Титнтявата
Валери Петров
Бих го взел преди известно време
тоя стар турист със голо теме,
услужлив и мек съм общо взето,
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по-разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките, учтивите,
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душите бездни.
Хора на доброто, не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
още е тинтявата в ръцете ни!
Виновният
Валери Петров
Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но повтарям го пак,
лаеше страшно и нямаше как!
И ето, след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка,скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален
търка се в мене и гледам го аз,
слушам , разбирам му кучия глас.
- Господарю-той казва- господарю любими,
От сърце ти си моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
във краката ти слагам:
Честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя
автомобил!
Ау,как беше ужасно!
Ау, как беше опасно!
Стигах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъхът ти
от лъха на бензин!
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по силно да лая!
-Влизай!-казвам му строго.-
Но сърдит съм ти много,
Няма никога вече
да те водя далече!
Прощално
Никола Вапцаров
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Аннабел-Ли
Едгар Алан По
То бе тъй отдавна в далечна страна -
в приморска страна сред мъгли.
И в тази страна бе девойка една,
наречена Аннабел-Ли.
Обичах я аз - и обичан аз бях:
в разлъка не бихме могли.
Ний бяхме деца - две деца в таз страна,
обкръжена от сиви мъгли,
но безкрайна любов - непозната до днес -
ме обвързваше с Аннабел-Ли!
И за нея дори да завиждат на нас
серафимите биха могли!
Но затуй ли - уви!- в тая морска страна,
обкръжена от вечни мъгли,
буря есенна сви -
и уби мойта Аннабел-Ли!
И тогава от мен, в онзи траурен ден -
там роднини и близки дошли -
скриха в скъп саркофаг върху морския бряг
навсегда мойта Аннабел-Ли!
О, без завист - уви! - горе в ангелский хор
да ни гледат не биха могли!
И аз знам: затова-знаят всички това
във оная страна сред мъгли,
затова там - уви! - буря есенна сви
и уби мойта Аннабел-Ли!
Но аз знам, че сега да обичат така,
както двама ний с Аннабел-Ли,
вече други не биха могли! -
И затуй - нито Бог в своя светъл чергог,
нито земните духове зли -
не ще разделят вече мойта душа
от душата на Аннабел-Ли!
Щом луната изгрей, скъпи мисли навей
за нетленната Аннабел-Ли!
И звездите навред ми изпращат привет
със очите на Аннабел-Ли!
В нощни мрак аз съм пак- там под гробищни свод
с нея - мойта душа - и любов - и живот!
Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг
любовта, там - на морския бряг!