неверник

HORA EST Във бяло издига се новият храм забит като меч в земята и огънят златен блика от там прогонил наоколо мрака В сърцето ми грее искричка сама но пламват и други, ето - нови звездички грейват в нощта и тук и отгоре - в небето А логосът в устрем свисти и бучи искрите раздухва в жарава и пламва земята в златни лъчи - изгарят окови в пожара

Цейлонски чай ------------------------- А, нощната сянка изтривам със чая донесъл от зноя на демона Ланка

Сънища будни - спомени стари, връщат се, палят загасвнал пожар. Отново възкръстват предишни другари и пак легиони в атака летят... ----------------------------------- Отдавна, отдавна... са спомен забравен от Хронос в легенди превърнат света в който едината отчаяна храброст прогаряше път през коварна мъгла

тъй миг подир миг проблясват в мъглата - отмерват небесният ход и стъпка по стъпка пристъпваме в кратък, убийствено кратък живот

реалии, нереалии кой ще ни каже...

Очите ти - сини - лазур и нега, дълбоки, дълбоки чак долу, до корена ... помръкнаха. Сива стомана сега пронизва, настръхнала - само сянка на спомена. От огъня черен изгарящ снагата ти, подпухнала, цяла пропита с вода, бавно разпадаш се - червей банално прогризва тунели в умъртвена душа. и никой и нищо не ще ти помогне да плащаш прилежно кармичната дан, да тласкаш с омраза към рифове кораба на който те случая избра капитан ще гледам печално как всичко се срива под палуба крехка - виолетов кристал - как черни талази помитат от мачтите безмощните нищтци в извечната кал...

о, не, атаката нито е тактика, нито стратегия, а е движение на грубата материя

НАГОРЕ?! НЕ! без мен не струва не искам вече стръмнини копнежът с нежност атакува в лазурни морски глъбини

как бих посмял да се разсърдя на една маркиза? то все едно да се разгърдя - бе такт, без свян, без риза... не зная, ваша милост, где намира се това Тюлбе дали е замък, медресе параклис стар или кафе... а може би е хълм горист с две гробници окичен но затова съм песимист не помня за "отличен "

в очакване на валкирите -------------------------------- http://www.youtube.com/watch?v=vv2lWBiA5KU -------------------------------- хиперборейски снежни деви като божествен ураган отнасят живите - умрели в Памир - на хребета Вакхан

терминът "робот" е въведен от Карел Чапек през 30-те години точно от славянската дума "робота" обърнете релацията

умората тегне ръката изтръпнала върти посребрения меч ...как искам да легна в цветята разцъфнали там някъде, много далеч... напразно ме обиждате, маркизо в лъжа ме обвинявате сега където аз съм - слънцето е силно над сини, ясни, ведри небеса...

бледозелена вече е гората и цъфнали са първите цветя а радостният шепот на водата предизвестява сякаш пролетта ...но щурмът на Врагът се подновява и облаци от черните стрели засипват линията оредяла на смъртно уморените бойци

бадемите ще цъфнат тази мантра повтаряхме си в зимната тъга под ледения повей на забравата дочакахме ...и слънцето изгря

Тази сутрин Бях вече уморен и пренаситен от сънища и блянове разкаляни когато петльов глас в задъхан ритам провъзгласи: "тринайсти, петък - ставайте!"

Пак в здрача потъва задъхан денят и в грижи и страст отмалява. Ще грейне - очаквам - лунният път през тъмни вълни в океана.

да, това е талашът, също важно де. От челото на активиралия трето око адепт се излъчва виолетово-златен лъч, който мистично се описва като рогът на еднорога. Нужно е етерно зрение, за да се види.

мъглата се вдига когато задъхан задуха от запад мистрал. и влажна прегръдка на морския вятър обгръща и плащ, и кинжал.

Ех, малкото щастие... него го няма и никога никаде няма го - знай! А щастие има, но с буква голяма - щастие пълно, свършено, без край...

Едва ли. Отдавна не съм тук минавал и думите кухи не съм ги редил Но може би някога в друга реалност съм шепнел от нежност край сини вълни...

Дете на Зората си аз пък - на мрака и корени в тъмни усои съм впил ти светла си тебе те щастие чака а аз съм прокълнат нещастник унил...

Да, Луната царува в черно и бяло и в мътно-сребристо лежи си света под фосфорен блясък приспивно и вяло прокрадва се в мрака дълбока тъга...

Накъде отиваме ли? Към всеобща лудост и разруха - това си е ясно за всеки непредубеден.

Без край Над облаци дим в големия град изгрява изкъпан денят а птиците черни от нощният мрак напускат сломеният свят. И хората тичат по бетон и асфалт понесли димящи кафета, а бледите спомени - лепкав астрал потъват отмити от Лета. Тъй ново начало по старите релси тътрузи очукан трамвай а пак не открили в другите себе си, мечтаем за божия рай.

Над облаци дим в големия град изгрява изкъпан денят и птиците черни на нощния мрак напускат сломеният свят