summon

Рисунка Затварям очи и потъвам в блестящата коприна. В ума ми те рисувам с красива, бледа кожа. С червено нежни устни и една усмивка върху тях. Заслушан в тишината, чувам само твоя смях. Протягам ръце да докосна, но ти си само във мечтите, уви, не мога теб да стигна, безполезни са сега сълзите. Но не трябва да тъгувам, На място по - добро сега си ти. На място без болката дълбока, без живота пълен със лъжи. С поглед през чертите преминавам, почти усещам топлия ти дъх. С невидимата четка оцветявам божественото ти лице. Но знам, че ти не си картина, живееш вътре в мен и когато там бушува люта зима, ти ме грееш всеки леден ден. Пада меката коприна, закрива нежния ти лик, в очаквоне на следващата среща, в очакване на следващия миг.

Тя е само сън. Очите му отново се затваряха. Не биваше да заспива, не и тази нощ. Погледна към чашата със черна течност и посегна към нея. Не помнеше коя подред му е. Отпи с нескрито отвращение от студеното, горчиво кафе - всякаш шеше да му помогне да остане буден. Днес не отиде на работа, вчера също, ако се замислеше, не го бе правил от седмици. Първите дни просто искаше да продължи да спи, да продължи съня си за да бъде по - дълго време с Нея, но след като противните слънчеви лъчи изгаряха очите му утро след утро, реши, че няма друг изход освен да не заспива. Болката, че ще чака часове за да бъде отново с нея, бе прекалено голяма. Затова започна да я изкоренява от себе си, като не си позволяваше да заспи. Но това бе невъзможно. Виждаше я навсякъде. Днес тя беше момичето, което си изпусна шала в метрото, а може би я бе зърнал за миг и в телевизора. Но тя беше само сън, не съществуваше в реалността и въпреки това бе истинска, само през ноща. Той стана от леглото и се приближи до прозорецал Още една горчива глъдка. Черните му очи се плъзнаха по картината зад стъклото. И ето я отново, чакаше на спирката, не, пресичаше улицата, качваше се в такси. Мъжът извика яростно и захвърли чашата към стената. Вцепенен за миг, с празен поглед, преглътна тежко. Излезе от стаята и се запъти към кухнята. Взе нова чаша и наля кафе от каната. Спомни си как майка му постоянно му повтаряше, че този кофеин ще го убие. Усетил иронията се засмя истерично, с треперещ глас. Едва забележимо поклати глава и обърна гръб на каната и препълнената мивка. Прекосе хола с бавна крачка, минаваики покраи обърнататамаса и хаотично разхвърляните мебели. Забеляза ги, но не им обърна внимание. Не помнише преди колко време или защо е старил това. Подмина огледалото в коридора. Часове назад го бе напръскал с черен спрей. Понякога, доката вървеше, я зърваше в него. Отвори вратата на стаята и застана до прозореца. Понечи да пусне щорите, но реди това се взря през него. Не я ведя. Крива усмевка озари сухите му устни и той дръпна връвта. Телевизорът освети стаята, карайки сенките на предметите да затанцуват загадъчно. Мъжят го приближи и остави чашата върху него. АДРЕНАЛЕН. Очите му се изпълниха, може би с радост, а дъхът му секна. Тялото му запулсира в всеки удар на сърцето му(или нейното). Тя беше там, в стаята. Бе убеден, че в онзи момент седеше зад него на леглото, с цялата си красота и хипнотизиращ чар, вперила зелените си, ледени очи в гърба му. Видя я такава, каквато я помнеше от сънищата си - прекрасна черна коса, нежно падаща върху гърдите, бяла рокля, всякаш част от самата нея и този шал впит във врата и в мека прегръдка. Приближи се и седна на сантиметри от нея. Бе отправил поглед в земята и не я дакосваше. Изпитваше страх, страх, че ако я погледне или пипне ще изчезне. Знаеше, че не е истинска, като в съня му. Беше сигурен, че е буден и в това, че всяко негово действие щеше да я накара да се изпари. Боязливо качи краката си на леглото и спря да диша за миг. С периферното си зрение видя, че все още бе там и го гледаше, внимателно отпуснала ръце в скута си. Затвори изморените си очи и вдиша дълбоко. Почти усети аромата и. От дни насам се усмихна истински, когато усети ръката и да пада нежно върху рамото му. Тя е само сън, а сънищата не пречат на реалността.

