Темата се прехвърля тук от форума на фанагория, заради краткото време, което остава за приключване на играта - 24 часа само, и невъзможността сайта да бъде в изправност през това време.

fanagoria-bg.net и Издателство „Ибис”

ви предизвикват в нова игра:

Участвайте, за да спечелите! /По познатия начин/

Къде?

- Тук, в играта „Братството на черния кинжал” 1.

Какво?

- Втората книга от поредицата.

ИГРА „БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ” 1

Вашата задача: Дайте отговори по трите въпроса.

1. Има ли герой от "Тъмна любов", който ви е харесал? Кой е той?

2. Коя сцена от книгата ви направи най-силно впечатление? Защо?

3. Напишете ваша сцена с любимия си герой от романа. Може да бъде несъществуваща, или да доразвиете вече пресъздадена такава.

Миминум изисквания: 10 изречения.

Всеки потретребител има правото да участва по веднъж в играта.

Потърсете вашата муза и когато ви сполети, поствайте тук творенията си.

Те ще бъдат оценявани от журито на fanagoria-bg.net, представлявано от:

Председател: Lindsey

Членове: sleepy_devil и helyg

Вашите награди: Петима от вас, получили най-високи оценки ще получат от Издателство „Ибис” напълно безплатно втората книга от поредицата - „Вечна любов” + бонус плакат на книгата.

Начало на играта: 27 юли 2010 г.

Финал: 17 август 2010 г.

На 17 срещу 18 август 2010 г. в полунощ журито ще обяви тук в темата победителите /съответно спечелилите книги/ и ще очакваме в рамките на същия ден да ни изпратите ЛС с трите си имена, точен адрес /включително пощ. код/ за получаване на наградата и телефон за връзка. „Вечна любов” излиза от печат на 19 август и екипът на Издателство „Ибис” ще разпрати наградите след тази дата.

Успех на всички и плодотворна мисъл!

"Здравейте, ето и моите отговори:

1. Любим герой - БЕТ - По принцип харесвам силните жени. Обожавам книгите в които главно действащо лице е имено жена, която цени себе си знае как да отстоява исканията и желанията си и как да защити любовта си. Бет не се страхува да покаже на Рот кога греши. Не се страхува да се опълчи когато не е съгласна със същата жар с която вечер прави любов с него. Огнена, темпераментна жена, която знае как да обича и какво е доброта.

2. Любима сцена - Имам две. Едната ще видите през друга гледна точка, а другата е когато Бет е отвлечена от лесърите. Когато вместо да избяга както би направила всяка слабоволева жена тя остава и се бие. Защитава го. А после не се отмества от леглото му докато не се излекува. С смелостта и волята си тя печели място в сърцата на всички от братството. Просто невероятно описан характер. А другата сцена е онази в която се погрижва за Рейдж. Вижте я през неговия поглед по надолу.

3. Разказ отдруга гледна точка на една от според мен основните сцени в книгата

„Мамка му” мислеше Рейдж, докато топлата вода падаше по гърба му и облекчаваше болката в тялото му. Гледаше лицето си в огледалото, разбираше какво виждат другите, когато го погледнат, но той знаеше. Знаеше защо едва стоеше на краката си, защо стомахът му бе така подут и болеше, ох, как само го болеше. Знаеше какво се крие в очите му и, че красивата му външност е само едното му АЗ.

„Пак загубих контрол. Пак му позволих да се появи. Шибаните лесъри, те стреляха по Рот. Проклети да са!” Усети как топлината отново започва да се заражда в тялото му. Видя очите си, как пламнаха в огън, който никога не бе за добро. Въпреки болката и изтощението, се опита да се съвземе.

Живееше с това от толкова време и досега, с малки изключения, успяваше да го държи под контрол. Животът му бе постоянна битка не само за расата му, но и за личността му, за онова, което все още го отделяше от чудовището. Всеки проклет ден от живота му бе борба, жестока вътрешна борба за контрол над тялото му. И всеки път когато загубеше битката, се страхуваше какво ще намери когато, или по-точно ако, се върне обратно. Кой ще е поредния, който смилаше стомаха му? Братята му сякаш не се притесняваха - смееха се на „дефекта му”, но не знаеше как щеше да преживее, ако някога звярът се появеше срещу някой от тях.

