• публикации
    94
  • коментари
    45
  • прегледи
    16192

За този блог

поезия и проза

Публикации в този блог

марси

Поплака за отминалия празник

реката,

затули нежно в оръждяла пазва

на лятото последната милувка –

подплашен слънчев лъч,

отказал да порасне.

Прощална бяла кърпа

е отлитащото ято,

забърсало очите на небето

и уморени бързеите.

Притихнало в очите на кошута

очакване…

до пролет.

марси

/ По „Когато вятърът засвири рок”

Николай Владимиров /

С цвят на ръж е шепотът в косите –

копнеж за пролет

и

копнеж за полети.

Повод за завръщане – дъгата.

Кротката тръпчинка до сърцето

сянка от докосвания носи,

за после,

когато

следи от дъжд тъгата зад очите е.

Боли от несподеляне…

Виновно

самота

протяга пръсти,

заслушана в брътвежите на вятъра

за неопитомени разстояния.

Бягство.

Птичите гнезда –

довчера волност,

са спомени –

увиснали по клоните луни…..

С дъха си отвисоко да ме пуснеш .

„Ще ме познаеш по крилете”.

марси

Скалист хоризонтът.

Слънцето

струна –

изопната секунда нежност.

Носталгично…

В крило на вятърна мелница –

топъл

мирис на хляб.

Светулки зад очите

палят

спомени за утро –

нишан по грапава кожа,

сълзи от гранит по пясъка

в ниското са….

Молитва на нестинарска премяна

съм.

Питай ме…

Оттатък скалите,

дето слънцето срича

носталгично

и

мелниците винаги са вятърни…

РОДЕНА СЪМ ДА БЪДА ВОЛНОСТ!

марси

* * *

Тъничка сребърна струна

скъса се

хоризонтът.

Насече

финалният акорд на залеза.

Пресипнало кресчендо.

Фалшиво

уплашения зов на птиците –

побити камъни

наместо мисли,

разпра небето.

Въпросителна

след многоточия угаснали.

Отсам

в разкрачените сенки

на звездите

сричам –

„Да пиша

или да не пиша

стихове?!”

марси

Делнично безличен е

животът.

Сива пепел –

синъото в очите.

Шепнат сетивата

в празни спомени….

и едно

било ли е

„обичам те”.

И едно

било ли е

„прощавам” –

насила

през душата да препуска

наместо вятър

и наместо вяра…

и

толкова

след него

да е пусто

и делнично

по дланите

където

овдовели сетивата

не искат

да те пуснат.

марси

КОГАТО МЕ НЯМА

Сълза да съм

забърсана на скришно,

да не ранявам гордостта ти,

пустата.

В нащърбеното кръгло на луната

погледнеш ли със друга -

прашинка,

зад очите ти да дращя.

И да те парва

нещичко от ляво,

където

е лежало мойто тяло

и гъделичкала косата ми

задъханата нежност на чаршафите.

Разсипана палитра

сетивата

по дланите ти близостта да търсят.

В несвяст тъгуваш да ме имаш

дива.

От нямане

душата ти е празна.

Ранена

тишината

носи мойто име.

марси

Раждане

Облачно небе разпъва ризи,

задъждели зеници -

оглушали спомени

неслучени.

Белег избелял

мъглите

по раменете изтънели

на хоризонта

тигелират

слънце...

топло и мокро.

Търкулва се синевата -

загушена кротост в очите

на птиците.

Шепот на неродено под крилото.

марси

Просветлява

Очите на небето са квадратни.

Отрязана луна.

Оттатък изгрева

ръждини ириси...

звездите вият.

Фалшиви струни

разседлава вятърът.

Наперушинени гнездата

виделина заничат.

Отърсва пепелта по кожата

пресипнало от тишина

махало.

В разкъсано крило на пеперуда

просветлява.

марси

***

КОМПРОМИСНО

да премълчим

среднощните кошмари

пред порцелановия поглед

на вещите

и самотата

след напреглъщаните спомени

за полети

пред изгрев.

Оттатък дланите...

марси

И нататък

Отвъд посоката на дните

в легло от мъх и овдовяла шума,

безплътна,като трудна дума,

срича кротко сухата трева

на паметта в неясните следи

и цял живот

бразда подир бразда

един и същи спомен защрихова.

Изпръхва край могилите пръстта,

а всяко зрънце плевел е окови.

След края

многоточие издраскано

грижливо къта семената в кърпа

и бели пътища за черни дни

събира.

Стърже на мотиката плътта

грапавата кожа на всемира.

Тревиста лудост помни яростта

на житото

поело по безкрая пътя...

да се превърне във погача хляб,

с която вечерта

стопанина ще срещнат.

Мълчи пространството огромно...

