Подаръкът
Ето ме и мен. Седя във фотьойла и се взирам невиждащо в часовника на масичката. Телефонът до него не е звънял от много време.
Точно в този момент, в този ден, заслушан в ритъма на стрелките мисля, че чувам смеха му. Подигравателния му смях насочен към мен.
Не, не съм луд, просто много самотен.Бутилката в ръката ми се е превърнала в обичайното за мен допълнение. Не помня кога започнах
да пия, но помня, че не съм съжалявал. Не помнех и защо, но в момента знам. Живота ми е поредица от провали. Е, имало е и хубави
моменти, отдавна забравени. Работя във фирма за куриерски услуги, не съм куриер, а чистач. Не се оплаквам от парите, стигат за наема
и потребностите ми. Смея се, смея се на себе се - потребностите ми са алкохола, цигарите и тук - таме някой залък. Но съм бил и по - до-
бре. Бях преметнал с много пари една голяма клечка. Преди верните му горили да ме намерят и да ми счупят ръцете бях изхарчил всич-
ко. Оставиха ме жив. Незнам дали съм им благодарен. Тези думи ви навеждат на мисълта, че идеята за самоубийство не ми е непозната.
Така е, мислил съм не веднъж за това, но никога не ми е достигал кураж. Отново се смея - явно още не съм ударил дъното. Или съм се
хванал за него и не искам да се пускам. Няма значение, устата ми пресъхна от толкова много приказки. Отпивам поредната глътка от
шишето и го оставям на масата. Грабвам телефонната слушалка и завъртам шайбата. Всеки звук, даващ свободно, ми напомня колко
съм жалък. Чувам шум, след ниго глас, започвам да говоря:
- Хей, Тони помниш ли ме? Аз съм Джони...Мисля си, тъй ката днес е...
- Не, не те помня - отговаря Тони и затваря.
- Копеле!
Тръшвам слушалката. Знаех, че ще се направи, но той си е такъв - тъпо копеле. Отпивам нервно от бутилката и я връщам в обрат-
ното и положение. Прекарвам пръсти през косата си. Поне да си бях взел душ. Отново набирам. Жалък си, жалък си, жалък си.
- Ало, здрасти - казвам внимателна. Глътка.
- За какво се обаждаш?
- Ами днес имам рождин ден, мамо... - тишино, само шума на стрелките, на изтичащия ми, пропилян живот. - Мислех, че може...
- Джони, много съжалявам, много съм заета. Честит рождин ден.
Оставъм слушалката на масата. Отхвърлен от майка си. Страхотно, просто страхотно. Смея се и посягам към шишето. Отпускам
се, затварям очи. Отдавна не съм сънувал, но предчувствам, че сега ще стане. Явно това ще е подаръкът за рождиния ден. Звън. Има
някой на вратата. Сигурен съм, че от звънеца пада прах, от доста време не е използван. Докато вървя се опитвам да се сетя кой може
да е, но нищо не мога да измисля. Нямям връзка с миналото си, ако се замисля, нямам връзки и сега. Отварям вратата, а зад нея се
разкрива момиче, съвсем непозната момиче. Сигурно е сбъркала адреса.
- Здрасти - усмихва се.
Аз просто повдигам вежди въпросително.
- Не ме познаваш, но може да ти изглездам позната - чака отговор. "Това шега ли е?" - Добре не ме познаваш, нито пък аз тиб, но
знам, че живееш тук, и това, че всяка сутрин и вечер се возиш в метрото - "Защо не спира да се усмихва?" - Виж, онзи ден без да искам
те бутнах в метрото, ти ми се извини - "Да сега се сещам" - , но аз не ти отвърнах нищо, дори те погледнах злабно. Идеята е...може ли да
вляза? Знам, че е странно непозната да ти звъни на вратата и да иска да я поканиш...
- Вмомента имам работо. - Отрязвам я сухо и поглездам зад вратата кам масата, кам бутилката и отворения телефон. Жалък си.
- Добре, добре. Та казвах, че идеята е, че преди година се промених коренно и се реванширах на всички хора, на които съм навре-
дила или обидила по нъкакъв начин. - "Защо говори толкова бързо?" - От тогава насам живея с тази идеология, а те бутнах в метрото и не
ти се извиних, - "Тя е лудал" - вчера те проследих до тук, но не се обадих и за това, ето ме днес за да си изкупя грешката. - "Напълно
луда."
Тя обвива ръце около раменете ми и притиска глава в мен. Прегръдка? Да, тово е. Чувствам се неудобно, не до том, че ме прегръ-
ща непозната, може би не наред с главата, а до тово, че бях забравил какво е чувството. Тя ме пуска и продължава да се усмихва на-
среща ми. Усещам, че и аз имим нещо подобно на усмивка върху лицето. Не мога да отрека, че ми беше необходим такъв жест. Май
и аз полудявам. Лицето и добива сериозност, а устните и отронват искренно:
- Извинявай...Е?
- Какво?
- Прощаваш ли ми?
- Май нямаш работа да вършиш през дните?
- Не ми отговори.
- Как се казваш?
- Мария, но наистина те питам.
- Да, прощавам ти. - отвръщам на въпроса и, но немога да откъсна очи от нея.
- Мерси. - отговаря тя.
Мога веднага да затворя вратата, но оставам на място, та също. Някопко секунди се наблюдаваме в тишина, докато тя не прого-
варя:
- Добре, благодаря ти още веднъж и чао.
- Георги.
- Какво?
- Казвам се Георги, но всички ми викат Джони.
- Приятно ми е Георги.
- Може и Джони.
- Предпочитам първото. - осъзнавам, че не искам да оставам сам. - Хайде приятна вечер.
Тя ми обръща гръб и продължава. Докато я гледам как се отдалечававиждам и надеждата да го прави.
- Мария, чакай. - Сякаш се чувам отстрани. - Да отидем на кафе? Щом идваш вечерите на вратите на непознати, реших, че ще
искаш да отидеш с един от тях на кафе.
- Не. - сърцето ми прескочи. - Не харесвам кафенетата. Знам по - добро място. Хайде.- усмихва се тя и ме подканя с ръка.
- Чакай.
Връхлитам в стаята и грабвам бутилката, минавам обратния път до вратата. Хвърлям я в кошчето до нея. Мария стои в края
на коридора и ме чака. Затварям вратата. Усмихвам се