Знаеше, че сега за няколко седмици щеше да може да се поотпусне. Лесърите го бяха нахранили, чудовището бе сито – засега. Но колкото по-дълго го удържаше, толкова по-свирепо бе после то и толкова по-трудно бе да го завърже отново.

-Скрайб Върджин, благодаря, че и днес бяха враговете ни! – тихо прошепна той и с нежелание спря топлата водна струя.

Излезе бавно от банята, усещайки всеки мускул по тялото си. Усещаше как се свиват, с какво усилие изпълняват задачата, дадена от мозъка му да го придвижат напред. Светлината бе по-силна и зениците, все още разширени след трансформацията, се свиха болезнено.

Въпреки болката се огледа и видя момичето на Дариъс и Рот. Не можеше да се напрегне сега да си спомни името й.

- Рейдж, братко, как си ? – попита Рот и пусна жената, за да дойде да му помогне.

- Боли ме коремът. – не можеше да се засмее заради огъня, който измъчваше тялото му.

Дори не чу какво отговори Рот. Видя как девойката до него го гледа преценяващо. И как иначе, перфектното му тяло бе издуто като балон и пристъпваше като старец загубил бастуна си. Не му пукаше, беше си подвиг, че изобщо можеше да се движи. Едва ли би могла да разбере, а и тя не бе една от тях и въпреки явния интерес на брат му към нея утре можеше да не я види повече. Как би могла с крехкото си човешко тяло да разбере на какво бе подложен днес? Затова просто се обърна към водача си :

- Прибирам се у дома. Къде са ми дрехите?

- Загуби ги – отвърна му Рот и го прихвана през кръста – Никъде няма да ходиш, ще спиш в стаята на Ди.

Знаеше, че Рот е прав, но не искаше да ги притеснява. Момичето изглеждаше изплашено, а и стаята на Дариъс... Той не би имал нищо против ако бе жив, но някак сега все едно щеше да омърси леглото му. Въпреки душа, лошият вкус си оставаше, а и опасността да загуби контрол също.

- Не започвай пак. Не си играем на шикалки. Облегни се на мен, за Бога.

Рейдж се отказа да спори. Въпреки че отказваше да поеме кралските си задължения, Рот все пак бе КРАЛЯТ, а и знаеше как ще свърши спора. Накрая ще припадне от изтощение или болка и унижението Рот да го носи до спалнята щеше да е много по-голямо. Затова просто се отпусна на рамото му и веднага почувства леко облекчение от помощта.

Нямаше идея колко време им бе нужно, за да стигнат до спалнята, но с удоволствие затвори очи, когато усети възглавниците под главата си.

Усещаше движението на червата си в корема. С усилие повдигна ръка и я постави на корема си надявайки се тежестта да ускори процеса на смилане, но прорязващата болка бе нетърпима. И вместо да помогне, натискът предизвика почти непреодолимо желание да изхвърли всичко от стомаха си. Ръката му падна встрани и той не се насили да я върне обратно.

- Повдига ми се – неохотно призна. Рот би могъл да размисли и да го махне от тази стая. Ди не заслужаваше да я оскверни с повърнати остатъци от лесъри.

- Да, лошото храносмилане е гадна работа – усети по гласа му, че разбра и въпреки това не пожела да го премести.

- Искаш ли няколко антрацида? – намеси се женски глас. – Или алказелцер?

Рейдж не можеше да повярва. Тя искаше да помогне. Тази човешка жена бе по-смела отколкото мислеше. Бе го изненадала, а това не се случваше често. Погледна я по-внимателно, видя притеснението й, но то не идваше от това, че се страхува, а че може би е нарушила нещо, че ще разочарова Рот. Рейдж бе впечатлен и въпреки, че едва ли нейните хапчета биха решили проблема му, той кимна леко и простичко каза :

- Да.

