Ерос и Танатос

Ако знаеше колко много ми липсваш, щеше да се засрамиш от отсъствието си. ~ Ф. Гранде ~ БИ ТРЯБВАЛО... Би трябвало да мога да разбирам, когато тръгваш и не искаш да останеш, аз искам го и в себе си умирам, но само плюя думи неразбрани... А как бих искал - как бих искал само, да мога Любовта да възкреся, но зная... ще са нужни двама, без теб не стават чудеса... Дъждът вали за тебе зад стъклото, със ритъма на моите сълзИ, ръцете ми са вплетени в челото, очи горят - душа кърви!... А как бих искал Боже, как бих искал, да останеш тук - да се завърнеш, полата ти целунал бих аз ниско, с едно желание, да ме прегърнеш... Би трябвало да мога да разбирам че щом една Любов си заминава, на един от нас сърцето е изстинало, а другият... Ще трябва да прощава...

Недей разплаква никога жена! Че, казват Господ ѝ брои сълзите.. Ти обич дай ѝ. Нежна при това.. И тя ще ти осмисли дните.. Недей разплаква никога жена, че те самите мили са създания.. Макар, понякога да бъдат за беля причината, за нашите страдания.. Недей разплаква никога жена! Красиво цвете просто подари ѝ.. И винаги с усмивка на уста, грешките ѝ нейни ти прости ѝ... Недей разплаква никога жена! Люби я с трепет, страст и нежност! Шепни ѝ влюбените си слова.. И тя ще бъде твоя цяла вечност.. Недей разплаква никога жена! Че, казват Господ ѝ брои сълзите.. Посрещай я с усмивка в утринта, а нощем я целувай сред звездите...

Животът е като пиано, белите клавиши символизират щастието, а черните показват тъгата. Но както и да минава житейският ти път, запомни, че и черните клавиши също правят музика!

БЕЗСЪМНЕНО Ще вляза в твоя свят с една целувка и нищо вече няма да е същото. Сърцето ти без страх ще ме прегръща, напук на суетата и статуквато. Ще бъдеш очарована и слисана, а миглите ти ще роят безвремия. Мислите, в цунамита изригнали, ще мятат непризнати откровения. Ще се катурнат канари от памтивека и ще проскърцат принципи и его. Отраз ще те превзема. Не полека! Напълно! Безусловно! Безсъмнено!

Женският инстинкт е голямо нещо, синко. Една жена, ако ще да няма и една причина за съмнение, винаги ще усети, когато става нещо. Било, че си имаш любовница, че те губи, или просто, че утре ще вали. Нали това искаше с превод и сори за рефреша! error Favorite Caída en los hombres malos. Por los que mirar hacia abajo. Y sus vidas más delgada cuerda Es nudos enredados. Sin direcciones. Arrodillarse en el poderoso. En aquellos en los que la parada de viento para mirar. Y sus manos ... Las manos suaves Abrázame. Y todos me caliente. Caída en los hombres rebeldes. En aquellos en los que montar en bicicleta Tormenta ni siquiera puede detenerlos. Y el mundo es de ellos. Incluso el espacio. Caída en los hombres malos. Es evidente error del destino. Otoño en ellos. Luego rodar más fuerte de por sí misma. Любима грешка Падам си по лошите мъже. По тези дето гледат отвисоко. А животът им по-тънък от въже заплетен е от възли. Без посоки. Падам си по силните мъже. По тези дето вятър спират с поглед. А ръцете им... Най-нежните ръце прегръщат ме. И цялата ме стоплят. Падам си по непокорните мъже. По тези дето яхнали мотора не може даже буря да ги спре. И света е техен. Даже и простора. Падам си по лошите мъже. Това е явно грешка на съдбата. Падам си по тях. А после ставам по-силна и от себе си самата. автор: Галя Кутулева

