Реших да споделя с вас нещо, което бях забравил, а може би и вие - любимата ми приказка. Ако и вие имате такива ще се радвам да ги прочета...

Страната без остриета

Джани Родари

Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били засадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата внимавал да не се убоде, но забелязал че бодлите били сякаш от гума: само гъделичкали по раката.

- Я гледай! - възкликнал Джованино.

Иззад храста се показал един общински пазач и му се усмихнал.

- Не знаете ли, че е забранено да се берат рози?

- Много съжалявам, но и не помислих за това.

- Добре, тогава ще платите само половин глоба - казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глоба с молив без връх и не се сдържал:

- Извинете може ли да погледна сабята Ви?

- С удоволствие ще Ви я покажа - отговорил пазачът.

Разбира се, и сабята била без острие.

- Страната без остриета - отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.

- А пирони употребявате ли?

- Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега моля, ударете ми два плесника.

Джованино зяпнал, сякаш се готел да глътне цяла торта наведнъж.

- Моля Ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство на служебно лице. По-скоро на мен би трябвало да ми ударят два плесника, а не аз да ги удрям.

- Но тук е прието така - обяснил вежливо пазачът - Цяла глоба - четири плесника, половин глоба - два плесника.

- Ама на пазача!

- На пазача.

- Но това е несправедливо, това е ужасно!

- Разбира се, че е несправедливо, разбира се че е ужасно - отговорил пазачът - Това е толкова противно, че хората за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинните, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.

- Но аз не бих желал и да Ви потупам по бузата, най-много да Ви погаля.

- Щом е така - решил пазачът - трябва да Ви придружа да границата.

И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без остриета. И днес той още мечтае да се върне в страната с най-вежливи обноски и да поживее в някоя къщичка с покрив без връх.

Мнооооого ми хареса.

Хубаво е интересно харесва ми Много обичам приказки

Много е интересна, харесва ми

Ето ви още една - изучавахме я по немска литература в университета:

СВЕТИ ПЕТЪР И КОЗАТА

Ханс Закс

Вървеше си Христос веднъж

със Петър, този славен мъж,

и там, край някакво си село,

подзе светията несмело:

"Прости, Учителю, но нб -

дивиш ме с твойта добрина!

Макар и да си всемогъщ,

светът е все един и същ:

безбожникът клевети вред

благочестивите наред,

а злото шири се безспир

по земния греховен мир!

Ядат се людете ти, ето,

тъй както рибите в морето,

а ти все гледаш и мълчиш,

наместо да се разгневиш

на таз човешка неуправа,

но тя комай не те смущава!

Да имах, ех, година, аз

божествената твоя власт,

друг ред бих турил на земята -

ще залича глада, войната,

ще спра грабежи и лъжи,

че туй безкрайно ми тежи!

С десницата си, ей я нб,

ще сея мир и добрина,

та клетият човешки род

да заживей честит живот!"

Исус въздъхна: "Петре, май

си мислиш ти, че в този край

да властваш по-добре ще можеш

и ред на всичко да наложиш?"

"Така е! - свети Петър рече.

- Да подобря аз искам вече

тоз жалък свят с порядък нов!"

Исус отвърна му с любов:

"Божествената своя власт

в ръцете ти предавам аз -

да управляваш в този ден

делата земни вместо мен!"

Потръпна благият светец,

огрян от божия искрец.

И виж, насреща се задава

женица бедна и болнава,

окъсана и босонога,

с една козица криворога.

Щом стигна кръстопътя, тя

с отпаднал глас й прошептя:

"Върви и Господ да те брани

от буря, вълци и капани!

Защото аз сама, за бога,

да крача с тебе веч не мога,

а трябва да изкарам днес

и някой грош за хляб злочест,

че вкъщи гладните дечица

ме чакат и берат душица!

В ръцете божи те предавам,

на него само се надявам!"

Па сетне тъжно сбърчи чело

и с пъшкане възви към село.

Исус усмихна се и рече:

"Е, Петре, ти си Господ вече

и чу на бедната молбата.

Смили се и вземи козата

за днес под своята закрила,

пази я от нечиста сила,

а почне ли да се смрачава,

върни я читава и здрава

в дома на клетата жена.

Върви и струвай добрина!"

След тия думи Петър сбара

добичето и го подкара

към пасището край реката,

че тучна беше там тревата.

Но бе козата буйна, млада,

не спираше се сред ливада,

а ту се шмугне в храсталак,

ту по баира тръгне пак

или побегне, без да чака,

и Петър гони я в трънака.

С прегракнал глас, до кръв издран,

стои светецът, в пот облян,

а слънцето пече без жал

и в болки Петър тръпне цял.

Най-сетне свършва този ден

и блед, посърнал, изнурен,

по мрак светецът бавно връща

козата в схлупената къща.

Погледна го Исус игриво,

засмя се, па подхвана живо:

"Е, Петре, още ли ламтиш

делата земни да редиш?"

Отвърна Петър с морен глас:

"О, Боже, твойта свята власт

от плещите ми ти свали!

Ах, мъдростта ми позволи

едвам една коза да водя,

по дирите й в страх да бродя.

Прости ми, Боже, глупостта

и чуй от моята уста:

Догде съм жив, не ще желая

властта ти аз да обладая!"

Христос отсече: "Петре, знай:

де можеш, правда ти раздай!

Но божите дела сега

предай във моята ръка!"

превод от немски: Венцеслав Константинов

Редактирано 20 юли 200619 г. от vboychev (преглед на промените)

Колкото и да не харесвам писанията с религиозен характер, ще призная - беше интересно и доста поучително Вкуса ти към книгите ми харесва...

Колкото и да не харесвам писанията с религиозен характер, ще призная - беше интересно и доста поучително Вкуса ти към книгите ми харесва...

Радвам се, че ти харесва; това ми дава увереност, че литературата, каквато я познавам, няма да умре...

ПРИКАЗКА ЗА ПЛЕТЕНИЯ СТОЛ

Херман Хесе

Един млад човек седеше в своята самотна мансарда и изгаряше от желание да стане художник. Ала трудностите, които се изпречваха пред него, бяха тъй много, че сега-за-сега той живееше безбурно в мансардата си, времето течеше, а младежът си бе създал навика да стои с часове пред едно неголямо огледало и да се опитва да нарисува автопортрета си. Вече бе изпълнил цяла папка с такива рисунки, а от някои дори беше твърде доволен.

"За един самоук, който не е взимал уроци по живопис, тази скица всъщност е доста сполучлива!. - казваше си той. - Каква интересна гънка покрай носа. Личи си, че не ми липсват черти на мислител или нещо от този род. Нужно е само мъничко да извия надолу крайчеца на устата и се получава такъв един характерен израз, направо мрачен."

Когато обаче след време пак разглеждаше рисунките си, те обикновено вече не му харесваха. Това не бе никак приятно, ала го навеждаше на заключението, че сигурно напредва, щом взискателността към самия него расте.

