Ерос и Танатос

Бъди до мен Бъди до мен, когато съм сама, когато уморена те поглеждам, когато през безкрайната тъга във тебе търся някаква надежда. Бъди до мен, за да не съм сама, за да изгарям в любовта красива и в теб да виждам своята мечта, за да повярвам, че съм още жива. Бъди до мен, защото съм жена до края, до безкрая, до безброя... Бъди до мен. Завинаги. Сега! Бъди до мен, мъчение ти мое. Албена Петрова

В един порочен свят - да имаш доблестта, в един безволев свят - да се окажеш смел, в един предал те свят - да си докрай почтен, в един пропаднал свят - да се държиш добре. В един ужасен свят - да си при милостта, в един пристрастен свят - да бъдеш справедлив, в един безсрамен свят - да правиш добрини, в един омразен свят - за всичко да простиш. В един продажен свят - да съхраниш честта, в един безчувствен свят - да си с човечен дух, в един убийствен свят - да сътвориш живот, в един свръх болен свят - да си останал здрав! В едно НЕ твое време - да бъдеш който СИ! Едуард Къмингс

Дали е важно?.. Дали е важно най-накрая, да си заминеш просто сиромах. Да влезеш тихичко във Рая, изкъпан, чистичък…без грях.. Дали е важно, да си беден, или да си като кристал богат. Да си живял живот вълшебен, или си ръфал сух комат… Дали си яхал в такт парите, или пък просил си от минувач. Дали си поиграл добре с жените, или държал си нож по здрач... Дали си бил щастлив, кажи си, или си бил нещастен звяр. Ей, гроба чака те, легни си, лопата чака те с гробар... Но не, не бързай! Стой! Почакай! Прости на своя нежен враг. С приятел пръстите пощракай, преди да ти даде душата знак… Човек умира и богат и беден, и си отива, носещ своя кръст... По важното е да си бил потребен, преди да станеш…шепа пръст…

Мъжките сълзи Сълзите мъжки имат ли цена, когато в огорчение се стичат, да сме мъже, жестока е борба, душите ни на женските приличат! И често се усмихваме напук, а в себе си таим море от болка, и правим се, че нашия свят е друг, но можем ли да бъдем силни толкова. Когато любовта ни връхлети сърцето си отваряме наивно, пропукват се бетонови стени и вярваме на чужди думи силно. Извършваме безумни чудеса, изтупали доспехите си прашни, под ласките на женската ръка изгаряме в безкрайни нощи страстни. Но щом прозрем фалшивата игра, оплетени от страшен егоизъм, щом търсят само в мъжките сърца вина, и обяснения, и цинизъм Тогава пак отваряме очи и слагаме бетонова преграда, дълбоко в нас горчилката шепти, а сълзите са нашата награда!! 30.06,2015 Стефан Александров

Така го го намерих без автор и така го пуснах... Тичаш. Спънеш се, паднеш. Огледаш се. Бавно или бързо станеш. Пак продължаваш да тичаш, пак играта - и с болка - обичаш. Животът продължава. Въпреки болката. Влюбиш се. Светът е хубав. Обичаш. Душата пее. Нежни думи изричаш. Разлюбят те. Сърцето сълзи лее. Преглъщаш ги - океанът да не прелее. Животът продължава. Въпреки болката. Слънцето се усмихва. Звездите те мамят. Нови надежди сърцето ти хранят. Раните кърпиш. Нови планове правиш. Трудно е на нозете си да се изправиш. Животът продължава. Въпреки болката. Цвете съгледаш. Каква красота! Хоризонта потърсиш - а той, Висота! За късмет звезден прах събираш. И опит от горчива болка набираш. А животът продължава. Въпреки болката!

И някакъв инат ще ме подгони, (от същия, от който съм се пръкнал,) и този небосвод ще лумне в огън, като умиращите залези по мръкнало, и просто ще се срутя на парчета, защото ме боли да гледам всичко, което е обратно на живота, което е различно от обичане, което ми прилича на омраза, което е бездушен аналог. Човешкото въобще не се показа. Но някак си разплакахме и Бог. И просто на инат ще се разпадна, до ядреното дъно на душата ми. Нарочно. За да ви оставя една субстанция любов. На атоми.

