Със странен трепет си спомням за летата прекарани на село. Весели, бели лета изпълнени с безгрижно щуране по прашните селски улици, Лъката, Искъра и полето. Селото беше хубаво, голямо, многолюдно, с малък парк от кестенови дървета в центъра. От едната страна на парка бяха подредени хоремага, магазина, сладкарницата и железарията, от другата страна лятната градина, от към входа прозираше площадчето с паметника на трите леко зеленясали каменни жени, а от горния край беше църквата. Лятно време, този зелен рай разтваряше гостоприемно ръце пред тълпите деца, които търсеха подходяща компания и приключения в хладните му, сенчести прегръдки.

Събитията, за които искам да разкажа започнаха именно в този парк, в един чемширов храст, изкусно оформен като малка бърлога от поколенията младежи, опитващи се да се скрият от всевиждащото око на възрастните. На мястото на изтръгнатите клони от сърцевината на храста, незнайни ръце бяха донесли две пейки, на които обикновено седяха младежи разменящи цигари, въртящи дамаджанка червено домашно вино или някаква забърсана от вкъщи, забравена бутилка с пърцуца, за която никой вече не си спомня. По подобен начин се почна и при нас. Беше ваканцията след шести клас, бях върнал празни бутилки в магазина и честно спечелените пари бяха ловко обърнати в пакет малка "Стюардеса", сладолед и жълта лимонада. Лимонадата и сладоледа бяха изконсумирани самостоятелно и на момента, но малката "Стюардеса" щеше да ми дойде в повече. За това се замотах из парка и бързо си намерих компания. Тупи и Илийката, както винаги бяха готови. Завряхме се в бърлогата и почнахме да пуфтим цигаретки.

С вече прежълтели лица, въртяхме втората цигара и се уверявахме, че вече знаем как се пуши и че този път вече няма да повръщаме, когато пред нас изскочи червендалестата фигура на кмета. Леко стреснати от изкрещяната заплаха, че ще каже за геройството на родителите ни, ние гледахме замаяни от цигарата и не смеехме да помръднем. Но изведнъж, и тримата, сякаш дръпнати за езиците от един и същ непокорен дух, изревахме една и съща грозна псувня, прилежно научена предишната седмица от Печо Черния - селския овчар. Ухилената физиономия на кмета се смени с втрещената маска на ритнат по достоинството човек с положение. Аз бях най-близо до червендалестата натура на кмета и едно от ушите ми бързо се озова между пръстите на дясната му ръка. С лявата небрежно провери дали пакета цигари и кибрита седят в джобчето на ризата - извади ги огледа ги и пак ги прибра, и с вече спокойна физиономия тръгна да ме води при баба ми. Баба ми... хъм - имаше сериозна плесница... Не издържах и му се примолих да не казва, защото освен плесници щеше да има и друг комплект наказания. Кмета, като че ли само това и чакаше, заяви че има камион с пясък пред къщата му, ако го разтоварим - нямало да каже - кметска дума давал - даже щял да черпи.

Представете си ЗиЛ пълен с току що изваден от Искъра пясък и три тринадесет годишни момчета, въртящи лопатите под обедното слънце. Мор! Три часа по-късно, уморени, потни, с кървави мазоли по ръцете и напукани от жегата устни, без обещаната почерпка, безсилно мрънкащи проклятия по адрес на кмета, бавно си тръгнахме към къщи. Там ни чакаха родители и баби - услужливо осведомени от някое "добро" пиленце за нашите патила. Не ни се размина нищо - нито шамарите, нито бостанската работа. Абе с две думи прецакаха ни от всякъде! Това ни чувство се засили, когато разбрахме че кмета и продавачката имат уговорка, когато някое дете като купи цигари, тя звъни в кметството, кмета отива в парка и си намира кой да му работи без пари на къщата, дето я строеше в момента. Това вече преля чашата! Кръвта по ръцете ни ревеше за отмъщение - обидените почти седмокласнически души също. Събрахме се на тавана на Тупи и почнахме да мислим. Сигурен съм, че не всеки от вас знае колко черни мисли има в една поругана тинейджърска душа. Почна се от предложение да отровим добитъка му с бучиниш, мина се през идея за подпалване на къщата, но полека мислите потекоха в правилна посока, искахме да накараме кмета да сърба това, което сам си е надробил...

