lost_prophets

Бледата лунна светлина призрачно се прокрадваше през големите прозорци на спалнята, любопитно изучавайки луксозната обстановка на помещението с настоятелен поглед. Пълноликият, месест лунен кръг сякаш скучаеше в момента на небосклона и тайно отправяше взора си към хорските домове и постели.Вероятно особен интерес за небесното светило представляваха първите няколко съвместно прекарани нощи на новосъздаденото семейство Брентън...и сякаш точно към техния дом крадешком насочваше по-начесто лика си... Алекс се въртеше в леглото, подсъзнателно измъчван от кошмарния си сън. Привидно отпуснатото му лице и тяло вместо да си почиваха кротко биваха тормозени от неприятни спомени, сенки от миналото. Сякаш се пренесе години назад... и се озова отново на бойното поле- въоръжен до зъби, изморен, с почернели от барута и дима страни и трескаво сновящ във всички страни поглед. Французите отчаяно контраатакуваха... Другарите му по оръжие гинеха един след друг в ожесточената битка с неприятеля... Нестройни пушечни изстрели достигаха до изтерзания му слух, съпровождани от мощни оръдейни залпове, дрънчене на кавалерийски саби и цвилене на препускащи коне. Виковете на умиращите се смесваха със стоновете на ранените и огласяха бойното поле. Алекс вдигна пушката си, прицели се мълниеносно в летящия срещу него френски хусар и го простреля смъртоносно в гърдите. Човек и животно паднаха заедно, като конят отчаяно се опитваше да се освободи от мъртвия си вече стопанин... Алекс припряно започна да пълни оръжието си отново с барут, тъй като всяка загубена секунда в тази касапница можеше да е гибелна. Наполеон Бонапарт не бе случаен пълководец и въпреки сериозното числено преимущество на съюзниците победата изобщо не бе сигурна в този напрегнат миг... До него един английски войник, по-несръчен в стрелбата и зареждането, падна мъртъв с пробит череп... "Проклети франсета!", изруга мислено Алекс, гневно надигна отново пушката си и стреля без забавяне. Този път не улучи. Подвластен на емоциите от кървавото сражение, продължителността му и младостта си той пропусна целта. Тогава сякаш времето за миг забави своя естествен ход... Алекс проследи след това втурналите се към позицията им конници на противника, свистенето на размаханите им саби и преди да успее да се защити адекватно падна на земята с окървавена глава... -Не-е-е!- изкрещя Алекс и рязко се надигна в леглото, отмятайки със замах завивките. По челото му бяха избили капки пот, дишаше учестено и бе готов да скочи на крака. Сякаш отровна змия бе заседнала в гърлото му, задушаваше го и се канеше да нанесе фаталното си ухапване... Елизабет отвори стресната очи и бавно се надигна на свой ред в леглото. Все още сънена и леко раздразнена от това неочаквано смущение на нощния им отдих, тя внимателно прегърна съпруга си и прошепна тихо: -Алекс, какво има? Кошмар ли сънува? -Да...- глухо отвърна той, все още опитвайки се да нормализира дишането си. Тръсна глава, притвори очи за секунда и пак ги отвори. Елизабет се притисна в него, опирайки буза в неговата. Алекс обгърна нежно с ръце раменете й, целуна я по златистата коса замислено и зарея поглед в сумрака на стаята. -Това е само един лош сън, скъпи- с успокоителна нотка в гласа си рече тя и го целуна по бузата. -Не е само лош сън, Бет... Войната, в която участвах, бе съвсем реална. Зверствата и хилядите трупове при Ватерло също... Тогава бях все още хлапак, който по чудо не заплати с живота си една дръзка авантюра. Записах се доброволец в армията на Уелингтън, за да задоволя жаждата си за приключения, да изпълня патриотичния си дълг към краля и страната... и за да докажа някои неща на семейството си, на себе си. Оцелях в един истински ад, възмъжах неимоверно... но спомена от този мрачен ден никога няма да ме напусне напълно. -Важното е, че си постъпил правилно, по собствено желание и решение. И си се върнал невредим. Иначе... нямаше да имам човек като теб до себе си, който да ми разнообразява ежедневието и да ми гъделичка по всевъзможни начини душата- се усмихна в мрака с ослепителната си усмивка младата госпожа Брентън. Шегата подейства добре на умисления й мъж и той на свой ред я подкачи леко: -Мда, намери си и ти едно уникално магаре, един шут... Кралският такъв е с ограничен репертоар в сравнение с моите изпълнения. Само внимавай, че този твой палячо владее до съвършенство и други номера... -Като например?