Не ме питай, чедо, как се обича. Не ме питай. Мълчи... То, не беше любов, нито вричане. Беше сливане. Очи със очи. Беше жива вода. Беше клада. Беше бяла и черна смокиня. Беше прошка и грях, и бях, и ме нямаше, защото – в него живях. С него се случвах. С него падах и ставах. С него и в него вървях. И си губих посоките, и забравях коя съм, и нагоре летях. Беше ми всичкото – и хляба, и виното. Беше ми утрото. В него изгрявах. Беше ми църквата и камбаната, жажда ми беше и шепа завет. Беше душата ми, чедо, а без душа и сълзата боли. И не питай, как се обича. Не ме питай. Върви. И гори, но не на талази. Като факел изгаряй. Светѝ. И нека... Бог да те пази!

тази наша, така закъсняла любов Тази наша, така закъсняла любов, тя ни връща и болка, и спомен копнежен, дълго време те търсих за нея готов, а сега всяка ласка посрещам небрежен. И те търсих в очите на други жени, и те чувствах във чужди изстрадани страсти, и когато обичах, в ума пак бе ти, ден след ден се разпадах без теб на части! Разпиляни от вятъра минали дни, аз събирах в шепи, да сгрея сърцето, като есенна шума, покрили следи, като бурни вълни се разбили в морето! А сега ми подаваш със обич ръка, но какво ли ще мога да дам във замяна, две очи, пресушени от скръб в самота, и душа опустяла - от болка пияна, две ръце, със които те галех преди, а сега са безчувствени, зная, и мечти, и тревоги и сбъднати дни, сякаш всичко стопи се в безкрай. Тази наша, така закъсняла любов.....!

Сърце Дамян Дамянов Да беше камък, щеше да се пръснеш - веднъж ли те скова вихрушка зла! Да беше феникс, щеше да възкръснеш, от пепелта направило крила! Да бе дърво, жарта на твойта обич би паднала над тебе като гръм! Мъртвец да бе, би станало от гроба и викнало би: "Не! Мъртвец не съм!"... ... Но ти търпиш, защото си сърце!...

- - - Има ли, има ли твойствени нощи..? Няма ли, няма ли сън от възмощие..? Лошо, когато е всичко добре, Пошло, когато в красивост се мре... Можем да пеем, без да знаем солфеж, и да се реем в добричен копнеж. Ние сме думи, пренежни слова, ние сме друми... ...и Път след това. Ние сме малки Божестени калки... И оцеляваме, Мъжествено Малки... Оправдаваме милост и помощ и Силост.. Не оценявме хорската гнилост... Ние не сме творения на гневните съмнения... Ние сме Мир, Лекота, дръзка нежност, Ние сме символът на безметежност - в изкуството да бъдем вечно прави и да правим близките си Здрави. Това е солфежът на Чувсвото, това е Изкуството - - въпреки, че сме в умора... Да бъдем Хора...

Аз вярвам в мълчаливата любов .............................. Без думи, без красиви обещания, без упреци, без молещи уста, аз вярвам само в нямото страдане, в сподавения порив на кръвта. Очи, в които погледа не гасне, докосването нежно на ръце от клетви, от несдържан плач по ясно говорят на човешкото сърце. Тя всичките прегради побеждава! Тя - вечен огън и нестихващ зов! Как нея ще отминеш, ще забравиш? Аз вярвам в мълчаливата любов. Давид Овадия

Да се отдадеш... да се оставиш в ръцете на любимия, да се оставиш да те водят, да разрешиш на завладяващото удоволствие да те завладее, да се оставиш да те галят, да си оставиш главата, просто да се оставиш... да се оставиш да се влюбиш, да се оставиш да те проникнат, да се отдадеш на чувствата и емоциите, за да се върнеш после в реалността... Да се самоутвърдиш в способността да даваш, да храниш и да бъдеш хранен, способността да се отваряш и затваряш, да взимаш и да...оставяш, да се подчиняваш и да подчиняваш, да си дете и възрастен... Да бъдеш. Да бъдеш независим със съзнанието, че все пак зависиш от някого. Това не означава несвободен, а свободен да бъдеш зависим. Какъв по-истински знак за любовта?!

