доктор снагълс

Ивайло тръгна за там, където Некар извива своите пътеки. Очакваше промяната в живота му да бъде безметежна. Беше слушал разкази за подобни неща, премислял бе и решил да го направи. Бяха го запознали с девойка оттам - самотна и добра. Наследница на голям имот, земи (повече в лозя) и нелоша дебитна сметка, била "сама на майка и баща". Не й излязъл досега късмета. Сватовниците били две нейни лели. Те обещали на Ивайло, че всичко ще бъде наред, че ще помагат с каквото могат. Ивайло беше леко несигурен. Как ще потръгне, как ще се адаптира в чуждата среда като член на това семейство. Неизвестни неща... Все пак взаимодействие на две култури - усещания, вкусове, нужди, предел. Но без риск не може - мислеше той и се самоутешаваше. Имаше и проблем - девойката страдаше от синдром на генетична основа. Няма съвършенство при човешкия индивид. Идеална е само природата около нас - казваше си той. Ивайло пристигна в земята на своето ново начало. Посрещнаха го. Девойката го гледаше с вяра, а усмивката й разпръскваше мир и искреност. Очите й бяха ясни, а лицето - детско. Тя беше една чиста душа. Очакваше го. Семейството й изглеждаше щастливо, готово на себеотдаване към нея и него. Бяха трудолюбиви хора, здраво свързани със земята си, ненавиждащи войната. Не бяха праволинейни, знаеха, че всичко може да се случи, че парите не са измерителна единица за успеха, щастието или каквото и да било. Определиха деня на венчавката - в местната църква, в която основно ще звучи орган. Последващото празненство щеше да се състои в ресторанта, единствен в градчето, в който тесният семеен кръг на девойката щеше да даде сила на двамата да продължат заедно.

Нощта бе приглушена. Лампите на улицата светеха в леденобяла светлина. От мътното небе леко падаше сняг, но не се задържаше. Кучето - което беше с едно здраво око и нощуващо на улицата - го нямаше. Шофьорът го харесваше. Беше загубил своето и не искаше да има друг домашен приятел. Семейство Гайгови бяха в една планинска къща; решили да си дадат почивка за няколко дни. Да поемат чист въздух, да се заредят със силата на планината. Шофьорът леко удари контра на велосипеда и бързо слезе от него пред къщата на Гайгови. Наоколо прозорците светеха обикновено и спокойно. Той беше с яке с качулка и дълбоки стари ботуши. Отвори умело с "джобно ножче" пътната врата и къщата, и влезе точно в стаята с плячката. Знаеше, че има солидна сума и златни изделия. Кайметата бяха в неголяма ниша в стената, небрежно прикрита с картина на Шишкин. Под якето си шофьорът имаше сгъваем сак, извади го и сложи в него парите, от бижутата остави някои. Светеше си със запалка и я преметна ловко в ръката си. Стисна здраво сака с другата. Излезе, качи се на велосипеда и зави в пресечката. Прибра се; сака с парите и златните дрънкулки пусна в една стара бъчва за вино, отдавна неизползвана. Отгоре нахвърля щайги за плодове и зеленчуци. Щеше да замине напосоки и да свие гнездо - като в стария френски филм. Искаше нов живот, кротък и плавен. Не ще го измъчва носталгия, не ще му липсва родната природа и фолклор. "Няма да е трудно" - така си мислеше и надеждата сгряваше сърцето му, беше човек на средна възраст, преминал от една подсистема в друга. Влезе в стаята си и пусна радио. Звучеше песента "Вой'аж, вой'аж".