- игриво заиграха устните на Елизабет и сякаш инстинктивно скъсиха разстоянието до тези на Алекс. -Като например такива...- отвърна той и нежно отпи от полуразтворените в очакване сладки устни на жена си. Отдръпна се внезапно и в очите му се разгоряха познатите прекрасно на Елизабет закачливи пламъчета... които сигурно щяха да прерастнат в опустошителен летен пожар. Нещо, което първоначално я вбесяваше, огорчаваше, а ето, че вече все повече й допадаше. -М-м-м, интересен номер... Може би ще ми хареса- измърка малко провлачено с нежното си, леко дрезгаво гласче Елизабет. -Хм, явно не съм бил достатъчно убедителен в изпълнението- се засмя развеселен младият мъж и добави: -Да преминем тогава към задълбочаване сложността на програмата... Този път целувката бе доста продължителна. Започна като плах полъх на пролетен бриз, прерастна в опустошителен ураган и завърши като морски прилив и отлив едновременно. Комбинацията от всепоглъщаща нежност и безгранична страст караше двамата влюбени да забравят за съществуването на околния свят, възпламеняваше всичките им сетива и ускоряваше до небесата пулсирането на сърцата им. Ръцете им обхождаха хаотично, но настойчиво телата в изконен стремеж да изучат всички възможни кътчета по пътя си, да не пропуснат нищо. Устните им ту се събираха жадно, ту се разделяха и поемаха по прокарания от пръстите им маршрут. Тънката, ефирна нощница на Елизабет скоро се оказа досадна преграда за разгорещяващата се двойка и бе отстранена от преминаващата към следващото стъпало любовна игра. Тръпнеща от неистов копнеж, с пламнало лице тя притегли към себе си Алекс, изпълнена с желание и в леко нервно очакване. Този истински Аполон и Ерос в едно сякаш я бе завладял напълно, на моменти имаше чувството, че не се познава... И ако преди време цялото й съзнание бе насочвано към това да не се стига дотук, то сега Елизабет бе готова буквално да умре в тези вълшебни ръце. Да му се отдаде с всяка частица на събудилото се най-после от зимен сън за горещи ласки тяло. Онзи образ на женски покорител, с груб и циничен на моменти изказ, арогантно и несериозно поведение, и твърде похотливо подсъзнание все повече избледняваше в очите й. Може би ревностният последовател на Казанова се променяше- с нея, заради нея...? От своя страна Алекс вече не гледаше на половинката си като на импулсивна, капризна, прекалено разглезена от родителите си и постоянно дистанцирана от него госпожица, раздаваща словесни и на моменти физически шамари по самочувствието му. За него Елизабет се превръщаше в жената на живота му и това донякъде го объркваше, смущаваше, не бе свикнал да задълбочава толкова във взаимоотношенията си с жените. Твърде дълго ловецът в него и първичният нагон диктуваха положението във връзките му... ако въобще можеха да се наричат такива. Алекс с изненада откриваше, че досегашният весел, безгрижен, но лишен от стойност личен живот вече не го удовлетворява толкова. Жадуваше за някаква промяна и я намираше в лицето на Елизабет, тя бе коренно различна от всички жени, които познаваше... А те не бяха никак малко. Изпълнен с енергия и огромно желание той потърси пак прелестното й тяло и същевременно внимателно и нетърпеливо проникна в нея. От устните на Елизабет се изтръгна дълбок, тих стон, тя обви ръце около врата му, притегли го още по-силно към себе си и потри бедра в него...