Ерос и Танатос

Бъди до мен Бъди до мен, когато съм сама, когато уморена те поглеждам, когато през безкрайната тъга във тебе търся някаква надежда. Бъди до мен, за да не съм сама, за да изгарям в любовта красива и в теб да виждам своята мечта, за да повярвам, че съм още жива. Бъди до мен, защото съм жена до края, до безкрая, до безброя... Бъди до мен. Завинаги. Сега! Бъди до мен, мъчение ти мое. Албена Петрова

В един порочен свят - да имаш доблестта, в един безволев свят - да се окажеш смел, в един предал те свят - да си докрай почтен, в един пропаднал свят - да се държиш добре. В един ужасен свят - да си при милостта, в един пристрастен свят - да бъдеш справедлив, в един безсрамен свят - да правиш добрини, в един омразен свят - за всичко да простиш. В един продажен свят - да съхраниш честта, в един безчувствен свят - да си с човечен дух, в един убийствен свят - да сътвориш живот, в един свръх болен свят - да си останал здрав! В едно НЕ твое време - да бъдеш който СИ! Едуард Къмингс

Дали е важно?.. Дали е важно най-накрая, да си заминеш просто сиромах. Да влезеш тихичко във Рая, изкъпан, чистичък…без грях.. Дали е важно, да си беден, или да си като кристал богат. Да си живял живот вълшебен, или си ръфал сух комат… Дали си яхал в такт парите, или пък просил си от минувач. Дали си поиграл добре с жените, или държал си нож по здрач... Дали си бил щастлив, кажи си, или си бил нещастен звяр. Ей, гроба чака те, легни си, лопата чака те с гробар... Но не, не бързай! Стой! Почакай! Прости на своя нежен враг. С приятел пръстите пощракай, преди да ти даде душата знак… Човек умира и богат и беден, и си отива, носещ своя кръст... По важното е да си бил потребен, преди да станеш…шепа пръст…

Мъжките сълзи Сълзите мъжки имат ли цена, когато в огорчение се стичат, да сме мъже, жестока е борба, душите ни на женските приличат! И често се усмихваме напук, а в себе си таим море от болка, и правим се, че нашия свят е друг, но можем ли да бъдем силни толкова. Когато любовта ни връхлети сърцето си отваряме наивно, пропукват се бетонови стени и вярваме на чужди думи силно. Извършваме безумни чудеса, изтупали доспехите си прашни, под ласките на женската ръка изгаряме в безкрайни нощи страстни. Но щом прозрем фалшивата игра, оплетени от страшен егоизъм, щом търсят само в мъжките сърца вина, и обяснения, и цинизъм Тогава пак отваряме очи и слагаме бетонова преграда, дълбоко в нас горчилката шепти, а сълзите са нашата награда!! 30.06,2015 Стефан Александров

Така го го намерих без автор и така го пуснах... Тичаш. Спънеш се, паднеш. Огледаш се. Бавно или бързо станеш. Пак продължаваш да тичаш, пак играта - и с болка - обичаш. Животът продължава. Въпреки болката. Влюбиш се. Светът е хубав. Обичаш. Душата пее. Нежни думи изричаш. Разлюбят те. Сърцето сълзи лее. Преглъщаш ги - океанът да не прелее. Животът продължава. Въпреки болката. Слънцето се усмихва. Звездите те мамят. Нови надежди сърцето ти хранят. Раните кърпиш. Нови планове правиш. Трудно е на нозете си да се изправиш. Животът продължава. Въпреки болката. Цвете съгледаш. Каква красота! Хоризонта потърсиш - а той, Висота! За късмет звезден прах събираш. И опит от горчива болка набираш. А животът продължава. Въпреки болката!

И някакъв инат ще ме подгони, (от същия, от който съм се пръкнал,) и този небосвод ще лумне в огън, като умиращите залези по мръкнало, и просто ще се срутя на парчета, защото ме боли да гледам всичко, което е обратно на живота, което е различно от обичане, което ми прилича на омраза, което е бездушен аналог. Човешкото въобще не се показа. Но някак си разплакахме и Бог. И просто на инат ще се разпадна, до ядреното дъно на душата ми. Нарочно. За да ви оставя една субстанция любов. На атоми.

Не ме питай, чедо, как се обича. Не ме питай. Мълчи... То, не беше любов, нито вричане. Беше сливане. Очи със очи. Беше жива вода. Беше клада. Беше бяла и черна смокиня. Беше прошка и грях, и бях, и ме нямаше, защото – в него живях. С него се случвах. С него падах и ставах. С него и в него вървях. И си губих посоките, и забравях коя съм, и нагоре летях. Беше ми всичкото – и хляба, и виното. Беше ми утрото. В него изгрявах. Беше ми църквата и камбаната, жажда ми беше и шепа завет. Беше душата ми, чедо, а без душа и сълзата боли. И не питай, как се обича. Не ме питай. Върви. И гори, но не на талази. Като факел изгаряй. Светѝ. И нека... Бог да те пази!