Към своята мансарда и вещите, която бе наредил или оставил там, младият човек нямаше особено добро и сърдечно отношение, но все пак не и лошо. Той не беше повече или по-малко справедлив към тях, отколкото са обикновено хората. Почти не ги поглеждаше и ги познаваше слабо.

Когато за сетен път не му се удаваше да направи както трябва автопортрета си, младият човек сегиз-тогиз се зачиташе в книги, от които узнаваше каква е била съдбата на други люде, започнали подобно на него като скромни и никому неизвестни младежи, а сетне станали прочути в цял свят. Обичаше да чете такива книги и в тях откриваше собствената си съдба.

Така един ден той отново си седеше вкъщи малко обезсърчен и угнетен и четеше за някакъв много известен холандски художник. Узна, че този художник бил обхванат от истинска страст, дори лудост в стремежа си да стане голям творец. Младият човек направи откритието, че между него и този холандски художник съществува известна прилика. Ала колкото повече се задълбочаваше в книгата, попадаше на неща, които все по-малко можеха да се припишат на него. Така например прочете как онзи холандец, щом времето било лошо и не можел да твори на открито, обладан от неутолима страст, рисувал всичко, което се изпречело пред очите му, дори и най-незначителни предмети. Така веднъж нарисувал чифт стари дървени обуща, а друг път някакъв стар разкривен стол - груб, некрасив, селски кухненски стол от обикновено дърво, с оплетена от слама, доста раздърпана седалка. Този стол, който положително никой друг не би удостоил дори с поглед, художникът нарисувал с толкова любов и преданост, с такава страст и всеотдайност, че той се превърнал в една от най-хубавите му картини. Авторът на книгата намираше много прочувствени думи за този пресъздаден върху платното сламен стол.

Когато стигна до това място, младият човек остави книгата и потъна в размисъл. Натъкваше се на нещо ново, което трябваше да опита. И реши - понеже бе млад и взимаше извънредно бързо решения - незабавно да последва примера на този голям майстор и да изпробва неговия път към величието.

Озърна се в таванската си стаичка и откри, че всъщност много рядко бе спирал поглед върху вещите, сред които живееше. Не намери никъде разкривен стол с плетена сламена седалка, нито дървени обуща и за миг отново го обзе огорчение и малодушие, както често му се случваше напоследък, докато четеше за живота на великите люде: установи, че тъкмо онези дреболии, предзнаменования и чудесни стечения на обстоятелствата, които играеха тъй хубава роля в съдбата на другите, при него липсваха и напразно ги очакваше. Ала бързо се окопити и направи извода, че именно сега неговата задача е да следва упорито тежкия път към славата. Разгледа внимателно всички предмети в мансардата и откри някакъв плетен стол, който можеше отлично да му послужи за модел.

Младият човек попридърпа с крак стола по-близо до себе си, подостри молива си, постави скицника върху коленете си и захвана да рисува. Два-три леки начални щриха му се сториха достатъчни да загатнат формата, сега вече той замахна поривисто и властно и само с няколко движения уплътни контурите. Някаква тъмна триъгълна сянка в едно ъгълче привлече вниманието му и той я нанесе отчетливо върху листа. Така продължи да рисува, докато почувствува, че нещо го смущава.

Едва след известно време отдалечи от себе си скицника и изпитателно се взря в рисунката. Тогава проумя, че столът е предаден съвсем невярно.

Гневно очерта още един щрих и сетне впери свиреп поглед в стола. Нищо не излизаше. Това го разгневи.

- Ах ти, дяволски стол! - извика той грубо. - Не съм виждал досега такова капризно същество!

Столът изскърца слабо и рече равнодушно:

- Хубавичко ме поразгледай! Аз съм това, което съм, и вече не мога да се променя.

Художникът го побутна с върха на обувката си. Столът се отмести назад и сега изглеждаше отново по друг начин.

- Глупав стол! - извика младежът. - Всичко в теб е криво и безформено!

Плетеният стол се поусмихна и каза меко:

- Това се нарича перспектива, момко!

Младежът подскочи:

- Перспектива! - кресна той разярен. - Появява се някакъв идиотски стол и си мисли, че може да ме поучава! Перспективата си е моя работа, а не твоя, така да знаеш!

Ала столът не каза нищо повече. Художникът закрачи нервно напред-назад из стаичката, докато отдолу затропаха гневно с бастун. Там живееше един възрастен човек, учен, който не понасяше шум.

Художникът се отпусна на стола и отново заразглежда последния си автопортрет. Ала рисунката не му хареса. Смяташе, че в действителност изглежда по-красив и по-интересен, и това бе истина.

Сетне реши да почете още малко от книгата. Но там продължаваше да пише за онзи холандски сламен стол и това го ядоса. Намери, че наистина се вдига прекалено голям шум около един стол и изобщо...

Младежът потърси артистичната си шапка и реши да поизлезе. Спомни си, че преди доста време вече му бе направило впечатление твърде слабото удовлетворение, което човек получава от живописта. В нея не откриваше нищо друго, освен мъки и разочарования. А в последна сметка и най-добрият художник можеше да изобрази само външната страна на нещата. За човек, обичащ дълбочината, това най-сетне не беше професия. И младежът, за кой ли път, се залови отново за мисълта да се посвети на едно по-старо влечение и да стане писател.

Плетеният стол остана сам в мансардата. Беше му тъжно - младият му господар бе излязъл. В него бе трепнала надеждата, че между тях най-сетне ще се установят истински добри отношения. С голямо удоволствие би произнасял сегиз-тогиз по някоя дума, а знаеше, че положително би могъл да научи един млад човек на нещо. Но, за съжаление, това не стана.

Сърцето на Данко

Максим Горки

Имаше в старо време на земята едно племе, чиито табори бяха обкръжени от три страни с непроходими гори, а от четвътрата - със степ. Весели, силни и смели хора бяха те. И настъпи веднъж тежко време: дойдоха отнякъде други племена и изгониха първите вдън-горите. Там имаше блата и мрак, защото гората беше стара и клоните и тъй гъсто се бяха преплели, че през тях не се виждаше небето и лъчите на слънцето едва можеха да си пробият път до блатата през гъстите листа. Но когато слънчевите лъчи падаха върху водата на блатата, оттам се издигаше смрад и от тоя смрад хората гинеха един след друг.

Тогава жените и децата на това племе почнаха да плачат, а бащите се замислиха и потънаха в скръб. Трябваше да излязът от тая гора и затова имаше два пътя: - единият - назад, там бяха силните и зли врагове, другият - напред, там се възпряваха великаните-дървеса, прегърнали се плътно един друг със своите могъщи клони и забили възлести корени дълбико в лепкавата тиня на блатата.