Речено - сторено. Отива моя милост в селската пекарна и небрежно иска на леля Мичка мая - баба ми щяла да меси питка. Колко мая - ами килограм... Леля Миче поглежда леко учудено - ама нали не даваше барут ами мая - държавна, без пари - извади една големшка буца и ми я подаде. Взех меката, леко хладна буца, от която лъхаше на кисело и старо, и хукнах към двора на изоставената къща в края на кметската улица. Там чакаше кофа с вода от герана, сложена близо да малък огън, накладен от парчета ненужна дървесина. Държахме водата хладка, така че съвсееем леееко да припарва на малкото пръстче и изчаквахме да стане два и половина обедно време. Който е бил лятото на село, знае че това е мъртъв час. Хората са по полето, а тези които не са там, са се скрили в сенчестите пристройки от слънцето и мухите, и блажено прихъркват. Само ние тримата, мрачно разтваряхме полека маята в хладката вода. След това с ловкост, на която дори скаутите от романите на Карл Май можеха да ни завидят, минахме през плетища и дувари, и стигнахме до двора на "Резиденция Бояна" - кметската къща тоест. Там по средата се мъдреше един модерен селски тоалет - тип нужник, с оттичане в специално пригодена за целта септична яма. Този модерен комплекс - гордост на фамилията беше и обекта на нашия диверсионен нальот. На тънка струйка, качени на пън, се редувахме да сипваме маята на разплатата в и без това ферментиращата смес от човешки отпадъци и хартия, само чакаща намесата на жадните за работа дрожди.

Свършили работа, вече седяхме зад билото на покрива на съседската стопанска пристройка. И чакахме този, за когото е предназначен вечния срам - да излезе, за да му го залепим. Седяхме, а времето, дрождите и обедното слънце работеха за нас. Най-напред се разнесе мирис. После почна да притропва вратата на клозета, най-накрая вече леко разтревожени, наблюдавахме как буйните духове повдигат керемидите и леко потичат от задната страна. Това вече преля чашата... но не - нямаше страшно, всичко спря до там. Даже, когато керемидите слегнаха, ние се поразтревожихме малко, да не би "млякото" да е прекипяло преди да е свършена работата. Седяхме и се тюхкахме, когато ушите ни бяха помилвани от звука на скърцаща врата. Кмета излизаше да изпикае изпитата на обед бира и с бодра крачка вървеше към лобното си място. Ние затаили дъх зад еретирните керемиди, брояхме - още крачка, две, една, сваля райбера и ... Победа! Гравитацията награди подлеца със своето, натежалите ла**а. като че ли блъснаха вратата и всичко, което беше вътре (а повярвайте ми тези хора явно не са си поплювали, а са срали - и то много) се изсипа върху съненият кмет... Получи се (п)Ипон - или по нешенски казано, чиста победа.

Нататък, няма да изпадам в подробности, но ни хванаха - бяхме забравили кофата в клозета, а тя излизайки с общата маса беше докарала хубава цицина на кметската кратуна. Та по кофата ни познаха, но наказанията вместо назидание ни донесоха само слава. Всички ни сочеха и се кефеха, че сме минали кмета, а той не смееше да се покаже, защото го беше срам от новият му прякор... Както и да е, оказа се, че вече и маята е на строг отчет - също като барута в магазина на ловната дружинка, а леля Миче стана главен отговорник - повишиха я тоест. Магазинерката и кмета развалиха калимерата. Някой мина и острига бърлогата... Не че младежите спряха да пушат и пият, но беше отчетена дейност. А най-хубавото от всичко беше, че следващите пет години обилно наторените малини в кметския двор даваха едър и сочен плод, а ние прескачахме дувара, беряхме малинки и с наслада поглъщахме ароматните плодове на нашето малко отмъщение.

5 Януари 2007

Какво сте направили??? Това реалити ли е, или художествен текст? Каквото и да е, много е забавно и увлекателно