ПЪТЕКА Тъжен залез кърви над гората като прясна отворена рана. С тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна. Умореният ден догорява, плаче вятърът - сбогом навеки! Свечерява сега, свечерява над смълчаните бели пътеки. Всеки своя пътека си има, всяка бърза и търси човека... И аз имах пътека любима, и аз някога имах пътека! Още крачка - и ето го края! - Извървяна е тя, извървяна... Какво с мене ще стане, не зная, но едва ли пак пътник ще стана! Много мили неща аз разлюбих, дори погледа кротък на мама. Имах всичко... и всичко загубих - няма щастие, щастие няма! Сам да бъдеш - така по-добре е, нищо в нашите дни не е вечно! И най-милото ще отмилее, и най-близкото става далечно. Всяка клетва е само измама, всяка нежност крий удари груби. - Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи. Всеки огън гори-догорява, никой извор во век не извира. Туй, което цъфти - прецъфтява, туй, което се ражда - умира. Всеки друм става тесен за двама, всяка радост е бременна с мъка. Нека никога срещи да няма, за да няма след тях и разлъка. ...Догорелия ден над гората нека само кърви като рана... Нека тъжно звъни на житата светозарната сребърна пяна... Да почива в мир Пеньо!----85 години от рождението на Пеньо Пенев! ДИМИТРОВГРАДСКО УТРО Засмяна, внезапно избухва зората, лъхти из алеите бодър хлад. Руменеят като божур небесата. - Добро утро, хора! Добро утро, град! Лъщи изпотената трева детелина, искри бистра роса, по-чиста от сълза. Димят на завода дулата-комини, сякаш току-що са изстреляли залп. В парка - синият облак на цъфнали люляци и рояци крилати певци между тях. А навред из града по измитите улици - громолене и звън, говор и смях. Дъщерята си малка на рамо понесъл, Андон бетонджията минава край мен. Защо ли е толкова забързан и весел? - Пратих - казва - жена си на курорт оня ден а в детските ясли аз отнасям детето. Ако не бе то, щях да тръгна нощес. Знаеш ли? - Мойта бригада в блок пети почва бетонната плоча днес! - А чурулика с крехкото гласче като славей и пери ръчички безгрижната дъщеря. Крачи бащата, на рамо кораво понесъл самата яснолика зора. Настигат ме мигом сенки понесени, профучават и ме облъхва лъх ведър. - За Химкомбината и ТЕЦ-а весели работници на смяна отиват с велосипеди. Загледани в тях, на автобуса празен в кабината, кимват си многозначително кондуктор и шофьор; пътници пак нямат. Ето я причината - този работнишки велосипеден транспорт... Пара и дим надимил отсреща над гарата, тръгва ешелон в дълъг път устремен. Чакат го нейде. Селитра той ще откара там, тръби етернитови, въглища и цимент. В гърдите ми рухнал е възторг изобилен! Тука самият живот в ранни зори, набъбнал от радост и млада сила, ме среща забързан, засмян, упорит! Вий сте творците му, в него с вяра влюбени, мои мили хора, поели на път! Ей го и слънцето! Утрото е хубаво, а колко по-хубав ще бъде денят!--------- 85 години от рождението на Пеньо Пенев!

ОТ ГУРБЕТ ... ----------------------------- Когато дойда аз на твоят праг, премръзнал, мокър и посърнал, не спал не ял не сгънал крак с едно желание да те прегърна. И двама ще се гледаме смутени, събрали се след толкова години, замръзнали, безсилни, вцепенени, с очи превърнати в руини. А вънка ще вилнеят ветровете, гръмотевици нощта ще цепят, ще сложа в шепите ти цвете и ще те помилвам с трепет... И бели кичури в косите ми ще ти напомнят мъки и страдания, че си давала живот на дните ми и чакала във болка и мълчание. И ето ме при теб се върнал отново беден - много преживял, приближи се - дай да те прегърна аз имам теб, а значи съм успял...

