Приказка за йогите и хората

Милен Михайлов

Живял преди години, тогава, когато Индия се борила срещу Британската империя за своята независимост, един известен йога. Мъдър бил този йога и хората го почитали като светец. Един ден младият Шри решил да подири този йога и да му стане ученик. Потеглил към планината, която отшелникът обитавал и след дълго бродене стигнал до дълбока пещера. Пред планината стоял старец с дълга бяла брада, в поза лотос и не помръдвал. Зарадвал се Шри., че е намерил учителя и седнал да го изчака. Дълго продължила медитацията на йогата. Слънцето потънало зад върховете на планината и студен вятър задухал откъм изток.

Завалял студен дъжд. Притеснил се Шри. и като свалил наметката си, се приближил към отшелника и я метнал на раменете му. Дъждът продължавал да вали а йогата все още тънел в своята медитация. Шри се скрил в пещерата и от време на време проверявал какво става с гуруто. По едно време, късно след полунощ, когато се приближил към йогата, Шри видял, че очите му се отварят. Йогата станал и като подал наметката на Шри му направил знак да го последва в пещерата. Шри цял се разтреперал от вълнение а и от страх, защото, когато поел наметката с която бил скрил йогата от дъжда, тя била съвсем суха.

В пещерата нямало огън, но въпреки това от някъде прониквала светлина. Шри замолил йогата да го вземе за ученик, а йогата му отвърнал.:

— Нека да направим честна размяна. Ти ми разкажи за това, което става в равнините, а аз ще те науча на всичко, което знам.

Зарадвал се Шри че толкова лесно ще стане ученик на известния йога и се впуснал да разказва. Разказал за англичаните, които тъпчели свещените земи на Индия, за разрушените храмове, за борбите между самите индийци, за сектите и политическите партии верни на англичаните или борещи се срещу тях. Разказал и за предстоящия протест на стотици хиляди индийци след няколко дни.

Щом чул това, йогата станал и като хванал дървената си тояга, тръгнал навън.

— Ела с мен ученико, време е за урока който ти обещах.

Така вървели те рамо до рамо, а откъдето минели цветята разцъфтявали, дърветата шумолели, а птиците запявали чудна песен. След няколко дни стигнали до големия град, но улиците на града били пусти. Само няколко стари жени стояли до реката и перяли.

— Къде са хората? — попитал Шри

— Махатмата призова всички — казала възрастна жена.

— Да вървим и ние — казал йогата.

Те тръгнали, а новината за пристигането на светия човек ги изпреварвала. Постепенно улиците на града се запълнили с хора, но щом съгледали йогата, мигом се отдръпвали. Така без всякакви трудности те стигнали до най гъстата част на тълпата, обградила двореца на махараджата, в който се помещавал британският губернатор. Редица въоръжени до зъби сипаи стояли между хората и двореца. Изведнъж настъпила тишина. Пред йогата застанал водачът на освободителното движение — Махатма Ганди. Погледите на двамата мъже се срещнали и макар това да траело само миг, сякаш цялата вселена се събрала в искрата на тези два погледа. След това, без да каже нито дума, Йогата от планината подал тоягата си на Махатма Ганди. Той вдигнал тоягата и от тълпата се надигнал мощен рев. Сипаите, също индийци, като видяли жеста, хвърлили пушките и захвърлили униформите след което се влели в редиците на протестиращите. Тълпата се отправила към двореца на губернатора, а йогата приседнал под едно дърво, останал без сили. Не след дълго отворил очи и с тих глас промълвил:

— Това мой ученико е урокът който имах да ти дам.

След това йогата издъхнал.

В последвалите събития Индия получи своята свобода без да се пролива невинна кръв. Хората си спомняли за йогата и мнозина питали Шри защо е умрял учителят и дали силите над които властвал го убили, задето нарушил святата йогийска чистота на ума. Сам Шри дълго медитирал над единствения урок, даден му от учителя, седейки сам в планината. Един ден слязъл в големия град и хората го наобиколили.

— Ето урокът на моя учител. Сила и мъдрост е нужна за да изкачиш най високия връх на познанието. Още по голяма сила е нужна за да видиш, че не този връх е най-високият. Слизайки в низините, Учителят изкачи този най-висок връх. Той е неговото просветление и неговата нирвана. Това е.

След тези думи Шри не се завърнал повече в пещерата, а се заселил в най гъсто населените части на града и се захванал да помага на хората.

Морска приказка

Петя Дубарова

Сякаш още блъскат вълните студени мокри чела в гърдите ми. Преуморените

ми до болка очи като че още виждат черните миди, обърнали остриета към

нозете ми. В стомаха ми тежи погълнатата морска вода. Тя се бунтува,

повдига се към устата ми. Недоволна е може би, че съм я затворила на

тъмно и тясно. Като уморени до смърт хриле на риба лежат отпуснати

ръцете. Клепките тежат от солта и водата, но не се затварят.

С какво ли обидих морето? Защо то така жестоко изпи и последната ми

капка сили? Защо направи устните ми сини, сини, като цвета на дълбината

си?...

Уморените клепки близват с топлина зениците. Заспивам...

Аз лежа върху вълните със затворени очи. Нека ме носят нанякъде. Между

пръстите ми като досадни тънки змийчета се заплитат сини и черни

водорасли. Слънцето сякаш е допряло до гърба ми горещата си длан. Но

изведнъж обръщам очи към брега: "Море, чакай, върни ме!"

Ръцете ми изстиват и отказват да се движат. Без да искам, захапвам

плътта на една висока вълна и въздухът ми свършва. Потъвам. Солените

води мият широко отворените ми очи. Тялото ми се удря силно о нещо.

Пропадам някъде. Но аз дишам, дишам! Въздухът остро свисти между

ноздрите и дробовете ми.

Но къде попаднах? Страх ме! Колко бързо стана всичко. Поглеждам към

нозете си. Незнайно от къде потича струя светлина и полазва край стените

на леговището ми. Сега забелязвам, че се намирам в огромен хладен съд.

Докосвам плахо студеното дъно. О, това е амфора! Но първото ми учудване

е заместено отново от ужас: "О, ти, глупава, жестока амфора! Защо ме

погълна? За да видиш как бавно и мъчително ще умра от глад и жажда? Защо

ме скри, а не остави морето да ме удави!?" Аз стискам в юмрук дланите си

и удрям високите дебели стени. Помъчвам се да се покатеря нагоре, за да

стигна отвора, който, кой знае защо, е затворен. Но напразно драскам и

удрям, напразно крещя и плача. Няма кой да ме чуе. Падам на дъното

уморена до смърт и потъвам в дълбините на безсъзнанието... Отново съм

будна и ужасена. О, колко силно ме боли тялото. Но странно - то сякаш

изменя формата си. Затварям очи. Чувствувам, че се смалявам, смалявам.

Но въздухът ми ли свършва? Не, искам вода. Амфората неочаквано залитва.

Отворът й с трясък се отваря и сякаш нечия груба длан ме изхвърля във

водата. О, колко е странно плуването ми! Главата ме боли от силен удар.

Вдигам ръка да я пипна. Ужасно! Вместо ръцете си виждам две жалки

рибешки хриле. Да, цялото ми тяло е рибешко. Защо морето така се

подиграва с беззащитността ми? Защо от човек ме превърна в глупава риба?

Същата груба длан ме тласка нанякъде. Под мен минават морски пустини с

мъртви пясъци. Грозни миди ме поглеждат, приличащи на черни облещени

очи. Някакво странно животно с гадни плъзгави крака се заглежда в мен и

цялото се разтърсва, сякаш ме предизвиква да се бием. Затварям очи. Не

искам да гледам повече нищо. Но неочаквано рибешкото ми тяло се докосва

до дъното. Поглеждам. Намирам се в някаква чудна морска зала. От всички

страни - гора от сини водорасли. Едни протягат нагоре гъвкави ръце и

потреперват леко. Други разперват огромни листа, приличащи на ветрила,

съшити от нежносиня коприна. В сянката им пясъкът изглежда теменужен.

Няколко розови медузи се отделят от тази сянка и изплуват нагоре,

прозрачни и леки като мехури въздух. Едно доверчиво морско конче каца

безшумно пред мен и ме поглежда с черните си стъклени очи.

Край мен преплуват пъстри ята риби. Но изведнъж сред рибешкия свят

настъпва паника. Нещо жилаво и здраво грабва мен и хиляди други. То се

впива в тялото ми, задушава ме. Сега разбирам. Рибарски кораб е спуснал

мрежата си. Сега и аз ще умра в нея както милиони риби. Колко е жесток

човекът! Как безмилостно ограбва морските дълбини. Сега разбирам защо

морето е обидено. Векове наред то е принудено да търпи - да бъде

заключвано в оковите на хиляди пристанища, да бъде разрязвано от дъното

на много кораби, да бъдат ограбвани водите му. Повече нищо не виждам. Аз

лежа - бездиханна риба. А рибарите съвсем не знаят, че са убили мене -

човека с рибешкото тяло. Може някога и с тях морето да постъпи както с

мен. Тогава те ще бъдат убити от други хора, които също не ще знаят, че

са убийци не на морето, а на самите себе си.

Събуждам се. В главата ми тежи сънят. Пред мен смирено и утихнало лежи

морето.

Приказка за скорпиончето

Юлия Спиридонова-Юлка

Скорпиончето живееше в колиба, пълна с билки, врящи гърнета и всякакви животинки, които щъкаха нагоре-надолу. Тази колиба беше на едно много скришно място, навътре в гората.

Колибката не можеше лесно да бъде намерена, не за друго, а просто защото никой не искаше да я търси - всички се страхуваха от Скорпиончето.

- Защо всички се боят от мен? - питаше се Скорпиончето.

- Защото съм магьосник. А човечетата много се страхуват от магии и магьосници - отговаряше си само.

- Да, но аз не съм лош магьосник, а добър - обясняваше то на своите животинки.

Те много го обичаха, но нали не можеха да говорят, нямаше как да му кажат, че наистина е добър магьосник.

Така си живееше Скорпиончето - като само се питаше и само си отговаряше. Да, но му беше скучно и самотно. От ден на ден то ставаше все по-тъжно. Дори най-смешната магия не го разсмиваше.

- Така повече не може - каза един ден Скорпиончето.

- Ще отида при човечетата и ще им кажа, че не съм лош и хайде да си поиграем, де!

Тръгна Скорпиончето, вървя през гъста гора, премина през едно Поточе, а след него подтичваха всичките му животни.

Излезе от гората и какво да види - сума ти човечета се бяха събрали и играеха на топка. Те тичаха и весело се смееха. Скорпиончето се зарадва, ухили се до уши - ето, намери си приятели.

- Приятели - викна то.

Човечетата се обърнаха и видяха Скорпиончето, след което се разпищяха и побягнаха.

- Олеле, Скорпиончето магьосник е дошло!

- Сега ще ни превърне в жаби и паяци!

- Вижте какво шипче има на опашката, ще ни ужили с него и край, умираме на място!

Така викаха човечетата и бягаха с всички сили. Скорпиончето стоеше, заобиколено от животинките си, сам-самичко. После се обърна и влезе в гората. През целия път плака, а животинките се чудеха как да го утешават.

Заживя си пак само Скорпиончето, но започна да въздиша все по-често и, тайничко от животинките - да си поплаква.

- Толкова ли съм страшен, че никой не иска дори да си поприказва с мен?

Седеше с часове и си разглеждаше опашката. На върха й наистина имаше остро шипче, то беше отровно. Сигурно затова човечетата се страхуваха толкова много. Скорпиончето намрази това шипче. Да, то му трябваше за някои магически рецепти, но много по-важно беше да имаш приятели, нали?

И Скорпиончето реши да махне това шипче. Да, но как? Опита се да го откъсне. Не можа, много болеше. Направи магия, за да изчезне. Но шипчето не изчезваше и това е.

- Какво да правя с отровното шипче? - тюхкаше се по цял ден Скорпиончето.

- Сетих се. Ще го забравя някъде, все едно, че не е мое.

Скорпиончето започна да се разхожда. Уж просто така, за удоволствие. Беше решило да отиде в някой гъст храсталак и да си забрави шипчето там. А после да се направи, че това не е неговото шипче.

Както се разхождаше, Скорпиончето чу мърморене. На едно пънче се беше облегнало Минаващото човече и пъшкаше.

- Ох, много ми е лошо!

- Какво ти е? - хукна към него Скорпиончето.

- Болен съм от грип - изхъхри Минаващото човече и чак сега видя, че над него се е навело Скорпиончето.

- Не ме пипай! - изпищя то. - Само да си посмял да ме ужилиш с отровното шипче и да ми направиш магия!

- Нищо лошо няма да ти направя. Искам само да ти помогна - увери го Скорпиончето.

То прегърна Минаващото човече и го занесе в колибата си. Там направи специална отвара - лекарство, в която капна малка капчица от отровното си шипче.

- Добре, че не те забравих в храстите - каза на шипчето си. - Иначе как щях да направя лекарството без теб?

Скорпиончето даде на Минаващото човече да пие от отварата и то оздравя!

- Всички човечета са болни от грип. Моля те, направи още лекарство, за да занеса и на другите - каза Минаващото човече.

