късна употреба преобладават понятията човешки дух, ангелски или зъл дух, Божият Дух и между всичките съществува ясно разграничение.
Думата "Руах" има много специфично значение и се ползва в определени случаи.
Думата "Нефеш" има съвсем други значения, и се ползва за съвсем различни случаи.
Руах не е висшата "страна на душата". По скоро душата е аспект на личностния дух.
Наистина, когато душата у човек се е свила, то той едва ли не умира, но едва след като духа напусне тялото, то умира само по себе си.
Pictorial Encyclopedia of the Bible, том 5, стр. 496, 497Душата на човекаТрадиционният превод на еврейската дума нефеш като „душа”, AV, подвежда читателя, тъй като семантичния обхват на нефеш е много по-широк, включващ значения като „живот”, „личност”, „същност”, „апетит” и „ум”. Повечето от Библейските учени оценяват разликата в начина, по който еврейската мисъл разбира думата душа, в сравнение с разбирането на Платон и след това на гръцкото разбиране за човешката душа. Ранните гърци разбираха душата като свързана с тялото; също така се смяташе, че душата е вътрешния човек, и че в човека имаше място за пребиваването на душата. С по-късното разбиране на Платон, душата беше приета като предварително съществуваща и отделна от тялото. Душата (психе), беше нематериалната сърцевина на личността, и тя беше безсмъртна. Спасението на душата означаваше нейното освобождение от тялото. Според гръцката мисъл душата даваше значение на човешкия живот значение и съществуване отвъд физическото състояние. Това разделяне може да се види в юдейската апокрифа и псевдография.
Тази идея за абстрактен, метафизичен смисъл за „душа”, като отделна от тялото, не е централна в юдейската мисъл. Етимологично нефеш принадлежи към идеята „да дишам” или „дъх”. Семитските сродни думи имат значението „да дишам” или „духам”. Терминът е тясно свързан, ако не и синоним, на нисмат в Стария завет, специфичния термин за „дъх”. Така че думата нефеш може да бъде равностойна на „дъх”. Животните са наречени „живи същества”, а също така се казва, че притежават „дъх на живот” (7:22). Нефеш принадлежи към това което „диша” и което се оттегля при смъртта или се завръща при живот (Ерем. 15:9). В Acadian и Ugaritic думата също има широко значение и включва „гърло”. Може би това е значението за нефеш в Ис. 5:14 и Пс. 69:2. Така че нефеш е свързана със силата на живота, жизнеността на човека или животното, което се вижда от присъствието или отсъствието на дъх между носа и гърлото. Но, това не е „живот” в смисъла на абстрактния hnywim, но конкретната жизненост на човека. Това се вижда ясно от начина, по който нефеш се отнася към апетита и импулсите (ср. Втор. 24:15) или може да се отнася за „личност” или „същност” (понякога преведени с местоимението „аз”), като някой, който притежава тези импулси и желания. Като сила на „живот” нефеш се вижда в Лев. 17:11: „Защото живота (нефеш) на тялото е в кръвта.”
В нашия пасаж човека не притежава нефеш, а е нефеш (отделен човек); „дъх”, а не „душа” е най-близко до идеята за сила на живот в човека, която е извън обсега на неговите възприятия. Така че Божия дъх изпълни с енергия латентното тяло, което се превърна в „живеещ човек”. Това се вижда в контрастиращия израз нефеш мот, който означава „мъртъв човек”. Старият завет поставя ударението за отделния човек като еднородно цяло. В Ис. 10:18 нефеш се среща заедно с басар (тяло/плът) като две контрастиращи части от цяло. Еврейската мисъл не вижда живот отделен от тялото (Йов 19:26-27). Божият дух осигурява живота, докато неговото отсъствие означава смърт (Йов 34:14; Пс. 104:29). Човека също притежава „дух” (руах), като началото му е в Бог (Йов 33:4; 34:14; Зах. 12:1). За разлика от нефеш, руах не е свързан с тялото или кръвта и е паралелен на ума или вътрешния човек (Пс 77:6/7/) Той изразява вътрешните физически емоции на личността (Бит. 41:8; Съдии 8:3; 3 Царе 21:5) (Kenneth A. Mathews, The New American Commentary, Genesis 1-11:26, стр. 188-190|
Смърт и душа
Най-объркващия проблем в старозаветната антропология и психология е връзката на душата със смъртта и живота след това. Този проблем не е съсредоточен само върху естеството на душата, но и върху значението на термина שאול (шеол). Бит. 35:18 и 3 Царе 17:21-22 говорят заנפש (нефеш) (душа) като отиваща си или завръщаща се. Критическите серии от текстове са тези, в които старозаветните писатели показват страх от смърт и страх от изгубване на себе си или душата, чрез смърт (Йов 33:18-30; Пс. 16:10; 30:3;116:8; Ис. 38:15-17) това, което е важно, за да разберем еврейския ум е, че според него човека е цяло; тяло-душа! Така че душата не остава незасегната от смъртта. Старозаветната есхатология съдържа зародишни елементи на надежда, като загатва за по-положителните учения на Новия завет, както може да бъде видяно във фразата „заспа с бащите си” (3 Царе 2:10; 11:22), в положителното отношение на Давид относно смъртта на детето си (2 Царе 12:12-23) и надеждата на Йов за възкресение (Йов 19:20-29). Това основно единство, душа-тяло, е което осигурява уникалността на Библейската идея за възкресението на тялото, като различна от гръцката идея за безсмъртие на душата.