Гинчето (така обичаше да я наричат) пътуваше за земите на Гьоте и Шилер. Минаваше покрай поля, планини и реки. Широк свят и път. Път, който не винаги водеше в мечтаната посока. Път, възпят от певци и поети, но не винаги усетен като същност. Гинчето се приземи на работното си място. Нищо особено - жена, на която да помага, дори "здрава като бик". Ходеше с обувки с високи токове и стъпваше като труженичка на плочка. Дните се нижеха, понякога мудно, докато избухна "Везувий". Жената прояви интерес към "видимата част от женствеността" на Гинчето. Зададе й странен въпрос, такива й ги задаваше от няколко дни, и посегна към нея. Последва крясък, шамар и трясък на врата. Гинчето беше кълбо от чувства, още повече, че със семейството се завихри горещ скандал, в който всеки надвикваше другия; вулкан от ценности, морал и либерални норми. Тя написа жалба до полицията, в която допълни личното си мнение, че семейството "поръчва обекти" за жената. След прибирането си, Гинчето получи имейл от полицията там - започваше разследване на случая като сексуален тормоз. Бяха формулирани въпроси, много въпроси, както фактологични, така и психологични: относно поведението на жената, реакцията на Гинчето, държанието на близките след инцидента... Подписани и оформени онлайн, документите бяха предадени в прокуратурата. Случаят миришеше на рецидив, а полицайката, работеща по него, имаше откровен интерес да докаже вината на жената, за която Гинчето се грижеше. Може би жалбите не бяха една или две, разпитите на това семейство - непрестанни. Това трябваше да приключи. Гинчето започна да проучва основните моменти при такива случаи в немската съдебна система. Готвеше се за борба, въпреки правата на "левите". Прокуратурата не се забави и постанови: тормоз и морални щети, за които може да се търси отговорност на жената и семейството в местния съд. Делата щяха да бъдат за причиняване на "болка и страдание". Дали Темида ще бъде сляпа в тези "модерни" времена?

По течението на река Некар се разгръщат големи орехови гори. Цари прохлада. Гарваните, тези шумни птици, прелитащи често над високите дървета и къщи, носят протяжни възгласи и се изгубват в мъглата. Албена смени учителя при семейство Шмид. Той използваше отпуската си, за да работи в чужбина. Тя бе "избрана", според Шмид, от около 20-на кандидати. Посрещнаха я, предложиха й кафе, а после се разходиха из градчето. Влязоха в празната църква, минаха по паветата на гърбавото мостче, под което шумеше малка река. След няколко дни двама от семейството дойдоха да попитат Албена как минават дните й. Седнаха и поведоха разговор - за битието, за икономическата ситуация в нейния регион, за възгледите й. От дума на дума, предложиха й твърдо заплащане, ако иска, да се включи в тяхната организация, която е международна и подпомага ( хуманитарно) "по-така" части на света. Албена не пожела. Вечерта, след като слънцето залезе, тя чу шум на тавана - сякаш някой стъпваше по гредореда. Излезе в градината, вдиша чистия въздух и когато се върна, шума го нямаше. Реши да погледа филм, но в стаята с телевизора усети странна "атмосфера", нечие присъствие доскоро може би видимо сега неуловимо, трептеше в тишината. Усили звука, за да победи проклетата тишина, затвори вратата и включи всички лампи вътре и навън. Къщата грейна като коледна елха. Заспа неочаквано и дълбоко. Жената, за която трябваше да се грижи, още не беше изписана от болницата, лекуваха я от грип. На сутринта Албена не чу нищо. Разгледа снимките в албумите и видя нещо, което й направи впечатление - хора от различни точки на Планетата - голямо семейство, задружно събрано около големи маси. Фамилия Шмид също беше там. След два дни Албена реши да пазарува, магазинът беше близо и тя тръгна. По пътя усети лекота, сякаш не стъпваше на земята, а плуваше във въздуха. А и токът на едната й обувка хвръкна. Прибра се и отново..."стъпките". Преодоляваше ги по мъжки и "стискайки зъби" зачете книжлето, което беше взела от дома си, препрочиташе го за кой ли път. Взираше се трескаво в познатите пасажи, избягвайки да поглежда прозорци, пердета и врати. Помоли съседката-чужденка да нощува в дома на Шмид, но тя отказа. От една съседна къща, никога не видя някого, само коминът вечер пушеше. След седмица пожела да се прибере и Шмид не възразиха. Когато излезе от дома им с багажа си, Албена вече вървеше сигурно, нещо беше останало там вътре, но не знаеше какво е то. ### Софка стоеше до пейка на гара Карлсруе. Облечена в старо яке и с гумени чехли. Чакаше да се прибере след договорения труд в поредното другоезично семейство. Тя живееше сама, децата й поели своя път в живота; радваше се на съдбата, дала й шанс да проходи отново, след няколко години неподвижност. Блага по характер, тя обичаше внуците си; а едното малко сладурче особено я радваше с артистичните си способности. Гордееше се по нашенски с тях. Тя беше на работа в дома на човек със слаби нерви и непредвидими постъпки. Човекът напуснал земния Рай. След броени месеци Софка получи две писма от немска територия, едното - от дъщерята на човека, в което тя твърдеше, че кончината на баща й е била насилствена - задушаване. Дъщерята подхвърляше, че баща й бил влюбен в Софка и не проумявала как е възможно на тези преклонни години да пламнат такива чувства. Второто писмо беше от местния съд, в който дъщерята повдига дело за невалидно завещание на недвижим имот на баща й в полза на Софка. Щеше да падне "голямото" изясняване. А Софка! Та тя добросъвестно се грижеше за стареца - лекарства, храна, рехабилитация - без лековатост. В свободното си време влизаше в местна тамошна платформа за запознанства, не беше очарована, защото всички търсели кратки връзки, без перспектива за брак и дом. Беше се явила на една покана, но бързо си тръгнала, разочарована от развоя на събитията. Беше срамежлива и ранима, не можеше да намери отговори на доста въпроси. Сега и тези изненади - убийство, подозрения към нея и имотен казус. Как щеше да се справи - не знаеше. Беше се затрупала с речник по немски и няколко големи тетрадки със спрежение на глаголи, фонетика и словоред на немския език.