Цяла нощ Скорпиончето вари лекарство, а на сутринта заспа, капнало от умора. Когато се събуди, видя, че около него са се събрали много човечета. Всички бяха оздравели и бяха дошли да му благодарят. Скорпиончето се разтича и приготви вкусен магьоснически компот. Получи се чудесно тържество, всички бяха много щастливи, а най-много - самото Скорпионче. Въпреки че човечетата все пак внимаваха да не са близо до отровното шипче.

Приказки за другите зодии

Редактирано 2 август 200620 г. от vboychev (преглед на промените)

За дядото и ряпата, защото като малка дядо ми я разказваше на български, а майка ми на руски и то всеки ден..И просто като се сетя за детството си, се сещам и за тази приказка

Вълкът и неговите жертви

Влязла овцата в една кръчма и като обърсала очите си, рекла на кръчмарина:

- Дай ми една паница вино!

Кръчмарят наточил тригодишно вино. Вдигнала овцата паницата, изпила виното и си поръчала пак:

- Още една паница!

- Защо пиеш толкова много? – попитал я старият кръчмарин.

- Тежко ми е на душата – отвърнала овцата.

- Какво има?

- Нощес вълкът се вмъкнал в кошарата и изял баща ми – стария овен. Няма го вече виторогия ми баща. Само звънецът му остана.

- Пий тогава, ще ти олекне – посъветвал кръчмаринът овцата.

Цял ден пила овцата и като се натаралянкала, излязла навън и почнала да блее с пресипнал глас.

- Защо блееш? – попитала я козата.

- Пияна съм.

- Недей пи много, защото не е хубаво.

- Как да не пия – отговорила овцата, - мъка ме дави, нощес вълкът изяде добрия ми баща.

- Ами къде отиваш сега?

- В гората.

- Какво ще правиш там?

- Ще се боря с вълка. Ако го надвия, ще му смъкна кожата от гърба и ще я дам на цигуларите да си направят тъпан. Тъпанът ще тумка, пък аз ще играя хоро.

Очите на овцата светели от гняв.

- Да дойда и аз, моите рога са остри! – рекла козата.

- Не ми трябваш – отвърнала овцата, - аз сама ще се разправя с вълка.

Излязла пияната овца от село, поела към гората. Срещнала овчарското куче.

- Нека дойда и аз с тебе – помолило се кучето. – Лятос вълкът изяде двамата ми братя. Аз му имам зъб. Додето се бориш с него, аз ще се хвърля на гърба му и ще го захапя за гърлото.

- Гледай си работата – казала овцата, - моят гняв е толкова голям, че с един удар ще го поваля на земята!

Отишла овцата сама да се бори с вълка и той я одрънкал.

Отишла подире й козата, за да отмъсти за другарката си, и вълкът закусил с козе месо.

Дигнало се овчарското куче, навлязло в гората да дири вълка и да го пита защо е изял братята му, но вече не се върнало.

А вълкът се разхождал из гората, гледал към селото, което димяло в снега и си думал:

- Дано не се сетят някога да излязат срещу мене всичките овце, всичките рогати кози и всичките зъбати кучета. Тогава гората ще ми стане тясна.

ПРАСТАРА ПРИКАЗКА ЗА МЪДРОСТТА

Един слуга търсел край бреговете на Нил изгубена от господаря му вещ. Съзрял един ибис, лежащ между тръстиките, подритнал го с крак, а той проговорил с човешки глас:

— Изтощен съм... Моля те, донеси ми малко вода да пия и ме премести на сянка, за да се съвзема. Аз съм син на божествения ибис и ще ти се отблагодаря.

Слугата попитал по какъв начин ще му се отблагодари и ибисът отговорил:

— Ще изпълня три твои желания, но изпълнението им ще трае само едно денонощие. Ела утре сутринта, за да ти се отплатя.

Слугата дал на ибиса вода, пренесъл го на сянка и си отишъл.

На другата сутрин дошъл пак на същото място и заварил ибиса, че го чака.

— Кажи сега първото си желание, но най-добре е да поискаш умение, знание или мъдрост — посъветвал го той.

Слугата отговорил:

— Не, нямам нужда нито от мъдрост, нито от знание, нито от умение. Искам само за едно денонощие да живея като моя господар.

—Трябваше да поискаш умение, за да можеш по-добре да служиш на своя господар — отвърнал ибисът, — но аз ще изпълня първото ти желание.

Той махнал с криле, изговорил някакви тайнствени думи, и слугата начаса се намерил в спалнята на Подчинените му слуги го поздравили, облекли го в скъпи дрехи и го попитали какво ще им заповяда. Слугата-господар не знаел какво да заповяда, нито каква работа да им възложи и заръчал само обилно ядене.

Масата била отрупана с ястия. Той се нахвърлил върху вкусните храни и непознатите за него вина. Продължил с обяда, докато се проснал изтощен от преяждане и препиване. А в това време неговите слуги и роби, оставени без работа и надзор, нападнали хранилищата му, последвали примера на своя "господар" и се наяли и напили до припадък. Пияни започнали да се бият и чупят всичко и изпотрошили имуществото му.

На следващата сутрин слугата отново отишъл на брега, за да се срещне с ибиса.

— Кажи си второто желание — прошепнал му ибисът, — но най-добре ще е да поискаш знание или мъдрост.

— Нямам нужда нито от знание, нито от мъдрост — отвърнал слугата. — Предпочитам да изживея едно денонощие като фараона.

Ибисът въздъхнал и промълвил:

— Трябваше да поискаш знание, за да служиш по-добре на своя фараон в неговото управление, но аз ще изпълня второто ти желание.

Ибисът махнал с криле, тихо издумал тайнствени слова и ето че слугата се озовал в спалнята на фараона. Облекли го с фараонови одежди, закусил добре, а след това му докладвали, че е обещал да огледа новите напоителни канали и да даде напътствия.

Понесли слугата-фараон в красива носилка. Той гледал строежа и не знаел какво да каже. Не смеел да се издаде, че няма знания, а и не искал да се посъветва с никого. За да покаже, че е "фараон", дал някакви напътствия за дълбочината на напоителните канали.

Веднага робите, ръководени от надзирателите, започнали да копаят. До вечерта увеличили дълбочината на каналите. Водата на Нил ги заляла и разрушила съоръженията. Хората щели да умрат от жажда и се разбунтували.

На другата сутрин слугата отново застанал на брега на Нил, където вече го чакала птицата.

— Кажи третото си желание, но най-добре е да поискаш мъдрост — посъветвал го ибисът.

— Не ми трябва никаква мъдрост — настоявал слугата. — Искам да изживея едно денонощие като теб, като божество. Искам да се кача на гърба ти, да ме носиш и да ми се подчиняваш.

— Трябваше да поискаш мъдрост, за да влезеш в контакт с боговете и да им служиш по-добре, а не това — тъжно промълвил ибисът и добавил: — Ти допусна три грешки. Трябваше да поискаш като първо желание — умение, като второ — знание, а като трето — мъдрост, за да служиш по-добре на господаря си, на фараона си и на боговете си. И тези качества щяха да се запазят и след изтичане на денонощието. Но ти предпочете преходните удоволствия. Все пак аз ще изпълня и третото ти желание...

Ибисът застанал до слугата, навел шията си, позволил му да се качи на гърба му, след това се издигнал високо, прелетял над Нил и го изтърсил в реката. Слугата полетял надолу, викайки изплашено, паднал във водата и бил разкъсан от крокодилите. От него не останало нито следа.

А ибисът литнал волно, освободен от задължението си да изпълнява неразумните желания на властолюбивия слуга.

ОТНОВО ЗА ЛЪЖЛИВОТО ОВЧАРЧЕ

Веднъж едно овчарче, както си пасяло стадото - а това било по времето,

когато имало много овце и много овчари, - решило да се пошегува, или, по-

точно казано, да привлече вниманието на обществеността върху себе си, и

започнало да вика: "Хора беее, на помощ! Нападнаха ме вълци!" Хората,

които го чули, се втурнали и какво да видят - не видели нищо. Попитали го

защо вика, а то ги попитало колко е часът и дали някой има кибрит да му

даде да си запали цигарата, защото нямало и цигари, та ако може да му дадат

и цигари.

Хората го напсували и си отишли по своите си работи. Обаче на другия

ден овчарчето пак решило да ги събере и отново се развикало: "Хора бее..."

и прочие и хората, както си му е редно, пак дошли и когато го запитали защо

лъже и т.н., овчарчето отговорило: "Какво искате, аз да ви паса стадото по

цял ден, а вие да пиете мляко и да ядете каварма - няма го майстора, ще

дойде видовден, ще падне вашето царство и вие ще видите тогава има ли вълци

или няма."

И когато дошъл третият ден и овчарчето пак се провикнало, никой не се

отзовал и всички си казали: "Викай си, викай, ако щат вълците не овцете,

ами и тебе да изядат барабар с овцете, няма да дойдем, защото ти си просто

едно лъжливо овчарче."

Така и станало. Явили се на третия ден вълците, натръшкали стадото,

полето се покрило с леш и овча вълна, ето защо овчарчето се прибрало по-

рано тоя ден, отишло в счетоводството и си получило заплатата поради

преминаване на друга длъжност. За загубите бил съставен протокол, овцете

били бракувани, селото ги отгладувало, а който не искал да си отгладува

овцата, тръгнал по полето да гони вълците и да си иска овцата.

И оттогава е все така - овце няма, а се прехранваме с викане срещу

вълците.

Ама то пусто като няма овце, и вълци не се въдят вече.

Мечката и лошата дума

В една гора имало пещера и в нея малки мечета. Един човек отишъл за дърва наблизо до пещерата. Едното меченце излязло от пещерата, закачило се на един шипков храст и не могло да се откачи. Човекът го видял, домиляло му, та отишъл и го откачил от храста, отнесъл го в пещерата и пак започнал да събира дърва. Не щеш ли, мечката видяла, какво направил човека, отишла при него и му рекла:

- Ти ми стори голямо добро. Искаш ли да станем приятели?

Човекът се съгласил и се сприятелили. Било го страх, ала какво да прави, престрашил се и полека-лека станали голями приятели. Като си тръгнал, уговорили се, когато човекът идва в горатa, да търси мечката, та да се виждат. Речено сторено. Веднъж, като се разделяли, се целунали по устата, а човекът казал:

- Ех, приятелю, много и всичко ти е хубаво, ама едно не ти не струва: мирише ти устата на лошо!

Човекът не помислил добре какво е казал, и не се досетил, че мечката я заболяло. Тежко й паднала тая дума, ала нищо не му казала, ами си подложила врата и се примолила:

- Я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!

Човекът се объркал и молил как ли не мечката да не я удря. Но тя не отстъпвала. Той я ударл с брадвата и й направил голяма рана. Разделили се и всеки си тръгнал, като се уговорили пак да се търсят на това място.

Много пъти ходил след това човекът в гората, но нито веднъж не срещнал мечката. Чак след години, случайно я видял. Познали се, поздравили се, поговорили си, а когато си тръгнал човекът, мечката му рекла:

- Огледай добре, приятелю, ще видиш ли раната, гдето те накарах оная година да ме удариш?

Човекът разгърнал вълната на врата й - раната била зараснала и дори белег нямало.

- А бре, приятелю - рекъл човекът - то дори не се познава да е имало рана.

- А аз забравих за нея - казала мечката - но оная дума, дето ми каза тогава, няма никога да я забравя.

Така се е родила поговорката: “Лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя.”

"Рибаря и неговата душа" е най-хубавата приказка.

ама е много дълга за поместване.

Крали Марко

През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:

- Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.

- Къде ще идеш, сине? - попита го старата майка.

- В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.

- А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!

— Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.

Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.

Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.

Крали Марко попита гората:

- Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?

Гората никога не хортува, но на Марка отговори:

- Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители - черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби - твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.

С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.

Бутна Крали Марко коня си и викна:

- Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.

Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища, стъпка зелената трева на ливадите.

Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:

- Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.

Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си.

Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:

- Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар - всекиму жълтица, а на командира ви - десет!

Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:

- Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!

Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък - цяла канара - и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:

- Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:

- Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.

Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.

Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.

Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица.Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:

- Пазете се, черни души арапски!

Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.

Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.

Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби.

И на всичките даде по една жълтица - да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.

Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край.

А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.

Който не работи не трябва да яде

Който не работи, не трябва да яде

Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:

- Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Пазете ми я. Не й давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си напраши очите. Не й давайте менците вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.

Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.

- Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.

- Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма - проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко.

Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в зимника и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:

"Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук".

Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта.

На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:

- Хайде - викна той, - ставайте да вървим на нивата!

- Какво ще правим там? - потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.

- Ще копаем царевица.

- С мотики ли? - попита мамината дъщеричка.

- То се знае, че с мотики - обади се свекървата.

- Аз няма да дойда.

- Защо? - запита младоженецът.

- Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи.

- Остави я - рече бащата. - Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.

Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана вкъщи.До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.

- Нищо не ми оставили, забравили са ме - протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. - Ах, че хубави цветя! - викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.

Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.

- Тези пък защо ли са се разбързали? - рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.

Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.

Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата неразтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени.

Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката.

Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:

- Хайде сядайте да вечеряме!

Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото - на сина си, а третото остави за себе си.

- А на невестата? - обърна се към него свекървата.

- Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.

Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.

На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.

- Слънцето пече много - рече тя, - ще почернея.

Оставиха я пак вкъщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница крайщник сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.

Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.

- Защо не даваш хляб на невестата? - попита свекървата.

- Защото, който не работи, не бива да яде! - отвърна свекърът.

Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, накладе огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите. Изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата - очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:

- Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!

Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Златната рибка

Живял някога един старец. Сподвижница в тежкия му живот била бабичка, грозна като Упи Голдбърг. Тя постоянно мърморела:

- Нищо не можеш да уловиш, какъв рибар си ти? Хората златни рибки изкараха, а ти само свидетелство за съдимост. Направи нещо.

Дядото нищо не казал, само се подсмихвал тихичко, захапвал лулата си и отивал с лодката в peката. Хвърлял там мрежата и размишлявал. Kaкво нещо е животът, мислел си той. Нямам късмет и това си е. И още колко други неща си нямам, си мислел дядото и извадил списък на нещата, които си няма. Все изваждам разни неща, но не са златни pибки. Веднъж извадих една подводница. И тя не само че не ми изпълни желанието, но започна и да стреля по мен. Друг път извадих риба трион, риба чyк, риба менгеме и дори цяло дърводелcкo ателие, но златна pибкa така и не хванах. След това улових огромен марлин и прописах pазкази. Но оттогава все смъртта ме влече. Отказах се от paзказите и ето ме пак тук.

Погледнал тъжно дядото водата и си казал: "Днес е добър ден за лов на златни рибки." Едва изрекьл тези думи и мрежата се разклатила като крака на обесен. Старецът рязко я издърпал и видял, че вътре се мята златна рибка. Без да е арменец златар, рибарят разбрал, че това е шансът. Златната pибка тихо се изкашляла и проговорила с гласа на Левитан:

- Говори златната pибка. Днес, 8 ноември, вие уловихте златната рибка. Имате право на три желания.

Старецът не повярвал на ушите си, но бързо се oкопитил и дори му пораснали рога.

- Искам да седя някъде, нищо да не правя, да получавам пари и да се возя в скъпи коли - казал дядото.

- Човече - въздъхнала рибката, - защо направо не ми каза, че искаш да станет депутат? Kaкво е второто ти желание?

- Искам всички, които срещам по пътя, да ми дават пари.

- Е, това вече е прекалено - ядосала се pибката с гласа на Левитан. - Не мога едновременно да те направя депутат и митничар.

- Добре, добре - съгласил се дядото и се сетил за бабата, която постоянно говорела и не му давала думата.- искам, когато аз говоря да ме слушат и да си отварят устата чак след като аз свърша.

- Значи искаш да станет телефонен ceкретар - учудила се рибката. - Доста тъпо желание, след като можеш да си го купиш от всеки магазин.

Разбрал дядото, че от мизерията толкова се е побъркал, че вече не знае какво иска. Но все пак казал:

- Искам с тази лодка да отида някьде, където има свободни хора и усмихнати лица.

- Бе, ти кубински емигрант ли искаш да станеш! - отвърнала му троснато pибката.

Първи край:

- Добре - въздъхнал дядото. - искам да стана уважаван обичан в страна на нормални хора. Да не ми говорят глупости, да имам право на избор.

- Е, тогава вземи тези три паспорта и си избери в коя страна да живееш - се сопнала рибката.

Taкa старецът станал чужденец и като такъв живял с голям успех до края на дните си.

Втори край:

- Добре - казал старецът. - искам да притежавам вълшебни способности. Да стана като теб.

В този момент усетил как студената вода обгръща хлъзгавото му люспесто тяло. От лодката го гледала златната pибкa, но с неговата физиономия.

- Много си глупав - казала тя с гласа на дядото. - Знаеш ли от колко време чакам някой да се излъже. Писнало ми е от глупави желания.

Cтарецът-рибка отворил уста да извика, но pибката-старец го изпреварила:

- Плувай, плувай, златна pибке такава. И не забравяй, че свободата, кято ти подарявам, е твоята осъзната необходимост.

Трети край:

- Добре - примирено отвърнал дядото. - Направи ме по-умен.

Едва изрекъл тези думи и разбрал, че никакви златни pибки няма, приказкитe са измислени да забавляват децата и той не съществува - освен в детските фантазии. И лодката, в която бил качен, не съществувала. Дoкато проумявал това, старецът естествено потънал, но тъй като peката също е измислена той ще продължи да плува в твоето съзнание, докато ти четеш тези редове.

Людмил Станев

Моля ви,разкажете ми за Малката кибритопродавачка

Книжката ми остана някъде по тавана на село

Това ми е любимата приказка,нищо че е тъжна,аз тъжни приказки обичам

Малката кибритопродавачка

Зимата беше люта. Сняг валеше и полекичка покриваше света. Нощта разстилаше черната си пелерина – последната нощ от годината. В тоя студ и тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце. Никой не знаеше името му, всички го наричаха Малката кибритопродавачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си.

През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито монета.

Внимателно пристъпяше момиченцето в ледения сняг, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но като изтича да прекоси улицата, момиченцето ги загуби, бяха му много големи. Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледа…

А във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска – нали беше Коледа. О, да, момиченцето мислеше само за това…

В един ъгъл между две къщи, Малката кибритопродавачка седна да си почине.

Не смееше да се прибере в къщи. Не беше продала нито една кибритена клечка. Баща й щеше да го бие. Ръчичките на детето се вкочаниха от студ!..

Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмее да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите! Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката се разгоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше голяма желязна печка и в тоя миг… Огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.

И то драсна в стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна. Момиченцето можеше да гледа в стаята… бяла покривка и върху нея порцеланови съдове… и… магията стана. Момиченцето се намери под една великолепна новогодишна елха. Хиляди свещи горяха по зелените й клончета и се отразяваха в широко отворените очи на измръзналата кибритопродавачка. Тя протегна ръчички към тях, но …

Клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, и най-после се сляха със звездите. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена следа.

- Някой умира в тоя час! – помисли си момиченцето, защото баба му, която бе умряла вече, му беше разказала, че когато пада някоя звезда, тогава си отива една човешка душа.

Момиченцето драсна още една клечка и чудо… Стана светло и старата му баба се изправи пред него и се усмихна.

- Бабо – извика детето. – Моля ти се, вземи ме с тебе! Не си отивай, когато клечката угасне! – и то бързо издраска цялата кутия клечки.

Клечките блеснаха толкова силно, че наоколо светна като ден. Бабата улови внучето си за ръце, прегърна го и двете с блясък се издигнаха високо над земята. А там, където отидоха, нямаше нито студ, нито неволя.

На другата сутрин, когато новогодишното слънце изгря, то видя в ъгъла, облегната на стената Малката кибритопродавачка с бледо личице, но с усмивка на устните – замръзнало в нощта на Коледа. Седеше момиченцето с кибрита си, а хората казваха:

- Горкичкото, искало е да се стопли!

Но никой не знаеше колко щастливо си отиде то!

Х.К.Андерсен

МАЙЧИНА СЪЛЗА

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.

- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.

- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.

- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.

- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:

- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...

- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.

- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.

- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

Ангел Каралийчев

Редактирано 17 ноември 200619 г. от vboychev (преглед на промените)

Неволята

народна

Един дървар имал двамина синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:

- Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана вкъщи да си отпочина, защото много се объхтах.

Момчетата се зарадвали, че им се паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:

- Абе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?

- Не берете грижа - отвърнал бащата, - ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.

Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили назад.

Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата с дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика колкото му глас държи:

- Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!

Никой не се обадил.

- Невольооо! - екнал още по-силно гласът на малкия. - Ела, че загазихме!

Но гората била глуха и неволята я нямало никаква.

Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила бледна месечина.

- Бате - рекъл по-малкият брат, - то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла в пущинака - навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата.

- Как? - попитал по-големият. - То не е лесна работа.

- Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!

Речено-сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.

Откарали колата у дома си.

Додето разтоваряли дървата, те разказали на баща си какво се е случило.

- Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.

Бащата се усмихнал и рекъл :

- Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

Благодаря на всички за споделените приказки! Аз нямам любима, но обичам тези, които завършват с думите: "...и така всички заживяли щастливо..."

Приказка за късмета

Имало едно време в едно село баща и син. Бащата бил много добър ковач, а момчето помагало на баща си и учело занаята. Минали години. Момчето пораснало, станало момък за чудо и приказ, а също и много добър ковач. Един ден баща му решил, че вече е време да се отдели сина му и да има собствена ковачница. Речено – сторено. Започнал момъкът да работи отделно в своята ковачница. Работа имало много. По цял ден се трудил, но едва свързвал двата края. Минали се година, две, три, а той все така работел от тъмно до тъмно без да може да се замогне. Ядосал се един ден и решил да отиде в Голямата планина да пита Господ, в какво е прегрешил, че не му върви в работата. Тръгнал и когато стигнал до Голямата планина, го пресрещнал един светец. Попитал го той:

- Кажи, сине, що дириш тук?

- Искам да попитам Господ, защо ме наказва да работя от тъмно до тъмно, а едва да изкарвам за единия хляб? – отговорил момъкът.

- Не може така, сине, всеки който дойде с Господ да разговаря. Ти се скрий тук из храсталаците, а аз ще го попитам.

Скрил се момъкът в храсталаците и зачакал да види и чуе какво ще стане. Настъпила вечерта. Събрали се Господ и светиите да вечерят. Появила се една маса, отрупана с каквото ли не – от пиле мляко имало на нея. Господ вдигнал ръка да благослови трапезата и казал:

- На днешния ден, който се роди, цял живот ще му върви по мед и масло. И да работи и да не работи – ще има и ще живее охолно.

Навечеряли се и се разотишли. На другата вечер пак се събрали Господ и светиите, но този път на масата имало тук таме нещо за ядене. Вдигнал ръка Господ да благослови трапезата и казал:

- На днешния ден, който се роди, с труд ще си изкарва хляба. Цял живот ще работи, за да има. Няма да сиромахува, но и нищо не ще получава даром.

На третата вечер всичко се повторило както при първите две, но на масата вече имало само огризки. Вдигнал Господ ръка да благослови трапезата и казал:

- На днешния ден, който се роди, животът му ще бъде като тази трапеза. И да работи и да не работи, всичко ще му се изплъзва от ръцете.

Тогава се обадил светията, който посрещнал нашия момък:

- Господи, има едно много добро и трудолюбиво момче, което, разбрах вече че се е родило през третия ден. Но кажи, Господи, не може ли да се направи нещо за това момче?

- Може – рекъл Господ. – В съседното село има една мома, която е родена през първия ден. Нейният баща също е ковач. Да отиде там, да се глави при баща й чирак и да се ожени за момичето. Но всичко, което изработи да бъде на нейно име. Нищо да не оставя за себе си. Тогава ще си живее добре.

Чул момъкът съвета и така и направил. Отишъл в съседното село и се главил за чирак при бащата на момичето. Работил така известно време. И понеже бил скромен и работлив, бащата на момичето го харесал за зет и наследник на занаята. Двамата млади също се обикнали от пръв поглед. Получили благословията на бащата и вдигнали голяма сватба. Заживели щастливо, така както казал Господ – всичко, което изработвал момъкът се наричало на името на жената. Един празничен ден тръгнали с файтона си да се разходят по полето. Минали край едно лозе и младата булка казала:

- Виж, мъжо, какво ми е хубаво лозенцето.

След известно време минали край една воденица и тя казала:

- Виж, мъжо, воденицата ми каква е спретната – друга такава няма.

Още малко и минали край една нива и отново младата булка казала:

- Виж, мъжо, какво хубаво жито е порасло на нивката ми.

Домъчняло му на момъка и казал на младата си жена:

- Жено, нека поне тази нива бъде моя.

А тя му отговорила:

- Добре, нека да бъде твоя. Аз нямам нищо напротив.

Докато изрече тези думи и нивката пламнала от единия край. Развикал се младият мъж:

- Не я искам цялата. Нека да е само до половината.

И нивката изгоряла точно до средата.

Оттогава младият мъж знаел, че от късмета си никой не може да избяга и че трябва да спазва заръката на Господ, ако иска да живее добре.

разказана от Зл. Андронова

Малката Русалка

(Адаптация по Андерсен)

Навътре в морето водата е синя като цветовете на най-красивата метличина и прозрачна като най-чисто стъкло, но е много дълбока, по-дълбока, отколкото може да стигне и най-дългата корабна верига: много камбанарии трябва да се наредят една върху друга, за да стигнат от повърхността до дъното. Там живеят морските хора.

Някои си представят, че на дъното има само бял пясък; това не е така: там растат най-чудни дървета и растения, които са с толкова гъвкави стебла и листа, че се поклащат при най-малкото движение на водата, като че ли са живи.

