pakost

Здравейте Темата е интересна и естествено е довела до основното. Какво не е будизъм. Надеждата на практикуващите е все една - че пробуждането е някъде тук, на една ръка разстояние, съзнанието се разпуква като пъпка и цъфти, разтваряйки всичките си защитни слоеве, за да бъде осветлено и да провиди в невидимото. Да се докосне до непознаваемото. Да премине отвъд времето и пространството, отвъд битието. Но не виждам отговора на въпроса - кое да премине и какво да остане? Каква е цената на преминаването. Ако едно съзнание - на човек с вътрешна рефлексия за себе си, който се самопознава по отраженията на своите действия в реакциите на заобикалящия го свят/хора/самосъзнание - знае за себе си, то преминавайки отвъд познатото, съзнанието вече е трансформирано и е непознаваемо от първоизточника си. Това е капан - параграф 22, в който лесно се улавяме, докато се опитваме да си представим абстрактни понятия като вечност, божествена любов, безкрайност, смърт Хем търсим да осветлим другата страна на Луната, където нас ни няма, хем и ние да сме там. Да получим всичко в едно. Защото забравяме, че когато е отвъд, вече няма аз. Няма памет за себе си, няма саморефлексия, няма познание и опитност на Азът. А какво има - азът не може да знае. Това е магията, която ни тегли с най-мощния нагон, нагонът към смъртта. Голямото противоречие, че докато сме живи се стремим към смъртта, за да разпознаем неразпознаваемото. Големият страх от неизвестното, което ни поставя в среда на загуба/липса на контрол. Без стабилна почва под краката си, се реализираме в реалност, която не е приемлива и я отхвърляме, изтласкваме я в несъзнаваното, за да я заменим с припознати отражения, предварително заложени във вътрешния, познат свят. Така работи човешкия ум. Това е защитния механизъм от реалността, която е непознаваема и неконтролируема. Той сработва на базата на готови модели, които се стартират с припознаването на "същия" спусък и приравняването на ситуацията "като онази другата". Механизмът позволява отработена реакция като предишния път - ова пести време за обработка на данни и позволява на ума да се занимава с други неща. Но пък оставя модела работещ на автоматик и прави изходът от него невидим. Нужно е, за да се предпазим от неудобството на своите слабости. Егото няма желание нито да си признава, нито да се променя. Егото е активно, за да съхранява личността, която е иззела функционалността на пълноправен стопанин на живота на човека, който се идентифицира с нея - удобно и в зоната си на комфорт. Всички си градим личности, с котио се идентифицираме. Често пъти чувам хора да казват - такъв съм, не мога д асе променя. Това е вяра, но не е и реалност. Имаме нужда от този защитен слой, но щом изчерпи полезността си, продължаваме напред, като си бутаме сами защитите и минаваме през кризите. Легендата за Буда разказва, че той е преживял много кризи и точно в най-тъмната си сянка, когато се е обезверил и е бил готов да се откаже, е минал от другата страна. Сигурно се е отказвал стотици пъти и като всички нас е разционализирал изводите си и ги е приемал за истина, но преди да стигне до кризата и его-срив, не се е променил. Кризата е светлината, която докосваме, когато минем през най-тъмното, страшното, неприятното, неизвестното. Когато оставим настрана подпорите и скочим с пълно доверие в себе си 🙂 в Бога бих казала. Хубава вечер на всички