отвъд посоката на дните,

до хоризонта

и нататък.

марси

***

РАЗСИПАН ШЕПОТ...

Свенлива от докосване плътта е

и бели от надежда

пръстите,

мълчат душите

в полутъмното на стаята.

Заситени.

Разплита

възелчето във косите ми

най-мекото ухание на кожа.

Сатененото бяло на чаршафа

попива

мъжественост и слабост,

топла ласка,

предутринно,

в разсипан шепот на тела.

марси

Жива съм

Не питай

уморения от път за пътя -

сърцето му,

сред крачките в аритмен залп,

усещаш

сякаш в собственото гърло.

Не чакай

жадния с вода да те напие –

в пръстена стомна своите

безводия събрал,

той сам за капчица

към теб протяга

шепи.

Сред толкова звезди

не се опитвай

Вечерницата

с поглед да заключиш.

Предимството да се сдобиеш

със собствена звезда

е някак скучно,

пред изкушението

в звездопади да се взираш.

Щом цял живот

на гръб те носи равното,

не би могла да стигнеш

върховете –

навярно

даже там да е на световете

люлката

и прищъпулника

на всички извори.

Безмълвни

крясъци по чуждо стръмно

са потните кошмари на куплетите.

Под собствените стъпки

натежала

зад отесняло от надежди тяло....

Заслугата е

ЖИВА СИ.

марси

А после

Протягам ръка

да се докосна –

натрошено огледало,

таблетка желание

в уискито на момчето зад бара...

Мислите ми

от после

целуват

дансинга.

Още е рано

за близост.

Тонколоните

дънят техно.

Някой пали цигара –

димът е шарен.

Неонови

светлините

ближат

сатенено бялото

върху ризата

на диджея.

Петна от страст по пръстите.

Мирише на плът –

чужда

и едновременно

близка.

Капка парфюм върху кожата

надолу...

Натиск по коляното...

Въздишка.

Време е.

Протягам ръка

да се докосна.

А после...

марси

ИЗМИСЛИ МЕ

ИЗМИСЛИ МЕ,

обич моя.

Бяла въздишка

лицето ми

чака

очите ти да ме нарисуват

Измисли ме такава –

да съм ти нужна.

Роди ме в сърцето си.

Повярвай

крие в мислите си дъгата

синева,

а дъждовните капки

разсипани

нечии

ненарисувани бели

въздишки са...

Измисли ме.

марси

Вали

и капките заничат

навътре

зад стъклата

до очите ми...

Напомнят за сълзи.

Прозорецът забърсва скули –

ръкавът му е шарен.

Самотна

вечерта надига чаша.

Гердан от окончания

бутилките ...

Дъждът сърдито блъска

по душата ми.

Стъкла ли са или мъниста

очите ми?!

Тире след въпросителни

ръкавът

и шарени

дъждовните въздишки –

разсипан бисер

навътре

надълбоко

допир

до прозорец...

Аз не плача

марси

Преди разсъмване

самотен вятър

оплаква

надрасканите рокли на медузите -

булки нецелунати

с раздърпани воали,

повярвали че могат да са

пеперуди...

А често вместо в Пепеляшка,

в поредната Кибритопродавачка

се превръща

Ариел

ако не слуша.

Мечтателки морето не обича.

Недорисувани въздишки

върху платното на художник

вълните са.

Навярно

само скришом водораслите

понякога успяват

по гладката му кожа да нарисуват

слънце,

та било и то в зелено.

С черупките си мидите прикриват

случайно

приплъзнал се зад синъото

мастило

звезден смях.

Затуй е крехка същността на перлата.

И само пристъна разбира

как от черупките на мъртви риби

е направен,

избелен на медузите в платното.

Мечтите им скалата кротко носи

докато

надвисне като сянка над водите

и се превърне във прибой.

Тогава

с недорисувани въздишки

медузите

ще дотанцуват

палитрения танц на пеперудите,

а Ариел ще бъде Пепеляшка...

Преди разсъмване.

марси

Не говори.

Бездумното на шепота

заключва тишината до сърцето.

и вместо ехо

в дланите отеква

желание

от двама споделено.

В очите ми заничат звездопади

следи

по хоризонта са зениците,

навярно

в очакване да ме погалиш

натежали...

А твоите са сянка от молитва.

Като във храм

душата си запалих

наместо свещ...

Не искам да ме питаш

марси

СЪНУВАТ МЕН

Тежат цветовете на дъгата

разсипани

върху стъклото на очите ти.

Пастелно примижава

залезът

в зениците.

Ръждивата му диря

дълбае в облаците

въпросителни

и притаено тихо е –

като през буря.

Сърцето си дочуваш.

Мокър спомен

за докосване

по устните...

Самотен

и навярно по-самотен от всякога

търкулва се денят.