Всички риби, малки и големи, се стрелкат между клоните, също както птиците във въздуха. На най-дълбокото място Малката Русалка се намира царският дворец; стените му са от корали, високите островърхи прозорци – от най-прозрачния кехлибар, а покривът е от мидени черупки, които се отварят и затварят с движението на водата; толкова хубаво изглежда; защото във всяка от тях лежат блестящи бисери, един-единствен от които би бил голямо украшение в короната на всяка Кралица.

Морският цар бе вдовец от много години; старата му майка се грижеше за домакинството, тя бе умна жена, но доста горда с произхода си, затова ходеше с дванадесет стриди на опашката, останалите благородници трябваше да се задоволяват с шест. Иначе тя заслужаваше похвала, особено за грижите си за малките морски принцеси, нейните внучки. Те бяха шест хубави деца, но най-малката бе най-красива от всички, кожата и бе чиста и нежна като розов цвят, очите и бяха сини като най-дълбоката морска глъбина; но също като останалите тя нямаше крака, тялото свършваше с рибена опашка.

По цял ден играеха в двореца, в големите зали, където по стените растяха живи цветя. Отваряха големите кехлибарени прозорци и рибите влизаха при тях, също както при нас долитат лястовици, когато разтворим прозорците; рибите доплуваха чак до малките принцеси, ядяха от ръцете им и се оставяха да ги галят.

Около двореца имаше голяма градина с огненочервени и тъмносини дървета, чиито плодове блестяха като златни, а цветовете им – като горящ огън, защото постоянно движеха стъбла и листа. Самата земя бе от най-чист пясък, но син, като горяща сяра. Всичко там долу бе в такива чудни оттенъци на синьото, че изглеждаше повече като че ли бе някъде високо във въздуха, с небе и отгоре, и отдолу, отколкото на дъното на морето. При спокойно море можеше да се зърне слънцето, което изглеждаше като пурпурно цвете, от чийто цвят извира всичката светлина.

Всяка от малките принцеси си имаше свое място в градината, където можеше да копае и да сади както пожелае; една оформяше цветната си леха във вид на кит, друга намираше за по-добре, ако нейната прилича на малка русалка, а най-малката бе направила своята съвсем кръгла, като слънцето, и бе насадила само цветя, които грееха червени като него. Тя бе чудно дете, тихо и замислено; и докато другите сестри украсяваха с най-странни неща, които вземаха от потънали кораби, тя имаше, освен червените като роза цветя, приличащи на слънцето там горе, само една красива мраморна статуя, прекрасна девойка, изваяна от чист, бял камък и при корабокрушение дошла тук, на дъното. Тя посади до статуята една червена плачуща върба; тя растеше добре и свежите и вейки се спускаха над нея надолу, към синьото пясъчно дъно, където сенките изглеждаха виолетови и се движеха, също както вейките; изглеждаше като че ли клоните и корените искаха да се целунат.

За нея нямаше по-голяма радост от това, да слуша за човешкия свят отгоре; старата баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за кораби и градове, хора и животни; особено очарователно й се струваше това, че горе на земята цветята ухаят, тук, на дъното на морето, те нямаха никакъв мирис; а и това, че горите са зелени и че рибите, които се виждат между клоните, могат да пеят толкова високо и хубаво, че е цяло удоволствие; всъщност ставаше дума за малките птички, които бабата наричаше риби, защото иначе не можеха да я разберат, тъй като никога не бяха виждали птица.

- Когато навършите петнадесет години – казваше баба им – ще получите разрешение да излезете от морето, да седнете на лунна светлина по скалите и да гледате корабите, които плават покрай вас; ще видите гори и градове.

Идната година едната от сестрите навършваше петнадесет, а останалите – те имаха по една година разлика, значи на най-малката и оставаха цели пет години, преди да дойде време да изплува от дъното на морето и да види как е при нас. Но те си обещаха, че ще разказват на останалите какво са видели и намерили за най-хубаво през първия ден; защото баба им не им разказваше достатъчно, имаше толкова много неща, които им се искаше да узнаят.

Най-нетърпелива беше най-малката, тъкмо тя, която трябваше да чака най-дълго и която беше толкова тиха и замислена. Много нощи прекарваше тя пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, където рибите махаха с перки и опашки. Тя гледаше луната и звездите, те светеха доста бледо наистина, но пък през водата изглеждаха много по-големи, отколкото ние ги виждаме; ако пък под тях минеше нещо като черен облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над нея, или пък кораб с много хора; те сигурно и не помисляха, че отдолу стои една хубава малка русалка и протяга белите си ръце нагоре към кила.

Скоро най-голямата навърши петнадесет години и можеше да излезе на повърхността. Когато се върна, тя имаше стотици неща за разказване, ноМалката Русалка най-хубавото, каза тя, било да легне в лунната светлина на някоя плитчина при тихо море и да гледа големия град на близкия бряг, където светлините мигали като стотици звезди, да слуша музиката, шума и глъчката на коли и хора, да гледа множеството църковни кули и камбанарии и да слуша как бият камбаните. Тъкмо защото не можела да отиде там, затова копнеела тя най-много за всички тия неща.

Ох, как слушаше най-малката сестра всичко това и когато вечерта застана до отворения прозорец и погледна нагоре през тъмносинята вода, тя си представи големия град с всичкия този шум и глъч и и се стори, че дочува звъна на църковните камбани. На следващата година разрешиха на втората сестра да се изкачи през водата нагоре и да отиде където пожелае. Тя изплува точно когато слънцето залязваше и тази гледка й се стори най-хубавата. Цялото небе изглеждало като златно, каза тя, а облаците, да, тяхната хубост не можела да се опише; червени и виолетови, те плавали над нея; а много по-бързо от тях летели, като дълъг бял воал, ято диви лебеди, там, над водата, където слънцето залязвало; тя заплувала към него, но то потънало и розовият цвят изгаснал по водата и облаците.

На следващата година третата сестра излезе горе, тя беше най-смелата от всички, затова заплувала нагоре по една широка врата, която се вливала в морето. Хубави зелени хълмове с лозя видяла тя, дворци и чифлици надничали през великолепни гори; чула песента на птиците, а слънцето така препичало, че тя често се гмуркала във водата, за да охлади горещото си лице. В един малък залив срещнала цяло ято човешки деца; те тичали и пляскали чисто голи във водата; тя искала да си поиграе с тях, но те избягали уплашени; дошло малко черно животно, това било куче, но тя никога не била виждала кучета, и я залаяло така страшно, че тя се изплашила и отплувала в открито море; но тя никога нямало да забрави прелестните гори, зелените хълмове и хубавите деца, които можели да плуват, въпреки че нямали рибени опашки.

Четвъртата сестра не беше толкова смела, тя изплувала насред бурното море и каза, че тъкмо това било най-хубавото; виждало се много мили наоколо, а небето стояло отгоре също като голяма стъклена камбана. Кораби видяла, но отдалеч изглеждали като чайки, смешните делфини се премятали през глава, а големите китове пръскали с вода през ноздрите си и изглеждало, като че ли наоколо има стотици фонтани.

Дошъл ред и на петата сестра; но нейният рожден ден бе през зимата и затова тя видяла такива неща, каквито останалите не били видели първия път. Морето изглеждало зелено и наоколо плавали големи айсберги, всеки от които изглеждал като бисер, каза тя, но по-голям и от камбанариите, които хората строяха. В най-чудни форми се явявали те и блестели като диаманти. Тя седнала на един от най-големите и всички кораби уплашено заобикаляли мястото, където седяла и оставяла вятъра да развява дългата и коса; но по-късно вечерта небето се покрило с облаци, засвяткало и загърмяло, а черните вълни вдигали ледените блокове нависоко и те блестели от черни светкавици. Всички кораби прибрали платна от ужас и страх, но тя седяла спокойно на плаващия айсберг и гледала как синият лъч на светкавица се спуска на зигзаг в блестящата вода.

Когато някоя от сестрите излезнеше на повърхността за пръв път, всички се възхищаваха от новите и хубави неща, които е видяла; но сега, когато бяха вече големи и можеха да излизат горе, когато пожелаят, то им стана безинтересно и те копнееха за дома си, а след около месец заявиха, че долу при тях е всъщност най-красиво и че тук се чувстват много приятно.

Много пъти вечер петте сестри се хващаха за ръце и излизаха над водата; прекрасни гласове имаха те, по–красиви от човешките, и когато се зададеше буря и знаеха че има вероятност да потънат кораби, те плуваха пред корабите и пееха много хубаво за това, колко красиво е на дъното на морето и молеха моряците да не се страхуват да дойдат там долу; но моряците не разбираха думите, мислеха, че то е от бурята, а и не можеха да видят красотите на дъното, тъй като когато корабът им потънеше, хората се давеха и пристигаха мъртви в двореца на морския цар.

Когато сестрите вечер така, ръка за ръка, се издигаха високо нагоре през водата, малката сестра оставаше сам-самичка, гледаше след тях и като че щеше да заплаче, но русалките нямат сълзи и затова се измъчват много повече.

Малката Русалка - Ех, да бях на петнадесет години – казваше тя – зная, че горният свят много ще ми хареса, както и хората, дето строят и живеят горе!

Най-сетне тя навърщи петнадесет години.

- Е, сега вече напускаш гнездото – рече баба й, старата царица вдовица.

- Ела тук, сега ще те нагиздя като останалите ти сестри – и тя сложи венец от бели лилии върху косата и; всеки цветен лист бе половинката от бисер; после старицата накара осем големи стриди да се защипят здраво за опашката на принцесата, за да се подчертае високият и произход.

- Ох, че боли – рече малката русалка

- Така е, за хубост трябва да се търпи! – отвърна бабата.

Ех, с какво удоволствие би отърсила цялото това великолепие и би свалила тежкия венец; собствените и червени цветя от градината и отимаха много повече, но не посмя да направи нищо.

- Довиждане – каза тя и се издигна нагоре, лека и чиста като мехурче.

Слънцето тъкмо беше залязло, когато тя подаде глава над водата, но облаците все още блестяха като рози и злато, а посред розовото небе ясно и хубаво искреше вечерницата, въздухът бе мек и чист, а морето – спокойно. Наблизо се виждаше голям тримачтов кораб, опънато бе едно единствено платно, защото нямаше никакъв ветрец, а по въжетата и по мачтите седяха моряци. Чуваха се музика и песни, а с настъпването на тъмнината бяха запалени стотици шарени фенери; изглеждаше като че ли знамената на всички държави се веят във въздуха. Малката русалка доплува досами прозорчето на една каюта и всеки път, когато вълните я повдигаха нагоре, тя можеше да види през огледалночистите стъкла множество прекрасно облечени хора, а най-красива бе младата принцеса с големите черни очи, тя положително нямаше повече от шестнадесет години, днес беше рожденният и ден и затова бе и цялото това празненство. По палубата танцуваха моряците, а когато младата принцеса излезе там, във въздуха излетяха стотици ракети; стана светло като ден, малката русалка много се изплаши и се гмурна във водата, но скоро пак показа глава и видя като че ли всички небесни звезди падаха към нея. Никога не беше виждала такава илюминация. Грамадни слънца се въртяха, прекрасни огнени риби се мятаха в синия въздух и всичко се отразяваше в чистото, спокойно море. На самия кораб бе толкова светло, че можеше да се види всяко въженце, да не говорим пък за хората. Ех, колко красива бе младата принцеса, тя се ръкуваше с хората, смееше се и се усмихваше, а музиката се носеше в красивата нощ.

Стана късно, но малката русалка не можеше да откъсне очи от кораба и от хубавата принцеса. Шарените фенери бяха изгасени, ракетите не се издигаха вече във въздуха, не се чуваха и оръдейни изстрели, но дълбоко в морските гълбини бубатеше и тътнеше, а в същото време тя се люлееше нагоре и надолу по вълните, така че да може да надзърта в каютата; корабът набираше скорост, платната се издуваха едно след друго, вълните се носеха все по-бързо, заприиждаха черни облаци, далеч някъде се святна. Ох, че страшно време се задаваше! Затова и матросите прибраха платната. Грамадният кораб се люлееше с летяща скорост по бурните вълни, които се издигаха като големи черни планини и заплашваха да се стоварят върху мачтите; но корабът се гмуркаше като лебед между високите вълни и се издигаше отново по високите хребети. Малката русалка си мислеше, че плаване с такава скорост бе забавно, но моряците не мислеха така, корабът скърцаше и стенеше, дебелите дъски се огъваха под силните удари на вълните, мачтата се пречупи по средата, като да бе тръстика, корабът се наклони на една страна и в трюма нахлу вода. Чак сега малката русалка разбра опасността, тя самата трябваше да се пази от греди и парчета, които плаваха по водата. За миг притъмня така, че нищо не можеше да се види, но когато се святна отново, стана толкова светло, че тя разпозна всички по кораба; всеки се спасяваше както може, тя търсеше с очи най-вече младата принцеса, но я видя, когато корабът вече се разпадаше, да потъва в дълбоките вълни. Най-напред много се зарадва, защото тя идваше долу при нея; но после си спомни, че хората не могат да живеят под водата и че тя можеше да дойде в бащиния й дворец само мъртва. Не, тя не биваше да умре; затова русалката заплува между греди и дъски, които се носеха по вълните, напълно забравила, че те можеха да я смачкат, гмурна се дълбоко под водата, издигна се отново високо сред вълните и най-сетне се приближи до младата принцеса, която вече почти не можеше да се задържа по бурните вълни; ръцете и краката й бяха отмалели, красивите й очи се затваряха, щеше да умре, ако малката русалка не бе пристигнала. Тя повдигна главата й над водата и остави вълните да я носат, заедно с нея, където пожелаят.