Душата си пречистих с любовта! Изпепелих и разруших до камък всички мостове! Изчистих си душата от ненужните лъжи! За силата, за смелостта благодаря ти Господи! Сега ще продължа напред дори да ме боли! Изхвърлих от главата си ненужни обяснения и клетви дадени без чувства, без вина! Безмислените спорове и грозни обвинения изхвърлих ги и стъпках ги в калта! Сърцето ми е храм! Не може да го цапат със низки помисли и груби ругатни, а после да се извинят и да очакват, че то за всичко може да прости! Не ви прощавам нищо и не искам прошка! Аз чиста съм пред Бога, пред света! Изхвърлих и надеждата! Не са ми нужни мостове! Душата си пречистих с любовта! Таня Симеонова

ПРОКЛЯТИЕ Проклет да си и ти, и любовта ти фалшива, дето се загнезди в мен! Кажи, загриза ли те съвестта ти, остави ли те тъжен и сломен? Проклети да са мислите, които се втурваха към тебе на бегом и тези, дето кътах скрити и търсеха в душата ти подслон! Проклети да са всичките ни думи, изричани в моменти на тъга, превърнали се в пропасти бездънни - без покритие и без дела! Проклети да са чувствата, които тормозят ме наяве и насън! Стените ми попиваха сълзите, обаче да съм същата, не съм! Проклета да съм аз, че ти повярвах, че болката по равно се дели! Провярвай ми, аз вече се отказах да плача с глас, когато ме боли. Дали ще оцелея прокълната или ще ме погълне вечността?! Аз вече зная, че вината коварна е и с две лица!!!

Всеки, който... Всеки, който си позволи да те нарани, прави място на друг да те обича. Всеки, който обижда присъствието ти, печели твоето отсъствие. Всеки, който изрича клевета, оглежда себе си в теб Всеки, който манипулира, постига съжаление. Всеки, който лъже в очите раздалечава от себе си хората, които държат на него. Всеки, който преписва чужда вина някому, губи себе си. Всеки, който създава интрига остава сам. Всеки, който ласкае личността ти, не е приятел. Всеки, който предаде доверието ти, не заслужава прошката ти. Всеки, който злослови в твое отсъствие е достоен за безразличие. Всеки, който пие кафето си в компанията на завистта, познава самотността и празнотата. Всеки, който предпочете да замълчи, когато е време да говори, доказва личността си по категоричен начин. Всеки, който опита да се пошегува с нечии чувства непонятни за него, изпитва същото след време. Всеки, който... Истинските хора идват, когато споделиш сълзите си преди да знаеш, дали ще ги избършат или ще им се посмеят.

Замисляли ли сте какво е споменът - нещо, което имаме, или нещо, което сме загубили?! "Пълна шепа с Минало. Без да я стискаш скъпернически, все пак ръката ти е запълнена, за да махнеш и да идеш къде очи видят. Но ако настояваш да вървиш безогледно и да стигнеш не знам си къде далече, имаш една алтернатива - празна шепа с вечно Сега." - Блага Димитрова

ЛЪЖАТА Лъжата...Тя е като отровна стрела, която се забива в сърцето на човек. Може завинаги да остане запомнена като тежко разочарование, което винаги да наранява спокойствието и хармонията на хората. Но защо тогава лъжем? Защо? Когато ясно разбираме, че заради нас могат да пострадат някои, които не заслужават. Може би се опитваме да представим себе си така, че да се харесаме на околните, или да предпазим самите нас или другите. Но дали резултатът е винаги този, към който се стремим? Не се ли получава в повечето случаи обратен ефект? Рано или късно истината изплува - закъсняла, но много по-жестока от навременната. Лъжата изсмуква енергията ни, карайки ни да се съсредоточим върху несъществуващи факти и събития. Затова много често лъжещият в един момент сам приема лъжата си за истина. Обикновено оправдаваме малките лъжи. Правилно ли е това? Ако малката лъжа е незначителна и безобидна за лъжещия, дали е такава тя и за излъгания? В днешно време в повечето чужди думи, жестове или усмивки се вижда само една размазана картина, чиито ясни линии изписват думата ,,лъжа” . Но аз вярвам и ще продължа да се надявам, че все още има хора, които са искрени и нелицемерни. Зная, че те не са много, но истината е, че на тях се крепи по-добрата и по-светла страна на света.