сякаш подканяйки го да продължи. Не че Алекс имаше кой знае каква нужда от окуражаване, но тези й действия видимо му харесаха. Телата им се сляха, напълно попадайки в плен на древния езически танц на страстта... Когато всичко свърши двамата лежаха прегърнати и изнемощели приятно. Алекс си играеше с един кичур от слънчевата коса на Елизабет, а тя замислено разхождаше пръсти по твърдия му като скала корем. Мълчаха, отдадени на усещането от мига, радвайки се на взаимната си близост и блажено отпуснати на фона на заглъхващата плавно у тях възбуда. Все повече и повече станалите по странен, почти насилствен начин съпрузи добиваха вяра и оптимизъм за съвместното си бъдеще. Запазваха обаче и двамата част от предпазливостта си като щит пред другия, не искаха да се отпускат напълно, за да не страдат някой ден с предадено доверие и запратени в прахта мечти... Идилията им бе нарушена от появилата се от нищото четиринога гостенка, която незнайно как се бе озовала на перваза на един прозорец. Огряна от лунната светлина, напълно черната котка измяука няколко пъти и задраска енергично с едната си лапа по стъклото. Вероятно негодуваше, че е навън и оставена без внимание. Или пък бе гладна. Алекс и Елизабет се спогледаха...след което леко се разсмяха. -Имали сме си публика май- рече той и се загледа в грациозното създание на прозореца. -Много е сладка обаче... само дано не ни "мине път"- с усмивка отбеляза Елизабет и също се загледа в животинката- Дали да не я пуснем вътре? -Не е много добра идеята, скъпа. Мебелировката няма да понесе подобно изтезание, на което е подлаган в момента прозореца ни- и стана бавно от леглото- Ще я подържим малко, ще я нахраним и ще я пуснем на свобода пак. Хайде, ела. След няколко секунди неочакваната посетителка мъркаше от удоволствие в обятията на Елизабет. Алекс донесе купичка с мляко и котката радостно се облещи. -Виж само, как пие, чак до ушичките си хвърля мляко- се засмя Елизабет. -Жал ми е за нея, но няма как да я оставим... освен ако не я дадем на прислугата, да се грижи подобаващо за нея. Какво ще кажеш? -Чудесно, вече си имаме и общ домашен любимец- рече доволна русокосата нимфа, галейки по гръбчето котката, която лакомо се бе заела да пресуши до дъно купичката си с мляко. -Да се облечем и ще я занесем още сега... Дявол го взел, вече трябва да се грижа за две писани...-пошегува се веднага Алекс и тутакси получи вместо отговор сръчкване с лакът в ребрата.

Tочно заради него. Опитах се да го вмъкна още в първия абзац, по-нататък където и да бе сложено щеше да изглежда като съшито с бели конци... Дето се вика, това сякаш е по-малкото зло Хм, има и друг вариант, но пък така трябва да се отделя цял ред под курсив само заради едно времево пояснение- нещо, което лично на мен не ми се струва особено удачно.

Бледата лунна светлина призрачно се прокрадваше през големите прозорци на спалнята, любопитно изучавайки луксозната обстановка на помещението с настоятелен поглед. Пълноликият, месест лунен кръг сякаш скучаеше в момента на небосклона и тайно отправяше взора си към хорските домове и постели.Вероятно особен интерес за небесното светило представляваха първите няколко съвместно прекарани нощи на новосъздаденото семейство Брентън...и сякаш точно към техния дом крадешком насочваше по-начесто лика си... Алекс се въртеше в леглото, подсъзнателно измъчван от кошмарния си сън. Привидно отпуснатото му лице и тяло вместо да си почиваха кротко биваха тормозени от неприятни спомени, сенки от миналото. Сякаш се пренесе години назад... и се озова отново на бойното поле- въоръжен до зъби, изморен, с почернели от барута и дима страни и трескаво сновящ във всички страни поглед. Французите отчаяно контраатакуваха... Другарите му по оръжие гинеха един след друг в ожесточената битка с неприятеля... Нестройни пушечни изстрели достигаха до изтерзания му слух, съпровождани от мощни оръдейни залпове, дрънчене на кавалерийски саби и цвилене на препускащи коне. Виковете на умиращите се смесваха със стоновете на ранените и огласяха бойното поле. Алекс вдигна пушката си, прицели се мълниеносно в летящия срещу него френски хусар и го простреля смъртоносно в гърдите. Човек и животно паднаха заедно, като конят отчаяно се опитваше да се освободи от мъртвия си вече стопанин... Алекс припряно започна да пълни оръжието си отново с барут, тъй като всяка загубена секунда в тази касапница можеше да е гибелна. Наполеон Бонапарт не бе случаен пълководец и въпреки сериозното числено преимущество на съюзниците победата изобщо не бе сигурна в този напрегнат миг... До него един английски войник, по-несръчен в стрелбата и зареждането, падна мъртъв с пробит череп... "Проклети франсета!", изруга мислено Алекс, гневно надигна отново пушката си и стреля без забавяне. Този път не улучи. Подвластен на емоциите от кървавото сражение, продължителността му и младостта си той пропусна целта. Тогава сякаш времето за миг забави своя естествен ход... Алекс проследи след това втурналите се към позицията им конници на противника, свистенето на размаханите им саби и преди да успее да се защити адекватно падна на земята с окървавена глава... -Не-е-е!