kristi_34

Гале, тая Скука средновековна ли е или съвременна?

Най-добре хвърли един джокер, че може да стигнем доста далеч в разсъжденията, в предвид че половината сме със супер развинтено въображение

Нещо прекрасно - Джудит Макнот

Позна Гане. Ти си.

Ето и загадката от мен - Нереална жена Направо започвам с жокерите. Съвременна е, от често споменавана из форума авторка.

Големият лош вълк?

Чета "Бяла като мляко, червена като кръв" на Алесандро д’Авения. Исками се да напиша за какво се разказва, но ми се струва, че ще я омаловажа. Това е една от книгите, които трябва да се прочетат и да се усетят, защото историята сама по себе си не е кой знае колко различна или изненадваща. Не знам какво има в тази книга но дори когато нямам възможност да чета, не преставам да мисля за нея. Историята е много трогателна, много естествена и предадена по един необикновен начин. Започнах да я чета заради един коментар - "Красива като живота", и то написан от мъж. И въпреки, че главният герой е още тийнеджър, мисля че това е книга за всички поколения. Тъй като няма да я разказвам, ето ви няколко цитата: " Всяко нещо е цвят. Всяко чувство е цвят. Тишината е бяла. Всъщност не понасям белия цвят – той няма граници. Бели нощи, бели петна в паметта, да развееш бялото знаме, да предадеш бял лист, бял кичур в косите… А и бялото дори не е цвят. Не е нищо, също като тишината. Едно нищо без думи и без музика. Не понасям да оставам сам или в тишина, което е едно и също. От самотата усещам болка малко над стомаха или вътре в стомаха, която ме кара да яхвам раздрънкания си мотопед без спирачки (кога ли ще се наканя да го дам на ремонт?) и да обикалям напосоки, гледайки в очите срещнатите момичета, за да знам, че не съм сам. Ако някоя ме погледне, значи съществувам. ................. Но защо съм такъв? Губя контрол над себе си. Не умея да бъда сам. Нуждая се… и аз не знам от какво. Ама че гадно! Но пък за сметка на това си имам айпод. Да, така е, защото, когато излизаш и знаеш, че в училище те чака ден с вкус на прашен асфалт, а после тунел от скука между домашните работи, родителите и кучето и всичко това се повтаря, докато смъртта ви раздели, тогава може да те спаси само подходящата музика. Пъхаш си две слушалки в ушите и прекрачваш в друго измерение. Прекрачваш в емоцията на верния цвят. Ако искам да се влюбя – мелодичен рок. Ако искам да се заредя – чист метал. Ако искам да вдигна градуса – рап и разни весели простотийки. Така не оставам сам… в бялото. Някой ме придружава и дава цвят на пътуването ми. Но ако Беатриче е пред училище, всичко става различно. Зелени очи, които покриват цялото й лице, когато ги разшири от учудване. Червени коси, които сякаш събуждат зората, щом ги разтръска. Малко думи, но право в целта. Ако беше филм… не, още не е измислен такъв жанр. Ако беше аромат – пясък в ранно утро, когато плажът е сам с морето. Цвят? Беатриче е червеният цвят. Както любовта е червена. Буря. Ураган, който те отнася. Земетресение, което разбива тялото ти на парчета. Така се чувствам всеки път, когато я видя. Тя още не знае, но някой ден ще й кажа. "

Снимката е прекалено малка и неясно. Може ли още една.

В момента чета "Бяла като мляко, червена като кръв" на Алесандро Д’авения. Нямах никакви очаквания, но така здраво ме сграбчи, че сигурно един месец няма да ми се чете нищо друго след нея. Това е една от книгите, които не могат да се преразкажат. Просто трябва да се прочетат.

Адам и Ева?

Благословия? п.п. сори, въобще не видях, че са ме изпреварили

Съни, тези твоите гласове дето ти говорят, трябва да ми ги пращаш от време на време. Правилно са ти подсказали. Ти си на ход.

Ок, ето ви един жокер защото или съм ви затруднила, или не ви се играе. Първата дума е вратата към душата на човека.

Ново предизвикателство за отгатване - Сляпа амнезия. Съвременен

Вирусът на Пендрагон. п.п. Хванах ти логиката : Утер Пендрагон е герой от легендите за крал Артур, негов баща и крал на Британия.