Нощите, в които не заспивам, носят дъх на празнота. Искам само теб да имам и наяве, и в съня. Обичам те безкрайно! Само теб! До болка , до безумие, до бездихание. Желая те до лудост! И признавам си- ужасно много ми отиват, ръце ти по цялото ми тяло. Ужасно ми прилича да съм твоя. Облечена единствено с дъха ти. До болка е красива тази обич. До болка искам те до мен. В такива нощи трудно се заспива. В такива нощи само се мечтае..

Усмихвал ли си се, когато ти се плаче? Мълчал ли си, когато всичко в теб крещи? Летял ли си, когато душата ти със мъка крачи? И пял ли си... когато много те боли? Дарявал ли си ти любов, когато нищо нямаш? Мечтал ли си, когато вярата във теб кърви? Излизал ли си, когато си в бездънна яма? Вървял ли си.. когато няма път дори? Предаван ли си от човек, когото си обичал? А лъган ли си сляпо, когато истината търсиш ти? Със злоба бил ли си ти някога събличан? Тогава само ще ме разбереш! Никога преди!

Българка – емигрантка Не ще се обидя на разни велможи. Емигрантка съм! Българка. Защо да е срам? Аз не търкам с… бедра парламентските ложи. Емигрантка-боец съм…Това си го знам… А на кой ли ще готвя… На кой ще слугувам, си е мой емигрантски и личен секрет… Силикони си нямам и уста не надувам, сутрин почвам във седем, вечерта е до пет… И в живота ми, моля, недейте се меси! Да, да, Вие, депутатке, с мъжкия глас. И не се лигавете, парламентски принцеси, че съм аз Патриотка… по-голяма от Вас! Аз си храня децата и родители също… Със заплати и пенсии в света сме за смях. Тя – България – беше страна всемогъща. Заради Вас ми живее Родината в страх… Но обичам България! Пак ще се върна! Аз свободна съм тук! Не съм арестант… И земята си, родната, пак ще прегърна. Аз съм Българка! Точка. Жена – Емигрант… Красимир Димитров /Кресто Миров/

БЕЗСЪМНЕНО Ще вляза в твоя свят с една целувка и нищо вече няма да е същото. Сърцето ти без страх ще ме прегръща, напук на суетата и статуквато. Ще бъдеш очарована и слисана, а миглите ти ще роят безвремия. Мислите, в цунамита изригнали, ще мятат непризнати откровения. Ще се катурнат канари от памтивека и ще проскърцат принципи и его. Отраз ще те превзема. Не полека! Напълно! Безусловно! Безсъмнено!

Любов... Пеперудите в стомаха ти щом го зърнеш. Треперенето на краката и чувството, че ще паднеш на пода всеки път, щом го видиш в далечината. Притеснението, щом се разминете. Срамежливата и широка усмивка, щом те заговори. Незабравимият мирис на парфюма му. Постоянният му силует в ума ти... Любов... Магия. Необяснима магия. Трябва да я почувстваш, за да я разбереш. Магия, от която не можеш да се отървеш, когато те достигне... Любов... Най-болезненото, както и каращото да се чувстваш неповторимо, чувство. Чувство, запомнящо се както и в ума ти, така и в сърцето ти. Любов... Неповторима е, когато човекът до теб те обича истински. Готов е на всичко за теб, кара те да се чувстваш като принцеса. Когато една негова усмивка преобръща целият ти лош ден. Когато си готова на всичко за него. Когато ви е достатъчно само да седите прегърнати и да си говорите. Любов... За жалост е болезнена, когато е несподелена. Когато гледаш човекът, който обичаш, как те възприема само като приятелка. Когато ти става хубаво докато си пишете смс-и, докато си говорите по телефона, докато си споделяте само двамата, седнали на една пейка... Но изведнъж, щом се замислиш, очите ти се насълзяват. Сещаш се, че ти никога няма да си неговото момиче. Че ти никога няма да си в прегръдките му. Че ти никога няма да заслужиш целувките му. Че ти никога няма да заслужиш нещо повече от приятелството му, а именно любовта му... Започваш да губиш надежда и се опитваш да намразиш този човек, но уви... Любовта е по-силна от което и да било друго чувство. Любов... Едно лесно обратимо чувство. Първата крачка може да промени всичко. Гледай детайлите, намеците, наблюдавай всичко под ‘лупа’. Да наречем любовта огън, а първата стъпка вятъра. Огъня може да пламне дори и от лекия полъх на вятъра и да сгрее душите и на двамата. Ако е правилно запален, може да продължи да гори дълго... Човек става перфектен за теб, щом се влюбиш в него. Той моментално получава ключа за сърцето ти. Но тук изниква въпроса дали ще иска да притежава този ключ. Дали ще го използва... Е, това е любовта за жалост, въпроси без отговори, хиляди въпроси в мислите ти..! Любов, най-болезненото чувство на света. Колкото и да си търпелив и безчувствен, все някога ще ти писне от всичко и всички. Ще се затвориш в себе си, макар и да не го желаеш. Ще си мислиш, че на никой не му прави впечатление как си, защото няма да забелязваш нищо и никого... ще се чувстваш празен, ще чувстваш апатия... Но знаеш ли? Вдигна главата горе и се прави, че си по-щастлив от всякога, защото никое живо същество не заслужава сълзите ти и не те заслужава. И не се опитвай да се отказваш от любовта, тя е опиат..!

