Тук ще се публикуват само собствени стихове, който имат дълбоко значение и изразяват дълбоки човешки чувства и болки.

Рожба на нощта

Още една нощ настъпи,

Затова внимавай ти...

Мракът ще да ме обгърне

И погълне – тишина.

В прегръдките ти ще потъна

Под бледата луна.

Ще разкъсам плътта ти,

Все едно е тънка връв.

И жадно ще изпивам

От твойта бледа, рядка кръв.

Ще държа топлото ти сърце в ръце

Заслушана в отмаляващото му туптене.

Сърцето ми е студен камък.

Аз съм рожба на нощта

Предупредихте, но не се заслуша.

Сега трябва да пратиш цената

Сега твоето завинаги ще спре...

Отиде си

Отиде си. Сам те помолих за това.

Гледах те дълго из полето как вървиш –

След детелините крачеше спокойно,

Вървеше все напред, не се обърна ни веднъж.

А можех да ти махна с ръка,

Така че да са те върна при себе си,

Но можеше ли сянката ми да те спре?

Желаех да си тук и да те няма,

Но мисълта ми да те стигне, не успя.

Накрая не издържах и извиках

Молих те да се върнеш.

те извиках да се върнеш.

Защо ли да се спреш?

Сърцето ти на парчета бе

Но искам отново да го събера.

И така да те върна при себе си

Защото без теб животът няма значение.

Отиде си. И аз с нищо не мога да те върна,

Освен тези простички слова,

С които разкривам душата си.

Безкрайна приказка

Стоя сама от дълго време,

На хълм, под падащите звезди.

Укривайки болката си,

Дълбоко под фалшивата усмивка,

Всеки продължава да живее...

Има хиляди истории,

Които просто са си дошли и отишли.

Старите, далечни спомени

Гравирани върху сърцето ми.

Достатъчно ми е само да

Затваря очи и си ги спомням...

Аз съм тук... точно сега.

Почувствай го –

Това е една безкрайна приказка.

Обгърни ме, сила на любовта,

Излекувай раните на сърцето ми.

След като хората се срещнат,

Се разделят... не по избор.

Но колкото и да са тъжни времената,

Винаги ще вярвам, че имам някой,

Който споделя същите чувства.

Неоткрит в никоя друга карта.

Но не се боя, ще го извървя

И за сигурността на бъдещето, ще ме отвежда,

Към определената ми съдба.

Аз живея за теб, ти живееш за мен.

Ние живеем измежду тез звезди.

Толкова ли много искам...

В тази самотна нощ се обръщам към теб....

Моля те, погледни ме

Единствена моя приятелко Луна

Моля те, от все сърце

Помогни ми да забравя болката,

Свила гнездо в моята душа.

Толкова ли много искам...

Не мечтая за чаровен принц,

Да дойде с белия си кон

И да ме отведе далеч.

Копнея единствено за две

Топли ръце да ме обгърнах.

Не мечтая да съм принцеса

Със златни коси и лице като кукла.

Знам, че не мога да бъде

И никога не съм искала.

Толкова ли много искам...

Просто някой да ме обича

Толкова силно колкото и аз него

Иска ми се този миг да продължи завинаги

Така че, никога да не да се върна

В жестоката реалност.

Чуй тихата ми молитва

Тя е оправена към теб, приятелко

Дай ми сили... помогни ми...

Толкова ли много искам...

Някой, който да бъде до мен.

Дни

Спомняш ли си дните, когато

Заедно мечтаехме за утрешния ден

Колко ли болезнени спомени имаме?

Колко ли щастливи спомени имаме?

Това са все дни, които ще съхраня

На тайно място, дълбоко в себе си.

Спомняш ли си, когато отивахме в парк?

Спомняш ли си как седяхме там, смеейки се

Докато часовникът не удари полунощ?

Не знам какво развали вълшебството на мига,

Но знам нещо друго, което завинаги ще ме крепи.

И то е радостта, от факта, че съм с теб,

Радостта, че живеем е едно и също време.

И точно заради това знам, че ще има

Нова среща и отново ще се смеем заедно,

Било то днес, утре или след години....

Отварям стария албум, след толкова дълго време

Променила ли съм се от онова, което бях тогава?

Превръщам ли се бавно във възрастен?

Не! Знам, че все още съм си същото момиче,

С което се разхождаше навсякъде.

Не съм забравила за дните,

Когато мечтаехме за утрешния ден.

Чувствам, че срещата ни не бе случайност

Не е възможно да е просто инцидентно.

Искам да имаме още много нови спомени

Само ти и аз, както винаги.

И затова чакам да дойде утрешният ден,

Чудейки се какви ли мечти ще си разкажем тогава.

Не е нужно

Не е нужно бъдеш поет,

За да драснеш някой и друг ред.

Може дори куплет да сътвориш

Това не е нищо – всеки го може.

Но когато пишеш песен за душата

Сам останал в тъмнината

Взрян до болка в Луната

Без да виждаш светлината,

Блясъка и нежността й.

Ти си се променил, вече не си същия

Станал поет на Самотата....

Защото само в този миг,

На пълно отчуждение.

Ще откриеш истината,

Скрита за очите на простосмъртния.

Само тогава можеш да видиш света

С нови, тайнствени очи.

Нека да страдаш

Тази нощ се приготви да дойда в съня ти.

Ще ме видиш пред себе си, до себе си.

Неволна усмивка се изписа на лицето ти.

Спомняш си как някога нежно

Си ме прегръщал и целувал,

Как си ме обичал и милувал.

Протягаш ръка, искаш пак да почувства всичко,

Но съня си се събуждаш изпотен.

Оглеждаш се, сам си в мрака,

А искаш да съм до теб сега.