Мицка с удоволствие разпределяше парите. Една сума бе отделена за кола; така обичаше мириса на бензин, още от дете. Колата беше купена и семейството вече се радваше на живота и то на път. В главата й се рееха мисли : "Ако знаех колко са парите, ако бяха подредени в пачки, щях да напълня по-голяма екочанта!" Дните бяха щастливи, но работата си е работа, обадиха й се за следващ случай - домашна помощ в немската земя, грижа за старица. Мицка потегли на път, с нов ентусиазъм и "песен". Приземи се някъде в Бергишланд, една местност с изворчета и силни борови гори. Старицата беше сериозно болна и помощниците се сменяха често. Досегашната разясни на Мицка детайлите, като прокрадна факта, че старата дама има лек ляв уклон и е направила завещание на една от помощничките. Старата дама била лична секретарка на един от върховенството в миналото; беше бездетна и материално обезпечена. Нейният брат бил от висшия клир на църквата. Въобще и изобщо - пари и пари прим. Фактите не впечатлиха Мицка, какво ли не бе видяла по света широк. Изпълняваше задачите си при Секретарката, водеха дискусии, с леки, а понякога и с твърди забележки. Дискусиите прерастваха често в оценки - на източната част на света, православието, равенството на половете. За госпожата антагонизмът Изток - Запад беше вечен и "изконен". Нейна заветна надежда беше победата на Запада, като по-добър макет на човешката идея; слабост имаше и към кламери, химикалки и стари снимки на роднини. Една част от имотът беше претъпкан с икони, големи платна, които в тъмното сякаш оживяваха. Чудеше се, как Мицка, разбираща философията на живота, как жена "културна" и знаеща, е там при нея и трябва да овладява болестта й, наказваща я на легло вече 25 години. Мицка й отговаряше, че философията е за философите, а сиренето е с пари. Дейността на Мицка приключи, вълшебни чекмеджета не откри, а когато потегли за родна земя, стреса и умората се стовариха върху й - припадна по пътя. Свести се и видя, че е седнала на земята до седалките на пътниците и един човек държи здраво ръката в лакътя й.