Писано е че Бог е Дух, Дух Вечен. А човек бил по образ и подобие Богу.
Душата, според християнската терминология е нещо друго.
Духът е "Руах", а Душата е "Нефеш".
Душата е смъртна.
Душата е онзи съсъд, от една страна, в който може да се налее "Новото Вино" (Любовта).
Есенцията, Енергията която работи в душата и която може да извира от нея - това е Любовта.
От друга страна Душата е копнежа/желанието за Единосъщие с Твореца; желание за завръщане към Себе Си.
И ето - у човек се появява т.н. "Душа" т.е. желанието за Единосъщие, копнежа по Бога. Човек става копнеещо същество, търсещо онази Сила/Живот, която да го изпълни/насити/удовлетвори. Човек търси Любовта (Светлината Хохма; Светлината Хасадим...).
Само опитвайки се да се приближи към ближния и да се съедини с него, човек разкрива своите 613 непоправени желания. Само тогава започва да разкрива разбитата си душа и разбира какво трябва да поправи.Поправяйки желанията си така, че не причинявам на другия това, което сам ненавиждам, аз поправям себе си до степента на Бина (хафец хесед) и се напълвам със светлината Хасадим. Това означава, че напълно се изчиствам от егоизма си. А след това постепенно обръщам този егоизъм към служене на ближния, което се нарича ”любов към ближния както към самия себе си” – поправяне на АХАП, 365-те желания.
Тези два етапа на поправяне се отнасят към тези желания, които се разкриват при обединение с другите. А ако у мен няма стремеж към обединение с другите, означава, че въобще не съм разкрил, какво имам за поправяне. Обичайните ни материални желания за храна, секс, семейство, пари, власт, знания не се нуждаят от поправяне. Моля, може да ги използваш!
Защото ако се стремя към знание или власт, това не е желание, което се разкрива при обединението с другите. А работата започва с това, че правя крачка напред, за да се обединя с другите и да разкрия в това обединение, свойството отдаване, вместо свойството получаване. И тогава започвам да откривам колко не го искам! Това мое нежелание и се нарича ”зло начало”, което ми се разкрива като творение.
Именно това желание, усещано като отблъскване от обединението с другия човек при опита да се разкрие свойството отдаване, се нарича зло и трябва да го поправим на добро. Тоест аз действам съгласно ясен ред, определен от фразата ”Аз създадох злото начало и в добавка – Тора като средство за поправянето му, защото светлината в нея възвръща към източника”, и крачка след крачка реализирам тази формула.
...
Казано е, че „Исраел, Тора и Творецът са едно цяло” – всички тези три съставящи трябва да се обединят. Баал а-Сулам обяснява, че „Исраел” е човек, който желае да се върне към своя корен, където той се намира в сливане, в подобие, тоест във взаимна любов с Твореца.
„Тора” са тези етапи, чрез които той преминава като готви в себе си потребност за съединяване с групата – общото желание, искане. И тогава идва светлината, която се проявява в споения съсъд.