Тъгува

в горчиви изгреви

палитрата на сетивата

и

наранени чувствата

сънуват

МЕН

Къде съм?!

С ветровете да ме търсиш.

марси

ЗА ЛЮБОВ

Как така ме намери

сред телесния зов

за любов

на толкова други

жени

непоискани,

сякаш мислите

преболели да чакат

докосване в мрака

са те искали

истински.

Сякаш дланите

укротели от плахост

за докосване сляпо

са те носили

в мекотата на пръстите...

И са искали още.

И са чакали още....

И с душа

непокорна,некръстена –

премаляла

в очите ти лягам.

Късно е

за последно докосване

и си мисля

за после...

Сетивата ми някой е вързал

на възел.

марси

Нарани ме

Нарани ме с ласки,

укроти ме.

Толкова е хубаво

докосването плахо на ръцете.

Помилвай ме.

Изгубено в очите ти

небето е.

А аз съм пухче

от перо на гълъб-

невидима и видима,

въздишка съм

във крайчето на устните ти

дето

кротува най-желаната усмивка.

И срича в неримуваното ехо

на тялото ми отмаляло

сърцето ти.

Дълбаят кожата ми звездопади.

Онемяла

душата ми се пръсва-

капчици седеф.

И хукват сетивата

подивели

да връщат ласките ти

и да бъдат наранени.

марси

ВЗРИВЕНИ

Взривени сетивата ни полягат

в ранимото зелено на тревите.

Небесни въпросителни се давят

във пъстрото на ирисите.

Тихо е.

Небрежна паяжина облаци разтегнали

крадат от слънцето

седеф,

калинка си проправя път през рамото ми,

в косите ми кротува вятър

и кротичко въздиша лятото

в прегърнатите длани.

Кротуват мисли -

свято съвършенство,

присънно пладне,

сънени душите...

Палитрените чувства приласкала

в ранимото зелено на тревите

поляга укротена любовта ни.

марси

ОБИЧАМ ТЕ

ЦЕЛУВАШ

солените си чувства

по тялото ми.

Вадичка желание

мокри слепоочията...

надолу

болезнено нежно

навътре

в очите ти

да ги опари

с топлината на взривената ми

плахост.

Душата ти се смее

заключила

на шепота ми пресеклив

уханието.

Пръстите ми -

вплетени в косите ти,

твоите галъовно меки длани

изтръгнали

най-дългата въздишка на сърцето

изтръпнали

полягат до гърдите ми.

Пригушени

в присънното на залеза

са сетивата ни.

ОБИЧАМ ТЕ!

марси

ЗАЩОТО

Така да те докосна.

Недокоснат.

Ръцете си протягам -

бели гарвани.

Разсипана мъглата по нозете

в светлосенки...

Шепот.

Усещам стъпките ти

до сърцето си -

розова пепел по миглите на облака,

плъзва език небето

върху ушенцето на дъгата,

лепнат от сладост пръстите на вятъра –

любовник неверен.

Захарни пръчици – сълзите на утрото,

светлосенки и розова пепел,

докосване

на бели гарвани....

Защото ми се случваш.

марси

ЗЕЛЕНО

ЗОВАТ МЕ С ТЕЖКАТА СИ СЛАДОСТ СЛИВИТЕ

КРЕЩЯТ В ДУШАТА МИ КАТО КАМБАНА...

ЗЕЛЕНО Е...ЗЕЛЕНО Е...И ДИВО...

НАЙ-ЕРОТИЧНО ИСТИНСКО

ТОВА ПРОПАДАНЕ

В ОЧИТЕ ТИ,

ПОД КРОТКИТЕ ТИ ПРЪСТИ

КОИТО ВЕТРОВЕТЕ СА ПРИСПАЛИ

И ЕТО МЕ -

НЕВЯРНА,

НЕПОКРЪСТЕНА

СЕГА СЪМ АЗ,

А НЯКОГА НЕ БЯХ ЛИ?

ПО ДЛАНИТЕ - ЖЕЛАНИЕ СТАЕНО

ВЪЗДИШКИ ЗА ДОКОСВАНЕ УЗРЕЛИ

ЗАКЛЮЧЕНО В ЗЕНИЦИТЕ НИ ВРЕМЕТО

СЪНУВА СВОЙТЕ ТАЙНИ ГРОЗДОБЕРИ

И ВИНОТО ТРЪПЧИВО ДА ПРЕПУСНЕ

В НЕСТРОЕН ТАКТ ПО ЗДРАВИТЕ НИ ВЕНИ

И СЛАДОСТТА НА СЛИВИТЕ

ДА Е ПО УСТНИТЕ

И ДА Е ДИВО...ДИВО...И ЗЕЛЕНО.