Подаръкът Ето ме и мен. Седя във фотьойла и се взирам невиждащо в часовника на масичката. Телефонът до него не е звънял от много време. Точно в този момент, в този ден, заслушан в ритъма на стрелките мисля, че чувам смеха му. Подигравателния му смях насочен към мен. Не, не съм луд, просто много самотен.Бутилката в ръката ми се е превърнала в обичайното за мен допълнение. Не помня кога започнах да пия, но помня, че не съм съжалявал. Не помнех и защо, но в момента знам. Живота ми е поредица от провали. Е, имало е и хубави моменти, отдавна забравени. Работя във фирма за куриерски услуги, не съм куриер, а чистач. Не се оплаквам от парите, стигат за наема и потребностите ми. Смея се, смея се на себе се - потребностите ми са алкохола, цигарите и тук - таме някой залък. Но съм бил и по - до- бре. Бях преметнал с много пари една голяма клечка. Преди верните му горили да ме намерят и да ми счупят ръцете бях изхарчил всич- ко. Оставиха ме жив. Незнам дали съм им благодарен. Тези думи ви навеждат на мисълта, че идеята за самоубийство не ми е непозната. Така е, мислил съм не веднъж за това, но никога не ми е достигал кураж. Отново се смея - явно още не съм ударил дъното. Или съм се хванал за него и не искам да се пускам. Няма значение, устата ми пресъхна от толкова много приказки. Отпивам поредната глътка от шишето и го оставям на масата. Грабвам телефонната слушалка и завъртам шайбата. Всеки звук, даващ свободно, ми напомня колко съм жалък. Чувам шум, след ниго глас, започвам да говоря: - Хей, Тони помниш ли ме? Аз съм Джони...Мисля си, тъй ката днес е... - Не, не те помня - отговаря Тони и затваря. - Копеле! Тръшвам слушалката. Знаех, че ще се направи, но той си е такъв - тъпо копеле. Отпивам нервно от бутилката и я връщам в обрат- ното и положение. Прекарвам пръсти през косата си. Поне да си бях взел душ. Отново набирам. Жалък си, жалък си, жалък си. - Ало, здрасти - казвам внимателна. Глътка. - За какво се обаждаш? - Ами днес имам рождин ден, мамо... - тишино, само шума на стрелките, на изтичащия ми, пропилян живот. - Мислех, че може... - Джони, много съжалявам, много съм заета. Честит рождин ден. Оставъм слушалката на масата. Отхвърлен от майка си. Страхотно, просто страхотно. Смея се и посягам към шишето. Отпускам се, затварям очи. Отдавна не съм сънувал, но предчувствам, че сега ще стане. Явно това ще е подаръкът за рождиния ден. Звън. Има някой на вратата. Сигурен съм, че от звънеца пада прах, от доста време не е използван. Докато вървя се опитвам да се сетя кой може да е, но нищо не мога да измисля. Нямям връзка с миналото си, ако се замисля, нямам връзки и сега. Отварям вратата, а зад нея се разкрива момиче, съвсем непозната момиче. Сигурно е сбъркала адреса. - Здрасти - усмихва се. Аз просто повдигам вежди въпросително. - Не ме познаваш, но може да ти изглездам позната - чака отговор. "Това шега ли е?" - Добре не ме познаваш, нито пък аз тиб, но знам, че живееш тук, и това, че всяка сутрин и вечер се возиш в метрото - "Защо не спира да се усмихва?" - Виж, онзи ден без да искам те бутнах в метрото, ти ми се извини - "Да сега се сещам" - , но аз не ти отвърнах нищо, дори те погледнах злабно. Идеята е...може ли да вляза? Знам, че е странно непозната да ти звъни на вратата и да иска да я поканиш... - Вмомента имам работо. - Отрязвам я сухо и поглездам зад вратата кам масата, кам бутилката и отворения телефон. Жалък си. - Добре, добре. Та казвах, че идеята е, че преди година се промених коренно и се реванширах на всички хора, на които съм навре- дила или обидила по нъкакъв начин. - "Защо говори толкова бързо?" - От тогава насам живея с тази идеология, а те бутнах в метрото и не ти се извиних, - "Тя е лудал" - вчера те проследих до тук, но не се обадих и за това, ето ме днес за да си изкупя грешката. - "Напълно луда." Тя обвива ръце около раменете ми и притиска глава в мен. Прегръдка? Да, тово е. Чувствам се неудобно, не до том, че ме прегръ- ща непозната, може би не наред с главата, а до тово, че бях забравил какво е чувството. Тя ме пуска и продължава да се усмихва на- среща ми. Усещам, че и аз имим нещо подобно на усмивка върху лицето. Не мога да отрека, че ми беше необходим такъв жест. Май и аз полудявам. Лицето и добива сериозност, а устните и отронват искренно: - Извинявай...Е? - Какво? - Прощаваш ли ми? - Май нямаш работа да вършиш през дните? - Не ми отговори. - Как се казваш? - Мария, но наистина те питам. - Да, прощавам ти. - отвръщам на въпроса и, но немога да откъсна очи от нея. - Мерси. - отговаря тя. Мога веднага да затворя вратата, но оставам на място, та също. Някопко секунди се наблюдаваме в тишина, докато тя не прого- варя: - Добре, благодаря ти още веднъж и чао. - Георги. - Какво? - Казвам се Георги, но всички ми викат Джони. - Приятно ми е Георги. - Може и Джони. - Предпочитам първото. - осъзнавам, че не искам да оставам сам. - Хайде приятна вечер. Тя ми обръща гръб и продължава. Докато я гледам как се отдалечававиждам и надеждата да го прави. - Мария, чакай. - Сякаш се чувам отстрани. - Да отидем на кафе? Щом идваш вечерите на вратите на непознати, реших, че ще искаш да отидеш с един от тях на кафе. - Не. - сърцето ми прескочи. - Не харесвам кафенетата. Знам по - добро място. Хайде.- усмихва се тя и ме подканя с ръка. - Чакай. Връхлитам в стаята и грабвам бутилката, минавам обратния път до вратата. Хвърлям я в кошчето до нея. Мария стои в края на коридора и ме чака. Затварям вратата. Усмихвам се