Тя мигом излетя от стаята, но той видя, че Рот продължаваше да гледа след нея. И за първи път откакто го познаваше в очите му имаше топлина и нежност.

Как бе пропуснал това? Рот бе влюбен или ако не, то много скоро щеше да бъде. А всяка жена, която успееше да спечели сърцето му определено не бе обикновена.

Тя се върна в стаята и подаде чашата с разтворените хапчета на Рот, но тук последва втора изненада - той не ги взе.

- Ти ще се справиш по-добре, аз може да я разлея.

Той видя как по бузите й плъзна цвета на притеснението, но нямаше сили дори да мисли какво го бе причинило. Затвори очи, а след малко усети разклащането на леглото и после нечия нежна и топла ръка повдигна главата му и допря чаша до устните му. Преглътна малко от течността, но дори това леко насилване на стомаха му причиняваше допълнителни болезнени спазми. Ръката обаче го придържаше и чакаше. Бавно и търпеливо тя му даде лекарството. Не то му помагаше. Успокояваше го топлината й. Сякаш загрижеността й действаше на тялото му, на звяра в него. Сякаш за първи път чудовището усети грижа, усети любов и състрадание и му хареса.

Чашата бе празна и тя я махна от устните му, но с нея пожела да махне и себе си. Звярът изръмжа, искаше я. Не за вечеря, искаше да я усеща, да се къпе в топлината на грижата й. Той се пресегна импулсивно безсилен да му откаже това, обгърна я с ръка и сложи глава в скута й.

Не чувстваше желание към плътта й. Бе странно чувство - все едно бе отново малко момче и търсеше закрила при майка си. Но тя бе много млада, може би по-скоро търсеше утехата на сестра. Усети ръката й на гърба си. Движението по него сякаш разнасяше болката, напрежението. Звярът й вярваше и бе доволен, не искаше да я нарани. Чуваше думите й „Спокойно, всичко ще бъде наред. Всичко приключи, сега трябва да поспиш. Хайде затвори очи.”

После започна тихо да тананика. Непозната детска песничка, нещо за майка, подаръци за послушните, но думите не бяха важни, мелодията макар и силно казано мелодия, сякаш дърпаше струни вътре в него и успокояваше нервите му. Звярът мъркаше почти приспан. Огънят си отиваше, а болката ставаше все по-слаба. Той не знаеше, че бе възможно някой да му помогне така, а сега бе повече от благодарен. Ако трябва, би умрял за нея, би я защитавал срещу всеки и дано богинята да им помага, дори би я защитил от Рот, ако е толкова глупав, че да я нарани. После успокоен потъна в света на сънищата, но преди това името й изплува от вече облекчения му ум."

„Бет! Благодаря ти, Бет!”

Така ето ги и моите отговори.

1. Има ли герой от "Тъмна любов", който ви е харесал? Кой е той?

След като прочетох първата книга просто нямаше как Рот да не ми стане любимец. Не мога да подмина и Бъч, Зи, Ви, абе аз май цялата азбука ще изредя. Много ми харесва как авторката е изградила и женските образи. Жените не са просто някакви кукли, които стоят и чакат някой да се погрижи за тях, а са готови да се впуснат в битка с, и/или за своя любим... Просто в цялата поредица няма слабо изграден образ.

2. Коя сцена от книгата ви направи най-силно впечатление? Защо?

От предната до задната корица страница, по страница... Не бях чела подобна книга толкова запленяващо нещо... Останах с апетит за още и още, и още... Когато Бет започна преобразяването си и Бъч я заведе при Рот, как го бяха наобиколили братята, а той се правеше на корав... След това видя Мариса и любов от пръв поглед, аххх... Как Рот се грижи за Бет, помага й да премине прехода... После тя се грижи за него и го спасява... Как Бъч се пристрасти към марковите дрешки... Как накрая решиха да живеят всички заедно и дружно похапнаха прасковки...