Но спрямо разбития съсъд, който желае да се съедини, тази светлина се нарича обкръжаваща, която връща към източника. И тогава тя поправя желанията колкото е възможно на това стъпало, на което се намират другарите сега, тоест на нивото на връзката между тях. И тогава тяхното действие се нарича „изпълнение на 613-те заповеди”, поправяне на желанията.
Те изпълняват тези поправяния при всички предоставящи им се възможности, когато светлината ги предизвика към следващото състояние. Светлината идва от Безкрайността на тяхното стъпало и всеки път ги повдига още и още мъничко по-високо. Ако работят така, то като резултат достигат крайното състояние – целта на творението.
Но тук няма нищо освен изпълняването на закона за любовта към ближния като към самия себе си. На всяко стъпало, където молим светлината, връщаща към източника, тя идва (тоест възниква вътре в нас), поправя ни и ни съединява един с друг. Това се нарича Тора – 613-те нейни светлини, които поправят 613-те егоистични желания, като привежда всички тях в отдаване.
А след това в тях се облича разкриването на Твореца – общата светлина, която се разкрива в светлината Хасадим, в светлината на отдаване.
Тоест цялата наша работа се състои в:
- от една страна, в отмяната на самия себе си;
- от друга страна, в своя растеж, за да имам възможност да влияя на другите;
- в съединяването между нас, осъществено от светлината, която връща към източника.
И тя се намира между нас, трябва само да я проявим! Защото ние не чувстваме силата на поправяне, а само самите себе си, когато ставаме мъничко повече поправени.
Да станем по-поправени означава да станем вътрешно по-близо един до друг и да се съединим (именно вътрешно, а не външно!). И благодарение на това вътрешно сближаване, започваме да усещаме какво означава връзката, силата на отдаване.
А като узнаваме силата на отдаване, ние постигаме Твореца и започваме да разбираме замисъла на творението, неговата програма, причината, целия процес, през който преминаваме, и разкриваме действията на Твореца.
В разкриването действията на Твореца от творението се състои и това удоволствие, което можем да Му доставим – всички творения да Го познаят като Даващ и Донасящ добро.
На този, който иска да напредва и смята това за своя основна цел, няма да помогне нищо друго освен да си представя поправеното състояние и през цялото време да се старае да се приближи към него.
...
Въпрос: Как може да се ”благодари за лошото, като за добро”?
Отговор: Рабаш привежда пример, как баща, всеки ден давал на сина си по 1 шекел, веднъж изведнъж му дал 5 шекела, за голяма радост на сина си. А на следващия ден се връща обратно към обичайния 1 шекел.
И защо така баща ми постъпва с мен? Той иска, аз да се отнасям към него с любов и недостигът от 4 шекела, които сега не ми достигат – аз ще запълня със своята любов, със своето отдаване! За да не гледам колко получавам от него, а доколко мога да Му благодаря.
Заради това, че изведнъж получих от Него ”5 шекела”, аз разширих своето желание – но от гледна точка на получаването. А сега аз мога да напълня това допълнително желание с отдаване. Т.е. Той ми е дал възможност да разширя своите желания и да се издигна към голямото отдаване.
Но аз трябва да работя над това. През всичкото това време, всеки ден, аз получавах по 1 шекел и бях благодарен за този шекел на Баща ми. И ето, един ден баща ми даде 5 шекела. Моите желания се разшириха, аз получих по-голямо удоволствие и естественно, аз съм Му благодарен. Но за какво съм Му благодарен? Защото съм получил допълнително 4 шекела!
На другия ден, от вчерашното ниво, с нараснал апетит, аз вече очаквам, че отново ще получа 5 шекела – и изведнъж получавам както преди 1 шекел … Сега аз усещам празно желание в размер на 4 шекела. Но какво да правя с него? Да го напълня със своята любов, със светлина за отдаване, с благодарности! Та нали аз разбирам, че Баща ми сега ми дава възможност да Му отдавам – именно с този празен съсъд, напълвайки го със светлината Хасадим, вместо Хохма. Той напълва моето желание със светлината Хохма, а аз го напълвам със светлината Хасадим. Откъде още може да се вземе възможност за отдаване, ако Той не опустоши моето желание?