Швейцарските Алпи. Една мечта за човек от източната част на "завесата". Късно вечерта Мицка слезе на малката автогара в едно китно на пръв поглед селце. Благодари на шофьора с отеснели панталони и изопната риза на гордо изправените швейцарски рамене. Копчетата бяха на предела на силите си да издържат напорa на торса. Мицка беше спортна натура, здраво стъпваше на земята; целеустремена в делото си - домашна помощница в чужбина. Беше завършила гимназия през 80-те, но чела достатъчно книги, за да бъде запозната с история, геополитика и икономически процеси. Продължаваше да чете и знаеше,че света се е променил и няма нищо странно да бъде домашна помощница - та това е професия, така характерна за западната част на "завесата". Мицка щеше да се грижи за семейство от дъщеря и нейния баща. Дъщерята обичаща алкохола; бащата - пенсиониран работяга. Дейността на Мицка беше регламентирана и дните минаваха недраматично. Готвене, пазаруване, почистване за добри пари. Мицка беше майка на три деца, всяко с проблемите си, но беше ги възпитала да бъдат самостоятелни и борбени, като самата нея. Съпругът - патриот - не напускаше Родината. Самата тя пестелива и скромна, още носеше изплетената от майка й блуза, в мастиленосин цвят и фигури "осмици*. Беше й любима, топлеше и не бе избеляла. Една "вечна" блуза. Обичаше и синия си панталон, от старата здрава българска конфекция. Проблеми като домашна помощница имаше, как без тях, швейцарската дъщеря се напиваше, отказваше да се храни и Мицка й беше виновна за всичко, дори за магданоза в градината, който не е достатъчно свеж и за тази цел късаше листчетата и ги слагаше в стъклена ваза с вода. Истински ритуал. Един ден Мицка реши да почисти стая с много ненужни неща в нея. Когато отвори едно от чекмеджетата на бюфет, като опарена отстъпи назад. Имаше огромен, широк куп банкноти. Не можеше да прецени колко са. Затвори чекмеджето и забрави да чисти. Облече се и излезе на разходка. Обмисляше как и колко да вземе, не мислеше за моралната страна на нещата. Купи си шоколад и две малки бутилки вино розе, седна на една пейка, хапна и пийна. По късно огледа къщата. Алкохоличката спеше след петте литра ябълкова ракия. На другия етаж се чуваше похъркването на баща й. Мицка влезе при бюфета с пазарска чанта, възхваляваща екосистемата. Завесите бяха покрили прозорците, отвори чекмеджето и започна да пълни екочантата. Напълни я почти до подгъва при дръжките, затвори чекмеджето и излезе от стаята. Тези пари бяха забравени. След седмица Мицка пътуваше за вкъщи. Предварително беше превела парите на съпруга си. Бяха почти 30 000 франка.

Нощта беше доста тъмна. Гората издаваше шумове в различни октави. Вятърът не беше бризът, който винаги гали кожата - тук - край реката със сияйната планинска вода, а мощен порив на въздуха. Ема сложи скалпела и електрошоковата палка в чантата си. Беше убедена, не изпитваше угризения, страх и колебание. От магазина тя погледна към отсрещното кафене - Хищникът отново я наблюдаваше, вече за кой ли път. Рано вечерта, малко преди да затвори магазина, телефонът звънна. Обаждането не беше изненадващо, очакваше го. Беше Обектът- хищник, но Ема не издаде чувствата си, отговори, че може да иде на определеното място за среща, при реката, но да бъдат и двамата без телефони. Той й даде уверение. Тя метна чантата през раменете си и тръгна бодро. Нужно й бе време, и с бързи и твърди стъпки навлезе в гората. Видя автомобила и човека в него. Той беше хищник, дебнещ жертвата си. Реката пееше своята песен. Ема отвори вратата и седна в колата. Заговориха за банални неща, за времето, хората и подобни безсмислици. Хищникът я обиди. Тя запали цигара и потърси в чантата електрошоковата палка. Извади я и докосна с нея Обекта, беше блестящо. С леко, премерено и бързо движение на скалпела направи необходимия фатален разрез на артерията. Измъкна сръчно ключа от контакта, излезе от колата и заключи. Не виждаше и не чуваше нищо от това, което ставаше вътре. Спокойно напусна гората. Прибра се вкъщи и каза на Иван да се разходят, къде ли, до рекичката, да подишат свежия въздух в гората. Тръгнаха и тя разказа всичко; каза че са изминали около два часа и е време да заличат последствията; беше достатъчно пусто. Случилото се беше на място, където не се срещат хора - обитание на сови и диви котки. Иван и Ема слязоха от своята кола и ослушвайки се стигнаха до заключената; извадиха Хищника, спуснаха го в реката и тя го понесе спокойно по водите си; поляха обилно с бензин колата и я запалиха. На близкото дърво, на едно ниско клонче, с интерес ги наблюдаваше сова. Когато я заговориха, тя мълчаливо поклати глава и след секунди отлетя.