Грубо С какво ще ме изплашиш, Въздесъщий?! С едната смърт?! С разплакани илюзии?! С гърба на мъж, заместил ме със курви?! Със старост?! Със предател?! Със безумие?! Със самота?! Със лудост?! Със мълчание?! Със клюки?! С недоверия?! Със завист?! Изпях ги, Боже, като Дявола Евангелието. Видях ги и на живо, и на запис. Играх ги във пиеси пост - модерни и в не дотам модерни сериали. Написах сто сценария за гневни, разкъсани от себе си страдалци. Не ме плаши! Оглеждам се във всичко. Откривам се и в черното, и в святото. Ще се изплаша само, ако видя, че вместо в храма, коленича в блатото ... ЗА ДЕСЕТ МИНУТИ... …и ей така…в тревите да лежиш да гледаш слънцето през лист от репей, да слушаш как възторжено жужи една пчела, нагоре към небето, да не си спомняш колко си човек да си припомниш колко си глухарче да спреш да имаш тяло и лице и устни и очи, които плачат, да имаш само тъничко стебло и няколко листенца, вместо длани да пиеш сутрин капки слънчев сок в прегръдката на тихата поляна, да пуснеш коренче в пръстта да слушаш колко мъдра е Земята и как те ражда нежно всеки път в разтворените шепи на тревата, да бъдеш много жълта от любов, а после бяла, лека и копнежна, да спреш да имаш даже и стебло, а само Вятър и безброй летежи…

Така се ражда любовта Огледах се в очите ти и видях безкрайността на пустотата в душата ти така...се ражда самотата Докоснах се до тялото ти и почуствах невъзможността на топлината в ръцете ти така... се ражда ревността Потопих се в мислите ти и разбрах съвършеноста на егоизма в мечтите ти така... се ражда завистта Окъпах се в сълзите ти и опитах от величествеността на лъжите в живота ти така... старее верността А ти отмъкна крилете ми! и се размина с вечността на огъня в сърцето ми така.... се ражда любовта

Чистачи... на Души Малцина са орисани – Те могат, да стъпват тихо в хорските души, превзели смело - болки и тревога, нов Свят да ни даряват, по–красив! Сред звуците, словата и боите, извайващи безценния ни Блян, наливаме... и пием - до насита, достигнали - най-светлия Олтар! С насладата от песен на Авлига, с ревящия, тъй страшен Океан, блажените емоции, Ни - стигат, рушат стените - и остават там! Глухарчета, със пролетния вятър, се гонят - и ни правят пак Деца, наивни... и се смеем на Съдбата, звънливи песни, влюбено ехтят! А той, Животът, инак си е дрипав, прегърбен Старец - виждаме... уви, Те, в прелестна одежда го обличат, названи са от древността - Творци! След допира ефирен, през телата, в миг, казваме им своето... Амин, но може би, обсипващи ни в злато, те всъщност са отчайващо... сами! Разказват, че щастливи са, когато, вълшебството им, Някой - долови, с крилете си, по-нежни от росата, не са ли те... Чистачи... на Души?