Тия каменни дървеса се възправяха денем мълчеливо и неподвижно в сивата дрезгавина, а вечер, когато пламваха огньовете, още по-плътно се приближаваха около хората. И винаги, денем и нощем, около тия хора имаше пръстен от дълбока тъмнина, който сякъш се готвеше да ги премаже, а пък те бяха свикнали със степния простор. А още по-странно биваше, когато вятърът шибаше върховете на дърветата и цялата гора бучеше глухо, сякъш се заканваше и пееше погреб*лна песен над тия хора.

Ала те бяха силни хора и биха могли да тръгнат на смъртен бой с ония, които веднъж ги бяха победили, но не можеха да умрат в боевете, защото имаха да оставят завети на поколенията и ако биха умрели, от живота биха изчезнали с тях и тия завети. И затова през дългите нощи под глухия шум на гората, в отровния смрад на блатата те седяха и мислеха.

Ала нищо не изтощава телата и душите на хората така, както ги изтощават мъчителните мисли. И хората изнемощяха от мисли. . . Между тях се роди страх, който скова яките им ръце, от плача на жените над труповете на умрелите от отровния смрад и над съдбата на скованите от страх живи хора се роди ужас и страхливи думи почнаха да се чуват в гората, отначало несмели и тихи, а след това все по-високо и по-високо. . . Искаха вече да отидат при врага и да му дадат в дар своята свобода и вече уплашени от смъртта, не се страхуваха от робския живот. . . Ала в това време се яви Данко и сам спаси всички.

Данко беше един от ония хора, млад красавец. Красивите хора са винаги смели. И той каза на другарите си:

- Камък насред пътя не се маха с мислене. Който не върши нищо, от него нищо не става. Защо губим сили за мисли и скръб? Ставайте да тръгнем из гората, да минем през нея, защото тя ще има край - всичко в тоя свят има край! Да вървим! Хайде! Хайде! . . .

Вгледаха се в него и видяха, че той е най-добър от всички, защото в очите му светеше много сила и жив огън.

- Води ни! - казаха те.

Тогава той ги поведе . . .

Поведе ги Данко. Всички тръгнаха дружно след него - вярвяха в него. Труден беше пътят! Тъмно беше и на всяка крачка блатото разтваряше своята жадна пленясала уста и гълташе хората, а дървесата препречваха пътя като мощно стена. Клоните им се бяха преплели; корените се бяха изпънали като змии навсякъде и всяка стъпка струваше на ония хора много пот и кръв. Дълго вървяха те . . . Все по-гъста ставаше гората и все повече намаляваха силите им!

И те почнаха да роптаят срещу Данко, като казваха, че той, млад и неопитен, напразно ги е повел нанякъде си. А той вървеше пред тях и беше бодър и светъл.

Ала веднъж буря завилня над гората и дървесата зашепнаха глухо и страховито. И стана в гората тъй тъмно, сякъш там се бяха събрали наведнъж всичките нощи, които са минали, откак гората е била родена. Вървяха мъничките хора между големите дървеса сред страшния шум на мълниите, вървяха, а разлюлените великани-дървета скърцаха и гневни песни бучаха, а мълниите, летящи над върховете на гората, я осветяваха за миг със син, студен блясък и изчезваха тъй бързо, както се появяваха като плашеха хората. И дърветата, осветени от студения блясък на мълниите, изглеждаха живи, прострели своите корави дълги ръце, сплетени в гъста мрежа, сякъш се опитваха да спрат хората, които бягаха от плена на мрака. А из мрака на клоните нещо страшно, тъмно и студено, гледаше вървящите хора.

Това беше труден път и уморени от него, хората паднаха духом. Но те се срамуваха да признаят безсилието си и озлобени и гневни, се нахвърляха срещу Данко, срещу човека, който вървеше начело. И почнаха да го укоряват, че не знае как да ги води - да, точно тъй!

Те се спряха и под победния шум на гората, сред разтреперания мрак, почнаха уморени и зли да съдят Данко.

- Ти - казаха те - си нищожен и вреден за нас човек! Ти ни поведе и измори и заради това ти ще загинеш!

- Вие казахте: “Води ни!” и аз ви поведох! - извика Данко, като изпъна срещу тях гърдите си. - Аз имам мъжество да водя и затова ви поведох. А вие? Какво сторихте вие, за да си помогнете? Вие само вървяхте и не можехте да запазите

силите си за по-дълъг път! Вие само вървяхте и вървяхте - като стадо овце!

Ала тия думи ги разяриха още повече.

- Ти ще умреш! Ти ще умреш! - ревяха те.

А гората все така бучеше и бучеше, като пригласяше на техните викове, и мълниите разкъваха мрака на парцали. Данко гледаше ония, за които бе поел тоя труден път, и видя, че те са като зверове. Много хора се бяха изправяли около него, но по лицата им нямаше благородство и той не можеше да чака милост от тях. Тогава и в неговото сърце кипна негодувание, но от жалост към хората то угасна. Той обичаше хората и мислеше, че може би без него те ще загинат. И сърцето му пламна от огъня на желанието да ги спаси, да ги изведе на открит път и тогава в пчите му блеснаха лъчите на оня могъщ пламък . . . А когато те видяха това, помислиха, че той е освирепял и затова очите му така ярко блестят, задебнаха като вълци, очаквайки, че той ще се бори с тях, и почнаха по-плътно да го обграждат за да могат по-лесно да го хванат и убият. А Данко вече разбра какво мислят и от това сърцето му още по-ярко пламна, защото тая тяхна мисъл роди у него скръб.

А гората все така пееше своята мрачна песен и гърмът трещеше, и дъждът се изливаше . . .

- Какво да направя за хората ? ! - извика по-силно от гръмотевицата Данко.

И изведнъж той разкъса с ръце гръдта си и изтръгна от нея своето сърце и го издигна високо над главата си.

То блестеше ярко като слънцето и по-силно от слънцето. И цялата гора млъкна, осветена от тоя факел на велика обич към хората, а тъмнината се пръсна от светлината му и там, вдън-гората, разтреперана падна плесенясалата паст на блатото.

- Да вървим! - извика Данко и се втурна към своето място, дигна високо горящото си сърце и осветяваше с него пътя на хората.

Очаровани, те се втурнаха подире му. Тогава гората отново зашумя, като разлюля учудено върховете си, но тоя шум бе заглушен от тропота на тичащите хора. Всички тичаха бързо и смело, увличани от чудесната гледка на горящото сърце. Загиваха и сега, но загиваха без оплаквания и сълзи. А Данко непрестанно вървеше напред и сърцето му непрестанно блестеше, блестеше !

И ето че изведнъж гората отстъпи пред него, отстъпи и остана назад, гъста и мълчелива, а Данко и всички ония хора изведнъж потънаха в море от слънчев блясък и чист въздух, измит от дъжда. Бурята остана там, зад тях, над гората, а тука блестеше слънцето, въздишаше степта, искреше в брилянти от дъжд тревата и реката лещеше като злато . . . Беше вечер и от лъчите на залеза реката изглеждаше червена като кръвта, която бликаше на горяща струя от разкъсаната гръд на Данко.