Удряш главата си в стената,

Прикриваш лице с ръце,

Опитвайки да скриеш потеклите сълзи.

Нищо няма да помогне!

Очи смирено затвори и силно се помоли,

В съня ти повече да не се явя.

Ти страда много тази вечер,

Но има ще още много, помни.

Нима си мислиш, че таз кратка вечер,

може с моите да се сравни?!

Искам да страдаш, за да разбереш,

Какво ми бе, когато каза:

“Това бе края. Пътищата ни се разделиха.”

Добре дошъл в живота ми

Признай си, тук сме само ти и аз

Няма смисъл повече да се криеш

Под тази фалшива усмивка,

Под тази красива маска.

Знам, че си като мен, разбит на парчета

Знам, че се чувстваш не на място

Като сякаш не принадлежиш тук

Седиш сам, а покрай теб тълпата

Идва и си заминава, без и помен да остави.

Знам, че никой не те разбира,

Че искаш да избягаш далеч от тук.

Признай си, тук сме само ти и аз

Няма смисъл повече да се криеш

Колко ли пъти си се заключвал в стаята си,

Пускайки музика толкова силно,

Че сякаш света изчезва извън тези стени.

Знам какво е на си наранен,

Изгубен в този студен, суров свят.

Все едно си паднал и по – скоро

Ритник ще получи, отколкото ръка.

И никой не е там да те спаси!

Добре дошъл в живота ми!

Признай си, тук сме само ти и аз

Няма смисъл повече да се криеш

Знам, че не веднъж си си мечтал

Да си някой друг, различен.

Стига само да не се чувстваш изоставен

Мразиш живота си, целия свят

С тези големи фалшиви усмивки и глупави лъжи

И никой не вижда как вътре ти кървиш

От рана нарастваща, болезнена.

И ти се ще просто всичко да свърши,

Денят никога да не дойде, но

Ето, слънцето отново се издига

И ти нищо не можеш да направиш.

Обръщение към вас приятели

Постарахте да ме направите свое подобие,

Но аз не ви позволих, ни сега, ни никога...

Повечето искахте да изгладите ръбовете на душата ми

Така че повече да не бъдете наранявани.

Искахте да ме избавите от пороците ме,

Карайки ме по този начин да опороча

Единственият си истински принцип –

Просто да бъда себе си.

Мислихте си, че ме разигравате, но аз знаех

Вие винаги предпочитахте да ви играя сцени

Предпочетохте добре измислена лъжа пред истината,

Пред това да видите истинското ми лице.

Мислехте си, че душата ми е пластелин,

С който да си играете както си пожелаете.

Аз имам криле прекрасни, бели, невинни,

А вие искахте да ги прекършите,

Може и да искате да ме предпазите

От болката на неуспешния полет, но все пак...

Как бил могли да разберете дали наистина е неуспешен?

Искам свобода, искам да летя, а не да бъда

Вечно прикована за земя с тези ваши вериги.

Убеждавахте ме с безброй лъжи,

Искахте да ме превърнете в едва от вас.

Искахте да забравя миналото, всичко, което съм,

Така че да забравя коя съм.

Не можехте да проумеете, че всичко е игра

Разкрих ви и сега играта свърши.

И това са последните ми думи, това, което мисля.

Това бяхте вие, фалшиви мои приятели!

Крепост

Всеки сам може да се защитава,

Скрит в мястото наречен негов дом.

Място, където да е сигурен в себе си

И нищо от отвън не може да го нарани.

Но дали това е всичко?

Тялото е крепост за душата,

Но и стени невидими пак има.

Като буйна река пресичат пътя ти

Към света на другите, далечен и близък.

И дори когато си толкова, че трябва само

Ръка да протегнеш и да го докоснеш

Стените пак са теб, непреодолими, вечни

От стъкло, прозрачни, всичко се вижда

Но от камък по – здрави, не се разбиват

Ти си крепост, стояща на хълм самотен

И вътре като затворена принцеса

Седи душата ти нежна и просто чака...

Някой принц красив да дойде и освободи

Копнеж един, по – силен от живота,

Копнеж за любов и сила,

Способна да разбие крепостната стена

Душата ще да открие своя принц

И магията на крепостта ще се развали.

Лунно цвете
Поредната безсънна нощ…
Лежа в леглото, опитвайки се да заспа.
Защо ли въобще го правя,
Като знам, че няма резултат?
Накрая се отказах и станах.
Отворих широко прозореца
И се загледах в нощният пейзаж.
Пълната луна разливаше навред,
Меката си светлина,
Осветена в тъмните облаци.
И тогава го съзрях…
Едно едничко малко цвете.
Сам самичко, то едничко то
Бе разтворило нежният си цвят.
Луната осветяваше сините му листенца,
Все едно то самото светеше.
Опрях глава на ръцете си,
Не можех да отделя поглед от него.
И така час след час, та чак до сутринта.
Умората надделя над мен,
Карайки ме да затворя очи.
И когато, само миг след това,
Отново ги отворих -
То бе изчезнало. Защо? Къде?
Нямаше нужда някой да ми отговори
И сама знаех истината.
Всичко бе просто една магия,
Магията на Лунното цвете.


 

Редактирано 27 август 201510 г. от ostavime (преглед на промените)

Сами

Раждаме се и умираме сами.

Но сами ли тръгваме?

Живеем – не сами,

Но дали е наистина така?

Проклинаме срещу това,

Че толкова сме самотни.

И губим, единствено сами.

Печелим, умирайки, но винаги сами.

Дали има значение отново да се раждаме,

живее и общуваме,

проклинаме или обичаме,

губим или печелим

Щом накрая пак умираме сами!

Запомни ме

Това е единствената ми мечта

Винаги ще бъда тук,

Докато ме пазиш в спомените си.

