Стела Пенчева

Моята майка Бе толкова скоро и едновременно така отдавна. Държеше ме тя за ръката и заедно крачехме, бавно. Възхищавах се на нейния нрав, така исках и аз да приличам! Как стана това, че от нея сега се отричам? Тя беше мойта опора, Мойта стъпка нагоре във мрака И приемах тихо аз, без укора, Че дълбоко бе влязла и с двата си крака. Исках да бъда до нея, да и помогна, Само аз и' останала бях. А не можех дори да я трогна, Срина ме, тъй, със замах! Не бях останала аз нейн приятел, А последна наивна душа И колкото да се опитвам да съм доброжелател, Ако приличам на нея, бих избрала смъртта!