тази наша, така закъсняла любов Тази наша, така закъсняла любов, тя ни връща и болка, и спомен копнежен, дълго време те търсих за нея готов, а сега всяка ласка посрещам небрежен. И те търсих в очите на други жени, и те чувствах във чужди изстрадани страсти, и когато обичах, в ума пак бе ти, ден след ден се разпадах без теб на части! Разпиляни от вятъра минали дни, аз събирах в шепи, да сгрея сърцето, като есенна шума, покрили следи, като бурни вълни се разбили в морето! А сега ми подаваш със обич ръка, но какво ли ще мога да дам във замяна, две очи, пресушени от скръб в самота, и душа опустяла - от болка пияна, две ръце, със които те галех преди, а сега са безчувствени, зная, и мечти, и тревоги и сбъднати дни, сякаш всичко стопи се в безкрай. Тази наша, така закъсняла любов.....!

Сърце Дамян Дамянов Да беше камък, щеше да се пръснеш - веднъж ли те скова вихрушка зла! Да беше феникс, щеше да възкръснеш, от пепелта направило крила! Да бе дърво, жарта на твойта обич би паднала над тебе като гръм! Мъртвец да бе, би станало от гроба и викнало би: "Не! Мъртвец не съм!"... ... Но ти търпиш, защото си сърце!...

- - - Има ли, има ли твойствени нощи..? Няма ли, няма ли сън от възмощие..? Лошо, когато е всичко добре, Пошло, когато в красивост се мре... Можем да пеем, без да знаем солфеж, и да се реем в добричен копнеж. Ние сме думи, пренежни слова, ние сме друми... ...и Път след това. Ние сме малки Божестени калки... И оцеляваме, Мъжествено Малки... Оправдаваме милост и помощ и Силост.. Не оценявме хорската гнилост... Ние не сме творения на гневните съмнения... Ние сме Мир, Лекота, дръзка нежност, Ние сме символът на безметежност - в изкуството да бъдем вечно прави и да правим близките си Здрави. Това е солфежът на Чувсвото, това е Изкуството - - въпреки, че сме в умора... Да бъдем Хора...

Аз вярвам в мълчаливата любов .............................. Без думи, без красиви обещания, без упреци, без молещи уста, аз вярвам само в нямото страдане, в сподавения порив на кръвта. Очи, в които погледа не гасне, докосването нежно на ръце от клетви, от несдържан плач по ясно говорят на човешкото сърце. Тя всичките прегради побеждава! Тя - вечен огън и нестихващ зов! Как нея ще отминеш, ще забравиш? Аз вярвам в мълчаливата любов. Давид Овадия

Да се отдадеш... да се оставиш в ръцете на любимия, да се оставиш да те водят, да разрешиш на завладяващото удоволствие да те завладее, да се оставиш да те галят, да си оставиш главата, просто да се оставиш... да се оставиш да се влюбиш, да се оставиш да те проникнат, да се отдадеш на чувствата и емоциите, за да се върнеш после в реалността... Да се самоутвърдиш в способността да даваш, да храниш и да бъдеш хранен, способността да се отваряш и затваряш, да взимаш и да...оставяш, да се подчиняваш и да подчиняваш, да си дете и възрастен... Да бъдеш. Да бъдеш независим със съзнанието, че все пак зависиш от някого. Това не означава несвободен, а свободен да бъдеш зависим. Какъв по-истински знак за любовта?!

Нощите, в които не заспивам, носят дъх на празнота. Искам само теб да имам и наяве, и в съня. Обичам те безкрайно! Само теб! До болка , до безумие, до бездихание. Желая те до лудост! И признавам си- ужасно много ми отиват, ръце ти по цялото ми тяло. Ужасно ми прилича да съм твоя. Облечена единствено с дъха ти. До болка е красива тази обич. До болка искам те до мен. В такива нощи трудно се заспива. В такива нощи само се мечтае..

Усмихвал ли си се, когато ти се плаче? Мълчал ли си, когато всичко в теб крещи? Летял ли си, когато душата ти със мъка крачи? И пял ли си... когато много те боли? Дарявал ли си ти любов, когато нищо нямаш? Мечтал ли си, когато вярата във теб кърви? Излизал ли си, когато си в бездънна яма? Вървял ли си.. когато няма път дори? Предаван ли си от човек, когото си обичал? А лъган ли си сляпо, когато истината търсиш ти? Със злоба бил ли си ти някога събличан? Тогава само ще ме разбереш! Никога преди!