На сутринта бурята утихна; от кораба не се виждаше и треска, слънцето изгря толкова червено и бляскаво, че руменината му се предаде и върху бузките на бладата принцеса, чиито очи обаче оставаха затворени;Малката Русалка русалката целуна високото й красиво чело и оглади мократа й коса назад; помисли си, че тя прилича на мраморната статуя долу, в нейната малка градинка, целуна я отново и горещо пожела да остане жива.

Скоро тя съзря земя, високи сини планини, по чиито върхове блестеше сняг, като че бяха легнали лебеди; долу, на брега, имаше чудни зелени гори, а пред тях – църква или манастир, не знаеше със сигурност, но във всички случаи имаше сграда. В градината растяха лимонови и портокалови дървета, а пред портите имаше високи палми. Морето се извиваше на това място в малък залив; там бе спокойно, но много дълбоко чак до скалите, където вълните бяха разстлали дребен бял пясък; тя доплува дотам с красивата принцеса и я положи на пясъка, като с особено внимание постави главата й на високо, на слънце. В голямата бяла сграда забиха камбани и през градината се зададоха множество младежи. Малката русалка отплува недалеч, зад високите скали, които се подаваха от водата, покри главата и гърдите си с морска пяна, така че никой да не може да забележи личицето й, и започна да наблюдава кой ще дойде при горката принцеса.

Не след дълго един младеж се приближи до принцесата, изглеждаше като че ли се уплаши, но само за миг, после извика други хора и русалката видя, че принцесата се съживи и се усмихна на всички около нея, но не и на русалката. Тя разбира се не знаеше, че малката русалка я е спасила. Русалката се почувства опечалена и след като отведоха принцесата в голямата сграда, се гмурна тъжна във водата и се отправи към къщи, в бащиния си дворец.

Тя винаги бе тиха и замислена, но сега стана още по-вгълбена. Сестрите й я попитаха какво бе видяла за първи път на повърхността, но тя не разказа нищо. Много вечери и утрини се издигна тя нагоре, там, където бе оставила принцесата. Видя как плодовете в градината узряха и бяха прибрани, видя как снегът по високите планини се стопи, но принцесата не видя и затова бе все по-тъжна и по-тъжна, когато се връщаше вкъщи.

Единствената й утеха бе да седне в малката си градинка и да обвие ръце около красивата мраморна статуя, която приличаше на принцесата, но за цветята си не се грижеше, те растяха по пътечките като в пущинак и вплитаха дългите си стъбла и листа в клоните на дърветата, така че бе станало доста мрачно.

Накрая тя не издържа, разказа всичко на една от сестрите си и веднага всички останали сестри научиха за станалото, но само те и една-две други русалки, които на никого нищо не казаха, само на най-близките си приятелки Една от тях беше чувала за принцесата; тя също бе видяла празненството на кораба и заеше откъде е и къде се намира кралството й.

- Ела сестрице! – казаха останалите принцеси и прегърнати през раменете се издигнаха в дълга редица нагоре в морето, натам, където знаеха, че се намира двореца на принцесата.

Дворецът бе от светложълт лъскав камък, с големи мраморни стълби, една от които се спускаше досами морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покрива, а между клоните, които опасваха цялата постройка имаше мраморни картини, които изглеждаха като живи. През чистите стъкла на високите прозорци се виждаха прекрасни зали, където висяха скъпоценни пердета и гоблени, а всички стени бяха украсени с големи картини, истинско удоволствие за очите. Насред най-голямата зала се плискаше голям фонтан, струите му се издигаха високо нагоре към стъкления купол в тавана, през който слънцето искреше по водата и по красивите растения в големия басейн.

Сега тя знаеше къде живее принцесата и започна често, вечер и през нощта, да идва насам; доплуваше много по-близко до сушата, отколкото останалите се бяха осмелили, стигаше чак до тесния канал под прекрасния мраморен балкон, който хвърляше дълга сянка над водата. Тук тя сядаше и гледаше младата принцеса, която мислеше, че е сам самичка в ясната лунна светлина.

Много вечери я гледа как плава с музика в прекрасната си лодка, с развети знамена; надзърташе през зелените тръстики и ако вятърът подхванеше дългият и сребърен воал и ако някой го видеше, взимаше го за лебед, който маха с крила.

Много нощи слуша тя как рибарите, с факли по морето, разказват много хубави неща за младата принцеса и се радваше, че бе спасила живота й, когато се носеше полумъртва по вълните; спомняше си колко тежко бе отпусната главата на принцесата върху гърдите й, и колко горещо я бе целунала тогава. Принцесата не знаеше нищо за това, не бе и сънувала за малката русалка.

Малката РусалкаВсе повече и повече малката русалка се привързваше към хората, все повече и повече желаеше да се качи горе между тях; техния свят й се струваше далеч по-обширен от нейния; те летяха с кораби по морето, изкачваха се по високите планини високо над облаците, а земите, които владееха, се простираха, с гори и ниви, по-далеч, отколкото можеше да съзре.

Имаше толкова много неща, които искаше да научи, но сестрите и не можеха да отговорят на всичко, затова тя заразпитва старата си баба, а тя познаваше добре горния свят, който много правилно наричаше “земите над морето”.

- Ако хората не се удавят – попита малката русалка – вечно ли живеят, или и те умират като нас, които живеем тук долу в морето?

- Ами – рече старицата – и те умират, а и живота им е по-кратък от нашия. Ние можем да живеем до триста години, но пък когато вече не сме тук, ставаме само на пяна по водата, дори и гроб не остава долу при тези, които са милели за нас. Ние нямаме безсмъртна душа, никога няма да получим друг живот, ние сме като зелената тръстика, един път отрязана, тя никога повече не позеленява отново. Хората обаче имат душа, която живее вечно, живее и след като тялото е станало вече на пръст. Тя се издига нагоре през прозрачния въздух, горе, при всичките тия блестящи звезди, както ние изплуваме над водата и виждаме земята на хората, така и те изплуват до незнайни, прекрасни места, които ние никога няма да видим.

- Защо нямаме безсмъртни души? – попита тъжно малката русалка – Бих дала всичките си триста години, които имам да живея, само за един ден, през който да бъда човешко същество и след това да отида в небесния свят!

- Не бива да мислиш така! – рече старицата – Ние сме много по-щастливи и по-добре отколкото хората горе!

- Значи ще умра и ще се нося като пяна по морето, няма да чувам музиката на вълните, няма да виждам красивите цветя и червеното слънце! Нищо ли не мога да направя, за да спечеля безсмъртна душа!

- Не – каза старицата – Само ако станеш толкова скъпа на някой човек, че да си му повече от баща и майка, когато с всичките си мисли и любов копнее по теб и се съгласи да се обречете с клетва за вярност сега и во веки веков, тогава душата на този човек ще прелети и в твоето тяло и ти също ще получиш дял от човешкото щастие. Дава ти душа, но пък запазва и своята. Но това никога не може да стане! Точно това, което е хубаво тук в морето, рибената ти опашка, горе на земята изглежда грозно, те пък и толкова му разбират, трябва да имаш две тромави подпори, които наричат крака, за да си хубава!

Малката русалка въздъхна и тъжно погледна рибената си опашка.

- Хайде да се веселим – каза старицата – да тичаме и да скачаме през тия триста години, дето имаме да живеем, временцето си е напълно достатъчно, а пък после и удоволствието да си почиваме в гроба ще е по-голямо. Довечера ще правим дворцов бал.

То бе такова великолепие, каквото никога не бе виждано на земята. Стени и таван в голямата танцова зала бяха от дебело, но чисто стъкло. Няколкостотин гигантски мидени черупки, огненочервени и тревнозелени, със син огън във всяка, бяха наредени край стените, осветяваха цялата зала и блестяха навън, през стените, така че морето наоколо бе силно осветено, можеха да се видт безброй риби, големи и малки, които плуваха край стъклените стени, на някои люспите блестяха пурпурночервени, на други изглеждаха като от сребро и злато. През средата на залата се носеше широко, бързо течение и по него танцуваха морските мъже и жени под звуците на хубава песен. Хората по земята нямат такива прекрасни гласове. Малката русалка пееше най-красиво от всички, а останалите и пляскаха с ръце и за момент тя почувства щастие в душата си, тъй като знаеше, че има най-прекрасния глас и по земята и в морето. Но скоро тя пак се замисли за света отгоре, не можеше да забрави красивата принцеса и мъката си, че не притежава като нея безсмъртна душа. Затова тя се измъкна от бащиния си дворец и докато всичко там бе песен и веселие, тя седна тъжна в малката си градинка. По едно време дочу да се носят надолу през водата звуците на валдхорна и си помисли: “Сега тя сигурно плава там горе, тази, която обичам повече от баща и майка, тази, към която са отправени всичките ми мисли и в чиято ръка бих положила цялото щастие в живота си. Всичко бих дръзнала, за да спечеля и нея, и безсмъртна душа! Докато сестрите ми танцуват в бащиния дворец, аз ще отида при морската вещица, от нея винаги ме е било страх, но тя може да ме посъветва и да ми помогне!”

И малката русалка се отправи от градината си към буйните водовъртежи, зад които живееше вещицата. По този път не бе минавала никога, тук неМалката Русалка растяха никакви цветя, никаква морска трева, само голо, сиво пясъчно дъно се простираше чак до водовъртежите, където водата като буйно воденично колело се въртеше и завличаше в дълбините всичко, до което се докоснеше. Помежду тия опасни въртопи трябваше да мине, за да стигне до мястото, където живееше морската вещица, като дълго време нямаше откъде другаде да се върви, освен през гореща, кипяща тиня, която вещицата наричаше “торфеното ми мочурище”. Зад него се намираше къщата й, насред странна гора. Всички дървета и храсти бяха полипи, полуживотни, полурастения, които изглеждаха като стоглави змии, порастнали от земята; всички клони бяха дълги, слузести ръце с пръсти като гъвкави червеи, които се движеха по всичките си стави от корена до най-далечното връхче. Те се увиваха здраво около всичко в морето, до което можеха да се докопот, и никога вече не го изпускаха. Малката русалка доста се уплаши, когато се изправи пред тях; сърцето й блъскаше в ужас, беше вече на път да се върне, но си помисли за пренцесата и за човешката душа и смелостта й се върна. Завърза дългата си развята коса здраво около главата, за да не могат полипите да се вкопчат в нея. Видя, че всеки от тях имаше по нещо, което бяха сграбчили, стотици малки ръце го държаха като здрави челичени връзки. Хора, загинали по морето и после потънали дълбоко долу, се бяха превърнали в бели скелети, които надничаха през ръцете на полипите. Корабни кормила и сандъци стискаха тези ръце, скелети на земни животни и една малка русалка, която бяха хванали и удушили, то бе като че ли най-страшното.

Стигна до една голяма, слузеста поляна в гората, където големи, тлъсти водни змии се въргаляха и показваха отвратителните си бледожълти кореми. Насред поляната се издигаше къща от белит е кости на корабокрушенци, там седеше морската вещица и даваше от устата си на една жаба да яде, също както хората дават на малките канарчета да ядат захар. Гадните тлъсти водни змии тя наричаше малките си пиленца и ги оставяше да се търкалят по големите й гъбясали гърди.

- Зная какво искаш – рече морската вещица, - но правиш голяма глупост! Въпреки това ще стане както искаш, защото това ще ти донесе нещастие, хубаваМалката Русалка ми принцеске. Горещо желаеш да изчезне рибената ти опашка и вместо нея да се сдобиеш с два израстъка, с които да ходиш като хората, за да се влюби в теб младата принцеса и да получиш и нея, и безсмъртна душа! – изсмя се вещицата толкова високо и злобно, че жабата и змиите изпопадаха на земята и се завъргаляха по нея. – Идваш тъкмо навреме – рече вещицата – утре, след изгрев слънце, нямаше да мога да ти помогна, преди да измине цяла една година. Сега ще ти направя една отвара и с нея, преди слънцето да изгрее, ще доплуваш до сушата, ще седнеш на брега и ще я изпиеш, тогава опашката ти ще се раздвои и ще се изостри в това, което хората наричат красиви крака, но ще изпиташ болка, като че ли остра сабя преминава през теб. Всички, които те видят, ще казват, че си най-красивото човешко същество, което някога са виждали. Походката ти ще си остане лека, никоя танцьорка няма да може да се движи с такава лекота като теб, но всяка крачка, която правиш, ще е като че ли стъпваш на остри ножове, така че ще тече кръв. Ако искаш да понесеш всичко това, ще ти помогна!

- Да! – отговори малката русалка с треперещ глас, като мислеше за принцесата и за

безсмъртието на душата си.