Започни! Дори мечтите да свършат

И времето спре, замръзнало във вечността.

Аз съм звездата, която продължава да грее,

По – ярко от всяка друга на небето.

Това е последната светлина загасваща

По пътя на изгряващото слънце

Аз ще бъда с теб, само си ме спомни

Аз съм гласът в студения вятър,

Тихо шептящ в клоните на липата.

И ако се заслушаш добре,

Ще чуеш гласа ми м небето

Знам, че никога няма да те напусна,

Дори ако отдавна не съм на този свят.

Ти само ме помни.

Аз ще живея вечно в спомените ти.

Тъмнина

Здравей тъмнина, стари ми приятелю,

Дойдох да си говоря пак с теб

Защото виждам, че седиш до мен.

Още си спомням първата ни среща

Ти застана пред мен и каза:

“Няма зло, няма добро.

Няма омраза, няма любов.

Няма похот, няма невинност.

Аз съм над всичко това,

Защото аз съм Тъмнината!”

Разкажи ми какво си видял,

По време на раздялата ни.

Разкажи ми за съня на някоя принцеса,

Кажи, сънува ли мечтания принц?

Или тъжната любовна история на

Две млади души, скрити в мантията ти.

Кажи ми – пеят ли птиците

Или всички вече сладко са заспали.

Сънуват ли цветята,

Затворили нежните си цветове?

Кажи ми – моля те.

Иска ми се да видя всичко това,

До дойда с теб и да обиколя света.

Ти си навсякъде, всевластна и вечна.

А аз – аз съм просто една будна самотна душа,

Търсеща компания в непрогледната тъма.

Синя роза

Защо продължаваш напред?

Спри се. Откажи се.

Не знаеш ли, че никога

Не ще спечелиш пак сърцето й?

Сега то е скрито,

В тъмна и самотна стая,

Чакайки някой да отвори вратата и

Да й покаже новия ден.

Но ти нямаш правилният ключ.

И нивга не ще го откриеш.

Спри се. Откажи се.

Тъй ще бъде най – добре-

Вече няма смисъл да се бориш.

Отвори очи и виж света около себе си –

Толкова е красив.

Защо продължаваш да търсиш

Легендарната синя роза,

Чиято красота стопля и

Най – студените сърца.

Дори онова, което сам разби.

Сърце

Сърце... Било ли си живо?

Било ли си нявга за някой друг,

Топло... крехко...

Какво те промени?

Защо не иска да излезеш

От тъмният си затвори,

Дълбоко в човешката душа?

Защо не искаш да видиш отново деня

И да прегърнеш с нежните си ръце.

Вечност

Възможно ли е да обичаш някой,

Без дори да си видял лицето му?

Да усещаш устните му по кожата си,

Без дори да си ги вкусил ни веднъж?

Не си виждал лицето му,

Но все го търсиш из тълпата.

Никога не си чувала гласа му,

Но все пак слушаш шепота

На името си в студената нощта.

Какво е това, което се пробуди в теб?

Защо се чувстваш ти така?

Възможно ли е?

Дали това не е любов, толкова силна,

Че света не може дори да си я представи.

И дори да не е, дори да е измама

Знаеш, че напълно би му се отдала,

Без съжаление, без тъга.

Защото за теб това е вечността!

Приказен свят

Над дърветата, пълноликата луна се рее,

Плавайки в нощното небе,

Танцувайки със звездите,

Тя пее тихата си песен

Напомняйки на света,

Че е време за сън и отмора.

Тя те приканва да затвориш очи

И да се отдадеш в приказния й свят на мечтите.

Където всичко е възможно,

Където всичко е една приятна илюзия.

И дори накрая да отвориш сънено очи

И разбереш, че всичко е само сън

Ти пак се усмихваш щастлив,

Защото знаеш, че нощта ще се върне

И пак ще се върнеш там,

В онзи приказен свят на красиви мечти.

Старо обещание

Седя пред огледалото и си припомням

Колко много години да минаха

Времената се промениха, а с тях и ние

Сещам се за едно старо обещание,

Което вече никой от нас не помни.

Поглеждам през прозореца, но...

Виждам нещо, което е отвън хоризонта

Ти седиш пред мен, танцуваща,

А аз не мога да отделя очи от теб.

Спомняш ли си обещанието,

Или то вече е отнесено от вятъра?

Защо не съм като този вятър,

Защо не съм звездите, луната,

Обвити от всичко и всички.

Защо никъде не виждам пера,

Плаващи в небето, потъващи в нощта....

Страх ме е от забравата,

На тези дни, преливащи с любов

Вече не помня лицето ти, очите ти

Един ден вятърът просто ги отнесе.

И вече никой от нас не помни

Нито обещанието, нито небесните пера

И въпреки това, в тези самотни дни

Носталгична е тази любов и тези думи

Болящи дълбоко в сърцето –

Едно старо обещание за вечна любов.

Малката стъклена роза

Виждаш ли още мечтите си,

Сред далечното нощно небе?

Струват ли ти се по – живи,

Отколкото, когато бе малък?

Когато оставиш чувствата си да почиват,

Накрая те ще изгорят цветето на страстта.

Преди не преставах да вярвам,

Че мога да постигна мечтите си,

Независимо колко са далече те.

Сега всичко това ски дълбоко в мен

Мечтите са станали по – крехки

И от малка стъклена роза

И тогава защо въобще трябва да мечтаем?

Понякога две мечти се сливат в любов,

Но друг път не мога.

Дори и когато са сами,

Хората искат да споделят чувствата си

Но е толкова трудно...

Думите са, безсилни да изразят

Сложните човешки чувства

И тогава се превръщат в сребърен чук,

Разрушаващ на парчета малката стъклена роза.