Помниш ли? А. как помниш ти! Помниш ли> Какво и как си говорехме? Не помниш! Минало е вече! Така е хубаво, за теб и после? Как ще е за теб? Едно истинско приятелство, ще чакаш... Дали ще го дочакаш след това? Мен ли питаш? Попитай себе си и после замълчи! Там завинаги...!!!

"Обичам те някак необяснимо, всъщност неизразимо, по начин противоречив. Обичам те с многобройните си нагласи на духа, които променят състоянието си непрекъснато, Заради... но ти вече знаеш – времето, животът, смъртта... Обичам те в един свят, който ми е непонятен, сред хора, за които оставам неразбран, с противоречията на душата си, с нелогичните си постъпки, с фаталността на съдбата, с прикритостта на желанието, с двусмислеността на извършеното. Дори, когато ти казвам, че не те обичам, те обичам. Дори когато те мамя, не те мамя. Всъщност най-съкровеният ми подтик е да се опитам да те обичам по-добре. Обичам те неразумно, несъзнателно, необмислено, стихийно, инстинктивно, импулсивно, ирационално. Всъщност нямам логични аргументи, нито дори импровизирани, за да обоснова тази любов, която чувствам към теб, която избликна мистериозно от нищото, която не промени магически нищо, но чудно как, малко по малко, някак успя да подобри най-лошото в мен. Обичам те. Обичам те плътски, без мисъл, от сърце, неразумно и с глава, загубила координация. Обичам те необяснимо, без да се питам защо те обичам, без да ме интересува защо те обичам, без никакво съмнение защо те обичам. Обичам те просто, защото те обичам. Аз самият не знам защо те обичам." Пабло Неруда Страхотно е и нямаш думи след това! ....... И ред не мога да напиша.. А, колко мога...

Спомни си! Когато там бурята прекърши ти крилата, Когато там ти трябва светлина, Когато луташ се там някъде в мрака, Когато сърцето те боли, Когато трепериш и от студ и жегата дори, Когато всичко в тебе се руши, Когато проклинаш себе и цялата вселена... Спомни си ти какво реши? Тръгвам си и край! Обичам те и моля те прости! Направих грешка и моля те недей, Искам си те тук, сега и винаги... Крещиш неистово и жално... А там една зловеща тишина, Отговор ти дава... Ерос и Танатос - 20h 15min 21.06 2015