- изкрещя Алекс и рязко се надигна в леглото, отмятайки със замах завивките. По челото му бяха избили капки пот, дишаше учестено и бе готов да скочи на крака. Сякаш отровна змия бе заседнала в гърлото му, задушаваше го и се канеше да нанесе фаталното си ухапване... Елизабет отвори стресната очи и бавно се надигна на свой ред в леглото. Все още сънена и леко раздразнена от това неочаквано смущение на нощния им отдих, тя внимателно прегърна съпруга си и прошепна тихо: -Алекс, какво има? Кошмар ли сънува? -Да...- глухо отвърна той, все още опитвайки се да нормализира дишането си. Тръсна глава, притвори очи за секунда и пак ги отвори. Елизабет се притисна в него, опирайки буза в неговата. Алекс обгърна нежно с ръце раменете й, целуна я по златистата коса замислено и зарея поглед в сумрака на стаята. -Това е само един лош сън, скъпи- с успокоителна нотка в гласа си рече тя и го целуна по бузата. -Не е само лош сън, Бет... Войната, в която участвах, бе съвсем реална. Зверствата и хилядите трупове при Ватерло също... Тогава бях все още хлапак, който по чудо не заплати с живота си една дръзка авантюра. Записах се доброволец в армията на Уелингтън, за да задоволя жаждата си за приключения, да изпълня патриотичния си дълг към краля и страната... и за да докажа някои неща на семейството си, на себе си. Оцелях в един истински ад, възмъжах неимоверно... но спомена от този мрачен ден никога няма да ме напусне напълно. -Важното е, че си постъпил правилно, по собствено желание и решение. И си се върнал невредим. Иначе... нямаше да имам човек като теб до себе си, който да ми разнообразява ежедневието и да ми гъделичка по всевъзможни начини душата- се усмихна в мрака с ослепителната си усмивка младата госпожа Брентън. Шегата подейства добре на умисления й мъж и той на свой ред я подкачи леко: -Мда, намери си и ти едно уникално магаре, един шут... Кралският такъв е с ограничен репертоар в сравнение с моите изпълнения. Само внимавай, че този твой палячо владее до съвършенство и други номера... -Като например?- игриво заиграха устните на Елизабет и сякаш инстинктивно скъсиха разстоянието до тези на Алекс. -Като например такива...- отвърна той и нежно отпи от полуразтворените в очакване сладки устни на жена си. Отдръпна се внезапно и в очите му се разгоряха познатите прекрасно на Елизабет закачливи пламъчета... които сигурно щяха да прерастнат в опустошителен летен пожар. Нещо, което първоначално я вбесяваше, огорчаваше, а ето, че вече все повече й допадаше. -М-м-м, интересен номер... Може би ще ми хареса- измърка малко провлачено с нежното си, леко дрезгаво гласче Елизабет. -Хм, явно не съм бил достатъчно убедителен в изпълнението- се засмя развеселен младият мъж и добави: -Да преминем тогава към задълбочаване сложността на програмата... Този път целувката бе доста продължителна. Започна като плах полъх на пролетен бриз, прерастна в опустошителен ураган и завърши като морски прилив и отлив едновременно. Комбинацията от всепоглъщаща нежност и безгранична страст караше двамата влюбени да забравят за съществуването на околния свят, възпламеняваше всичките им сетива и ускоряваше до небесата пулсирането на сърцата им. Ръцете им обхождаха хаотично, но настойчиво телата в изконен стремеж да изучат всички възможни кътчета по пътя си, да не пропуснат нищо. Устните им ту се събираха жадно, ту се разделяха и поемаха по прокарания от пръстите им маршрут. Тънката, ефирна нощница на Елизабет скоро се оказа досадна преграда за разгорещяващата се двойка и бе отстранена от преминаващата към следващото стъпало любовна игра. Тръпнеща от неистов копнеж, с пламнало лице тя притегли към себе си Алекс, изпълнена с желание и в леко