За вас приятели любими

Знам, че настъпи е моя час,

Никога повече няма да ви видя.

Затварям очи и си припомням

Всички онези скъпи спомени.

Като онова далечно лято,

Когато бяхме всички на плажа

И нямаше значение света,

Защото ние бях ме там, заедно.

Знам, имахме и тъжни мигове,

Когато болката и съмнението

Надделяваха над чувствата ни.

Но сега всичко това е минало.

Мен може и да ме няма вече тук,

Да съм някъде далеч, от вас

Както и от целия познат свят,

Но няма да ви забравя, никога.

Затова и пиша това....

Искам да ви кажа чувствата си

Всеки прави греши,

Един повече, друг по – малко.

Всеки има своите демони,

Който си играя с духа му,

Карайки го да върши зли.

Но това не значи, да му се отдадем

Искам да ви кажа, че сте силни,

Че сте смели и добри

И знам, заедно ще успеете.

Аз паднат, повече няма да се надигна,

Но това не е края на историята ни.

Тези думи за моя пътеводител за вас,

Искам да продължите, мили мой.

Животът си тече, ден след ден

И искам да вървите напред.

Тези думи не са за мен, а за вас.

Защото ще живея в сърцата ви

И когато настъпи и вашия ден

Аз ще съм там, чакайки ви.

Ще ви прегърна и да ви кажа:

“Добре живя, време е за почивка.”

Сбогом мой мили приятели,

Помнете ме, човекът, който ви напусна,

Но остана завинаги в сърцата ви.

Не твърдя, че съм поет

Не твърдя, че съм поет,

Дори в рима не творя.

Не твърдя, че съм велик,

В историята лика си да оставя.

Има и по – добри от мен

Има и много по – лоши.

Всеки може да драсне някой ред

И да каже, че вече е поет.

Но едно е думите да редиш,

А друго да рисуваш със слова.

Ти може редовете черни да съзираш,

Но аз виждам планини зелени,

Виждам цветята нежни, крехки,

Танцуващи от утринни лъчи.

Ти може да седиш в стая тиха,

Но аз дочувам гайдата в Балкана,

Усещам магията й силна,

Идваща от друго време и място.

Тя пее песента на векове отминали,

Време, което вече никой не помни,

Отдавна избледнели от днешния ден.

Но аз съм част от тях, и тъй ще си остане.

Може да ме наречеш чудак, странна сянка,

Не ти се сърца, дори усмивка ти дарявам.

Не твърдя, че съм поет велик,

Не искам целия свет името ми да помни.

Копнея само за една душа, мило сърце,

Което докато вече тези редове прости

Да види през моите очи, вечно дирещи.

Искам да види отвъд хоризонта

И да почувства това, което чувствам.

Защото когато сме двама, хванати под ръка,

Светът ти се струва като древна приказка.

Елфска гора

Чуваш ли песента, далеч отвъд дърветата?

Чуваш ли безгрижния свят във въздуха?

На това място, където цари вечна хармония

Отдих душата открива след тежкия ден.

Сред вековните дървета, ти се загубваш

Забравяш света, от който си дошъл

И отиваш на място, далеч от реалността.

След пъстрата поляна от летни цветя

Нежни фигури танцуват своя танц

Самият вятър дава тон на мелодията,

Продължена от флейтата на млад елф

Вили, самодиви и други същества

Събрали се в този свещен час

На тази поляна, където магията е всичко

На това място, забравено от света,

Където духовете танцуват своя танц

В митичната елфска гора.

Произнеси името ми

Произнеси името ми...

И така ще знаеш, че ще се върна.

В тихата самотна нощ

Само прошепни името ми.

Позволи ми да върна спомените,

От времето, когато бяхме само двамата.

Спомени, наши малки съкровища.

Докосвам ръката ти и всичко оживява

в сърцето и в съзнанието ти.

Прекосявам границите на времето,

оставяйки всичко от днес назад,

само, за да съм отново с теб.

Помниш ли как галеше косите ми,

Докато бяхме прегърнати в нощта?

Но сега ръцете ти не се движат

Ти просто не знаеш, че съм тук.

Знам, болката ти е голяма,

Чувства я с цялото си същество.

Но сега съм тук, при теб

И не бива повече да тъжиш.

Спомни си коя съм.

Ще ме намериш във вчерашния свят,

В миналото, все още незабравено.

Толкова далече си от мен сега,

А в същото време на ръка разстояние.

Времето минава, зората ще настъпи.