Как аз ще Му се отблагодаря и още по силно да се обединя с Него, да станем еднакви, ако Той отначало не ми даде голямо напълване, а след това да си го прибере? И отново да ми даде повече – и отново да ме опустоши. Както е казано: “Обличането на светлината и нейното изчезване – създават съсъд, пригоден за използване”. Ето сега вече аз имам съсъд.
...
Въпрос 5. Какво е това светлината Хохма (ор хохма)?
Светлината Хохма е светлина, която влиза в творението при първото разпространение на пряката светлина и се явява основата на живота и същността на творението.
Всичко, което Творецът иска да даде, благодарение на своите качества на Добър и творящ благо – тази точка, творението приема изцяло и без всякакви ограничения от своя страна. А всичко, което става по-нататък, вече е реакция на творението, което с помоща на Твореца достига такова високо, съвършено и прекрасно развитие.
И сега, приемайки всичко, което му дава Творецът, творението започва вътрешно да се променя и вече, от своя страна, реагира на тази светлина, която го напълва. Т.е., това е реакцията на госта за всичкото добро, което е усетил в отношението на Домакина към него и подареното му от Него напълване. И сега трябва да отговори на това напълване и разкритата му любов.
Това все още не завършва състоянието на Малхут на света на Безкрайността, макар че от страна на Твореца работата е завършена. Но сега творението строи в себе си всякакви екрани и скривания, отблъсква угощението, желае да скрие от себе си отношението на Домакина дотогава, докато не се постигне взаимност.
Всичко това става вече вътре в госта, а Домакинът, като че ли не знае нищо за това. Гостът се отказва и съгласява, поставя различни условия, при които е готов да приеме угощението на Домакина. Всичко, което става по-долу от Малхут на света на Безкрайността – това е вътрешното развитие на творението, желаещо да се сравни с Твореца.
Затова „светлината Хохма е светлина, която влиза в творението при първото разпространение на пряката светлина” – т.е., първото пряко въздействие на обкръжаващата светлина, която се усеща от творението.
Защото, всичко се намира в тази висша светлина, но според степента на своето развитие творението усеща, като че ли светлината променя въздействието си върху него. И самото първо въздействие на висшата светлина върху творението, което „се явява основата на живота и същност на творението” – се нарича светлината Хохма. Това е нещото, което напълва творението и се усеща от него като светлината на живота. Тоест, аз стоя пред Домакина и преди всичко виждам на масата цялата „храна” – източникът на живота. Без това аз не мога да съществувам, ще загина.
Но след това, когато получа тази храна и започна да живея (както се казва „Без мъка няма Тора”), аз вече мога да правя разчети за своето получаване. Затова светлината Хохма се нарича основа на живота и открито или скрито присъства във всички взаимни действия между Твореца и творението.
Дори, когато се говори за състояние, в което има една светлина Хасадим и никакво получаване, то това се нарича „почти” да се отдели от светлината Хохма. Не съвсем да се отдели от получаването, а „почти”. Така е и в нашия живот – до определена граница, до необходимото минимално ниво, което „ не се порицава и не се възхвалява”, защото е нужно само за поддържането на съществуването. Това е мярката за жизнено необходимото получаване, определяно от самото творение.
...
Между Твореца и творението, светлината и съсъда, желанието за отдаване и желанието за получаване на наслаждение, съществува закон за съответствие на свойствата и формата. Само ако между тях има подобие, творението може да усеща Твореца, да се приближи към Него, да го докосне.
Но какво да се прави, след като творението е създадено противоположно на Твореца? Наистина, материалът на творението е желание за наслаждение. Но това желание може да получи върху себе си одежда, „намерение” и да работи с този материал „в името на отдаването”. Тогава, то напълно ще съответства на светлината.
Желанието за наслаждение включва в себе си 613 частни желания и ние трябва да поправим всички така, че вместо просто желание за получаване на удоволстие, да поискаме да се наслаждаваме само от отдаването – като Твореца, светлината.
Такова поправяне на всяко желание, добавянето към него на одежда „заради отдаване” се нарича изпълняване на заповедите. Тоест поправяйки 613-те желание, ние изпълняваме 613-те заповеди.
Поправянето на желанието е възможно само със силата на светлината, която го е създала
...
И тогава, благодарение на собственото ни обучение, можем да разкрием светлината, която връща към Източника, наречена „вътрешна светлина на Тора”.
...