нервно очакване. Този истински Аполон и Ерос в едно сякаш я бе завладял напълно, на моменти имаше чувството, че не се познава... И ако преди време цялото й съзнание бе насочвано към това да не се стига дотук, то сега Елизабет бе готова буквално да умре в тези вълшебни ръце. Да му се отдаде с всяка частица на събудилото се най-после от зимен сън за горещи ласки тяло. Онзи образ на женски покорител, с груб и циничен на моменти изказ, арогантно и несериозно поведение, и твърде похотливо подсъзнание все повече избледняваше в очите й. Може би ревностният последовател на Казанова се променяше- с нея, заради нея...? От своя страна Алекс вече не гледаше на половинката си като на импулсивна, капризна, прекалено разглезена от родителите си и постоянно дистанцирана от него госпожица, раздаваща словесни и на моменти физически шамари по самочувствието му. За него Елизабет се превръщаше в жената на живота му и това донякъде го объркваше, смущаваше, не бе свикнал да задълбочава толкова във взаимоотношенията си с жените. Твърде дълго ловецът в него и първичният нагон диктуваха положението във връзките му... ако въобще можеха да се наричат такива. Алекс с изненада откриваше, че досегашният весел, безгрижен, но лишен от стойност личен живот вече не го удовлетворява толкова. Жадуваше за някаква промяна и я намираше в лицето на Елизабет, тя бе коренно различна от всички жени, които познаваше... А те не бяха никак малко. Изпълнен с енергия и огромно желание той потърси пак прелестното й тяло и същевременно внимателно и нетърпеливо проникна в нея. От устните на Елизабет се изтръгна дълбок, тих стон, тя обви ръце около врата му, притегли го още по-силно към себе си и потри бедра в него...сякаш подканяйки го да продължи. Не че Алекс имаше кой знае каква нужда от окуражаване, но тези й действия видимо му харесаха. Телата им се сляха, напълно попадайки в плен на древния езически танц на страстта... Когато всичко свърши двамата лежаха прегърнати и изнемощели приятно. Алекс си играеше с един кичур от слънчевата коса на Елизабет, а тя замислено разхождаше пръсти по твърдия му като скала корем. Мълчаха, отдадени на усещането от мига, радвайки се на взаимната си близост и блажено отпуснати на фона на заглъхващата плавно у тях възбуда. Все повече и повече станалите по странен, почти насилствен начин съпрузи добиваха вяра и оптимизъм за съвместното си бъдеще. Запазваха обаче и двамата част от предпазливостта си като щит пред другия, не искаха да се отпускат напълно, за да не страдат някой ден с предадено доверие и запратени в прахта мечти... Идилията им бе нарушена от появилата се от нищото четиринога гостенка, която незнайно как се бе озовала на перваза на един прозорец. Огряна от лунната светлина, напълно черната котка измяука няколко пъти и задраска енергично с едната си лапа по стъклото. Вероятно негодуваше, че е навън и оставена без внимание. Или пък бе гладна. Алекс и Елизабет се спогледаха...след което леко се разсмяха. -Имали сме си публика май- рече той и се загледа в грациозното създание на прозореца. -Много е сладка обаче... само дано не ни "мине път"- с усмивка отбеляза Елизабет и също се загледа в животинката- Дали да не я пуснем вътре? -Не е много добра идеята, скъпа. Мебелировката няма да понесе подобно изтезание, на което е подлаган в момента прозореца ни- и стана бавно от леглото- Ще я подържим малко, ще я нахраним и ще я пуснем на свобода пак. Хайде, ела. След няколко секунди неочакваната посетителка мъркаше от удоволствие в обятията на Елизабет. Алекс донесе купичка с мляко и котката радостно се облещи. -Виж само, как пие, чак до ушичките си хвърля мляко- се засмя Елизабет. -Жал ми е за нея, но няма как да я оставим... освен ако не я дадем на прислугата, да се грижи подобаващо за нея. Какво ще кажеш? -Чудесно, вече си имаме и общ домашен любимец- рече доволна русокосата нимфа, галейки по гръбчето котката, която лакомо се бе заела да пресуши до дъно купичката си с мляко. -Да се облечем и ще я занесем още сега... Дявол го взел, вече трябва да се грижа за две писани...-пошегува се веднага Алекс и тутакси получи вместо отговор сръчкване с лакът в ребрата.