Хвърли поглед пред себе се към степната шир гордият и смел момък Данко, хвърли радостен поглед към свободната земя и се засмя гордо. А след това падна и умря.

А хората, радостни и изпълнени с надежди, не забелязаха смъртта му и не видяха, че редом с трупа на Данко неговото смело сърце още гори. Само един предпазлив човек забеляза това и страхувайки се от нещо, стъпи с крак върху гордото сърце . . . И разсипано в искри, то угасна.

Леле, направо го преживях Е, невинаги побеждава доброто...

Горки е чудесен автор.

Аз много харесвам Бамби. Кара ме да се замислям за всяко живо нещо от природата. Дори за листата на дърветата.

Редактирано 21 юли 200619 г. от GABRIELA (преглед на промените)

Човекът и змията

Един човек имал много хубаво лозе, А до лозето му имало една грамада камъни, в която живеела някаква змия-великан. Веднъж, когато човекът бил в лозето и окопавал, видял змията и решил да й направи добро. Като отишъл на другата сутрин пак да копае, взел в една голяма паница прясно мляко, занесъл го на лозето и го оставил до грамадата с камъните. Оставил го там и започнал да работи, ама поглеждал към паницата да види дали змията ще дойде да изпие млякото. А змията-великан излязла из грамадата, надушила млякото и веднага го изпила, а после оставила в паницата една жълтица. Човекът отишъл, прибрал жълтицата, взел паницата и си отишъл. Оттогава той носел прясно мляко всеки ден, змията го изпивала и му оставяла по жълтица. Така продължило няколко години.

Веднъж човекът повикал сина си, който бил наследник на лозето, и му казал за змията, че той я храни с прясно мляко, а тя му дава по жълтица. Синът отишъл на лозето, погледал грамадата камъни и си помислил: „Тук сигурно има много жълтици. По-добре да убия змията, да разкопая грамадата и да взема жълтиците. Що ми трябва да нося всеки ден прясно мляко и да храня змията?“

Като намислил това, синът се приготвил да убива змията. Един ден той занесъл паница с прясно мляко и държал тояга, да убие змията. Когато змията се измъкнала из грамадата и започнала да пие млякото, момъкът замахнал с тоягата и силно ударил змията, но не могъл да я убие, а само откъснал от опашката й около една педя. Змията, разгневена от удара,скочила и ухапала момъка. Той се подул целият, едва отишъл в къщи. Щом го видял, бащата веднага попитал какво се е случило. Синът разказал всичко, както е било: че той искал да убие змията и да вземе всички жълтици наведнъж, но отрязал само част от опашката й, а змията го ухапала с отровния си език. След няколко дни синът умрял от змийската отрова.

Не минало много време, и лозарят отишъл пак на лозето. Застанал до грамадата камъни и се замислил за сина си. Тогава излязла и змията. Човекът я погледнал и рекъл:

— Хайде, приятелко, пак да се сдобрим, както си бяхме добри приятели и по-рано.

Змията изсъскала и рекла:

— Човече, не може да стане вече първото приятелство. Докато ти гледаш гроба на сина си и аз докато гледам моята откъсната опашка, никога не можем да се сприятелим. Човек, каквото и да прави, винаги трябва да мисли и за сетнините(последиците - бележка моя).

Хората са казали: "Скъса ли се връзката между едно приятелство, после както и да я връзваш, винаги остава възел"...

"Днес ще ви разкажа една история за кръга на любовта.

Веднъж някакъв селянин почукал силно на вратата на един манастир. Когато вратарят отворил, той му подал прекрасен грозд.

- Отче, това е най-хубавият грозд от моето лозе. Дойдох да го подаря.

- Благодаря ти! Веднага ще го занеса на игумена, той ще се зарадва на подаръка.

- Но аз го донесох за теб!

- За мен? Но аз не заслужавам такъв красив дар на природата.

- Винаги когато съм чукал на тази врата, ти си ми отварял. Когато имах нужда от помощ, понеже реколтата ми беше съсипана от сушата, ти всеки ден ми даваше парче хляб и чаша вино. Искам този грозд да ти даде малко от любовта на слънцето, от красотата на дъжда и от Божието чудо.

Вратарят сложил грозда пред себе си и цяла сутрин му се възхищавал, защото той наистина бил красив. Поради това решил да занесе подаръка на игумена, който винаги го беше насърчавал с мъдри думи.

Игуменът се зарадвал на грозда, но се сетил, че един от монасите в манастира е болен, и си помислил: „Ще му занеса грозда. Кой знае, може пък това да внесе радост в живота му."

Гроздът обаче не останал дълго време в килията на болния монах, който на свой ред си рекъл: „Готвачът се грижи за мен, носи ми най-хубавото, което има за ядене. Сигурен съм, че много ще се зарадва на гроздето." И когато готвачът се появил на обяд, носейки храната на болния монах, той му подал грозда.

- За тебе е. Ти винаги си в контакт с продуктите, които природата ни дарява, и най-добре знаеш какво да направиш от това Божие творение.

Готвачът бил очарован от красивия грозд и го показал на помощника си. Гроздът бил толкова съвършен, че никой не можел да го оцени по-добре от клисаря, който пазел даро-хранителницата и когото мнозина от монасите в манастира смятали за свят човек.

Клисарят на свой ред подарил грозда на най-младия послушник, за да му покаже Божията намеса и в най-дребните неща от Сътворението. Когато послушникът поел грозда в ръце, сърцето му се изпълнило с неземно блаженство, тъй като никога не бил виждал толкова красив грозд. Сетил се за деня, в който за пръв път дошъл в манастира, и за монаха, който му отворил вратата; именно този жест му позволил днес да е сред общност от хора, умеещи да ценят чудесата.

И тъй, малко преди да се свечери, той занесъл грозда на вратаря.

- Заповядай, да ти е сладко! Прекарваш по-голямата част от времето сам тук, гроздето ще те освежи.

Вратарят разбрал, че този дар наистина е бил предназначен за него, с наслада изял зрънцата му и заспал щастлив. По този начин кръгът бил затворен; кръгът от щастие и радост, който винаги се образува около човека, осъществил контакт с Енергията на любовта."

Паоло Куелю "Захир"

Има приказки с философски смисъл,има приказки възпитаващи ,има приказки само за развлечение.

Но на мен лично като че ли най-много ми харесва когато приказките завършват с думите : " И всички заживели задружно и щастливо дълги години " И ми се иска повечето приказки да са такива

Редактирано 27 юли 200619 г. от Morfey_A (преглед на промените)

ЗЛАТНОТО СЪРЦЕ

Борис Виан

I

Олн вървеше плътно покрай стените, като се оглеждаше подозрително на всяка крачка. Току-що беше откраднал златното сърце на дядо Мимил. Е, наложи се, разбира се, да поизтърбуши стареца, по-точно да разпори набързо с кривия градинарски нож гръдния му кош, но когато там има златно сърце, човек не трябва да мисли за средствата.