СБИРКА НА АНОНИМНИТЕ АЛКОХОЛИЦИ Казвам се Стефан и съм алкохолик. Но не, не е това което изглежда, всъщност не пия. По-скоро не пия много, само колкото да ми стане весело, да замажа погледа и да направя някоя глупост... с някоя. И по жени не ходя. Така де... не много, само за флирта, да ги съблека и да се събудя в някоя къща... до някоя. Такъв съм или по-точно бях. Вече изобщо не знам какъв съм и кой съм, само знам, че съм пиян. Всъщност, преди месец я срещнах нея, от тогава не съм изтрезнявал. Въпросната дама, да не съм груб да я наричам “някоя”, да кажем, че се е казвала Мая. То и случката се случи Май месец, в един бар на плажа. Цял ден мръсна жега, грам облак няма, термометъра показва череп и кости и единственото спасение беше ментата със Спрайт, на сянка под покрива на този бар, направен от палмови клони. Там видях Мая за първи път. Нямаше как да не се загледам, все пак бях изпил няколко менти и погледа ми беше замазан търсещ “някоя”, но когато се спря на бара до мен, за секунда се напих, изтрезнях и се напих отново. Беше съвършена. Устните ѝ влажни, тъкмо отпили джина с тоник. Пиеше го с много лед и много лимон. Кожата ѝ беше с кехлибарен цвят, като на най-скъпото уиски. Косите ѝ руси, като водка с портокалов сок. Очите ѝ не се виждаха носеше слънчеви очила. Тялото ѝ беше направено за любов, а езикът ѝ, който умело си играеше със сламката от питието, подбуждаше сексуални желания във всеки мъжки поглед, който се спре на нея. Ама нали ми е станало весело вече, отивам да се правя на готин. Изстрелвам “Стефан, приятно ми е“, стягам корема, изпъчвам гърдите, присвивам очи, защото нали уж “слънцето ми пече” и сядам до нея. С една дума пълен кретен. А младата дама излезе разбрана и лъжите, че не е поредната бяха излишни. След час и нещо разговор бях забравил тотално за алкохола и гледах само как езика ѝ си играе със шибаната сламка, на която завиждах, че не съм на нейно място. Мая изведнъж стана и тръгна, без чао, без шамар или нещо по-грубо, което заслужавам по принцип. Усмихна ми се и отпраши. Точка. Стоях безмълвен, все едно не бях виждал момиче, гледам в една точка и се самосъжалявам. И седя си аз нали кат пън, превъртайки всичко казано в последните часове и представяйки си….сламката и тогава забелязах едно листче на бара до мен. На него пишеше: “ Вилна Зона Зора - Слънчев Бряг, Вила Селена. 24:00 часа не закъснявай П.С. и остави егото си у вас”. Ти дето четеш или слушаш, какво би си помислил ? Малеее, тази е готова, ще има рокли по земята, целувки, секс. И аз това си помислих, но стигайки до послеписа нещо в мене се обърна. Осъзнах се и разбрах, че тя няма да е от онези дами в група “някои”. Посоченият час дойде, аз съм пред вратата по тениска и къси гащи, без цветя, с бутилка джин. И нали по принцип по жени не ходя, но усещах как за нея бях готов да тичам, ако трябва даже и на спринт. Звани звънеца, отваря се вратата, а тя по тениска и къси гащи, без предизвикателни тоалети с бутилка тоник във ръка. - Наблюдателен си. - каза със усмивка и ме покани вътре. Пихме, говорихме, гледахме се, мълчахме, пак пихме, пак се гледахме, докато просто не издържах. Исках да видя какво ѝ е било на онази тъпа сламка в бара и я целунах. Трудно ми е да опиша какво почувствах. Устните ѝ сякаш бяха попили всички вкусове на изпитите джинове с лимон, леко горчиви, но в същото време меки и сладки. Опиянен от нея, не можех да спра, а и тя вероятно не искаше, личеше си, че знае как действа на мъжете, пристрастяващо като опият. И аз уж нали алкохол не пия, а тя направи ме алкохолик. Часовете летяха, а секса беше... като свръх доза. Но ето, че почна да се съмва и приказката беше към своя край. Джина беше свършил, тя също. И нали съм и аз разбран, лъжите, че не съм поредния и ще ми се обади, бяха излишни. Трябваше да си вървя. Целуна ме на вратата като за последно, сякаш искаше да ме убие. И това е. Край. Нито я чух повече, нито я видях. Следващите дни прекарах в часове пиене на алкохол, предимно джин с тоник, опитвайки се да върна вкуса на устните ѝ. Уиски също много пих, да си припомня цвета на тялото ѝ. Исках да бъда максимално опиянен за да изпитам отново същия екстаз, като при секса с нея. Но уви, без успех. И така. Вече месец се опитвам да върна времето, за да остана завинаги там, в миналото с Мая. Не знам какво работи, не знам с какво се занимава и фамилното ѝ име също не знам. Знам обаче, че понякога хората са като вредните навици. Вредят ти, убиват те, но точно те, те карат да живееш. Казвам се Стефан и съм алкохолик. Алкохол не обичам. Обичам Мая. Апропо имената Мая и Стефан са измислени. Ерос и Танатос Във този луд живот си струва за някого да бъдеш хляб и вино за теб сърцето му да се вълнува, да те мечтае под небето синьо. Във този луд живот си струва за някого да бъдеш дъжд и огън, до утрото щастлив да те сънува, тъгата си със теб да превъзмогне. Във този луд живот си струва за някого да бъдеш рай- мечта, за него слънцето да нарисуваш, над облаците му да заискри дъга. Във този луд живот си струва за някого да бъдеш изгрев нов, със теб до своя залез да танцува, душата му да стоплиш със любов. Ивелина Никова Вървя по острието на живота, изтръпнали са мойте ходила. Ранявана, оплювана, виновна, прощавана, обичана, добра. На раните не отговорих с рани. Обидите не върнах, а простих. С проблемите кръстосвах шпаги, със вятърните мелници се бих. Познах и болката, и самотата, и радостта от малките неща. Разбрах - по-ценна е от злато протегната приятелска ръка. Допуснах много, много грешки - за някои дори и аз не си простих. Усещах често завистта човешка във уж приятелски очи… Нерядко лутах се във лабиринти… Изгубвах се, но пак напред вървях. И вярвам, гледайки луната и звездите - ще се преселя някой ден при тях. И болка преживях, и радост… Открих и преоткривам любовта. Не крия, че уплаших се, когато лице в лице застанах със смъртта. Понякога съм като в път без изход - обръщам се, но няма път назад… Несигурно пристъпвам, но не спирам, макар най-лесно е да се предам. Вървя по острието на живота, със уморени и ранени сетива. И ценен ми е всеки миг, защото неповторим е и единствен на света… Автор : Селвер