Направих някои козметични промени с оглед предложенията за по-добро вписване в атмосферата на романа и 19-ти век като цяло Ако забележите още нещо можете да споделите без никакви притеснения, в крайна сметка проекта ни е общ и градивната критика в приятелска обстановка е само с положителен ефект Благодаря за първите добри отзиви. Вие сте хора, изчели невероятно количество литература, и една добра оценка на труда ми няма как да не ме ласкае... Но все още съм готов да побягна зад завесата, ако останалата част от публиката в залата задюдюка прекалено силно ))))

Бледата лунна светлина призрачно се прокрадваше през големите прозорци на спалнята, любопитно изучавайки луксозната обстановка на помещението с настоятелен поглед. Пълноликият, месест лунен кръг сякаш скучаеше в момента на небосклона и тайно отправяше взора си към хорските домове и постели... Алекс се въртеше в леглото, подсъзнателно измъчван от кошмарния си сън. Привидно отпуснатото му лице и тяло вместо да си почиваха кротко биваха тормозени от неприятни спомени, сенки от миналото. Сякаш се пренесе години назад... и се озова отново на бойното поле- въоръжен до зъби, изморен, с почернели от барута и дима страни и трескаво сновящ във всички страни поглед. Французите отчаяно контраатакуваха... Другарите му по оръжие гинеха един след друг в ожесточената битка с неприятеля... Нестройни пушечни изстрели достигаха до изтерзания му слух, съпровождани от мощни оръдейни залпове, дрънчене на кавалерийски саби и цвилене на препускащи коне. Виковете на умиращите се смесваха със стоновете на ранените и огласяха бойното поле. Алекс вдигна пушката си, прицели се мълниеносно в летящия срещу него френски хусар и го простреля смъртоносно в гърдите. Човек и животно паднаха заедно, като конят отчаяно се опитваше да се освободи от мъртвия си вече стопанин... Алекс припряно започна да пълни оръжието си отново с барут, тъй като всяка загубена секунда в тази касапница можеше да е гибелна. Наполеон Бонапарт не бе случаен пълководец и въпреки сериозното числено преимущество на съюзниците победата изобщо не бе сигурна в този напрегнат миг... До него един английски войник, по-несръчен в стрелбата и зареждането, падна мъртъв с пробит череп... "Проклети франсета!", изруга мислено Алекс, гневно надигна отново пушката си и стреля без забавяне. Този път не улучи. Подвластен на емоциите от кървавото сражение, продължителността му и младостта си той пропусна целта. Тогава сякаш времето за миг забави своя естествен ход... Алекс проследи след това втурналите се към позицията им конници на противника, свистенето на размаханите им саби и преди да успее да се защити адекватно падна на земята с окървавена глава... -Не-е-е!- изкрещя Алекс и рязко се надигна в леглото, отмятайки със замах завивките. По челото му бяха избили капки пот, дишаше учестено и бе готов да скочи на крака. Сякаш отровна змия бе заседнала в гърлото му, задушаваше го и се канеше да нанесе фаталното си ухапване... Елизабет отвори стресната очи и бавно се надигна на свой ред в леглото. Все още сънена и леко раздразнена от това неочаквано смущение на нощния им отдих, тя внимателно прегърна съпруга си и прошепна тихо: -Алекс, какво има? Кошмар ли сънува? -Да...- глухо отвърна той, все още опитвайки се да нормализира дишането си. Тръсна глава, притвори очи за секунда и пак ги отвори. Елизабет се притисна в него, опирайки буза в неговата. Алекс обгърна нежно с ръце раменете й, целуна я по златистата коса замислено и зарея поглед в сумрака на стаята. -Това е само един лош сън, скъпи- с успокоителна нотка в гласа си рече тя и го целуна по бузата. -Не е само лош сън, Бет... Войната, в която участвах, бе съвсем реална. Зверствата и хилядите трупове при Ватерло също... Тогава бях все още хлапак, който по чудо не заплати с живота си една дръзка авантюра. Записах се доброволец в армията на Уелингтън, за да задоволя жаждата си за приключения, да изпълня патриотичния си дълг към краля и страната... и за да докажа някои неща на семейството си, на себе си. Оцелях в един истински ад, възмъжах неимоверно... но спомена от този мрачен ден никога няма да ме напусне напълно. -Важното е, че си постъпил правилно, по собствено желание и решение. И си се върнал невредим. Иначе... нямаше да имам човек като теб до себе си, който да ми разнообразява ежедневието и да ми гъделичка по всевъзможни начини душата- се усмихна в мрака с ослепителната си усмивка отскорошната госпожа Брентън. Шегата подейства добре на умисления й мъж и той на свой ред я подкачи леко: -Мда, намери си и ти едно уникално магаре, един шут... Кралският такъв е с ограничен репертоар в сравнение с моите изпълнения. Само внимавай, че този твой палячо владее до съвършенство и други номера... -Като например?