Сънуваш ли ангели?

Сега ти дълбоко спиш, забравил всичко друго

Нежно сядам до теб и нежно ти прошепвам,

Казвам ти как се чувствам, какво ми е на сърцето

И дори и да сънуваш стотици години, знай,

Все още ще бъда тук, завинаги тук....

Задръж ме в спящите си очи,

Задръж ме близо до себе си,

Позволи на лунната светлина

Да намери пътя си през тишината

Така че да те чуеш гласа ми:

Сънуваш ли ангели?

Защото аз виждам такива, щом те сънувам

Те изпълват съзнанието ми със симфонията си,

Увертюри на любовта в хармония

В това свое мълчаливо пътуване,

Моля те, вземи ме със себе си...

Сън без помен

Не съм да сънувам нечие тяло,

Пък било то и най – красивото на света.

Не искам да ми се явяват спомени,

Лица, познати или непознати

Копнея за сън без помен,

За спокойствие, макар и безлично.

Копнея времето да спре и

Завинаги да остане този миг,

Минало, настояще, пък до ри бъдеще

Нека всичко изчезне в приказния сън.

Причина да се усмихваш

Когато раната в заключените ти спомени

Безшумно докосне сърцето ти

Усмихваш се любезно, но зад това,

Знам, има горчиви сълзи от самота

Копня за силата на продължиш напред

Искам да предпазвам, искам да вярвам,

Че наистина има причина да се усмихваш

Жестокост и любов, омраза и дружба

Готова съм да приема всичко, но

Никога отново няма да пусна ръката ти

Затвори очи, поеми си дълбоко дъх...

В мислите си можем да забравим

И да споделяме един с другиму

Продължавам да шепна думи от стара клетва,

Знай, че те никога няма да се променят.

Повдигни мечтата, в която вярваш

Прегърни я силно с двете си ръце

И знай, че тук се крият причините,

Всичките причини да се усмихваш

И аз завинаги ще съм една от тях.

Обещание

В дълбокия мрак, чух гласа ти “Вярвам в теб”;

Само тази една фраза ехти в сърцето ми

Ти винаги ще си до мен, давайки ми смелост

Смелост и желание да защитавам

Бъдещето ни, определено от съдбата.

Обещавам ти, няма да се откажа

Бавно, малко по малко, вървя напред

Със сигурност, без капка колебание

С времето хората губят мечтите си,

Ерите на грешките и начини да нараняваш друг

Са направени да бъдат повторени

Защо се борят срещу вярата едни другиму?

Защо угасват светлината, известна като съдба?

Но няма да го позволя това да ни сполети.

Искам да пазя бъдещето ни с ръцете си до край

Защото ти ме научи да се боя с всичка сила,

Научи ме да не се предавам, когато

Пред мен не се вижда светлината на пътя.

И аз ти обещавам, че няма да спра.

Без значение колко пъти се препъвам

И чувствам, че не мога повече.

Обещавам, че никога няма да спра,

Защото вярвам на думите ти, така както

И ти продължаваш да вярваш в мен.

Да си направим спомен

Какво ще стане ако утре ни няма?

Ако съдбата, жестока, ни раздели?

Какво ще стане ако вече ни няма?

Ако пътищата ни се разделят вовеки?

Искаш ли да си направим спомен

Един малък миг от вечността,

Който вечно да остане в сърцата ни.

Просто нещо, било то и незначително.

Просто бегъл спомен, че сме били тук,

Че някога ни е имало на таз земя.

Не искаш много, нали?

Само да мога да каже след години:

“Ето – това съм аз, а това бе той!”

И тогава да мога пак да се усмихна,

Спомняйки си онзи сладък миг,

Когато бяхме само ти и аз.

Когато откраднахме миг от вечността,

За да го направим част от нас.

Затова кажи – искаш да си направим спомен?

Спомени от онова лято

Помниш ли онова лято, миналото сладко?

Помниш ли онези дни, така отдавнашни?

Усмивка сладка, поглед нежен...

Всичко ни се струва така далечно.

Една година, две, три... толкова изминаха.

Сега в тази стая и спомен след спомен

Всичко някога забравено се връща.

Но то е като далечен сън, вече нереално.

Мисля си: “Било ли е истински, тук ли е?”

Същата стая, същите мебели, същия изглед.

Но нещо не е същото, нещо липсва

И аз просто не мога да разбера какво.

Затвори очи... Върни се към онова лято.

Ах, тези изгреви на плажа...

Ах тези топли нощи...

Защо всичко изчезна като сън рано сутрин.

Помниш ли онова лято, миналото сладко?

Помниш ли онези дни, така отдавнашни?

И ето ни сега тук, след толкова години

Времето ни раздели, но ето ни пак тук

И отново нещо липсва, нещо го няма.

Тук съм аз, тук си ти, но никога няма да е същото.

Времето променя, ние се променихме.

Вече го няма онова буйно момиче с нежния поглед,

Вече го няма онова момче със сладката усмивка.

Времето отне ни всичко това, освен

Остави ни само спомена от онова сладко лято,

Когато светът бе само за двама ни.

Моята любов

Това е признанието на един обикновен човек,

Не съм нищо повече, нищо по – малко,

Освен една греховно влюбена душа....

Спокойно чаках сам в ъгъла на стаята

Припомняйки си цвета на кожата ти

Като бял сняг, падащ от сивото небе,

Изчезващ в мига щом го прегърнеш.

Помогни ми... Какво да сторя, за да се оправя?

Миналото се връща, изпълнено с болезнени спомени...

Денят, в който се срещнахме е така близо и все пак така далеч

Човекът, който бях, търсещ нещо в невинния ти смях

Така и не разбрах какво бе то, но ти ме завладя.