- Но помни – рече вещицата, - че един път получила човешка фигура, никога повече не можеш да станеш русалка! Никога вече няма да можеш да се спускаш през водата при сестрите си и в двореца на баща си, а ако не спечелиш любовта на принцесата, така че заради теб да забрави баща и майка, само ти да си в мислите й, да се откаже от всички принцове и да е готова да заживее с теб, тогава няма да получиш безсмъртна душа! На първата сутрин, след като тя се омъжи за принц, сърцето ти ще се пръсне и ще станеш пяна по водата.

- Добре – каза малката русалка и пребледня като смъртта.

- На мен също трябва да платиш! – рече вещицата. – И не болката е това, което искам. Имаш най-красивия глас от всички тук, на дъното на морето, с него си мислиш, че можеш да я омаеш. Но този глас ще го дадеш на мен. Най-хубавото, което притежаваш, го искам за скъпоценната ми отвара! От собствената си кръв ще трябва да жертвам, за да получи тя такава острота, като двуостър меч!

- Но като ми вземеш гласа – рече малката русалка, - какво ще ми остане?

- Хубавата ти фигура – каза вещицата, - грациозната ти походка и говорещите ти очи, с тях лесно ще плениш женското сърце. Е, изчезна ли ти смелостта! Я си покажи езичето да го отрежа, за заплащане на вълшебната отвара, която ще ти дам!

- Добре! – каза малката русалка и вещицата сложи котела, за да вари магическата отвара. – Чистотата е хубаво нещо – рече тя и забърса съда със змии, които бе вързала на възел; после се одра по гърдите и остави черната си кръв да капе в котела; парата се издигаше в най-причудливи фигури, които всяваха страх и ужас. От време на време вещицата хвърляше нови неща в котела и когато течността в него завря, та доби изражение като на плачещ крокодил. Най-сетне отварата бе готова, на вид бе бистра като вода.

- Ето ти я! – каза вещицата, отряза езика на малката русалка и тя стана няма, не можеше нито да пее, нито да говори.

- Ако полипите искат да те сграбчат на връщане през гората ми – рече вещицата, - хвърли една-единствена капчица от отварата върху им и техните ръце и пръсти ще се пръснат на хиляди парченца!

Но не стана нужда, тъй като полипите се отдръпнаха уплашени от малката русалка, като видяха искрящата напитка, която светеше в ръката, като да беше блестяща звезда.Малката Русалка Така тя премина бързо през гората, мочурището и буйните водовъртежи. Съзря бащиния си дворец; светлините в голямата танцова зала бяха угасени; изглежда всички спяха и тя не посмя да им се обади, сега тя беше няма и щеше да ги напусне завинаги. Като че сърцето й щеше да се пръсне от мъка. Промъкна се в градината, взе по едно цвете от всяка цветна леха на сестрите си, изпрати с пръст хиляди целувки към двореца и се издигна нагоре през тъмносиньото море.

Слънцето все още не беше изгряло, когато тя видя двореца на принцесата и се изкачи по великолепните мраморни стълби. Месечината светеше много ясно. Малката русалка изпи изгарящото остро на вкус питие и като че ли двуостър меч премина през нежното й тяло, при което тя изгуби съзнание и падна като мъртва. Когато слънцето огря морската шир, тя се събуди и почувства остра болка, но над нея стоеше красивата млада принцеса, която бе впила катраненочерните си очи в нея, така че русалката наведе своите и видя, че рибената й опашка бе изчезнала и че вместо опашка имаше най-красивите бели крачета, които една девойка можеше да има; русалката бе напълно гола, затова се загърна в буйната си дълга коса. Принцесата попита коя е и как бе попаднала тук, русалката я погледна мило и все пак много тъжно с тъмносините си очи, да отговори тя, разбира се, не можеше. Принцесата взе русалката за ръка и я отведе в двореца. При всяка крачка, както вещицата й бе казала предварително, тя стъпваше като че ли по пронизващи шила и остри ножове, но го понасяше с лекота; хваната за ръката на принцесата, тя се изправи, ефирна като мехурче, и принцесата, както и всички наоколо се учудиха на леката й, грациозна походка.

Облякоха я в скъпи дрехи от коприна и муселин, в двореца тя бе най-красивата от всички, но бе няма, не можеше нито да пее, нито да говори. Хубави робини в коприна и злато се появиха и запяха пред принцесата и кралските й родители; песните бяха една от друга по-хубави, принцесата ръкопляскаше и се усмихваше на малката русалка, но малката русалка се натъжи, защото знаеше, че самата тя бе пяла много по-красиво. Помисли си: “Ох, да можеше да узнае, че за да дойда при нея съм дала гласа си во веки веков!”

Робините танцуваха грациозни, изящни танци под звуците на чудно хубава музика, малката русалка вдигна красивите си бели ръце, повдигна се на пръсти и се понесе по пода, танцувайки така, както никой дотогава не бе танцувал; с всяко движение красотата й ставаше все по-очевидна, а очите й говореха по-убедително на душата, отколкото песента на робините.

Всички бяха възхитени, особено принцесата, каято нарече малката русалка “моето малко намерениче”, а тя танцуваше още и още, въпреки че всеки път,Малката Русалка когато краката й докоснеха земята, беше като че ли стъпва по остри ножове. Принцесата й каза, че ще остане при нея завинаги и разреши на малката русалка да спи пред вратата й на кадифена възглавница.

Принцесата и малката русалка яздеха през ухаещи гори, зелените клони шибаха малката русалка по раменете, а птичките пееха иззад свежите листа. Тя се катереше с принцесата по високите планини и въпреки че нежните й крака кървяха, така че всички можеха да ги видят, тя приемаше това с усмивка и следваше принцесата, докато двете видеха облаците да плуват долу под тях, като да бяха ято птици, които отлитаха към незнайни страни. Вкъщи, в двореца на принцесата, вечер, когато останалите спяха, малката русалка излизаше по широката мраморна стълба, охлаждаше пламналите си крака в студената морска вода и си мислеше за онези долу, в гълбините.

Една нощ пристигнаха сестрите й, хванати за ръка, те плуваха по водата и нееха много тъжно, тя им махна с ръка и те я познаха и й разказаха колко много е опечалила всички. Оттогава те я посещаваха всяка нощ, а една нощ тя видя, много далеч, старата си баба, която вече много години не беше излизала на повърхността, и морския цар, с корона на главата. Те протягаха към нея ръце, но не смееха да дойдат толкова близо до сушата, колкото сестрите.

Ден след ден малката русалка ставаше по-мила на пренцесата, принцесата я обичаше, както се обича добро и скъпо дете, но да свърже живота си с нея, за това и не помисляше, а малката русалка трябваше да заживее с принцесата като влюбени, иначе нямаше да получи безсмъртна душа. На сутринта след сватбата на принцесата, малката русалка щеше да стане на морска пяна.

- Не ме ли обичаш повече от всички други? – като че ли казваха очите на малката русалка, когато принцесата я прегръщаше и цечуваше по красивото чело.

- Да, ти си ми най-скъпа – казваше принцесата, - защото имаш най-добро сърце от всички, ти си ми най-предана, но има един младеж, когото някога видях и когото едва ли отново ще намеря. Бях на един кораб, който потъна, вълните ме изхвърлиха край един свещен храм, където служеха много младежи; най-младият, който ме намери на брега и спаси живота ми, успях да видя само два пъти; той е единствения, когото мога да обичам на този свят, но ти почти изместваш облика му в душата ми; този младеж принадлежи на свещения храм и затова щастливата ми съдба е изпратила теб, ние никога няма да се разделим!

“Ах, тя дори не знае, че аз спасих живота й! – помисли си малката русалка. – Аз я пренесох през вълните до гората, където е храмът, аз седях зад пяната и гледах дали няма да дойдат хора. Видях и младежът, когото тя обича повече от мен – и малката русалка въздъхна дълбоко, да плаче тя не можеше. – Тя каза, че момчето принадлежи на свещения храм и никога няма да излезне от там, те никога няма да се срещнат, а аз съм при нея, виждам я всеки ден, ще се грижа за нея, ще я обичам, ще й отдам живота си!”

Говореше се обаче, че принцесата ще се омъжва за хубавия син на краля на съседното кралство, затова се стягаше такъв великолепен кораб. Официално сигурно се казваше, че принцесата пътува, за да разгледа земите на съседното кралство, но всъщност тя пътуваше, за да види сина на съседния крал и щеше да я следва голяма свита; малката русалка обаче клатеше глава и се смееше; тя познаваше мислите на принцесата по-добре от всички останали.

- Трябва да пътувам! – беше й казала принцесата. – Трябва да видя красивия принц, родителите ми настояват, но да ме насилят да му стана невяста, това не искат! Аз не мога да се влюбя в него! Той не прилича на Малката Русалка младежа от храма. Ако някога трябва да заживея с някого, това по-скоро ще си ти, нямото ми намерениче с говорещите очи! – И принцесата целуна русалката по червената уста, поигра си с дългата й коса и сложи глава до сърцето й, така че сърцето на малката русалка се размечта за човешко щастие и безсмъртна душа.

- Да не се страхуваш от морето, нямото ми дете! – каза принцесата, когато се качиха на великолепния кораб, който щеше да ги закара до земите на съседното кралство; и тя разказа на малката русалка за бури и затишие, за чудновати риби в гълбините и какво е видял там водолазът, а русалката се усмихваше на разказа й, тя познаваше морското дъно по-добре от всеки друг.

В лунната нощ, когато всички бяха заспали освен кормчията, който стоеше до щурвала, малката русалка седна до борда на кораба, загледа се надолу през прозрачната вода и й се стори, че вижда бащиния си дворец, на чийто връх стоеше старата баба със сребърната корона на главата и се взираше през буйните течения към кила на кораба. Сестрите й се показаха над водата, гледаха я печално и извиваха белите си ръце, тя им махна, усмихна се и искаше да каже, че всичко върви много добре и щастливо, но се приближи един юнга и сестрите се гмурнаха. Той остана с впечатлението, че бялото, което бе видял, е пяна по водата.

На сутринта корабът влезе в пристанището на прекрасната столица на съседното кралство. Всички камбани биеха, от високите кули свиреха с тромбони, а войниците стояха с развети знамена и блестящи щикове. Всеки ден имаше празненство. Балове и приеми следваха един след друг, а принца на съседното кралство още не се бе появил. Казваха, че се учи далеч, в свещен храм, там усвоява всички кралски добродетели. Най-накрая той пристигна.

Малката русалка беше много нетърпелива да види красотата му и трябваше да му отдаде заслуженото, по-красив мъж тя не бе виждала.

- Но това си ти – каза пренцесата, - ти, който ме спаси, когато лежах на брега като труп! – и тя се притисна в обятията на красивия принц. – О, колко съм щастлива! – каза принцесата на малката русалка. – Най-хубавото, това, за което не можех да мечтая, се сбъдна. Ти ще се радваш на моето щастие, защото ме обичаш повече от всички други!

Малката русалка целуна ръката й, а чувстваше като че ли сърцето й щеше да се пръсне. Утрото след сватбата на принцесата с принца щеше да причини смъртта й и превръщането й в морска пяна. Всички камбани биеха, глашатаите яздеха из улиците и съобщаваха за годежа. По всички олтари гореше ароматно масло в скъпи сребърни лампи. Свещениците размахваха кадилници, а младоженецът и младоженката си подадоха ръка и получиха благословията на епископа. Малката русалка стоеше в коприна и злато и държеше шлейфа на булката, но ушите й не чуваха празничната музика, очите й не виждаха свещената церемония, тя мислеше за нощта на смъртта, за всичко, което бе изгубила на този свят.

Още същата вечер младоженците се качиха на кораба, оръдията стреляха, знамената се вееха, а в средата наМалката Русалка кораба бе издигната кралска палатка от злато и пурпур, с прекрасни постелки, там щяха да спят новобрачните в тихата хладна нощ.

Платната се издуха на вятъра и корабът се понесе леко и без много клатушкане по спокойното море.

Когато се стъмни, запалиха шарени фенери и моряците затанцуваха весели танци по палубата. Малката русалка си спомни как бе излязла за пръв път на повърхността на морето и бе видяла същото великолепие и радост, и се понесе във вихъра на танца, леко и плавно, както лястовичката се носи, когато я преследват, и всички я аплодираха с възхищение. Никога не бе танцувала толкова хубаво; в нежните й крака нещо режеше като че ли с остри ножове, но тя нищо не чувстваше; още по-болезнено режеше в сърцето й. Тя знаеше, че това е последната вечер, през която вижда принцесата, заради която бе напуснала род и дом, дала бе красивия си глас и заради която ежедневно изпитваше безкрайна болка, без дори принцесата да си го помисли. Това бе последната нощ, през която щеше да вдишва същия въздух като нея, да види дълбокото море и звездносиньото небе;вечна нощ без мисли и мечти я очакваше, нея, която нито имаше душа, нито можеше да я спечели. А радостта и веселието на кораба траяха до късно след полунощ, тя се смя и танцува с мисълта за смъртта в душата си. Принцесата целуна красивия си съпруг, той си поигра с нейната красива коса и ръка за ръка те се оттеглиха за почивка във великолепната палатка.