- игриво заиграха устните на Елизабет и сякаш инстинктивно скъсиха разстоянието до тези на Алекс. -Като например такива...- отвърна той и нежно отпи от полуразтворените в очакване сладки устни на жена си. Отдръпна се внезапно и в очите му се разгоряха познатите прекрасно на Елизабет закачливи пламъчета... които сигурно щяха да прерастнат в опустошителен летен пожар. Нещо, което първоначално я вбесяваше, огорчаваше, а ето, че вече все повече й допадаше. -М-м-м, интересен номер... Може би ще ми хареса- измърка малко провлачено с нежното си, леко дрезгаво гласче Елизабет. -Хм, явно не съм бил достатъчно убедителен в изпълнението- се засмя развеселен младият мъж и добави: -Да преминем тогава към задълбочаване сложността на програмата... Този път целувката бе доста продължителна. Започна като плах полъх на пролетен бриз, прерастна в опустошителен ураган и завърши като морски прилив и отлив едновременно. Комбинацията от всепоглъщаща нежност и безгранична страст караше двамата влюбени да забравят за съществуването на околния свят, възпламеняваше всичките им сетива и ускоряваше до небесата пулсирането на сърцата им. Ръцете им обхождаха хаотично, но настойчиво телата в изконен стремеж да изучат всички възможни кътчета по пътя си, да не пропуснат нищо. Устните им ту се събираха жадно, ту се разделяха и поемаха по прокарания от пръстите им маршрут. Тънката, ефирна нощница на Елизабет скоро се оказа досадна преграда за разгорещяващата се двойка и бе отстранена от преминаващата към следващото стъпало любовна игра. Тръпнеща от неистов копнеж, с пламнало лице тя притегли към себе си Алекс, изпълнена с желание и в леко нервно очакване. Този истински Аполон и Ерос в едно сякаш я бе завладял напълно, на моменти имаше чувството, че не се познава... И ако преди време цялото й съзнание бе насочвано към това да не се стига дотук, то сега Елизабет бе готова буквално да умре в тези вълшебни ръце. Да му се отдаде с всяка частица на събудилото се най-после от зимен сън за горещи ласки тяло. Онзи образ на женски покорител, с груб и циничен на моменти изказ, арогантно и несериозно поведение, и твърде похотливо подсъзнание все повече избледняваше в очите й. Може би ревностният последовател на Казанова се променяше- с нея, заради нея...? От своя страна Алекс вече не гледаше на половинката си като на импулсивна, капризна, прекалено разглезена от родителите си и постоянно дистанцирана от него госпожица, раздаваща словесни и на моменти физически шамари по самочувствието му. За него Елизабет се превръщаше в жената на живота му и това донякъде го объркваше, смущаваше, не бе свикнал да задълбочава толкова във взаимоотношенията си с жените. Твърде дълго ловецът в него и първичният нагон диктуваха положението във връзките му... ако въобще можеха да се наричат такива. Алекс с изненада откриваше, че досегашният весел, безгрижен, но лишен от стойност личен живот вече не го удовлетворява толкова. Жадуваше за някаква промяна и я намираше в лицето на Елизабет, тя бе коренно различна от всички жени, които познаваше... А те не бяха никак малко. Изпълнен с енергия и огромно желание той потърси пак прелестното й тяло и същевременно внимателно и нетърпеливо проникна в нея. От устните на Елизабет се изтръгна дълбок, тих стон, тя обви ръце около врата му, притегли го още по-силно към себе си и потри бедра в него...сякаш подканяйки го да продължи. Не че Алекс имаше кой знае каква нужда от окуражаване, но тези й действия видимо му харесаха. Телата им се сляха, напълно попадайки в плен на древния езически танц на страстта... Когато всичко свърши двамата лежаха прегърнати и изнемощели приятно. Алекс си играеше с един кичур от слънчевата коса на Елизабет, а тя замислено разхождаше пръсти по твърдия му като скала корем. Мълчаха, отдадени на усещането от мига, радвайки се на взаимната си близост и блажено отпуснати на фона на заглъхващата плавно у тях възбуда. Все повече и повече станалите по странен, почти насилствен начин съпрузи добиваха вяра и оптимизъм за съвместното си бъдеще. Запазваха обаче и двамата част от предпазливостта си като щит пред другия, не искаха да се отпускат напълно, за да не страдат някой ден с предадено доверие и запратени в прахта мечти... Идилията им бе нарушена от появилата се от нищото четиринога гостенка, която незнайно как се бе озовала на перваза на един прозорец. Огряна от лунната светлина, напълно черната котка измяука няколко пъти и задраска енергично с едната си лапа по стъклото. Вероятно негодуваше, че е навън и оставена без внимание. Или пък бе гладна. Алекс и Елизабет се спогледаха...