geri_113

Супер, още докато четох "Тайната принцеса", подозиха че Васили ще си намери майстора с някоя

Започнах "Ти ми принадлежиш" на Джоана Линдзи.

Точно така! Давай, мила, ти си на ред

Мерси за хубавият цитат! Наистина усмихна ноща ми Главната задърпа ръката му, но тя се връщаше отново и отново към гърдите й. Разбра, че всяка съпротива е напразна. — Ще се разкрещя — обеща Главната. — С което ще привлечете заинтригувана публика. Беше забравила, че не са сами. С кавгата щяха да привлекат вниманието на другите мъже. Ръката му продължаваше да шари. — Вървете по дяволите — каза Главната. — Добре, ще седна както вие пожелахте. — Мъдро решение, принцесо. Не свали ръка от гърдите й, докато тя се обръщаше, за да се озове отново в скута му. Погледна го, безкрайно разочарована и ядосана, че не можа да спечели дори тази незначителна битка. — Да съм да казвала, че сте изчадие адово Главен? — О, да. — А че сте копеле? — И това. — Знаете, че ви презирам. — Неизбежно беше. Тя замълча и се загледа в пътя, по който яздеха, твърдо решила повече да не го поглежда. Последната му реплика още звучеше в главата й. Целия следобед се опитваше да разбере: наистина ли беше неизбежно? Тя самата не беше съвсем сигурна. Но откъде идваше неговата увереност? Исторически е.

"Мъжът на моите мечти" - Джоана Линдзи

Сигурно е някоя от последните 3 за Малъри, ама аз още не съм ги прочела...

Точно така, любимите Малъри Ти си на ред.

Отново исторически цитат : Думите, които никога не бе мислил, че ще изрече, не бяха толкова сложни, в края на краищата. — Ще се оженим. Тя го изненада, като поклати глава. — Не, докато не ме помолиш, няма да се оженим. — Главна! — Благодари на бога, че няма да те карам да паднеш на колене за това — добави тя неумолимо. — Е? — Ще се омъжиш ли за мен? Тя рязко пое дъх. Чу го най-после, но още нямаше да го остави на мира. — Какво друго? — Не знам как го направи, но ти завладя сърцето ми, ума ми, боя се, че дори и душата ми. — И беше абсолютно вярно. Видя го в очите му и в главозамайващо красивата усмивка, с която я дари, преди да добави нежно, почти благоговейно: — Обичам те, Главна. Всъщност, не мисля, че бих могъл да понеса още един ден без теб. Тонът й се смекчи, когато тялото й се сгуши до неговото и ръцете му я обгърнаха, за да я притиснат още по-близо. — Толкова ли беше трудно? — Господи, да. — въздъхна той, но всъщност не беше така, съвсем не беше. — Ще стане по-лесно, обещавам ти. Той вече не се съмняваше в това. Но като знаеше колко мъки й бе причинил, затаи тревожно дъх, преди да попита: — Какъв е отговорът ти? Главната беше твърде щастлива и изпълнена с любов, за да го измъчва повече. — Знаеш го от месеци, твърдоглавецо. Просто не беше готов да го чуеш. Облекчението на Главния се изля във весел смях, в стягане на прегръдката и накрая — в целувка, която трябваше да я изпепели цяла. Така и стана.

"Джудит" - Джуд Деверо

Дамм, точно тя е Ти си на ред.

Пускам още едно цитатче, за да не задържам играта http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif Главния не се радваше от това, което се канеше да каже на Приятеля. — Горката Главна — простена Приятеля. — Господи, само като я погледнеш и веднага разбираш колко е сладка и невинна. Направо умирам, като си помисля как това чудовище я е докосвало! Главния мълчеше. — Аз съм ти длъжник — рече тежко Приятеля, като вдигна поглед. — Аз не се справих много добре със защитата й — рече Главния тихо и с равен тон. — Глявен, ти си най-силният мъж, когото познавам. Никой нямаше да се справи по-добре. — Аз я целунах, Приятел — рече Главния, почти небрежно. — Два пъти. Приятеля го зяпна. — И двата пъти стана случайно — каза Главния. Приятеля изрева и скочи на крака. Сграбчи Главния за ризата и го вдигна от мястото му. Главния не се съпротивляваше. — Стана… — започна той, но после Приятеля му заби един в челюстта. Главния нямаше намерение да избегне удара, нито да се бие, но инстинктивно обърна лице, като видя приближаването на мощния юмрук. Избягна удара и си спести счупена челюст. Сега крошето само го прекатури заедно със стола и той се приземи по гръб на пода. — Подъл мерзавец — изрева Приятеля, като ритна стола настрани, сякаш бе хартиен. Той протегна ръка, вдигна Главния и отново го фрасна, този път в корема. Главния изпъхтя, но въпреки това не се защити. — Случайно — успя да довърши той, задъхан.

Той се втурна след нея и миг по-късно я настигна. Главната се бореше, когато той обви ръце около нея и той видя, че очите й са се разширили от ужас. — Няма да те нараня! Какво правиш? Къде по дяволите си мислиш, че отиваш? Тя спря да се извива и застана абсолютно неподвижна. Огромните й виолетови очи го изгаряха. Главния се намръщи и я пусна. — Виж — започна той, — съжалявам. Проклятие! Защо, по дяволите, винаги ти се извинявам? Той видя жеста й, но въпреки това я остави да го зашлеви. Чувстваше, че си го заслужава и освен това силата й бе направо жалка. Плесницата само го запари — съвсем леко. — По-добре ли ти е? — Писна ми от езика ти — рече тя кратко. Той се изправи изненадан. — Затова ли ме удари? — Да! Не мога да понасям ругатните ти! Аз… Главния се засмя. — Знаеш ли, от време на време ме изненадваш с някоя проява на смелост, Главна. Мислех, че ме удари заради целувката. И двамата изведнъж станаха много мълчаливи и напрегнати и всеки се замисли над станалото. — Не беше редно — прошепна Главната. — Права си. — Защо го направи? Той се вгледа в нея, а после се намръщи. — Ти го искаше. Очите й се разшириха. От исторически любовен роман е.