Вече ги няма вчера, днес и утре – всичко изчезна.

Тази болка в очите ти, искам да я премахна.

Гледайки те в съзнанието ми се ражда въпроса:

“Има ли неща, които някой може са ми отнеме?”

И си отговарям: “Няма, стига ти да си до мен.”

И постоянно се обръщам към теб с думите:

“Остани до мен, не си тръгвай! Гледай само мен

Сърцето ми изгаря по любов към теб.”

Няма да позволя на никой да ни раздели.

Дори ако трябва да се отрека всеки бог,

Дори ако трябва да загубя живота си

Наред съм с всичко друго, докато имам теб.

Само ако можех да извадя това мое сърце,

Веднага бих ти покажа любовта си,

Ако само тези сладки наши нощи продължат,

Прелитащите сънища ще изчезнат.

Тази болка... този гнет...

Една вечната молитва

Проста въздишка или моментно спокойствие.

Има ли неща, които някой може да ми го отнеме?

Ако бъдеш тук за мен, няма да има повече сълзи

Обичам те! Това е молитвата ми към теб

Свързани, вплетени студени пръсти

Дори ако отрека всеки бог, дори ако това е грях,

Остани до мен, не си тръгвай! Гледай само мен

Сърцето ми гори по любов към теб

Прегърнати, няма да бъдем разделени

Щом си до мен, всичко друго е излишно.

...И това е всичко, което имам да кажа.

Всичко друго е излишно, вече е казано.

Паднал на колене пред теб, разкрих ти любовта си.

Затаил дълбоко дъх сега се моля да ми кажеш,

Две простички слова: “Обичам те.”

Малък цвят

Самота в очите ти

Само това мога да видя

Не знам кой ти го причини

Но ме моли само при мисълта,

Че там има някой толкова жесток.

Ти си цвете в красива градина

Някой не откъсна и скоро изхвърли.

И сега те виждам отново

Бегъл спомен за някогашна красота.

Но защото тогава в очите ми

Ти пак си онова красиво цвете,

Малък цвят в цветна градина.

Едностранна любов

Що за сън си ти, толкова свободен?

Сигурно задържаш сълзите си,

Преборвайки се някак си със самотата,

Винаги щом те погледна, ти

Усмивката широка ми отпращаш

Все едно светът има само щастие.

Независимо дали щастие или нерадост

Е това, което изпитваш сега.

Аз искам да запазя това чувства,

Защото то е това, което ти нося аз.

Не искам топли думи или прости обещания

Достатъчна ми е само топлината на ръката ти

И да бъдем само двама с теб-

Ако някога се почувстваш самотен

Ако не можеш да видиш бъдещето, дори малко

Искам да разчиташ на мен и със сигурност

Ще продължа да мисля за теб тук, където

Времето е спряло и пази спомена

За една едностранна, но искрена любов.

Молитва

В дълбините на пълните ми със сълзи очи

Виждам вечната ти красота.

“Колко далеч достига света?”

Сладки думи, от изминалите дни.

Дори в тези смразяващи, бурни нощи,

Въпреки че не те виждам, продължавам напред.

Моля те кажи ми, минаващ океани ветре,

Че молитвите ми ще преминат пред времето.

Отвъд тези мистични хоризонти,

Звездите са като измислени лъжи

“Зората ще следва всяка нощ.”

Опитвам се да те стигна, прегръщайки те неуверена.

Поглеждам за миг към празното небе.

И виждам светлината, шепнеща ми,

Че пътя ми към теб е още много дълъг.

Знам и затова продължавам напред.

Единствената ми утеха е мисълта,

Че молитвите ми ще преминат пред времето

И един ден ще те достигнат.

Писмо в бутилка

Въобще някога чули думите ми

Или те бяха просто глас в пустиня?

Прочете ли някога писмата ми

Или ридовете избледняваха пред очите ти?

Имаше ли поне един миг,

Било то и малък като прашинка,

Когато можем да кажем, че сме близки.

Не искам нещо повече от една дума,

В която да няма скрита лъжа.

В мен все още живее надеждата,

Че е имало време, когато сме били заедно,

А не разделени от невидими пропасти.

Помня времето, когато виках с все сили,

Но гласът ми така и не можа да те достигне.

Сега се чувствам като на самотен остров

И пиша тези няколко скромни реда.

Пъхам ги в прозрачна бутилка

И се надявам някой ден да ги откриеш.

Написах го докато си мислех за анимето Toward The Terra и песента към която ви давам линк, защото трябва да я слушате, докато четете. само така може наистина да разберете какво изпитвам аз.

http://tenshi.ru/anime-ost/Terra_he/OST/28...rra%20he....mp3

Към Тера...

Там някъде в далечния космос

След ледени планети и горящи слънце

След нищото на вечността

Ти пътуваш.

Един самотен кораб наречен душа.

Галактики, системи, купове...

Няма значение накъде отиваш

Може би и никога няма да стигнеш.

Но когато затвориш очи

И се заслушаш в песента на космоса

Тогава всичко ще се разтвори пред очите ти.

То е там, далеч или близо

И със сладките си звуци те шепне

“Към Тера... към Тера... тя те очаква.”

И ти знаеш, че ще успееш.

Независимо колкото и дълъг и тежащ да е пътя

Някой ден... утре или след сто лета

Дори и ако трябва да пребродиш вселената

Ти ще стигнеш целта си,

Ще откриеш онази малка прашинка,

Която ти е по – скъпа и от живота.

“Към Тера... към Тера...”

Това ти шепне тъжната песен,

Донасяща болезнени спомени и чувства.

Но това е цената, която трябва да платиш.