Стивън Кинг: Времето отмива всичко, независимо дали го искаш или не. Времето отмива всичко, времето отнема всичко и накрая има само мрак. Понякога намираме другите в този мрак, а понякога ги губим в него. Порастваш, ставаш мъж, свикваш да получаваш по-малко, отколкото си се надявал, и изведнъж откриваш, че на машината за мечти виси огромна табела с надпис "НЕ РАБОТИ". Ако си дете, се учиш да живееш; Възрастните се учат да умират. Добър си с онези, които обичаш. Искаш да бъдеш добър с онези, които обичаш, защото знаеш: времето, прекарано с тях, ще отлети твърде бързо, без значение колко ще продължи.

Най важното на този свят е допирът на твоята и моята ръка, по-важно е от покрива, от хляба, от виното и винаги ще е така -...

" "- Тангото е големият мъжки танц, момчето ми. Не заради двете стъпки напред, нито заради стъпката назад. Не е до правила и стъпки. А до онова чисто мъжко усещане коя точно жена да поканиш, за да превърнеш танца с жената в танц със съдбата. - Как познаваш кого да поканиш, дядо? - С кожата, дете! Ако искаш да предизвикаш мъжа в себе си, покани тази, която те притеснява, тази, която те измъчва. Дори тази, която ти тежи и боли, но я покани! Мъжът расте, предизвиквайки се. - А ако ме победи? - Моли се да те победи! Единственият начин да разбереш, че няма какво да загубиш, е точно да загубиш. - Много "загубиш" се получиха. - Как иначе да те науча да побеждаваш?!" Мария Лалева, "Живот в скалите"

Обичам те... Обичам те. Надявам се, ти - мене. Но - вжеглени във общия хомот, да си го кажем просто няма време... ...И си отива нашият живот. Във делници, в неща и грижи сиви, във прози, в труд, и грапав, и суров, безмислен, смислен - просто си отива. Във всичко друго, само не в любов. Между две скуки, между два етажа... И ако някога се изтърва "обичам те" срамливо да ти кажа, повярвай, не е истина това. "Обичам те" е просто малко. Много, безкрайно те обичам! Но защо да ти го казвам? Нужно ли е? То го живеем двама. В двама ни е то. В душите ни, в децата ни, във всичко. И в общия ни път трънлив, не нов. Обичам те. Но що са трите срички пред нас - безкрайносричната любов. * * * ПРИКАЗКА Дамян Дамянов Заспиваш ли, аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо?