На кораба настъпи спокойствие и тишина, само кормчията стоеше до щурвала, малката русалка облегна на борда белите си ръце и потърси на изток пурпура на зората, тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Изведнъж тя видя сестрите си да се издигат на повърхността на морето, бледи като нея; дългите им разкошни коси обаче не се развяваха на вятъра, те бяха отрязани.

- Дадохме ги на вещицата, за да ни помогне да не умреш! Та ни даде един нож, ето го! Виждаш ли колко е остър? Преди изгрев слънце трябва да го забиеш в сърцето на принцесата и когато топлата й кръв опръска краката ти, те ще се сраснат в рибена опашка и ти отново ще станеш русалка, ще можеш да се гмурнеш във водата при нас и да изживееш своите триста години преди да станеш на мъртва, солена морска пяна. Побързай! Или тя трябва да умре, или ти, преди слънцето да изгрее! Старата ни баба е толкова опечалена, че бялата й коса опада, както нашата падна под ножицата на вещицата. Убий принцесата и си идвай! Побързай, виждаш ли онази червена ивица по небето? След няколко минути слънцето изгрява и тогава ти трябва да умреш! – те издадоха една особено дълбока въздишка и потънаха във вълните.

Малката русалка отдръпна пурпурната завеса пред палатката и видя красивия принц да спи с глава върху гърдите на принцесата. Русалката се наведе, целуна пренцесата по красивото чело, погледна небето, където зората се червенееше все повече и повече, погледна острия нож и впи отново очите си в пренцесата, която насън промълви името на принца, само той бе в мислите и сънищата й. Ножът в ръката на малката русалка потрепери, но тя го хвърли далеч във вълните, те блеснаха в червено там, кътето той падна, изглеждаше, като че ли от водата се вдигнаха пръски от кръв. Още веднъж погледна тя принцесата с почти безжизнени очи, хвърли се от кораба в морето и почувства как тялото й се превърна в пяна.

Слънцето се издигна над морската шир, лъчите му паднаха много мило и топло по мъртвостудената пяна, но малката русалка не почувства смъртта, тя виждаше ясното слънце, а горе над нея се носехаМалката Русалка стотици прозрачни, хубави създания; тя можеше да види през тях и белите платна на кораба, и червените облаци по небето, гласовете им бяха мелодия, толкова възвишена, че никое човешко ухо не можеше да я чуе, както и никое земно око не можеше да ги види; без крила се носеха те от собствената си лекота из въздуха. Малката русалка видя, че има тяло като техните, то се издигаше все повече и повече от пяната.

- При кого идвам? – попита тя и гласът й прозвуча като на останалите същества, толкова одухотворен че никоя земна музика не може да го предаде.

- При дъщерите на въздуха! – отговориха останалите. – Русалката няма безсмъртна душа и никога не може да има, освен ако не спечели любовта на човек! Вечното й съществуване зависи от чужди сили. И дъщерите на въздуха нямат вечна душа, но могат да я получат чрез добри дела. Ние летим до топлите страни, където спареният, заразен с чума въздух убива хора; там подухваме за да се охлади. Разнасяме из въздуха аромата на цветята и изпращаме свежест и лечение. Когато триста години сме се старали да правим добро колкото можем, тогава ще получим безсмъртни души и ще вземем участие във вечното щастие на хората. Ти, клетата малка русалка, с цялата си душа си се стремила към същото като нас, страдала си и си се мъчила, и си се издигнала до света на въздушните духове, сега можеш сама, чрез добри дела, да спечелиш безсмъртна душа след триста години.

Малката русалка повдигна прозрачните си ръце към божието слънце и за пръв път заплака. На кораба отново имаше шум и движение, тя видя, че принцесата, заедно с красивия си съпруг я търси, те гледаха тъжно бълбукащата пяна, като че знаеха, че се бе хвърлила във вълните. Невидимо целуна тя пренцесата по челото, усмихна се на принца и се издигна заедно с останалите деца на въздуха върху розовия облак, който плаваше в небето.

- След триста години ще можем да полетим така в царството небесно!

- И преди това можем да влезем там! – прошепна някой. – Невидими, ние летим в къщите на хората, където има деца, и когато срещнем добро дете, което носи на родителите си радост и заслужава тяхната любов, Господ скъсява пробния ни срок. Детето не знае, че летим през стаята, и когато ние от радост му се усмихнем, отнема се една година от тристате, но ако видим някое непослушно и лошо дете, тогава плачем от мъка и за всяка ълза се прибавя към срока ни по един ден!

ЛЕГЕНДА ЗА ЗВЕЗДИТЕ И БЕЛИТЕ НОЩИ

Автор: Нели Александрова Михайлова

lili-zora, прекрасни разкази си споделила отново с нас

И аз обичам много приказки

Моята любима приказка е:Снежанка и седемте джуджета от Братя Грим

Тъй като е доста дълга- ето тук можете да я прочетете Снежанка

ПЕПЕЛЯШКА

Живял някога един мъж. Жена му рано умряла и той останал сам да се грижи за дъщеря си.

Скоро се оженил повторно и новата му съпруга била най-високомерната и сърдита жена на сета. Тя също била вдовица и имала две дъщери от първия си брак. Нейните момичета напълно й приличали. Били също такива надменни и свадливи.

Още от първия ден мащехата започнала да нагрубява заварената девойка. Давала й най-парцаливите дрехи, най-малко храна, а й възлагала най-тежката работа. Момичето спяло на тавана върху сламена постелка, а сестрите й живеели в топлите и светли стаи и спели на чисти, меки легла.

Като свършело възложената му работа, горкото момиче сядало да се стопли при камината, до сандъчето с пепелта и затова всички го наричали Пепеляшка.

Пепеляшка търпеливо ден след ден понасяла всички обиди и не се оплаквала.

Един ден царският син организирал бал и поканил на него девойките от всички богати семейства. В дома на Пепеляшка също донесли покана. Сестрите й много се зарадвали и започнали да се готвят за бала.

А това създало на Пепеляшка още работа. Трябвало от сутрин до вечер да пере и глади тоалетите им. В къщата само това се обсъждало. Какво ще облекат и как ще изглеждат. Сестрите й през цялото време се въртели пред огледалото, избирайки блестящи украшения и рокли.

И ето че денят на бала настъпил.

Двете сестри на Пепеляшка отново започнали да я питат как изглеждат по-добре - с кои рокли и кои бижута. Тя им казвала какво мисли и дори предложила да им направи прическите, което те веднага приели.

Накрая седнали в каретата и заминали.

Пепеляшка дълго гледала след тях, докато се изгубили в далечината, а след това тъжно заплакала.

Тогава при нея дошла нейната кръстница, която била добра вълшебница.

Тя попитала Пепеляшка защо плаче.

- Така ми се искаше... така ми се искаше... - отвърнала Пепеляшка и изведнъж захлипала толкова силно, че не могла да довърши думите си.

- Искаше ти се да идеш на бала ли? - попитала я вълшебницата.

- Да можех да отида наистина! - замечтано отвърнала Пепеляшка.

- Добре! - казала вълшебницата. - Ако се постараеш да направиш каквото ти поръчам, с радост ще изпълня това твое желание. Иди сега в градината и ми донеси една хубава тиква.

Пепеляшка веднага изтичала в градината, откъснала най-голямата тиква и я донесла на вълшебницата.

А тя я издълбала, докоснала я с вълшебната си пръчица и тиквата изведнъж се превърнала в красива позлатена каляска с перденца от червено кадифе.

После кръстницата надникнала в капана и видяла, че в него са се хванали шест мишлета.

Казала на Пепеляшка да открехне вратичката на капана и всяко мишле, което изскачало отвътре, докосвала с пръчицата си. И ето че след минути пред тях стояли шест прекрасни млечносиви коня.

Липсвал само кочияш.

- Ще изтичам да погледна в капана за плъхове - предложила Пепеляшка. - Ако има някой плъх, от него ще стане чудесен кочияш!

- Добре - съгласила се вълшебницата. - Донеси тук капана!

Скоро Пепеляшка се върнала с капана, а от него надничали не един, а три плъха. Кръстницата избрала този с най-дългите мустаци и с вълшебната си пръчица го превърнала в мустакат кочияш.

След това казала на Пепеляшка:

- Иди в градината, хвани два гущера и ми ги донеси!

Щом Пепеляшка донесла гущерите, кръстницата й ги превърнала в пажове. Те веднага стъпили отзад на каретата и изглеждали така, сякаш цял живот само това са правили.

Като свършила всичко това, вълшебницата казала:

- Да, по-хубава карета досега не бях правила. Доволна ли си момичето ми?

- Много съм щастлива! - отвърнала Пепеляшка. Но виж ме как изглеждам! Не мога да ида с тази закърпена и захабена рокля! Така просто няма да ме пуснат да вляза в двореца!

Вълшебницата само се усмихнала и я докоснала с пръчицата си. В същия миг неугледната дреха се превърнала в разкошна бална рокля, обсипана с бисери. Била ушита от такава фина коприна, каквато нямало в целия град. Според това от къде падала сетлината, тя изглеждала ту алена, ту златиста.

Девойката смаяно се погледнала в огледалото и сама не могла да се познае.

После кръстницата и дала чифт стъклени пантофки. Тя ги обула и седнала в каретата.

Преди да се разделят, вълшебницата много строго й поръчала непремено да си тръгне от

бала преди звънът на часовниците да отбележи полунощ:

- Ако се забавиш само една минутка, каретата ти пак ще стане на тиква, конете на мишки, а пажовете и кочияшът ти ще се превърнат в гущери и плъхове. А хубавата ти рокля пред очите на всички отново ще стане захабена и цялата в кръпки, каквато си е наистина.

Пепеляшка обещала да се прибере до полунощ и потеглила, сияеща от радост. Като пристигнала в двореца, съобщили на принца, че на бала е дошла никому неизвестна млада принцеса. Той изтичал да я посрещне, подал й ръка да слезе от каретата и я въвел в залата.

Щом Пепеляшка се появила на вратата, настъпила внезапна тишина. Танците спрели, музикантите престанали да свирят. Гостите гледали онемели неизвестната красавица и от всички страни се чувал приглушен шепот:

- Вижте колко е прекрасна!

- И каква е стройна!

- господи, никога не сме виждали такава красавица!

Присъстващите млади дами внимателно заразглеждали прическата и роклята й, за да могат сами да се издокарат така за някой следващ бал в двореца, стига да намерят толкова изкусни шивачи и фризьори.

Младия принц не бил женен, затова всички девойки в столицата тайно въздишали по него. Те дошли на бала, облечени в най-скъпите си тоалети, отрупани с всичките накити на своите майки.

Всяка от тях си мечтаела принцът да хареса именно нея и тайничко завиждала на красивата

непозната за вниманието, с което я обгръщал.

Принцът настанил Пепеляшка на стола до себе си, а когато започнали танците, веднага я поканил. Тя така хубаво танцувала, че гостите я зяпали с още по-голямо възхищение.

След танците имало богата трапеза, но царският син така и не се докоснал до храната. Той гледал само неизвестната красавица и мислел само за нея.

А неизвестната хубавица седнала до сестрите си и любезно започнала да разговаря с тях, дори ги почерпила с ябълките и портокалите, които й

донесъл принцът. Те я гледали с възхищение и изобщо не могли да познаят, че това е тяхната Пепеляшка. Принцът дори за миг не я оставил сама и през цялото време само с нея разговарял.

Пепеляшка се забавлявала, танцувала и съвсем забравила заръката на вълшебницата.

Изведнъж чула, че часовникът започва да отброява дванадесет, скочила и побягнала. Докато тичала едната й пантофка паднала по стълбите.

Принцът я вдигнал и побързал да настигне девойката. Но от нея нямало и следа. Той попитал стражите не са ли видели красивата принцеса. А те му отговорили, че покрай тях минало само някакво зле облечено момиче, което повече приличало на слугинче, отколкото на благородна госпожица.

Момъкът огорчен се върнал в залата и се замислил как да намери изчезналата принцеса. А Пепеляшка запъхтяна дотичала вкъшти без карета, без слуги, в старата си грозна рокля. От целия прекрасен тоалет й останала само една стъклена пантофка.

Когато сестрите й се върнали, тя ги попитала добре ли са прекарали на бала. Те й казали, че там се

появила неизвестна красива принцеса, но в полунощ внезапно избягала, като изтървала стъклената си пантофка.

- Принцът държеше в ръка пантофката й и през цялото време само нея гледаше - разказвали сестрите. - Сигурно се е влюбил в тази хубавица.

Те били съвсем прави. Младият принц наистина бил влюбен в неизвестната красавица.

След няколко дни кралят изпратил глашатаи да обявят, че синът му ще се ожени за тази девойка, на която стъклената пантофка прилепне по мярка, Група царедворци започнали да обикалят от къща на къща. Дошли и при сестрите на Пепеляшка. Всяка от тях се постарала да натъпче крака си в пантофката, но и едната и другата имали твърде големи ходила.

Тогава Пепеляшка неочаквано се обадила:

- Може ли и аз да опитам дали няма да ми стане?

Сестрите й започнали да се смеят, но пантофката прилепнала на крака й съвсем по

мярка.