След като измина триста метра, Олн съвсем демонстративно свали каскета си на крадец, захвърли го в един отходен канал и си сложи мека шапка като почтен човек. Походката му веднага стана уверена, макар сърцето на дядо Мимил, още съвсем топло, да го притесняваше, като туптеше неприятно в джоба му. Впрочем Олн искаше да му се полюбува, защото то представляваше гледка, която просто подтиква човек към пакости.

Двеста метра по-нататък, в друг отходен канал, по-широк от първия, Олн изхвърли тоягата и ножа. По двата инструмента бяха полепнали косми и кръв и понеже си вършеше грижливо работата, без съмнение те целите бяха покрити с отпечатъци от пръсти. Остана в същите дрехи, омазани с лепкава кръв - все пак минувачите не очакват от един убиец да се облича като всички други граждани, а и трябва да се спазват правилата на бранша.

От стоянката за таксита си избра едно доста ярко и набиващо се на очи старо „Таратити", модел 1923 година, с изкуствена облицовка, щръкнала задница, едноок шофьор и издънена задна броня. Малиновият и жълтият цвят на раирания сатенен гюрук прибавяха незабравим щрих към цялото. Олн се качи:

- За къде, гражданино? - попита шофьорът, украинец, ако се съдеше по акцента.

- Да пообиколим квартала... - каза Олн.

- Колко пъти?

- Колкото е нужно, за да те вземат ченгетата на мушка.

- А-ха!... - размисли се шофьорът на глас. - Ясно… добре... да опитаме... И да искам, не мога да превиша скоростта, ами да карам в лявото платно, а?

- Става - каза Олн.

Той смъкна гюрука и седна възможно по-изправен, за да се вижда кръвта по дрехите му; всичко това, съчетано с шапката му на почтен човек, щеше да докаже, че в него има нещо съмнително.

Направиха дванайсет обиколки и срещнаха едно ловно пони с полицейски регистрационен номер. Понито беше боядисано в метално сиво и теглеше лека ракитова каручка с герба на града. То подуши „Таратити-то" и изцвили.

- Чудесно - каза Олн, - започват да ни преследват! Карай вдясно, да не прегазиш някое хлапе.

Шофьорът намали максимално скоростта, за да може понито да ги преследва, без да се уморява. Олн невъзмутимо насочваше таксито; наближиха квартала с високите сгради.

Скоро към първото пони се присъедини второ, също боядисано в сиво. Както в първата каручка, и в тази седеше ченге с парадна униформа. Двете ченгета, от едната каручка и от другата, се съветваха шепнешком, като сочеха с пръст Олн, а понитата подтичваха в тръс едно до друго и клатеха глави като гълъбчета.

Щом забеляза подходяща сграда, Олн накара шофьора да спре и леко се приземи на тротоара, като прескочи вратата на таксито, за да могат ченгетата да видят ясно кръвта по дрехите му.

После хлътна в сградата и се добра до черното стълбище.

Без да бърза, се изкачи до последния етаж. Там бяха стаите на прислугата. Коридорът, застлан с шестоъгълни теракотови плочки, го заслепяваше. Имаше два пътя, наляво и надясно. Наляво се виждаше вътрешният

двор, към който гледаха баните и клозетите. Тръгна натам. Внезапно пред него зейна доста висока капандура. Под нея се издигаше стълбичка като щастлива звезда. Олн вече чуваше стъпките на ченгетата, които кънтяха по стълбището. Бързо се покатери на покрива.

Там си пое дъх преди неизменното преследване. Въздухът, който погълна в достатъчно количество, щеше

да му потрябва при спускането.

Прибягна по лекия наклон на покрива, в стил „Мансар". Спря на ръба и се обърна с гръб към бездната после се наведе и като се хвана с ръце, стъпи на олука.

Придвижи се по почти отвесния цинков ръб. Павираният двор долу изглеждаше съвсем мъничък, с пет боклукчийски кофи в редица, стара метла като четчица и сандък за отпадъци.

Трябваше да слезе по стената и да се вмъкне в някоя баня от съседната сграда отсреща. За тази цел обикновено се използуват забитите в стената скоби, после се залавяш с ръце за прозореца и се прехвърляш. Професията на убиеца съвсем не е лека. Олн тръгна по ръждясалите железа.

Горе на покрива ченгетата се суетяха и тичаха в кръг, като тропаха с обувки, за да спазят въведения от префектурата план за озвучаване на преследванията.

II

Вратата беше заключена, защото родителите на Бриз-Бонбон току-що бяха излезли и той беше съвсем сам вкъщи. На шест години все още нямаш време да скучаеш в апартамент, пълен с чаши за чупене, завеси за подпалване, килими за цапане с мастило и стени, които можеш да покриеш с отпечатъци от пръсти във всички цветове на дъгата, оригинално приложение на системата на Бертийон на така наречените безвредни бои. Където отгоре на всичко има и баня, кранчета, разни неща които плуват... и бръснача на баща ти, с идеално острие за подостряне на запушалки.

Като чу викове от двора, към който гледаше банята, Бриз-Бонбон разтвори, за да вижда по-добре, открехнатите капаци. Две големи мъжки ръце се хванаха за каменния перваз пред носа му; главата на Олн, почервеняла от напъните, се появи пред учудените очи на Бриз-Бонбон.

Но Олн бе надценил своите гимнастически способности и не успя да се прехвърли отведнъж. Имаше здрави ръце и за миг увисна на тях, за да си поеме дъх.

Бриз-Бонбон полека вдигна бръснача, който все още държеше, и прокара тънкото острие по побелелите стави на убиеца. Тези ръце бяха прекалено големи.

Златното сърце на дядо Мимил теглеше Олн с всичка сила към земята, а ръцете му кървяха. Сухожилията му щръкваха едно по едно като струни на китара. При всяко скъсване се чуваше крехък звук. На перваза на прозореца останаха десет побелели кокалчета. От всяко се стичаше тънка струйка кръв. Тялото на Олн се блъсна в каменната стена, подскочи върху корниза на първия етаж и се строполи в стария сандък. Трябваше просто да го оставят там, на другия ден боклукчиите щяха да го отнесат.

Ако знаете, колко я обичам тази тема във форума Кара ме да се пренасям в светове, много по-хубави от реалността...

ПРИКАЗКА ЗА ТЪГАТА

Тъмното освен майка и татко, няма нито брат, нито сестра. И тъй като майките винаги имат много работа, а татковците се занимават със сериозни неща, те никога нямат време за игри . А на Тъмното толкова много му се играе.

За майка му - красивата и спокойна Нощ и таткото - прохладния Мрак, който никога не говори празни приказки, а само мълчаливо поклаща глава, когато е недоволен от нещо, Тъмното просто е - Тъми. Всички живеят в голяма, топла, суха и красива пещера на един от високите върхове на планината .

