Вълчиците

Те бяха различни. Твърде различни една от друга. Но като група, рязко се различаваха от другите. Всяка поотделно имаше много приятели. И си имаше своето обаяние, неподправен и необясним чар, който привързваше с невидимите нишки на доверието и съпричастието. На всяка една от тях може да се сподели и най-страшната тайна. С абсолютната сигурност, че ще си остане тайна, защото само след миг ще бъде забравена. От всяка от тях ще получиш подкрепа - тогава, когато такава не идва от никъде. Без показност, без суперлативи. Без обещания и без онова тънко, горчиво чувство, че ще трябва да се отплатиш подобаващо. Днес, тези седем жени са заедно. Pазличията им са се размили в усещането, че са седем части на един организъм. Седем чифта очи с различен цвят, но с еднакъв поглед - игрив от радост, благ от обич, гол от фалшива нотка. Седем безбрежни вселени, оркестрирани в прекрасната хармония от звуци и светлина.

Инициатор и организатор на срещата е Лия. Бяха й повече от приятелки - тези шест сродни душички - Роза, Хана, Лора, Кала, Бела и Дани... Вече нае малка туристическа хижа в един от скатовете на Витоша и се зае с телефона.

- Привет Хана. Сбирка следващия петък, до обяд, при мен. Екипировка за планина, провизии за два дни.

- Здрасти Лияа! - пресече я развълнуваният глас на приятелкатa й. - Задръж за малко.

- Изобщо не задържам - засмя се Лия - Не сме се събирали от хиляда години.

- Кои се събираме?

- Как кои? Вълчиците!

- А! Ясно! не подлежи на обсъждане, камо ли за оправдания. Другите?

- Почнах с теб, другите са ми по-близо - разсмя се Лия. - Никакви оправдания. Нали знаеш, че и смъртта не може да ни раздели

- Как си? - успя да се включи Хана.

- Нямам време, телефона ще се разтече след малко. Следващия петък ще разнищим всичко. Хайде, чао. И да се пазиш, чу ли?

- Чао Лия, пази се!

След още пет подобни разговора, Лия зарея поглед отвъд процеждащите сълзите си облаци...

Времето от снощи до тази вечер беше замряло. То... вече не беше линейно и не се управляваше от непоклатимите физични закони. Насядали край буйния огън, седемте бяха стигнали до прекрасното място на покой вътре в себе си, което бяха нарекли "мълчанието между мислите".

В очите на Лора блестяха сълзи. Кала положи ръка на рамото й.

- Карай я простичко...- прошепна тя. Бавно, подобно на кротка вълна, която стига брега, истината на думите й стигнаха до всички.

- Ти успя. Ти успя, Кала - усмихна й се с топлите си очи Лора. - Успя да реализираш едни от най-дръзките си мечти и ние се радваме с теб. Би трябвало да пееш.

- О! - с горчивина се усмихна Кала. - Ако е така, наистина би трябвало да пея. Само че... аз...Е, аз вия по вълчи...

- Хей, я ме чуйте! - скокна на крака Лия. - Я ми кажете, на кой му стиска да вие по вълчи?

- На Вълчицитееее - ехото на хоровия отговор се понесе из безкрайната гора и се заточи като златна нишка към пълноликата Луна....

Неделя следобед, паркинга в Княжево, приютил колите им. Седем жени в кръг, с ръце на раменете на следващата. Седем чифта очи, вперени в синьото небе. Седем женски гласа, в хоров речитатив:

- Където и да си, където и да отидеш... аз ще бъда там...

Качиха се в колите си и потеглиха. Всяка една отнесе в сърцето си шест послания:

- Където и да си, където и да отидеш... аз ще бъда там....