Двете й сестри ахнали от изумление. Но още повече се смаяли, когато Пепеляшка извадила от джоба си втората пантофка. Тогава в стаята влязла вълшебницата, докоснала я с пръчицата и грозната й рокля пак станала прекрасна.

Едва тогава сестрите й разбрали, че тяхната Пепеляшка е непознатата красавица. Те се хвърлили в краката й да молят прошка за униженията, на които я подлагали.

Девойката ги прегърнала и казала, че не им се сърди за нищо. След това я отвели в двореца.

Още на другия ден с голям пир и много гости отпразнували сватбата на принца и Пепеляшка.

Тайната на щастието

Един търговец изпратил сина си да научи тайната на Щастието при най-мъдрия от мъжете. Младежът вървял четирийсет дни през пустинята, докато най-сетне стигнал до красив замък на върха на една планина. Там живеел мъдрецът, когото той търсел.

Но вместо да срещне един свят човек, героят на нашата история се озовал в някаква зала, в която царяло голямо оживление: непрекъснато влизали и излизали търговци, по ъглите разговаряли много хора, а малък оркестър свирел нежни мелодии. Имало и богата трапеза, отрупана с най-вкусните ястия от областта. Мъдрецът разговарял с всички тези хора и се наложило младежът да чака два часа, докато дойде неговият ред.

Мъдрецът внимателно изслушал целта на неговото посещение, но му казал, че в момента не разполага с време, за да му обясни тайната на щастието. Предложил на младежа да се поразходи из двореца и да се върне при него след два часа.

- Ще те помоля обаче за една услуга - добавил Мъдрецът, подавайки на момчето чаена лъжичка, в която капнал две капки олио. - Докато вървиш, носи тази лъжица и внимавай да не разлееш олиото.

Младежът започнал да се изкачва и да слиза по стълбите в двореца, като не откъсвал очи от лъжичката. След два часа се върнал при Мъдреца.

- И тъй, видя ли персийските килими, които са в трапезарията ми? - попитал Мъдрецът. - Видя ли градината, която отне на Майстора на градинарите цели десет години, докато я направи? Забеляза ли красивите пергаменти в библиотеката ми?

Засрамен, младежът признал, че нищо не е видял. През цялото време внимавал да не разлее капките олио, които Мъдрецът му бил поверил.

- Върни се тогава и се запознай с чудните неща, които са част от моя свят - казал Мъдрецът. - Не можеш да се довериш на някого, ако не познаваш дома му.

Вече по-спокоен, младежът взел лъжичката и отново тръгнал да се разхожда из двореца, като този път вниманието му било привлечено от всички произведения на изкуството, които висели по стените и по таваните. Видял градините, близките планини, крехките цветя, оценил изтънчения вкус, с който било подбрано мястото на всяка една от тези творби. Накрая се върнал при Мъдреца и му разказал подробно за всичко, което бил видял.

- Но къде са двете капки олио, които ти бях поверил? - попитал Мъдрецът.

Поглеждайки към лъжичката, младежът забелязал, че ги е разлял.

- Ето това е единственият съвет, който мога да ти дам - казал Мъдрецът на мъдреците. - Тайната на щастието се крие в това да се радваш на чудесата на света, ала никога да не забравяш за двете капки олио в лъжичката.

Алхимикът, стр. 38-39

Паулу Коелю

Най-необикновения човек

Преди много много време, в едно закътано градче се родил най-необикновения човек на земята. На пръв поглед той бил напълно нормален, но който го опознаел, веднага разбирал, че това е най-необикновения човек на земята. Но който и да попитали, защо точно този човек е най-необикновенния, отговора винаги бил един и същ:

-Отиди и го опознай, и ще разбереш защо.

И така славата на този човек се носела от уста на уста, и всеки отивал да види този необикновен човек. А самия човек, по този начин трупал все повече и повече приятели, а станел ли му някой приятел, той оставал такъв за винаги.

И така лека полека мълвата стигнала до самия цар, а от царя и до дъщеря му, която била много дръпната, нямала нито един приятел, непрестанно била в лошо настроение, сърдела се, или се карала с околните. Решил царя, че щом този момък е така необикновен, то той може да успее да се сприятели със дъщеря му.

Пратил царя стражи да дожедът момъка, но те се върнали с празни ръце, а като ги попитал защо не водят младежа, те отговорили, че немогат да карат такъв необикновен човек да ходи на места, кадето той не иска. Ядосал се царя, пратил нови стражи, но и те се върнали със празни ръце и същите думи. Още по ядосан, царя испратил още стражи, от най-строгите и хладснокръвни войници, но и те се върнали със същия отговор, без да доведат момчето.

Не издържал накрая царя, свикал свитата си и тръгнал на път към селцето на момъка. По пътя принцесата не спряла да се оплаква и да мрънка:

-Кой е този при който ме водиш? Някой селяк, който лъже хората. Не искам да ходя!

През целия път принцесата не престанала да повтаря, че не иска да ходи. Не издържал накрая царя, обърнал се и и казал:

-Щом не искаш да ходиш, недей, обръщай каретата и се прибирай в двореца. Но ако сега не отидеш при този човек, никога няма да го видиш.

Без капка колебание, принцесата обърнала каретата, и се отправила към замъка. Царя раздразнен продължил пътя към селото на момчето.

Като стигнал там, лесно намерил къщата на момъка. Запознал се с него, а като си тръгнал, всеки който го питал какво му е толкова необикновенно на този човек, царя отговарял:

-Опознай го, и ще разбереш!

Като се прибрал в замъка, дъщеря му го попитала какво му е необикновеното на този човек, а царя и отговорил:

-Да беше дошла с мен, щеше да разбереш, но сега ти ще си единствения човек в кралството, а може би и на земята, който няма да знае.

Така отговарял не само царя, а и всеки който принцесата питала. А тя все повече и повече питала за момъка. И все повече и повече се отчайлава че не отишла когато могла.

Минала година, минали две, а принцесата все за този момък слушала. Постоянно разпхората за него, но така и не научила нищо за него. Не издържала на любопитството, принцесата решила да отиде сама, на своя глава да види момъка. Не казала на никой, от страх баща и да не я спре. Яхнала най-бързия кон от царската конюшня и в галоп се отправила към селото на момъка. Като влязла в селото, тя едвам се здържала от любопитство, да разбере какво толкова необикновено има в този момък. Промъкнала се тихо към къщата му и започнала да набюдава. Виждала как непрестанно влизали и излизали хора от къщата. Много влизанамусени, нещастни, тъжни, ала всички излизали усмихнати и с облекчени лица.

Тогава принцесата решила, че така няма да разбере нищо за момъка и тихо се вмъкнала в къщата, скрила се в един ъгъл, и запоичнала да наблюдава момъка, не виждайки нищо необикновено в него. Така го наблюдавала цели три дни, но така и не видяла нещо необикновено в момъка, освен множеството посетители от всички краища на света.

Разбрала принцесата, че без да се срещне с момъка, няма как да разбере тайната. Но как да стане, така че никпй да не разбере. Чудила се, чудила се, но така и не и идвала идея. Тогава момакът се изправил рязко, погледнал право в нея, посочил я и казал:

-Всички, освен това слугинче да излязат.

Очудили се хората, но излязли. Тогава момъка се усмихнал на принцесата, и със тих и спокоен глас казал:

-Знаех че ще дойдеш, не си мисли че незнам коя си. Ти си царската дъщеря, която винаги е сърдита. Знам и защо си тук, искаш да разбереш какво ми е толкова необикновеното, и ако наистина искаш да знаеш, ще ти кажа.

-Искам да знам, защото всеки само за теб говори, кадето и да отида, кадето и да се обърна, само за теб говорят, и за това колко си бил необикновен. Но и аз знам нещо. Знам че няма да ми кажеш, защото на никой не си казал до сега.

-Да права си-усмихнал се най-необикновения човек-на никой не съм казал, и на теб няма да кажа, всеки е намерил най-необикновения човек в мен, но аз така и не го открих. Затова всеки, който дойде тук при мен, аз питам едно и също: Какво ми е толкова необикновеното? И винаги един и същи отговор получавам: Опознай себеси, и ще разбереш.

Принцесата се засмяла с глас, и през смехаказала:

-Прави са хората, ти си най, необикновения човек на света, не ме питай, какво ти е необикновеното, опознай себеси, и ще разбереш сам.

Неизвестен Автор

Черна луна

Имало едно време една страна. Една вълшебна страна. Там живяла и една принцеса, която била красива като зимата, бледа като спяща луна и вярна като легендите, които разказва вятърът. Тя била възпитана благочестиво, тъй като самият й живот в замъка я бил научил на благочестие, почтеност и вяра в доброто. Бурите на битието извън спокойната й, щастлива страна тя била възневидяла. Злото бди навън, често казвала тя, но в моята страна нищо не ще наруши тишината на щастието. Преди всичко ценяла слънцето и ума, а за онези поети, които пиели вино и пеели за нощта казвала, че на сутринта все пак са жадни. Твърде горда била тя и в сърцето й понякога имало бури, които предвещавали немислимото. Но силна била волята й, а думата й – непоклатима. Така била обещала ръката си на добрия стар крал от съседното царство, който нямал жена и отдавна я искал за невяста. Тя вярвала под готическите сводове на своите надежди, че само той може да бъде неин мъж, тъй като кралят бил мъдър и благ. А в тайната й градина растяли черни рози, по които никога не капел дъжд.

Един ден обаче странстващият поет, благородникът скитник съзрял красотата й и така я обикнал, че по морните стъпки на всички прашни пътища, които бил извървял, поникнали бели лилии. Тогава той започнал да рисува в сънищата й, да пие моретата й, да чете от очите й. Нощем пеел невидим тихо в ухото й, а в летния зной ставал хладен дъжд, за да я докосва. Изпълвал душата й с непримиримост и скрито блаженство, той бил крадецът, който носи вода. Таен и все пак нескрит, навсякъде и все пак невидим. Но всеки път, когато чукал на портата на замъка й принцесата го отпращала, тъй като макар и да виждала очите му насън, тя била обещала сърцето си на добрия стар крал от съседното царство. Тогава той се връщал като северен вятър и блъскал стените на замъка й. Много пъти идвал, но нищо не можело да разубеди твърдата принцеса, чиито дипломати и придворни вече били изпратили пратеник до съседното царство, за да може по-скоро да се уреди този тъй неотложен въпрос.

Един ден благородникът, разказвач на сънища не се завърнал повече, заскитал се из горските дебри и се оженил за една вещица. Малко по-късно замъкът на принцесата се превърнал в пясък, в огледалата й се оцъклили сови и тя, увлечена подир песента на вятъра, тръгнала да търси своя любим, тъй като очите й вече били пълни с него, а в нощите й блестяла черна луна. Страната й се превърнала в призрачен лес, в който тя скитала бездомна. Една нощ вълците, вечни слуги и тъмни стражи, я пресрещнали вдън гората, в най-тъмния и безутешен час, когато дори луната крие очи, разкъсали жестоко тялото й и я изяли като запазили единствено сърцето, което по силата на коварна повеля занесли на магьосницата, която живеела с поет. За тази смъртна сцена все още пее гората нощем, преди буря.

Вещицата, която омайвала своя любовник с вълшебни билета, искала да му даде да изяде сърцето на принцесата като му казала, че това е сърце на еднорог, което вдъхва скрити сили и забрава. Но той веднага разпознал истината – алена, бликаща, пареща, кървяща; една преливаща болка, разкъсала сърцето завинаги, незаличима, истината била записана в сърцето като нестихваща тайна, като невидима буря, която поразява, белязва сърцето - най-истинската страст – страданието, което причинява самата истина. Тя била там – във все още туптящото и адски оголено сърце на принцесата. Тогава той сам изтръгнал собственото си живо сърце и го оставил на магьосницата, за да я напусне. Безвъзвратно скитащ, опиянен от нескончаемостта на всички пътища, жив и все пак най-мъртъв сред мъртвите, той се превърнал в бродник, когото само нощта дарявала с ласки. Без спомен, без име. Той пеел с воя на вълците и се хранел с черни камъни и пръст, невиждащ дори блясъка на звездите, който го изпълвал с неясен страх и тревога. Така се превърнал в демона скитник, който сам загубен, като че ли вечно търсел нещо из земния прах, някаква дреболия, която бил забравил, нещо незначително, което отдавна бил изгубил и сега безпаметно дирел. Някои песни разказват за него, че можел отново да се преобрази от силата на някаква тайна вода – уви, водата, която била изпита.

Добрият стар крал от съседното царство изтребил всички вълци, а вещицата първо обесил, а след това удавил в едно бездънно езеро (тъй като вещиците трябвало да преживеят няколко смърти, за да погинат наистина). Когато пък му донесли двете сърца и го запитали какво да правят с тях, той, тъй като бил мъдър, прочел написаното там, което го дарило с капка сладко безумие и безкрайна тъга и той съединил сърцата в една книга на най-тихото безмълвие, където заключил нечута песен. Говори се, че тази книга е изгоряла заедно с Александрийската библиотека, но гласове на странници и чудати мъдреци мълвят, че тя все още може да се намери на някакво далечно и неизвестно място и всеки, който я прочете става пророк.

[Тодор Тодоров]