Днес ти си никой, скитник в черното море,

Наречено от хората вселена.

Пътуваш, защото няма да къде да отидеш

Не може и да се върнеш назад,

защото там няма нищо за теб, освен тъга.

Но и ти няма лесно да се предадеш,

Надеждата е още жива, макар изминалите лета

Защото тази песен е още жива в теб,

И ти казва: “Към Тера... тя те очаква.”

Такъв какъвто си

Искаш да ти кажа името си

Аз нямам име

Искаш да видиш лицето ми

Аз нямам лице

Аз съм всичко и нищо,

Хармонията и хаоса в едно.

Чудиш се какво се крие зад маската,

Но там е има само още една.

Опитваш се и се опитваш

Да успееш коя съм аз, но

Накрая няма да спечелиш.

Аз съм сянка, слуга и господар.

Аз може да съм деня,

Но какво ми пречи и да съм нощта.

Може да се окажа сладка птичка,

Пееща приспивна песен.

Или зловещо чудовище

Дошло от най – страшния кошмар.

И накрая какво?

Ще продължиш ли или ще се предадеш?

Не можеш ли да осъзнаеш, че

Аз съм самата себе си,

Нито нещо повече, нито нещо по – малко.

Всеки да ме вижда както си поиска,

Та не са просто нисши същества.

Но аз знам истината за света,

Скрита дълбоко в човешката душа.

Име, лице, образ...

Но кого са нужни тези неща?

Вътре в теб име нещо по – важно,

Малко съкровище, ярка светлинка

И това си самия те, такъв какъв си.

Нещата между нас

Бих искала само да летя, далеч и нависоко

“Имаш ли криле?”, попита ме облака.

Наистина ли обаче са му нужни криле

Не може ли сърцето да види

Неща, които нямат форма?

Като шепота на вятъра....

Но аз мога да го чуя,

Гласът надигащ се от гората

Вярно, може да си сам, но има ли това значение

Не е ли така по – добре, да си малко различен

Затова не се бой, продължи напред.

В тази звезда, самотна и далечна

Се крие причината да бъдем само ти и аз.

Далеч от света, на място без пътища си

И въпреки това пак се питаш

“Накъде да тръгна? Коя посока?”

Не си сам, аз също си го представям

Нещата, които съм способна да направя

Листа падат от клатенето на клоновете

Връщайки се към земята,

Това е шансът им за ново начало.

Признавам, различни сме като листата на дърво,

Но не е ли точно тук магията?

Далеч от света, където можем да сме само ти и аз

Има ли значение откъде сме, какви се.

Пък и дори тогава... под синьото небе

Не са ли тез малки неща между нас

Това, което ни събра?

Сонет за Скитника

Бях в рая, горе в небесата

Където небето е вечно синьо

И облаците меки кат коприна

Но дори сред красивите поля

Изпълнени с жълти цветя,

Не намерих покой и радост.

Слязох долу в адските дълбини,

Където небето е забравено

И виждаш само огън и скали.

В това царство на вечната болка

Не открих ни покой, ни утеха.

Посетих земята на хората,

Където Ада и Рая се събират,

Където има и щастие и болка.

Но дори тук, сред красивите земи

Не открих търсеното от мен

Видях морета, планини, велики градове.

Видях епохи да идват и да си отиват

Но пак се чувствам като странник

Скитник без посока и цел

И когато бях на прага на отчаянието

Видях светлината в сърцето ти.

Усмивката ти ме накара да забравя всичко.

Най – накрая душата ми откри покой!

И тогава едва разбрах, че всичко

За което мечтаех и търсех

Е твоята усмивка и две сини очи.

Ако може да съм скитник, самотен, отчужден

Но открих своя дом при теб, любов моя.

До самия край

Понякога човек изпитва тъга,

Може да има причина, може да няма.

Това няма значение.

Но тогава той има нужда от някой

Една ръка да му бъде подадена

И да го отведе от мрака в душата му.

“Аз ще съм винаги до теб!”

Нежен глас да прошепна в ухото му.

“Дори ако отида до края на света

аз няма да те напусна, завинаги съм с теб.

Дали е океан, или планина висока,

Ще го преплувам, ще го премина

Само и само, за да бъда отново до теб.

Ръка за ръка, за вечни времена.”

И тогава човек се почувства по – добре.

Хората казват: “Човек се ражда сам.”

Хората казват: “Човек умира сам.”

Но дори в тези думи на истина,

Това не значи, че човек е сам.

Има ли милата ръка до себе си,

Пък била тя и невидима,

Той ще успее. Ще се изправи.

Понякога човек изпитва тъга,

Може да има причина, може да няма.

Но това е все пак природата му.

Важното тук обаче е нещо друго –

Чак до самия край той има приятел

Видим или невидим, но той е там

За този човек и никой друг на света.

Още колко

В очите ми – сълзи от болка горчива

На устните ми само тишината живее

И пък остава същия въпрос –

Колко време още ми остава

Да търпя тази болка и самота?

В душата ми – помен от угаснал пламък

В очите ми – безброй неискани сълзи

На сърцето ми жалко камък е паднал...

И само една молба имам в живота си:

“Моля те, спри. Обърни се.”

В ръцете ми – две топли рани,

Но болката ми не идва от тях.

Тя е друга, по – сурова и жестока.

На две студени длани, умоляващи

Без думи те изказват: “Спри, ела при мен.”

Зимна какавида

Има време, когато хората

Се пречупват пред някой сезон,

Като малка зимна какавида,

Готови да се родят наново.

Може да си тъжен, да плачеш

никой няма да го нарече лъжа.

Мечтата може да е само сън,

Но ако за теб е реалност,

То тогава никой няма да махне

Красивата усмивка изписана на лицето ти.