Светлината разкрива още по-голямото ни зло, за да пожелаем още по-силно да се избавим от него, за да установим, че сами не можем да направим това и да поискаме да се съединим със светлината. Така удвояваме желанието си за светлина.
Първо молим светлината да ни поправи на отдаващи. А после молим, за сметка на това отдаване да се прикрепим към светлината – да стигнем до прегръдка, до сливане, което е и била целта на творението.
Човекът, които иска такова поправяне се нарича „Исраел”, от думите „направо към Твореца” (яшар-ел). Ако той учи в група и иска да се съедини с другите, тогава получава от светлината сила, която го съединява и поправя. Тази сила се нарича светлина Хасадим (милосърдие). Тя запълва цялото пространство между тях и вместо ненавист, те започват да усещат съединение и любов, а вътре в това съединение чувстват самата светлина, т.е. разкриват Твореца.
Така, желанието за наслаждение придобива одежда на отдаване и вътре в нея разкрива своя Създател.
Тоест ние трябва да се погрижим за дрехата на своята душа! Има много такива одежди, 125 стъпала на съединението помежду ни. 125 пъти трябва да разкрием: ненавист -> съединение и отново ненавист -> съединение, повишавайки все повече и повече своята чувствителност. Така се поправяме, получаваме все „по-светли” одежди за душата, докато не завършим цялото поправяне. А светлината, която ни облича, също става все по-възвишена и светла.
http://pics.data.bg/zoom/shared/902dbe768bd834772030d728963fcaaa
Твърдя, че повечето хора на земята са мъртъвци, макар да са уж живи, т.е. в тях душата не присъства.
Когато Душата навлезе в един човек, то е все едно се обличаш в светла дреха, защото това се отразява и вън от него. Нарича се излъчване - ореол (нимба) - сияйна овална форма, излъчваща се от тялото.
Човек бива да се облече в Любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание... - плодовете на Духа. Сиреч, човек да се облече в Любов (Синът) и в Светия Дух и вътре и вън.
Ако е само външно ще е така:
"Матей 23:27
Горко вам книжници и фарисеи, лицемери! защото приличате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота."
Любовта е тази, която трансформира и трансмутира физическото тяло и то от тяло тленно приминава в нетление, от смъртно - израства в безсмъртие. После това е възможно възнесението, а възнесените никога не оставят след себе си труп, който да бъде погребван. Възнеслите се - те са преобразили своята телесна форма в ефирна.
Ако съблечеш телесната форма и се представиш пред Бога, ще се прибереш при Бога, Дух при Духа:
"... и Духът да се върне при Бога, който го е дал."
но:
"Защото знаем, че ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен.
Понеже в тоя дом и стенем като ожидаме да се облечем с нашето небесно жилище,
стига само, облечени с него, да не се намерим голи.
Защото ние, които сме в тая телесна скиния, като обременени, стенем; не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота."
Какво е писал и какво е искал да каже с това апостола?
Какво имаме? Първо имаме някой, който живее в "телесна скиня". "Телесната скиня" е тялото. То е един вид храм.
http://pandor.blog.b...y-znanie.821070
Кой е този, или по-точно - кое е това нещо, което е "облечено", както се изразява апостола, с туй тяло? Духа ли, душата ли?
И защо апостола казва, че има опасения за това да не би да се окаже "гол", ако се съблече от тази "телесна скиня" и отиде/пресели в "дом неръкотворен, вечен!", който е "здание на небесета"/"небесно желище", което "имаме от Бога"?
Кой е възможно да се окаже "гол", духа или душата? Кое "имаме от Бога"?
Не бе ли писал Еклисиаст, за духа, който след смъртта да се завърне при Бога, който го е дал? Явно апостола знае и казва къде точно този дух ще се завърне - в "дом неръкотворен, вечен!", който е "здание на небесета", което "имаме от Бога", но защо може да се окаже този дух в положението "гол" и защо апостола по-нататък в Писанието казва, че не е това целта и че въпреки тази жажда да се завърнем при Твореца, бива да се работи в друга посока, "за да бъде смъртното погълнато от живота"?!
Та кое е "смъртното"? "Телесната скиня"? Душата? А кое е "живота", чрез който и в който това "смъртно" да бъде погълнато?
"... не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота."