Тъми е най-палавото дете и щом мама Нощ обгърне с мантията си всичко наоколо и почне да закичва звезди в косите си, тихичко се измъква зад гърба и и тръгва да търси приятели в бухналите клони на дърветата или пък се изкачва чак до билото на планината.

И когато всичко заспи в прегръдките на мама Нощ, татко Мрак минава след нея и строго наблюдава дали всичко е наред. Ако някое малко палаво сърне е изгубило майка си и се лута между дърветата, той слага на челото му една светулка, за да освети пътя му.

Това много, ама много ядосва Тъми. С кого може да си поиграе, докато мама Нощ обикаля и разпръсква ухание, прохлада и отмора за всички? Затова той винаги гледа да изпревари татко Мрак и хуква навън, преди той още да си е обул обувките.

И тази вечер на небето пробляскваха само няколко звезди, защото другите си бяха положили главичките мърху пухкавите облачета и сладко похъркваха на нощното небе. В гората беше тихо, даже ветреца беше поспрял да пие вода от близкото ручейче, след което и той полегна на меката тревичка и се унесе в сладка дрямка.

-С кого да си играя сега, като всички спят – тъкмо си помисли Тъми, когато нещо до него тихичко изшумоля и някой измърмори:

-Може ли малко да се поотместиш - настъпил си ми едната обувчица.

- Аз ли? Ох извинявай, но кой си ти ? - попита Тъмко.

- Не виждаш ли – Пеперудката съм.

- Аха - каза Тъми . Не те видях, защото съм малко тъжен. Всички спят , а това винаги много ме натъжава, тъй като няма с кого да си играя.

- Прав си, когато и аз съм тъжна, никого не забелязвам –- каза Пеперудката и в настъпилото мълчание добави замислено - Макар, че тъгата в същност е най-хубавото нещо.

- Най-хубавото нещо ли? За първи път чувам такова определение - каза Тъми.

- Да, много хубаво. Не зная защо всички се страхуват от нея - все така замислено продължи Пеперудката. Тя ни спасява от отчаянието.

- А ти била ли си някога отчаяна?

- Разбира се, че съм била, особено в началото на лятото. Тогава аз бях една малка зелена Гъсеничка и толкова бях красива, че не пропусках да се оглеждам във всяка капчица роса. По цял ден се припичах на слънчевите лъчи, легнала върху изумрудените листа Но един ден с мен започнаха да стават странни неща. Зелената ми дрешка започна да отеснява и посивява. Аз не бях вече красивата зелена Гъсеничка, а се превръщах в нещо, което никак не ми харесваше. После започна много да ми се спи и тогава ме обхвана такова отчаяние, че аз се затварях все повече и повече в тъгата си и се скрих от всички. Тъгата ми помагаше да мисля по-мъдро и силно да искам отново пак да видя слънцето, да се издигна до облаците и да танцувам със звездичките в нощното небе. И тогава почувствах, че ми поникват крила - леки и нежни, толкова шарени и красиви, колкото бяха и шарките върху гръбчето ми, когато бях Гъсеничка. Полетях над храстите и побързах да се огледам в първата капчица роса. И чудо –аз не бях вече Гъсеничка, а прекрасна шарена пеперудка.Убедена съм, че Тъгата беше сторила това. Защото тя ни учи търпеливо да съзерцаваме света и да бъдем прозорливи. Пази ни от беди, страдания и необмислени постъпки.

- Така ли ? Значи не е лошо да си тъжен – попита Тъмко.

-Не –не е! - отговори Пеперудката . Тъгата е...хубава, защото е тиха и нежна. Ако не бях търпеливо изчакала - какво щеше да се случи с мен в отчаянието ми. А сега трябва да побързам преди да е паднала росата, за да не намокри красивите ми крилца.

И малката пеперудка тихичко и безшумно се скри зад близкия храст, а Тъми си помисли:

- Колко е добра и мъдра тази Пеперудка. И аз не бива да се отчайвам. До сутринта има време да потърся в гората дали някой друг още не е буден , а може пък и да има нужда от мен - каза си Тъми и тръгна да сподели чутото със студеното изворче, за което знаеше, че никога не заспиваше.

Приказка за тъгата-много , много ми хареса тази приказка.

ПРИКАЗКА ЗА МОРСКАТА ЗВЕЗДА

Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

- Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!

Тези са прекрасни, но тази най-ми харесва...

ПРИКАЗКА ЗА ХУБАВИЯ ДЕН

Събуждам се от едно забравено усещане. Сякаш някой ме гъделичка по клепачите. Отварям очи. Премигвам, за да препреча пътя на слънчевия лъч, който позлатява миглите ми. И тогава го виждам. Той е в стаята ми. Стои до леглото и ми подава ръка. За миг изпитвам радост. После се сещам за нея.

-Остави ме да спя - казвам му, или по-скоро си го помислям, защото все още съм в онова полусънно състояние, когато нещата ми се изплъзват и не знам кое е сън и кое е истина.

-Е виж ме поне какъв съм хубав, де! Изобщо ли няма да ме погледнеш?

Поглеждам го. Хубав е, не може да му се отрече. Целият е едно бистро трептене. Една игра на цветове. Ласкаво синьо, искрящо зелено, слънчево жълто. Излъчва онова чисто и ясно ухание на лъчи, присъщо на някои летни утрини. Беше време, когато го чаках и го копнеех. Сега не.

-Какво искаш?

-Знаеш какво искам.

-А ти знаеш, че не съм в състояние да ти го дам. Спи ми се, така че ако обичаш…

-Ама ти разбираш ли изобщо, че аз съм един от последните хубави летни дни?

-И да разбирам какво? Нея я няма. Все ми е едно дали си някой съсухрен, оклюмал ноемврийски ден, или ми размяташ тука слънчеви къдрици. Няма я, значи в теб няма смисъл.

-Олеле! И тази заприказва за смисли! Помниш ли времената, когато не ти трябваше да осмисляш нещата, а умееше просто да ги усещаш с кожата си? Направи го и сега. Усети ме.

-Не мога. Искам да ти се порадвам, но изпитвам само болка, че тя е далеч. Така искам да те усетя чрез нея, да изпитам радостта, която тя си взима от теб, да те видя през нейните очи…

-Проблем със зрението ли имаш?

Не мога да го понасям. Говорим на различни езици. Направени сме от различна материя. Нямам търпение да ми се маха от главата и на негово място да идва омърлушения ноемврийски ден. Сигурна съм, че с него ще се разбираме много по-добре.

Но летният ден неотстъпчиво и търпеливо присъства в стаята ми.

-Не можеш да разчиташ на чужди сетива. Не можеш да живееш чрез някой друг. Не можеш истински да ме споделиш с никого. Дори тя да е до теб, усещанията, които ще пробуждам в теб и в нея, винаги ще останат различни. Не си ли разбрала още колко уникален е всеки човек, колко неповторими са представите му за света, колко лични са усещанията му… Пробуди сетивата си, потърси радостта, която изпитваше преди. Виж ме. Усети ме… Аз искам само да ме обичаш.

