Тополата

Вкопчена за стръмното отсреща

една топола слънцето попива,

налива спомени в албум на вечното,

душа, в очакване за дъжд присвива.

Скалата кротко сянката й носи,

заплита корените в здрави вени,

изтрива невъзможните въпроси

и заличава пръстите на времето.

Сега е гола. Свърши листопадът.

В краката й слънцата кафенеят.

И невъзможно е скалисто-бялото,

гнездата горе плахо студенеят.

До пролет. Ако някак оцелее.

Душа затиснала през зъби-клони.

С надеждата, да се пробуди семето

и да потръпне в земното утробата.

Скалата кротко сянката ще носи

под тежестта й стегнала гранита.

Една топола с коренища боси,

лишена от предимството да вика.