Един ден, минаващ през потока от време...

Животът си е живот, мечтите – мечти,

Но също какво времето пречупва сезона

Така и ти може да се освободиш.

Може да не си най – силния или умния,

Но кой ще се тревожи за това?

Никой не знае къде ще отидат цветовете,

Отнесени далеч от топлите ветрове.

Никой не знае кога какавидата ще се отвори

И пеперудата ще се пробуди от зимния си сън.

Летейки високо в синьото небе,

Нежно обгръщайки го с фини крилца,

Превръщайки се в поредния небесен цвят.

Мечтите са мечти, сърцата са сърца,

Но в тях се крие сила огромна,

Способна да промени света,

Способна да пробуди зимната какавида

И да разкрие тайната срита тихо дълбоко в нея.

И всичко ще се случи в един обикновен ден,

Ден, минаващ през потока от време...

Сълзите на човека

Тези редове са една история,

Не моята – тя не си струва да се чете,

Това е историята на света,

На земята и хората, който живяха там.

Имало едно време...

нали така започва всяка история

Имало е свят – красив, зелен; още млад.

Едва отворил дебрите си - слънце,

Топлина, живот навсякъде.

И тогава се появил човекът...

Историята се променила.

Бавно, но славно променил света.

Дърветата станали сгради, животните – роботи.

Векове минавали... светът вече не бил същия

Променил се и човека.

Развил се до такава степен,

че нямало какво повече да прави.

Програми, компютри, ИИ, роботи –

Те всичко вършили и за него нищо не остана.

Забравил минало, забравил себе си

В него дори за мечти нямаше място.

И един ден човекът отвори очи...

Осъзна какво бе сторил и проплака.

Нямаше го вече синьото небе и зелените гори,

Нямаше я песента на славея,

заменена бе от ропота на мотори.

И плака човека, плака са живота,

За планетата, за земята и небето,

Плака за себе си, защото бе сторил всичко това.

Плака за миналото и за бъдещето

Защото може би един ден и него няма да го има,

Заменен от собственото си творение.

Сълзите на душата

Виждам усмихнатото ти лице,

Но истинско ли е то?

Дали това е смях, или може би

Начин да прикриеш сълзите си?

И само чакаш мига да бъдеш пак сама,

Да отвориш портите към душата си

Така че всичките сълзи да излеят от нея.

Сълзи от радост, тъга, болка –

Чувства много и най – различни.

Всички до едно красиви и уникални

Изразени в кристални, ефирни сълзи.

И затова те трябва да са скрити,

Това е най – голямата ти тайна.

И единствено, когато си скрита от света

Те ще се появяват, напомняйки,

Че там вътре, зад фалшивата усмивка

И безгрижния ти свят, се крие

Стъклено сърце обградено от сълзи,

Пазещи душата крехка от света навън.

И в тези сълзи, и в това сърце

Се крие истинското ти лице,

Онова, което никой не познава

Защото никой не може да съзре

Сълзите на душата ти.

Сън

Спи дете, затвори уморените очи

И, дори и да е за миг, забрави света.

Отдели се от телесната си обвивка и полети

Далеч над сините реки и зелени поля

Отправи се нагоре към звездите,

Където всичко е ново и те очаква.

Високи порти със скрити зад тях чудеса.

Може да тичаш с еднорозите бели

Или да се къпеш с русалките

В реки от пъстри ярки цветове.

Може дори дракон свиреп да убиеш

Или просто да се отпуснеш в облаците розови.

И така докато мига вълшебен отлети

И не отвориш пак очи!

Най – самотния звук

Зимата цари навън, цари и в душата.

Сладък сън владее цялата земя,

Но душата на човек не може

Желаният покой да открие.

Нощта се спуска над света,

Прикривайки го с черно наметало.

Меки възглавници, топли завивки,

Обвит в топлина, чувстват празнина.

Единственият издаван звук идва

От туптенето на самотното ти сърце.

Мразиш зимата, копнееш за лято,

Когато дори в най - мрачната нощ,

Може да почувстваш света около себе си.

Но тялото си отиде, отстъпи на зимата.

И ти не може нищо да сториш,

За да се пребориш с това чувство,

Да победиш звука идваш от самото сърце

Без другар до себе си в мрачната нощ

Това е най – самотния звук на света.

Есенни цветя

Само дете след поляна от умрели листа

Пъстри ярки цветове – огън жив

Обвиват го като хищник свойта жертва

В сините му очи – кристална чистота

В сърцето му – нежен пламък.

И докато слънцето залязва,

Изгарящо с ярките си пламъци

Ти стоиш там, далеч от живота

Като самотен свят от далечен спомен.

Отлетели дни от изминал живот,

Избледнели като есенен лист,

Отдавна откъснат от родното дърво,

Отдавна откъснат от познатия живот.

И сега си тук – странник в странна страна.

Няма я вече детската невинност и чистота.

Сега си пътник сред дъжд от есенни листа

И докато слънцето залязва, ти се губиш

Изгорен от листата, изгорен от собствената си душа.

Сезони

Живот, радост, спокойствие, сън –

Всеки сезон си има своето послание,

Но и то не е само едно, повярвай ми.

Вървейки по алеята, обсипани с килим листа

Човек се губи в мисли и спомени.

Връща се в детството и безгрижието му,

Спомня си радости и миговете сладки,

Но гледайки този тъжен, спокоен пейзаж,

Той постепенно открива и нещата отвъд

Погледнал в тъмните дълбини на душата си

Той събужда болката от самотата.

Но място, където си сам със себе си

Призраците на миналото се възкръснат

Обвиват те в мантия невидима,

Обсипват те с видения безкрай –

Какво е било, какво е можело да бъде.