"Дръзка любов" - Кони Мейсън. Хубава книжка

Браво, позна я! Много хубава книжка. Ти си на ход.

Ето я и нея (от исторически роман): Лорд Главния се поглади по брадичката. — Странно. А след това е решил да ви освободи без откуп. — Той се приведе силно напред. — Опознахте ли го по-отблизо? — Горе-долу. — И ви държаха отделно от другите пленници? — Да. — Къде? Главата й се замая от канонадата въпроси, които той задаваше. Вече не издържаше. Скочи тъй рязко от мястото си, че чак стола й се преобърна. — Престанете най-сетне! Не желая да говоря за това. — Но нали са се отнасяли добре с вас! — припомни той казаното от самата нея. Тя го прониза с леден поглед. — Лорд Главния, не искам да говоря повече на тази тема. Нито сега, нито по-късно.

"Лея" - Джуд Деверо

На мен, Фиона най-много ми хареса. Майлс е голяма скица, особено като става на въпрос за многото му деца, но имаше един момент на края на книгата, който тотално ме разби от смях. Няма да го разказвам, за да не разваля удоволствието

Точно така, тя е! Ти си на ред.

— Благодаря за предупреждението — каза той с измамно ленив глас.- Ако някога реша да ви напляскам, ще взема предпазни мерки. С бързина, която я завари неподготвена, той изви ръцете й над главата, стисна ги здраво с една ръка, грабна едно от висящите въжета и го обви няколко пъти около китките й. Те останаха привързани високо нагоре. — Какво правите? — извика тя. Внезапна паника накара гласа й да се разтрепери. Почувства силата на втренчения му поглед. Главния го смекчи, като повдигна леко единия ъгъл на устата си. На лунната светлина тя видя трапчинката да прорязва бузата му. Той се усмихна и зъбите му блеснаха, бели и силни. Разтреперана, тя обърна глава настрани. С другата ръка той прокара пръст по ръба на маската й. — Не се ли почудихте защо измислих маските за тази вечер? — Няма на какво да се чудя. Зная за какво са ви. — Наистина ли? — Защото искате да ме прелъстите, а сте прекалено страхлив, за да го направите с открито лице. Тя се помъчи да се освободи от въжето. Безпомощното положение, в което бе изпаднала, неочаквано я възбуди. С така вързани ръце гърдите й се вдигнаха високо, набъбнаха и заплашваха да изскочат от роклята. Диамантената огърлица студенееше на разгорещената й кожа. Той се позасмя. — Така ли мислите? — Само един страхливец би се принудил да върже ръцете на една жена, за да… — Да какво? Да я целуне? Цитата е от исторически роман

"Жената на разбойника" - Кони Мейсън

Да, тя е. Ти си на ред.

Да, не е тази. Жокерчето е, че главната я мислят за луда - говори си сама.

Не е тя. Друга авторка е.

Супер, ето и моята загадка (от исторически роман): Главния тъкмо се канеше да си тръгне, когато чу гласа на момиченцето. — Боже? — каза Детето, а гласът й прокънтя в малкия параклис. — Тук ли си, мили Боже? Устните на Главния се разтеглиха в усмивка. Той влезе в параклиса и наостри слух. — Аз съм, Детето. Мълчание. — Името на Детето. Главния прехапа долната си устна, за да не се засмее. Малката бе по-забавна от театрално представление. — Зная какво си мислиш, мили Боже, но не съм дошла, за да те моля за нещо — тя замълча, след което се поправи. — Бих се радвала на едно пони, но мога да живея и без него… ако се наложи. Дойдох, за да ти благодаря, че чу молитвите ми. Помниш ли, като те молих да ме дариш с баща? Лицето на Главния придоби сериозно изражение и той се приближи на пръсти към олтара. — Благодаря ти, Боже, че ми изпрати един чудесен баща, макар да трябва да го наричам ваша светлост. Не че се оплаквам, но… — тя се поколеба, сякаш се стесняваше поиска още нещо. Главния пристъпи към олтара. Той коленичи до нея, без да се обръща, макар да чувстваше погледа й върху себе си. — Господи, чуваш ли ме? — извика Главния и се ослуша. Детето се наведе към него и му прошепна: — Не се безпокоите, ваша светлост. Той ви чува. Кимвайки сериозно, Главния продължи: — Господи, тук съм, за да ти благодаря, че ми изпрати такава прекрасна дъщеря. Бих искал само, ако е възможно, тя да ме нарича татко. Детето извика от радост и се хвърли в обятията му. — Моят татко — извика тя и докосна бузата му с пръсти. Главния засия. — Мога ли да те наричам Дете? — Да, можеш — отвърна тя, кимайки усилено. — Мислиш ли, че госпожа Главната би се съгласила да я наричам мамо. — Разбира се. — Гласът долетя до тях от вратата на параклиса. Детето видя Главната, пусна баща си и се втурна към нея, за да я прегърне

"Сърце в опасност" - Марша Кенъм??