Изведнъж ми става мъчно за него. И още повече за мен самата.

-Не мога да те обичам. Дала съм й цялата си обич и капка не ми е останала да раздавам.

-Кой знае колко всеотдайна и добра и щедра се чувстваш в момента. Сигурно дори се мислиш за един вид жертва.

Усещам как в очите ми потрепват сълзи. Още миг и ще се отронят. Той също го забелязва и гласът му омеква.

-Нали знаеш колко е лесно да даваш, когато обичаш. Много по-трудното е да владееш нуждата си да даваш. Трудното е да не обвързваш с любовта си, да не задължаваш с нея… Трудното е да обуздаваш любовта си.

-Това ли си дошъл да ми кажеш? Така ли смяташ да ме утешиш?

-Не съм дошъл да те утешавам! Дошъл съм да ти кажа да си налягаш парцалките. Дошъл съм да ти кажа, че си тук, за да живееш. За да приемаш мига такъв, какъвто идва. Забрави илюзиите за споделянето. Сама знаеш, че човек винаги е сам. Независимо с колко хора е заобиколен. Дори вкопчен в друг човек, пак е сам. Важното е да приемеш самотата. Да се научиш да носиш товара й и въпреки него пак да обичаш, пак да се радваш, пак да живееш. Да се научиш когато обичаш, когато се радваш, когато се чувстваш жива, да не забравяш за товара. Ще имаш ли сили за това?

Объркана съм. Трудно ми е да осмисля всичко, което ми казва, въпреки че вътре в себе си отдавна го знам.

-Ще отидеш ли и при нея?

-А ти какво си мислеше? Че съм създаден специално за тебе?

Свиквам с иронията му. Дори започва да ми действа успокоително.

-И ще й кажеш ли същите неща, които каза на мен?

-Ама ти май нищо не си разбрала. Не мога да й кажа същите неща. От мен тя ще чуе каквото е готова да чуе.

-Добре де, а ще я накараш ли да те обича?

Денят изглежда отегчен.

-Нищо не мога да я накарам. Не мога да накарам никого да ме обича, нито да чувства каквото и да е било. Ще ме обикне, ако сама намери сили за това.

-Поне ще опиташ ли? - питам аз с последна надежда.

Денят кима усмихнато.

-Винаги опитвам. С всички опитвам.

Поглеждам го. Той се усмихва и отново ми подава ръка. Целият е игра на светлосенки. Целият е трептене. Не знам дали ще успея да го обикна. Тъгата в мен е прекалено сгъстена, за да попия сиянието му. Знам, че няма да ми е лесно. Знам, че товарът ми ще бъде тежък. Знам, че радостта ще се преплита неотделимо с тъгата. Но въпреки това ми се иска да опитам.

Сядам в леглото и протягам към него ръка…

Слепият орел

Някога, преди много време, имало млада орлица. Била прекрасна и силна, като чукарите, по които живеела.

Гнездото й било здраво и голямо. От люпилото й се били измътили четири орлета, но за беда едното било сляпо – когато носела храна, всички изпъвали шийки и я следяли с отворени човчици, а то въртяло главичка и винаги оставало недояло. Един ден, когато се прибрала от лов, тя видяла, че едно орле липсва... Сляпото... А то било все още на скалата, отчаяно тъсейки топлината на майчиното гнездо, но понеже не виждало, бавно – крачка по крачка – се доближавало до ръба на пропостта... Изведнъж малкото му телце увиснало във въздуха и лекичко започнало да пада. Тупнало на нещо твърдо – бил клона на дърво, където гнездяла друга птица. Разбрала, че е безпомощно, но все пак било орле... не го прибрала в гнездото си, а го бутнала от клона... И малкото телце отново се запремятало надолу... Паднало пред хралупата на катеричката. Опитала се тя да го вмъкне в хралупката си, но уви – орлето било твърде голямо. Тогава решила поне да го нахрани. Влязла да вземе ядки и когато излезнала – птичето го нямало... А то отново падало надолу... Тупнало на меко – в листака пред дупката на таралежа. Той не посмял да излезе, изплашил се от тупването. Започнало орлето да върви – първо бавно, почти в кръг, а после поело към тихият шумолящ звук... И стигнало до реката. Започнало непохватно да се спъва в камъните – навехнало недоразвитото си още крило, изкълчило си несвикналото на такива препятствия краче... А на големия сребрист камък до сами реката се припичала една стара змия... Дочула писъците на орлето в тишината и ги познала.... но не се уплашила. Разбрала от шума, който вдигало, че е много малко още... и от непохватността му, че е сляпо... И решила да му помогне, да го научи, да го върне сред скалите – да полети то...

Змията научила орлето да познава света чрез звуци, аромати и допир. Научила го да чува вятъра, да разбира къде има прегради – по промяната на силата и звука, който той носи. Разказала му за миризмите на различните растения – растящите в полето, дърветата, цветчетата по усойните места. Докоснала го до вода, до скала, до земя и до огън. За да може той – вече порастналия орел – да полети и да разбира в полет колко нависоко е стигнал. И така минали години. Орлето се превърнало в силен, красив орел - не въртящото се в кръг и скимтящо орле. Той познал света... без очи... през змийски поглед... И ето в онзи ден, змията решила, че е готов – за своя първи, орлов полет... Стоял той насред полето, като замръзнал, и слушал. Усещал. В миг, като че трепнал и... полетял. Малко несигурно, но змията знаела. Изпънал орелът яките си криле и леко, грациозно започнала да се плъзга сянката му по сухата земя. А змията стояла и слушала тишината на полета му. Бавно, вече уверено орелът се издигал над дърветата, над вековната гора, още и още... над скалите... И ето – той е в небето – свободен, прекрасен... могъщ. Слял себе си в едно с вятъра. Усетил тишината, безкрая. И тихо, нежно благодарил със своя вик своята майка – змията. А тя стояла на земята и не мръдвала – чедото й си отишло там, откъдето и било дошло. И щастлива поела към самотния си дом... В миг – орелът прогледнал. Под него земята се превърнала в жива, цветна картина – със звуци, аромати и... Там долу, нещо привлякло погледа му... Спуснал се... Яките му крака с остри нокти сграбчили змията и разкъсали тялото й... но усетил – майчината кожа – и топлината, и хладината й... и заплакъл. Изровил дупка в земята – там, където тя го извела за първи път под откритото небе... и я погребъл. После със силен плясък на крилете си започнал бързо да се издига, правел малки и стръмни кръгове... И там, горе – над чукарите, където било родното му гнездо – той се спуснал с режещ полет към скалите...

....И се ослепил.