Обичай мe Обичай ме, и аз ще те обичам копней за мен, и аз ще искам теб. Жадувай за ръцете ми, които намират те през огън и през лед. Усмихвай се в очите ми щастливи и слънце твоя ден ще озари, от моите мечти без страх отпивай и заедно със мене продължи. Очаквай ме с дъха на късна есен събрал във шепи целия си свят живота ми отдавна не е песен но ти го правиш истински богат! Обичай ме и аз ще те обичам, сърцето си със мене изпълни, със нежност и любов да те наричам, момичето на моите мечти!

Ако ти дам парченце от дъгата Поръсено със капчици роса, Ще ми дадеш ли ти лекарство за душата Което да лекува самота? Ако ти дам парченце от небето Поръсено със сребърни цветя Ще ми дадеш ли билка за сърцето Която да помага в любовта? Ако ти дам парченце от луната Поръсено с блещукащи звезди, Ще ми дадеш ли светлината Която да спасява от беди? Ако ти дам вълните морски Изплетени от синьо кадифе, Ще ми дадеш ли ти бедите хорски аз да ги скрия някъде далеч? Ако ти дам на огъня искрата Обвита в златна топлина, тогава ще ми сбъднеш ли мечтата в света да властва доброта? А ако ти дам и свойта вяра И я поръся с чисти намерения, Ще ми дадеш ли чудна дарба С която да лекувам огорчения? Накрая ще ти кажа свойто име. Ще го прошепна тихо във нощта. А ти ако желаеш запомни го, А ако не - аз няма да тъжа...... /Валерия/

Мой приятел ме предаде, но предадох го и аз... Сам със мене без пощада боря се самият аз... Убеждавам се чудесно. точно тук какво е нужно... да повярваме е лесно, но предаваме се дружно... Времето ни е смалено. Искам аз да бъда аз. Егото е пощадено, че предавам се през час... Няма думи, има дейност, Няма лягане, а скок... И в самата безидейност да останеш свой Пророк. Извинения – излишни. Има мисъл и тревога - да не дойдат пак предишни поглед в стон и изнемога... В съхраненото си Аз, в таз останала полвина, моля се да бъда с вас, да се върна, да ни има... Искам чудото да стане само както то умее, аз пък трябва да се хвана, себе да овладея... Господи, отново, трансформирай ме във Слово... Нека снощното забраве се превърне в мощно Здраве! С много шепност го изричам. но за Венчост ви обичам, мое Светещо Семейство. И нека да е Действие! И да бъда сам със себе си Един. Амин! Честно казано, стихотворението като цяло (понеже се подразбира, че е Ваше) ме навежда на някои тъжни мисли откъде може да сте избягали, но засега са само предположения. Относно поправката благодаря (макар че нещо лошо ли направих ), ма аз съм художник и доста отдавна завърших четвърти клас. "Творявайки" и "прохрумки" са интересни думи. .................. Сега , ако е вярно това, че сте художничка може да ме наричате колега! Завършил съм художествената кралска академия в Белгия! И е лесно да се сетите от къде съм избягал и нямаше нужда от иронията Ви.... Вие сте бягали от часовете по литература и български език за да правите елементарни грешки в изказа Ви в дадено изречение! Лек и спорен ден и творчески успехи Ви желая!

Късно е...Далеч във този град... Мечтите ми са спрели да те чакат! В последния вагон на някой влак! Във всяка улица погълната от мрака! Скрити са, обвити в своят страх! Треперещи за бъдеще неясно! Разделящи разумното от грях! Мечтите мои...и сърцето страстно! Късно е...Но в този град си ти... Дърветата красящи булевардите! Таксита светещи и в тях следи, от двама души тръгващи на някъде! Мечтите са по-силни във нощта! Деня е стряскащ в свойта суматоха! А моите са чакащи! И аз мълча! А тишината днес по-силна е от грохот!