след което леко се разсмяха. -Имали сме си публика май- рече той и се загледа в грациозното създание на прозореца. -Много е сладка обаче... само дано не ни "мине път"- с усмивка отбеляза Елизабет и също се загледа в животинката- Дали да не я пуснем вътре? -Не е много добра идеята, скъпа. Мебелировката няма да понесе подобно изтезание, на което е подлаган в момента прозореца ни- и стана бавно от леглото- Ще я подържим малко, ще я нахраним и ще я пуснем на свобода пак. Хайде, ела. След няколко секунди неочакваната посетителка мъркаше от удоволствие в обятията на Елизабет. Алекс донесе купичка с мляко и котката радостно се облещи. -Виж само, как пие, чак до ушичките си хвърля мляко- се засмя Елизабет. -Жал ми е за нея, но няма как да я оставим... освен ако не я дадем на прислугата, да се грижи подобаващо за нея. Какво ще кажеш? -Чудесно, вече си имаме и общ домашен любимец- рече доволна русокосата нимфа, галейки по гръбчето котката, която лакомо се бе заела да пресуши до дъно купичката си с мляко. -Да се облечем и ще я занесем още сега... Дявол го взел, вече трябва да се грижа за две писани...-пошегува се веднага Алекс и тутакси получи вместо отговор неособено силен удар с лакът в ребрата.

Така... Ето, че настъпи дългоочакваният момент и съм готов с "произведението си" Затаете дъх, дами, аз започвам да пиша черновата тук, скоро ще е готова

Не исках умишлено да се запознавам в детайли с цялата абсурдна ситуация около поредния "грандиозен" успех на г-н Цветанов в "опитите" му да ограничи престъпността и да "напомпа" собствения си и този на г-н Б.Б рейтинг за предстоящите избори. Да се посяга на един подобен сайт с почти просветителски и полезни функции е все едно да вземеш близалката от едно дете и да му кажеш с крясък в очите: "Горе ръцете, мръсно хлапе, ние сме ГДБОП, спираме ти сладкото(в случая сървъра)!" Защото произведенията в сайта са именно това- една приятна, поучителна близалка за малки и големи, с нищо не накърняваща държавната сигурност, авторските права(заради същите тези умници в парламента, които се явяват и на моменти законодателен орган)и прочие демагогски дивотии. Освен това преобладаващи са авторите с изтекли авторски права, учебници, речници, стара литература, която не се преиздава и не може да бъде намерена в България... Нима може да се хули човек, решил да чете? Нима може да се хули слепия, че иска да прогледне, или глухия- да прочуе? От години се твърди в публичното пространство, че нацията ни затъпявала... а нима ще поумнее, гледайки единствено гореспоменатите две лица по телевизията в напъните им да "убият" "престъпниците" от калибъра на екипа в сайт за книги? И ако се наложи да се търси вината в интернет и нарушаване на законите... защо тогава по тази логика съществуват все още сайтове като data.bg и замунда, които причиняват много по-големи щети в много по-сериозни измерения за музикалните и филмовите гиганти? Но да, трябва да се ритне столчето под краката на Карибските Кaldata-пирати, които "трупат" милиони на чужд гръб. И изобщо... за чий, по дяволите, беше нужно въобще да се стига до тук!?

Няма, не се безпокой... Все пак ще взема предвид предложението

Не знаех, че има вероятност от кулинарски атаки тук За по-сигурно ще изровя отнякъде една каска, че от тефлоновите тигани и тенджери разправяли "Как болиии" За самия роман- даже смятам да си принтирам всичко на хартия, за да мога да изчета на спокойствие написаното дотук и да си отбелязвам промените в сюжетната линия Имам известен опит в писането по принцип, пък ще видим после за "Осанна!" или... команда "Дайте тенджерите!" ще съм Подозирам с известни основания, че някои хора имат горчив боен опит с въпросните тенджери, та се налага отрано да мисля за защитна екипировка!

Здравейте, дами и господа! Бях заинтригуван от идеята, която се вихри вече с пълна сила в този форум, та със сигурност ще се включа и аз в този своеобразен литературен опит Дето се вика- един малко по-мъжки прочит на текста никога не е излишен Моля, не прекалявайте с тухлите-четворки по моята скромна персона Поздравления в аванс иначе за екипа, вещо организиращ тази интересна тема