Притча за красотата

Веднъж два моряка се отправили на странстване по света, за да срещнат съдбата си. Доплували те до остров, където вождът на едно от племената имал две дъщери. По-старата красавица, по-младата – не съвсем.

Единият моряк казал на приятеля си:

-Край, намерих своето щастие, ще остана тук и ще се оженя за дъщерята на вожда.

-Да, прав си, по-старата е красавица, ти направи правилният избор, жени се.

-Не ме разбра, приятелю! Ще се оженя за по-малката дъщеря.

-Ти какво, полудя ли? Тя те такава…не много.

-Това е моето решение и аз така и ще направя.

Приятелят отплувал нататък в търсене на щастието си, а женихът тръгнал да се сватосва. В селото било прието за невестата да се плаща откуп в крави. Добрата невеста струвала 10 крави.

Намерил морякът десет крави и отишъл при вожда.

-Вожде, аз искам да взема твоята дъщеря и давам за нея десет крави!

-Това е добър избор. Моята по-възрастна дъщеря е красавица и умница, тя струва тези десет крави. Съгласен съм.

-Не, вожде, ти не разбра. Аз искам да се оженя за по-малката ти дъщеря.

-Ти какво, шегуваш ли се? Не виждаш ли, че тя е такава…не много.

-Аз искам да се оженя именно за нея.

-Добре, но като честен човек аз не мога да взема десет крави, тя не струва толкова. Ще взема за нея три крави, не повече.

-Не, аз искам да заплатя именно десет крави.

И те се оженили.

Минали няколко години и странстващият му приятел решил да навести острова и да разбере как вървят нещата. Доплувал той до брега, а насреща му жена с неземна красота.

Попитал я как да намери приятеля си, тя му показала. Влиза и гледа: седи неговият приятел, около него деца тичат.

-Как си?

-Аз съм щастлив.

В този момент влиза онази същата неземно красива жена.

-Запознай се, това е жена ми.

-Нима си се оженил повторно?

-Не това е все онази същата жена.

-Но какво се е случило, че тя така се е променила?

-Че попитай я сам.

Приближил се приятелят към жената и я попитал:

-Извини ме за нетактичността, но аз помня каква беше ти…не много. Какво се случи? Как стана толкова красива?

-Просто разбрах, че струвам десет крави.

Редактирано 31 юли 200619 г. от vboychev (преглед на промените)

Легенда за лудостта и любовта

Разказва се в тази легенда, че веднъж се събрали на едно място на земята всички чувства и качества на хората. Когато ОТЕГЧЕНИЕТО за трети път се прозяло, ЛУДОСТТА, както винаги достатъчно луда, му предложила: "Искаш ли да играем на криеница?" ИНТРИГАТА надигнала заинтересовано глава и ЛЮБОПИТСТВОТО без да може да се сдържи попитало: "На криеница! И каква е тази игра?" "Това е една игра - му обяснила ЛУДОСТТА - в която aз си затварям очите и започвам да броя от едно до един милион, докато през това време вие се скривате и когато спра да броя, първия от вас, когото намеря ще заеме моето място за да се продължи играта."

ЕНТУСИАЗМЪТ се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА, която никога нищо не я интересувало. Но не всички искали да участват. ИСТИНАТА предпочитала да не се крие. За какво? Като в крайна сметка винаги я разкривали. НАДМЕННОСТТА казала, че това е една много глупава игра (но всъщност я дразнело това, че идеята не била нейна). КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува... Едно...две...три... започнала да брои ЛУДОСТТА. Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още зад третия камък от пътя. ВЯРАТА се качила на небето. ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво. ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие, всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели - например едно кристално чисто езеро, та то е идеално за КРАСОТАТА. Короната на едно дърво - перфектно място за СТРАХА. Полетът на една пеперуда - най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Поривът на вятъра - прекрасно убежище за СВОБОДАТА. Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч. ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало, проветриво, удобно... точно като за него. ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните (но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата). СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите. ЗАБРАВАТА... (забравих къде се скрила!)... но това не е толкова важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила 999 999 ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета. "Един милион", преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси.

От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и, приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по-лесно, намерила го седнало върху една скала без да е решило все още къде да се скрие. Така намерила всички: ТАЛАНТА между свежата трева, МЪКАТА в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА зад дъгата (или всъщност на дъното на океаните!), намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница. Но само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място. ЛУДОСТТА я търсила зад всяко дърво, под всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала един розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розата били наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да направи: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач. Оттогава нататък, от първия път, в който се играло на криеница на Земята, ЛЮБОВТА Е СЛЯПА И ЛУДОСТТА ВИНАГИ Я ПРИДРУЖАВА!

Приказка за кармата

Имало едно време един убиец. Препитавал се цял живот с това – да убива по поръчка. Един ден убиецът се замислил за смисъла на живота си и решил да го промени. Но не знаел как. Затова отишъл в Голямата планина, където живеели мъдреците, да поиска съвет. Речено – сторено. Намерил един възрастен мъдрец с побеляла брада. Разказал му живота си и казал, че иска да получи опрощение за греховете си и да заживее праведно, но не знае как да стане това. Мъдрецът му отговорил:

- Намери, сине, нива на кръстопът. Направи си колиба, заживей в нея, а на нивата всяка година сади бостан. Раздавай на всеки пътник, който мине, по една диня, да си разкваси устата. А тази пръчка – и мъдрецът извадил от огнището една обгорена пръчка – бучни до колибата си. Когато се раззеленее тази пръчка, ще знаеш, че Господ ти е опростил греховете. От там нататък живей където искаш по Божиите закони.

Взел убиецът пръчката и си тръгнал. Намерил нива на кръстопът, направил си колиба, бучнал пръчката до нея и започнал година след година да отглежда дини и да раздава на пътниците. Така минали повече от десет години. От време на време поглеждал убиецът към пръчката, но тя нямала никакво намерение да се раззеленява.

Един ден минал конник. Той много бързал и на виковете на убиеца не обърнал никакво внимание. Изведнъж незнайно защо убиецът много се ядосал, взел си пушката и застрелял конника. След секунди сякаш изтрезнял, стреснал се от злодеянието си, чудел се какво да прави, тюхкал се за прахосаните напразно години, но изведнъж погледът му попаднал на пръчката и о, чудо – на нея се зеленеели няколко младички листенца. Останал много изненадан убиецът и не знаел какво да мисли. Грабнал се той и тръгнал към Голямата планина – да пита Мъдреца. Речено – сторено. Отишъл, намерил същия Мъдрец, разказал му какво се е случило и го попитал:

- Кажи ми, моля ти се, как стана така, че аз толкова години правих добро на хората и Господ не ми опрощаваше греховете, а сега, когато убих човек, той ми ги опрости?

- Не се тревожи, сине. Господ ти опрости греховете, защото този конник бързаше за съседното село да разтури сватба между двама млади. А няма по-голям грях от това да разделиш две души, които се обичат.

разказана от Зл. Андронова