"Прави всяко добро, което можеш, с всички средства, с които можеш, по всички начини, по които можеш, на всяко място, на което можеш, по всяко време, по което можеш, на всички хора, на които можеш, толкова дълго, колкото можеш." Джон Уесли - английски духовен деец и теолог

Когато спра да те обичам Аз вече си платих, и то със лихви, това, че дръзнах да те заобичам. Приготвяй си най-свидните молитви, защото днес навлизаш в нова притча, в която пак си главният участник, но ролите са малко разменени. Щастливите сега ще са нещастни. Раняващи - ще бъдат наранени. Земята ще разтворя, ако трябва, но ти ще разбереш какво е пропаст, която, като хала, в миг те грабва, която предизвиква в тебе колапс. Ще бъда лоша, много лоша даже (каквато и сама не се познавам). Омразата ми просто ще те смаже. Ще молиш. Ще повтаряш - съжалявам. Но аз ще бъда зла и безпощадна, свирепа като ято лешояди. Ще няма кой, ще няма кой тогава от този страшен ад да те избави! И всичко щеше точно тъй да стане, аз бих ти отмъстила, не отричам... да можех, ах, да можех, моя рано, поне за ден да спра да те обичам.. / Така го е написала, че чак те вади от равновесие като го четеш!! ... .Васка Мадарова " Дори и на най-оживените житейски кръстовища пътни знаци няма!" Хубава сентенция!!! Аз до кога ще се въртя в кръговото ? Питам само де и отговор не искам Сега ще речете, ами защо тогава питаш? "Лесно е за този, който гледа отстрани, да каже, че "времето ще излекува всичко, че ще отмине и това…" и още разни такива. Но когато не си отстрани, времето спира, хората не забравят, озоваваш се в неизменен вакум." Джон Стайнбеk ЗА КАКВО СА МИ... За какво ми са всички жени на света? Щом не мога, да имам онази.. За която сърцето ми стене в нощта.. За която аз спомен ще пазя.. За какво ми са всички любови в света? Щом тя, моята вече замина.. И на нейното място дойде Самота, Ние с нея сме вечно в комбина. За какво ми са всички мечти на света? Щом тя, нашата илюзия стана.. Беше толкоз прекрасна, нежна, добра Беше тя.... Но вече я няма... За какво ми са всички целувки в света? Щом не са от любимите устни.. С аромат на канела, на любима жена.. Всички други са просто безвкусни.. За какво ми са всички пари на света? Аз те питам! Кажи,за какво са.. И те чакам при мене! Аз те чакам! Ела! Пък дори да си гола и боса... Автор: Добромир Радев Каквото и да имаш, пари, жени, власт, кариера и всичко отминава и е преходно...На финала да знаеш, че ковчега няма джобове ! Ерос и Танатос …За любовта от Бог Аз също мога за любов да пея И не ми пречи. А и опит имам вече Любовта е дадена от Бог И скрита е дълбоко във сърцето… Не бъркайте насладата с Любов! Любов-това е чувство свято С което тръпнеш и гориш И се извисяваш нависоко Без и да се умориш. Ти чакаш стъпките да чуеш И бързо да притичаш, Да видиш Той ли е И тихо си въздишаш. И плам ,и много плам Гори лицето ти,и огън те обзема, Защото Той за теб е Цялата Вселена…… Насладата е друго нещо… Инстинкт ,захлас и проявление, Дори и без да е от уважение. Така дошъл моментът. Защо пък не? Нали е наслаждение… Любов- е свята дума И сила е в децата ни…… Омайна и красива… С Любов…. около теб света заспива, Денят е по-красив, по-слънчев А вятърът те гали, и ручеят е звънчев. Летиш , летиш в безкрая Понесена от трепета Защото Той криле ти дал, С уста е спрял дъха … Любов и сладка, и опасна Си Божи дар…За всички живи твари под небето. Ти вечно ще живееш ….Истинска и чиста Дълбоко в сърцето. Няма значение колко обичате някого, вие никога няма да бъдете това, което другият очаква от вас.Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин. Правим всички тези обещания, които не можем да удържим и предварително се проваляме. (The Mastery of Love) "Благородството е дело на природата, а изтънчеността - на изкуството, първото е вродено, второто се придобива." Из "Орас" от Жорж Санд. Май прекалих Лека вечер на всички от сайта и спорен ден утре!