Значи не бива да търсим "събличане" на тази "телесна скиня", а точно обратното - "да се облечем още повече", но с какво и защо?
Навярно първо, за да не се окаже "гол" съблечения, или?
Ето какво казва апостола и за друго:
"13 И мисля, че е право, докато съм в тая телесна хижа, да ви подтиквам чрез напомняне;
14 понеже зная, че скоро ще напусна хижата си, както ми извести нашият Господ Исус Христос."
Кое/Кой е в "телесната хижа"? Какво значи това, че ще "напусне хижата си"? Кой/кое да я напусна? Духа или душата? Къде да отиде?
Трудно е да се обясни. Свързано е с първоелемента "земя", сиреч с трансформацията на твърдото физическо тяло. В началото на процеса от време на време може да го покажеш това светлино тяло, но не може да задържиш трансформацията, защото се изисква огромна енвергия. Накрая на процеса вече можеш да задържиш този си вид, защото трансформиращия процес е достигнал своя край.
Пример с тялото на Свети Иван Рилски. Защо не се разлага? Какво става с тъканите и клетките, когато в някого започне да работи Светия Дух? Що значи Святост?
Има много нива на Святост. Накрая самият човек става Светлина. Това е Възнесението. След Възнесението не остава труп, който да бъде погребван. Всичко се е изменило.
Дух и душа са различни понятия.
Мнозина казват "душа", а имат в предвид "Духът" и обратното.
Писанието свидетелствува, че душата може да бъде погубена, т.е. да умре.
"Нефеш" е думата, която древните евреи са употребявали за душа.
За "Дух" се ползва думата "Руах".
В Библията стотици пъти се говори за душата на човек и от там става ясно, че тя не е безсмъртна.
Но какво са вложили древните и какво в Писанието се има в предвид под "душа" - ето това вече е интересен въпрос! 
Мнозина могат да твърдят, че душата е безсмъртна, но те не изхождат от познанието върху Библийските текстове и наивно считат същите за "напаснати", за "нагласени" и "изменени"... съшити с полуистини са Писанията, според същите.
Бог обаче много точно и верно е позволил върху тези текстове да пипа човешката ръка.
Всичко в Библията е истинно и точно, до запетаята.
Душата може да умре.
Духът е безсмъртен.
Душата е "горивото" на Духът, чрез което той може да се завърне при Бога, при това още приживе и да се самоъсъществи.
Та първият Адам стана жива Душа/Нефеш! Това е вярно. Тук "Нефеш" се ползва за "желание, копнеж". Именно това желание и копнеж вадят от Рая. Падението на душата, сиреч нейната насоченост - към твърдоматериалния свят и мимолетните удоволствия, а и не само - Адам и Ева пожелаха да са като Твореца (като боговете) - да знаят, да познават, да придобият безсмъртие, да творят и да Любят. Този Дух, чрез Душата си е жаден за преживявания.
Последният Адам, който е издигнал душата си, т.е. при него желанията са се обърнали на 180` - към Бога, а не към земята и удоволствията в света ни, е станал Животворящ Дух/Руах.
Всичко това е едно движение от горе в посока надолу - излизането от Рая - Падението и движение от долу, в посока нагоре.
След което след достатъчно пребиваване в Ада, където властва смъртта и където живота е чуждо явление, следва отново издигане, но едва след евентуалното прозрение върху суетата и мимолетността на всичко в този ти ми твърдо-материален свят - светът на измененията и дуалността.
И това е - от горе - надолу и от долу - нагоре. Оформя се кръговрат, окръжност, Вечност.
Древните евреи са влагали в думата Руах следните значения - дух, вятър, дъх, сила.
Със същите значения е употребявана думата в Писанията.
Наистина има духове, които се наричат още бесове и които не искат да преминат нататък, а твърде често оставят с "единя крак" в това времемространствено измерение и пакостят, убивайки живота и съществуването.
Един такъв дух/Бес може да те накара да се самоубиеш, или може да те превърне в хомосексуалист, да се гневиш, да си аругантен, да си ревнив, да изпитваш похот, да се развращаваш, да ненавиждаш и пр..
Всъщност човек ежедневно е в борба с такива същности, които често го карат да върши това или онова, включае да обиди някой, да нарани, да наклевети, да убие, да псува, да крещи, да вилнее.