След няколко години. С Иван седнахме отново на кафе и разговор - любители на кафето сме. Вече бяхме на родна земя, а чуждите вятър, вода и слънце бяха освежили нашите идеали. Иван заразказва. След случката в дома му при появата на белязаната Жрица и съпругът й, жената на Иван- Ема била решила да докаже своето "Аз", да постигне и тя едно себеутвърждаване. Синът им- Павлин весело играел по цял ден и не го притеснявала вихрещата се Буря. Намерила Ема Обект за реализация на идеята, тип с поглед на гладно куче - може би многократно използван за това - и няколко месеца Играта се въртяла в полезрението на Платон. Появил се малък подарък - пръстен с миниатюрен розов камък, точно като онези диаманти в Македонско, които искрят в нежен цвят на бонбони "Теменужки". Бил купен от една сергия. Ема се втвърдила, взела пръстена и го изхвърлила с почти садистично удоволствие. Усетила неприятния развой на нещата, и в момента в който Обектът й предложил консумация на отношенията, хукнала без да се обръща. Замислила се, стреснала се, шокирала се. Премислила всичко, анализирала подробностите около идеята и достигнала висше удовлетворение от себе си, достигнала щастието - била взела правилното решение. Намерила и Пътя, и Истината. Жриците вече не ги безпокоели, а Содом и Гомор били изпепелени... Драмата приключила с "отличен" за моята позната. Тъмна и дълбока пещера си остава човешката Душа - не се знае никога с какво може да те изненада. Мина време оттогава, не съм се обаждал на Иван, но се надявам да живее спокойно с Ема и Павлин.

Срещнах в чужбина стар познат- света наистина е малък. Седнахме на кафе и той искаше да ми разкаже за патилата си в Родината. Живял спокойно със семейството си докато разбрал за изневярата на жена си. Не го преглътнал и минал през много съдебни разправии, морални и материални спорове, изясняване на неизяснимото. Прибрал се в родното си място и потърсил приятеля Алкохол. Питиета, делириум и отчаяние. Във вечерите се притичвали местните Жрици и го обграждали за приласкаване. Една му шепнела, че е Аполон, втора му се усмихвала невинно, трета допирала коляно до неговото. Иван знаел, че не е нито Аполон, нито Зевс, нито холивудски актьор. Богините на страстта били коя не негов тип, коя умственоизостанала. Имало една, уж с очи, но те се събирали в долния край на очните ями, към носа и създавали впечатление, че ги няма. Приемал недостатъците им като неща "достойни за обич", намирал ги за чувствени. Предавал се моят познат на закачките и редовно посещавал квартирата на "любовта". Сред алкохола се завихрял купон, с неосъзнати пориви и себеутвърждаване. Сутрин светлината заличавала смута от купидоновите вечери. Така ден след ден. Една нощ Иван бил с още двама Ероси, единият нисък напорист, с проучващ поглед, другият замечтан индивид с поглед на гризач и три от Жриците. Едната- тъмна дребна, с азиатско лице. Втората- ниска с големи месести устни, третата- с червено лице и доста мазнини по гърба. В огъня на преживяванията, Иван усетил на гърба си силна мъжка десница. Оставил се по течението на пълноводната река на живота. Нощта привършила и героят се събудил в задушната стая, където усетил различните миризми. Нещо като лава на погнусата се надигнало в стомаха му, той прогледнал и се осъзнал. Разбрал в каква пропаст е паднал, усетил с всичко в себе си кошмара на съществуването си. Решил да спре и да избяга. Прибрал се в града и потърсил жената, която често виждал по тяхната улица, една самотна скромна жена, светъл лъч в неговия ден. Предложил й брак и се оженили. Родило им се и дете. Един ден на входната врата се позвънило и там била Жрицата с недъга свише със съпруга си. Прокънтял зъл съпружески глас: "Какво си имал с жена ми? Ще те преследвам навсякъде!" Белязаната Русалка-съпруга се смеела безумно. Тъмнина, лепкава и задушаваща, се обвила около Иван. Като на лента минавали лицата и изразите им от вакханалиите, смеещи се подло и убийствено. В края на коридора, свита в единия от ъглите, плачела тихо жена му. Заминал за чужбина. Много мъка има по този свят. Иван знаеше, че може да избяга където и да било, но от себе си и миналото- не.