Скоро ще трябва да се разделим.

Но преди да си замина, аз те моля:

Още веднъж произнеси името ми,

Пък било то и само насън.

Завещанието на поета

Вземи лист, напиши стих,

Смачкай го, изгори го,

Но стихът няма да се заличи.

Завинаги е станал част от теб.

Може и от ръка студена да е създаден,

Загинала още преди векове.

Но сърцето е живо, горящо диво,

Докато има поне една малка душа,

Която да го пази дълбоко в себе си

Като златно съкровище, бисер скъп.

Защото има неща, не описани с думи,

Чувства, открили дом вътре в теб.

Дори затворен в черна стая да си,

Те ще те отведат в земи далечни,

Кара ти чувства нови да усетиш.

И ти на мига ще осъзнаеш,

Че това е завещанието на поета,

На една душа към друга.

Съмнение и вяра

Бягаш без да виждаш края на пътя,

Почивката е някъде далеч,

Дори пристава бегла нямаш за нея.

Самотата е белязала лицето ти,

Заключен в оковите на собствената си душа.

Птици летят високо в небето

Покорили небето, то ги приветства.

От корените на светлината, мрака е роден

Те са двете части на света.

Доверието е разколебано от лъжи

Стрели, пронизващи сърцето ти.

Но вярата ти е все още жива

Има грехове, има и болезнена тъга,

Гласът, който шепне “Искам всичко”,

Но и осъзнаващ, че загубеното е загубено.

Ако любовта трябва да бъде оставена

Остави я на замръзналите си устни,

Защото в този свят на безброй колебания

Дори топлината е покрита със съмнение.

Свят, разделен на бяло и черно,

Сърце раздвоено от вяра и съмнение.

Лунно цвете

Поредната безсънна нощ…

Лежа в леглото, опитвайки се да заспа.

Защо ли въобще го правя,

Като знам, че няма резултат?

Накрая се отказах и станах.

Отворих широко прозореца

И се загледах в нощният пейзаж.

Пълната луна разливаше навред,

Меката си светлина,

Осветена в тъмните облаци.

И тогава го съзрях…

Едно едничко малко цвете.

Сам самичко, то едничко то

Бе разтворило нежният си цвят.

Луната осветяваше сините му листенца,

Все едно то самото светеше.

Опрях глава на ръцете си,

Не можех да отделя поглед от него.

И така час след час, та чак до сутринта.

Умората надделя над мен,

Карайки ме да затворя очи.

И когато, само миг след това,

Отново ги отворих -

То бе изчезнало. Защо? Къде?

Нямаше нужда някой да ми отговори

И сама знаех истината.

Всичко бе просто една магия,

Магията на Лунното цвете.

Самотно сърце

Ножът продължи да се забива,

все по-дълбоко и дълбоко,

а кръвта не спира да тече,

но дали ще има място

за още рани в това мое сърце?

Знам, че не ще изтрае вечно,

уви не е от камък, горкото...

Накрая ще се превърне

в поредното разкапано сърце...

И от него като волно птица

любовта ще излети

Сам самичка в нощта...

А дали няма да изсъхне и умре

туй мъничко сърце?

Дали любовта не е просто приказка,

разказвана ти от дете?

Това да е причина да продължиш

напред, по своя път...

За да вярваш в тоз живот,

Да имаш сила за напред?

И така един ден да разбереш,

че сърцето ти се е оправило,

че е живо, че раните стари

отдавна са зараснали.

И може би един ден ще разбереш,

че приказката, не е приказка,

а самата истината.

И спомена за малкото самотно сърце,

Ще остане завинаги забравен.

Това твое стихче ли е?

Браво! Пишеш страхотно. Защо не издадеш стихосбирка?

    Моята майка

Бе толкова скоро и едновременно така отдавна.

Държеше ме тя за ръката и заедно крачехме, бавно.

Възхищавах се на нейния нрав, така исках и аз да приличам!

Как стана това, че от нея сега се отричам?

 

Тя беше мойта опора,

Мойта стъпка нагоре във мрака

И приемах тихо аз, без укора,

Че дълбоко бе влязла и с двата си крака.

 

Исках да бъда до нея, да и помогна,

Само аз и' останала бях.

А не можех дори да я трогна,

Срина ме, тъй, със замах!

 

Не бях останала аз нейн приятел,

А последна наивна душа

И колкото да се опитвам да съм доброжелател,

Ако приличам на нея, бих избрала смъртта!