Бесоват е такъв човек, демек е обладан от бес, или бесове и често беснее в първосъгнално, аругантно, експлозивно и реактивно поведение, изпъстрено със силна емоционалност, а дори цинизъм.
"Ефесяни 2
1 Съживи и вас които бехте мъртви в престъпленията и греховете,
2 в които сте некога си ходили според обичая на този свет, по княза на въздушната власт, духа който действува нине в синовете на противлението;
3 между които и ние всинца сме живели некога си в похотите на нашата плът, като сме правили волята на плътта и на помислите, и по естество сме били, както и другите, чада на гнева.
4 Бог обаче, който е богат в милост, за големата си любов с която ни възлюби,
5 и като бехме мъртви в престъпленията, оживи ни наедно с Христа, (по благодат сте вие спасени,)
6 И съвъскръси ни и турна ни наедно да седнем в небесно блаженство в Христа Исуса;"
Такива бесчета са страхливци и не смеят да прекрачат прага за по-натам, ами стоят в едно положение на никаквец...
като пиявици се всмукват в някого и го източват, унищожавайки тялото и живота на същия слаб човечец. Бедняци!
Те няма да познаят Любовта, нито Божията Почивка и това е тяхното наказание.
"Евреи 4
1 И тъй, понеже ни остава обещание да влезем в неговото упокоение, нека се убоим да не би да се яви некой от вас че се е лишил от него.
2 Защото нам се благовести както и тем; но тех ги не ползува словото което чуха, понеже в тези които го беха чули не беше размесено с вера.
3 Защото влезваме в упокоението ние които повервахме, като рече: "Така се заклех в гнева си че нема да влезат в моето упокоение," ако и да са били свършени делата Божии от поставянето на света.
4 Защото негде си е рекъл за седмият ден така: "И почина си Бог в седмия ден от всичките си дела;"
5 и на това место пак: "Нема да влезат в моето упокоение."
6 И тъй, понеже остава некои да влезат в него, и тези на които се от по-напред благовести не са влезли заради непокорството,
7 пак определява некой ден, "Днес," като казва чрез Давида, подир толкози време, както се рече: "Днес, ако чуете неговият глас, не ожесточавайте сърдцата си."
8 Защото ако бе им дал Исус Навин упокоение, след това не би говорил за друг ден.
9 Следователно за народа Божий остава упокоение.
10 Защото който е влезъл в неговото упокоение и той си почина от своите си дела, както Бог от неговите си.
11 И тъй, да се постараем да влезем в това упокоение, за да не падне некой в истия пример на непокорството.
12 Защото Божието слово е живо, и деятелно, и по-остро от всеки меч остър и от двете страни, и проминва до разделението на душата и на духа, на ставите и на мозъка, и издирва помишленията и намеренията сърдечни;"
Душата се нарича още "съсъд". Прилича на чаша. Когато искаме да запълним тази чаша с неща от нетрайния свят, то няма как да не останем с празни ръце, защото в този свят нищо не е вечно и всичко подлежи на изменение, на промяна.
Ето защо и да получам някакво насищане от материалния свят, от удоволствията му, то не е вечно, не е дълготрайно, което ни поставя отново в позицият "неудовлетворени". В тази позиция душата е присвита, сиреч човек е нещастен, стене, тъжен.
Неопитният, личностен дух няма познанието и в безбройните си инкарнации се опитва да запълни тази "чаша", този първичен копнеж с какво ли не. Но не получава насищане, докато не се обърне към Бога, към източника на Светлина.
из "Самсара"Кое е по-лесно - да задоволиш всичките си желания, или да задоволиш само едно от тях - своето?!
С "времето" този личностен дух опитва всичко останало и докато не опита, той не спира. Когато вече се отегчи от всичко в този свят и когато вече не намира никакво удовлетворение от него, то тогава той се обръща на 180` в своето търсене, а с други думи - към Бога.
Всъщност душата, първичния копнеж на духа е създаден от Бога, за да може чрез този копнеж духа/човек да открие върния път и посока към Светлината, която наистина го изпълва и насища, която му носи абсолютно удовлетворение - щастие.
Душата копнее единствено за едно - за Любов и търси тази любов навред, но тъй като в този свят любовта е под въпрос и най-често става дума за обикновен
-
1
6 Коментара
Препоръчани коментари