Подаръкът

Ето ме и мен. Седя във фотьойла и се взирам невиждащо в часовника на масичката. Телефонът до него не е звънял от много време.

Точно в този момент, в този ден, заслушан в ритъма на стрелките мисля, че чувам смеха му. Подигравателния му смях насочен към мен.

Не, не съм луд, просто много самотен.Бутилката в ръката ми се е превърнала в обичайното за мен допълнение. Не помня кога започнах

да пия, но помня, че не съм съжалявал. Не помнех и защо, но в момента знам. Живота ми е поредица от провали. Е, имало е и хубави

моменти, отдавна забравени. Работя във фирма за куриерски услуги, не съм куриер, а чистач. Не се оплаквам от парите, стигат за наема

и потребностите ми. Смея се, смея се на себе се - потребностите ми са алкохола, цигарите и тук - таме някой залък. Но съм бил и по - до-

бре. Бях преметнал с много пари една голяма клечка. Преди верните му горили да ме намерят и да ми счупят ръцете бях изхарчил всич-

ко. Оставиха ме жив. Незнам дали съм им благодарен. Тези думи ви навеждат на мисълта, че идеята за самоубийство не ми е непозната.

Така е, мислил съм не веднъж за това, но никога не ми е достигал кураж. Отново се смея - явно още не съм ударил дъното. Или съм се

хванал за него и не искам да се пускам. Няма значение, устата ми пресъхна от толкова много приказки. Отпивам поредната глътка от

шишето и го оставям на масата. Грабвам телефонната слушалка и завъртам шайбата. Всеки звук, даващ свободно, ми напомня колко

съм жалък. Чувам шум, след ниго глас, започвам да говоря:

- Хей, Тони помниш ли ме? Аз съм Джони...Мисля си, тъй ката днес е...

- Не, не те помня - отговаря Тони и затваря.

- Копеле!

Тръшвам слушалката. Знаех, че ще се направи, но той си е такъв - тъпо копеле. Отпивам нервно от бутилката и я връщам в обрат-

ното и положение. Прекарвам пръсти през косата си. Поне да си бях взел душ. Отново набирам. Жалък си, жалък си, жалък си.

- Ало, здрасти - казвам внимателна. Глътка.

- За какво се обаждаш?

- Ами днес имам рождин ден, мамо... - тишино, само шума на стрелките, на изтичащия ми, пропилян живот. - Мислех, че може...

- Джони, много съжалявам, много съм заета. Честит рождин ден.

Оставъм слушалката на масата. Отхвърлен от майка си. Страхотно, просто страхотно. Смея се и посягам към шишето. Отпускам

се, затварям очи. Отдавна не съм сънувал, но предчувствам, че сега ще стане. Явно това ще е подаръкът за рождиния ден. Звън. Има

някой на вратата. Сигурен съм, че от звънеца пада прах, от доста време не е използван. Докато вървя се опитвам да се сетя кой може

да е, но нищо не мога да измисля. Нямям връзка с миналото си, ако се замисля, нямам връзки и сега. Отварям вратата, а зад нея се

разкрива момиче, съвсем непозната момиче. Сигурно е сбъркала адреса.

- Здрасти - усмихва се.

Аз просто повдигам вежди въпросително.

- Не ме познаваш, но може да ти изглездам позната - чака отговор. "Това шега ли е?" - Добре не ме познаваш, нито пък аз тиб, но

знам, че живееш тук, и това, че всяка сутрин и вечер се возиш в метрото - "Защо не спира да се усмихва?" - Виж, онзи ден без да искам

те бутнах в метрото, ти ми се извини - "Да сега се сещам" - , но аз не ти отвърнах нищо, дори те погледнах злабно. Идеята е...може ли да

вляза? Знам, че е странно непозната да ти звъни на вратата и да иска да я поканиш...

- Вмомента имам работо. - Отрязвам я сухо и поглездам зад вратата кам масата, кам бутилката и отворения телефон. Жалък си.

- Добре, добре. Та казвах, че идеята е, че преди година се промених коренно и се реванширах на всички хора, на които съм навре-

дила или обидила по нъкакъв начин. - "Защо говори толкова бързо?" - От тогава насам живея с тази идеология, а те бутнах в метрото и не

ти се извиних, - "Тя е лудал" - вчера те проследих до тук, но не се обадих и за това, ето ме днес за да си изкупя грешката. - "Напълно

луда."

Тя обвива ръце около раменете ми и притиска глава в мен. Прегръдка? Да, тово е. Чувствам се неудобно, не до том, че ме прегръ-

ща непозната, може би не наред с главата, а до тово, че бях забравил какво е чувството. Тя ме пуска и продължава да се усмихва на-

среща ми. Усещам, че и аз имим нещо подобно на усмивка върху лицето. Не мога да отрека, че ми беше необходим такъв жест. Май

и аз полудявам. Лицето и добива сериозност, а устните и отронват искренно:

- Извинявай...Е?

- Какво?

- Прощаваш ли ми?

- Май нямаш работа да вършиш през дните?

- Не ми отговори.

- Как се казваш?

- Мария, но наистина те питам.

- Да, прощавам ти. - отвръщам на въпроса и, но немога да откъсна очи от нея.

- Мерси. - отговаря тя.

Мога веднага да затворя вратата, но оставам на място, та също. Някопко секунди се наблюдаваме в тишина, докато тя не прого-

варя:

- Добре, благодаря ти още веднъж и чао.

- Георги.

- Какво?

- Казвам се Георги, но всички ми викат Джони.

- Приятно ми е Георги.

- Може и Джони.

- Предпочитам първото. - осъзнавам, че не искам да оставам сам. - Хайде приятна вечер.

Тя ми обръща гръб и продължава. Докато я гледам как се отдалечававиждам и надеждата да го прави.

- Мария, чакай. - Сякаш се чувам отстрани. - Да отидем на кафе? Щом идваш вечерите на вратите на непознати, реших, че ще

искаш да отидеш с един от тях на кафе.

- Не. - сърцето ми прескочи. - Не харесвам кафенетата. Знам по - добро място. Хайде.- усмихва се тя и ме подканя с ръка.

- Чакай.

Връхлитам в стаята и грабвам бутилката, минавам обратния път до вратата. Хвърлям я в кошчето до нея. Мария стои в края

на коридора и ме чака. Затварям вратата. Усмихвам се

Благодаря за подарака!

Докосна ме.

Твое ли е?

Ако да продължавай да пишеш.Правиш го с чувство.

Редактирано 25 юни 200917 г. от Evva (преглед на промените)