Но съдбата си каза думата,

Колелото се завъртя, камбаната удари.

И ти си като малък лист, един от многото

Искаш или не, вятърът на съдбата ще те отнесе

И ще отидеш там, където пожелае той.

Дори в този миг, когато около теб някой никой –

Той е там и те напътства и води към съдбата ти.

Добра или лоша, само той знае.

Единственото, което може да сториш е

Да се радваш на сезоните, който са пред теб.

Мрачни или весели, те са част от теб

И ти можеш само да ги приемеш с отворени обятия.

Мимолетен спомен

Кой си ти? Кога те срещнах?

Има ли нужда да помня,

Щом в очите ми си никой,

Една прашинка отвеяна от вятъра

Днес си тук, утре – не.

Може и аз да съм такава – кой знае.

Не е ли това живота –

Един миг, който изчезва?

Дори и да седиш на едно място

И пред теб се изсипе целия свят

Дали това ще е достатъчно за теб

Всичко ще се е случило само за миг,

Един кратък миг, който след това изчезва

И никога повече няма да се върне

Единствено спомена остава,

Но и той може някой ден да избледнее.

И какъв тогава ще е края на това стихче?

Всичко е един миг, превръщаш се в спомен,

Красив, тъжен – няма значение!

Краят е един и същ – един мимолетен спомен.

Действителност

Хей ти, защо спиш, войнико?

Зората вече дойде, стани.

Време е отново да се надигнеш

Пушката студена да нарамиш

И отново пред света да се изправиш.

Само ти и аз знаем какво сънува

Спомени за мила майка и любима,

Спомени за дни на мир и любов

Когато виждаше синьото небе

И тревата бе вечно зелена.

Но само ти и аз знаем истината,

Че всичко това вече го няма.

Спомените са изоставени

В гробовете на любимите души.

Небето е покрито от буреносни облаци,

А тревата е оплескана с кръв.

Дори слънцето, тази радост за очите,

Се появява огнено червена,

Готово да се бие редом с теб.

Не можеш вече времето да върнеш,

Твърде много грешки стори по пътя.

Посрещни деня и действителността,

Носейки в сърцето малка надежда,

Че един ден светът отново ще бъде същия

И ти ще оставиш оръжието настрани.

Реквием

Вятърът не спира да духа над дървета,

Връщайки спомените към мен.

Още помня онзи далечен ден, когато

Като падаща звезда ти се появи в живота ми.

В сърцето ми бе събудено чувства,

Много по силно и дълбоко от приятелство

И изпълни празното пространство вътре в мен.

В този студен свят, пълен с болка и отчаяние,

Заедно се държахме за ръце, само двама ни.

Помня погледа ти, тъй мил и любящ

Липсваш ми, всеки ден, всеки миг.

И аз знам, ти си там някъде отвъд небето

Все още пеейки своя сладък реквием,

Израз на любов и привързаност.

И аз знам – някой ден ще те открия,

Ако не днес, ако ли не утре, то някога,

Но няма да се отказа до денят, в който умря!

Среща в сенките

Две фигури, изгубени в нощта

Отделени от света, затворени в себе си

Две души, открили се в деня,

Едва в недрата на нощта, открили

Спокойствие, отдих и близост копняна

Две сърца, разделени от реалността

Намират спасение в любовта си.

Малка среща, откраднат миг,

Тайна среща в дървесните сенки.

Когато нощта е студена

И светът те гледа със злобно око,

Този кратък миг сред сенките

Е спасение за тези две души.

Аз чак толкова дълбоки човешки чувства не описвам, може би защото съм попреминала "възрастта на любовта", но ето ви няколко простички неща:

***

Изгубени илюзии изпиват младостта

сърцето е разкъртено и няма чудеса,

мечтите са увяхнали, подобно на цветя,

в които лапи страшни е впила есента.

А може би там някъде

в далечен чакан миг

като молитвено разпятие,

като жълт, отронен лист,

пулсира кротко щастие

в мъглата плиснал вик.

И аз ще го прегърна -

на есента напук!

***

През здрача сив промъквам се едва

и есен във сърцето ми попива.

там бавно сгушва се тъга,

паяжина мрачна го обвива.

Разголени като хетери дървеса

мелодии ми тъжни пият.

Със колесница черна спуска се нощта,

опънатите улици немеят

И вятър хладен се промъква

сред разпилените коси

като горест тежка от разлъка

душата есента суши.

***

Последен пристан ме очаква

под чинари раззеленени

последен пристан за душата,

под птичи трели, гроб нетленен.

ПОследен пристан, в който свята

Вселена цяла ще живее

и със надежда ще се вглежда

във тез що покрай него

безмълвни, тъмни ще минават

и скрили болката в сърцата

ще се опитват пак

да вярват.

Редактирано 27 октомври 200718 г. от Sessily (преглед на промените)

Много са добри, мойте поздравления.

Вяра

Това е онази сила, която ти шепне в нощта:

“Не се страхувай, дете, зората ще дойде

И мракът завинаги ще напусне душата ти.”

Това е онова чувства, дълбоко вътре в теб,

Което те показва ярката светлина,

Когато ти се струва, че си загубен в тъмнината.

Често има мигове, когато ги се струва,

Че си сам на света, че нищо няма да се подреди

И копнееш просто за приятелска ръка,

А се оказва, че си напълно сам в света.

Падаш на земята и се молиш за помощ,

Викаш онази тайнствена сила отвътре,

Смелост да ти даде, за да продължиш.

Ти си Пандора, разтворил ковчега

Наречен от хората твоя душа

И пусна всичко навън в смета, но

Накрая остана едно малко чувство –

Надеждата блести като скъп камък

И ти вярваш, че утре ще е по – добър ден.