Не е тук мястото на това, ама малко хумор никога не е излишен! Звъни телефона: - Ало, сеньор Родригес? Обажда се Ернесто, иконома на вашата лятна вила. - Да, Ернесто, аз съм. Да не се е случило нещо? - Исках да ви кажа, че вашият папагал...умря, - Как така умря? Призьорът ми от международни състезания? - Да, сеньор. - По дяволите, толкова пари съм дал за него. От какво умря? - Яде отровено месо. - Отровно? Кой го е нахранил с него? - Никой, сеньор. Само хапна малко от умрелия кон. - Кой кой? - Вашият арабски жребец. - КАКВО? Моят арабски жребец е мъртъв също? - Да, сеньор. Той тегли една кола с вода и издъхна. - Ти в ред ли си? Каква кола с вода? - Такава, с която потушавахме пожара. - Господи, пожар? - Да, във вашата къща. Завесата се запали от свещта. - По дяволите!!! Искаш да кажеш, че ми е изгоряла къщата от една свещ? - Да, сеньор. - Защо си палил свещ, Ернесто? - За погребението, сеньор. - КАКВО ПОГРЕБЕНИЕ?!!!? - Вашата жена, сеньор. Прибира се късно една нощ, а аз помислих, че е крадец и я ударих с вашия нов стик за голф Taylor Made r7 SuperQuad 460 ......... Дълго мълчание......... - Ернесто, ако си ми счупил новия стик за голф, не знам какво ти се пише направо!!!!

Добрите са родени за отричане Да, знаех си, че трябва да съм лоша! (Че кой ли ги обича днес добрите?!) Защо не взех поне назаем кожа от грубите, от злите, от лъжците? Защо не се научих на омраза поне към тия, дето ме разсичат? Аз трябваше със думи да ги газя (а не безумно все да ги обичам). Защо не ги въртях на бавен огън - жаравата нозете им да гърчи? Защо като крадец не ги ограбих - след мен сълзи да бършат, да подсмърчат? Защо не бях и аз като жените - любовница без съвест и без чувства? Без срам да им се ровя във душите, а щом им се наситя - да напусна. Нали мъжете тези ги привличат - безскрупулните, подлите и злите. Останалите - дето ги обичат - о, те са просто тежък делник в дните. Да, знаех си, че трябва да съм лоша! Щях да чуя думите: "Обичам те!". Докато съм добра е невъзможно... Добрите са родени за отричане!

ЛИПСВАШ МИ И тази вечер няма да заспя, ще дойда мислено при тебе да те видя, ще вляза тихо в мрака на нощта, със стъпки плахи, да не те събудя… Застанал до главата ти над теб, треперейки от щастие и жажда, аз бих помолил Господ за ответ: "Защо и щастието болка ражда?". Но зная Бог ще замълчи, защото пратил те е тъй далече, душа и ум нашепват: "Липсваш ми!" и всичко друго е без смисъл вече…