3. Напишете ваша сцена с любимия си герой от романа. Може да бъде несъществуваща, или да доразвиете вече пресъздадена такава.

Оххх, тук ме хванахте натясно... Не съм много дорба с думете... В смисъл, аз като си го мисля е едно, ама като трябва да го напиша ми става малко сложно... То и затова не всички сме писатели, но все пак ще се пробвам... Това е моят край на книгата. Дано ви хареса:

“Бет пое дълбоко въздух и усети аромата на океана- солен, могъщ, пречистващ. Усещаше как вълните се разбиват в краката й и после бързаха да се върнат обратно. Малките рачета гъделичкаше пръстите й. Слънцето бе залязало и първите звезди вече блещукаха на небето.

- Липсваш ми...- гласът й бе тих, спокоен- Цял живот. До сега не бях осъзнала, колко много.- Бет се обърна бавно и се усмихна.

- Винаги съм бил до теб и това няма да се промени и за напред. Нощ и ден ще ме усещаш, и ще знаеш, че бдя над теб.- Дариъс пристъпи напред- Обичам те, никога не забравяй това. – направи още една крачка после още една и Бет вече бе в прегръдките му.

- И аз те обичам татко- сълзите се ронеха по лицето й- Искаше ми се да те познавам, да ...

- Ш-ш-шт... Има време за всичко, има време за всичко... – Дариъс я прегърна по-силно и я целуна по челото. Спокойствието я заля изцяло, сякаш някой я бе завил с пухкаво одеало. Усещаше само топлина, спокойствие и любов...

Бет бавно отвори очи и се сгуши в Рот, който спеше спокойно до нея.

- Има време за всичко.- гласът й беше тих, но уверен, изпълнен с очаквани и надежда.

Навън се раждаше нова нощ. Нов живот.”

1.Любим герой - Аз съм жена и харесвам мъже и какъв по-ярък пример за мъж от Рот.Той е кралят. Главният. Водачът. Този, когото всички следват и му вярват безпрекословно. Защото той излъчва сила, достойнство и както разбираме по-късно, може да обича истински.

2.Любима сцена - Имам много любими моменти, тъй като цялата книга много ми харесва. Но ще се спра на горещата любовна сцена между двамата, когато се срещат за първи път очи в очи.

3. Напишете ваша сцена с любимия си герой от романа.

Ще обрисувам любимата ми сцена от книгата през погледа на Рот, като я доразвия и изпълня с много емоции и страст.

Устните му докоснаха шията и. Той си пое дъх. „Боже мой” – мислеше си Рот, тази жена ухае невероятно, като зряла праскова, готова да я откъснеш. Трябваше да се успокои. За момент забрави за какво беше тук. За да говори с нея, за да я предпази, да и помогне.

- Вече си почти готова – каза меко той. – Ще стане скоро.

Имаше чувството , че не може да диша, сякаш някаква кост бе заседнала в гърлото му и не му позволяваше да си поеме глътка въздух. Трябваше да я има. Веднага. На всяка цена. Тази жена го побъркваше. Беше като пластелин в ръцете му. Кръвта му закипя. Трябваше да каже „не”, да си тръгне, докато още имаше сили. Далеч от нея, далеч от всичко, което чувстваше. Но не можеше, не и преди да я опита, да я вкуси. Нещо примитивно и непознато го задържаше, тласкаше го напред и не му позволяваше да отстъпи и крачка назад. Тя бе неговата награда, неговото наказание, неговият забранен плод.

Наведе се над нея. Вкуси устните и, създадени, за да бъдат вкусвани – от него. Чу как дишането и се промени. Стори му се, че се разпада на прах. Кожата и беше топла и мека, толкова жива. Тя обгръщаше раменете му с малките си ръце, които трептяха нежни и неспокойни по кожата му, а пръстите и изследваха твърдите му и издължени форми и се забиваха в изпъкналите му мускули. Толкова доверчива и сладка. Беше божествена. От друг свят, толкова влажна и гореща. Целуна меката и кожа, а тя се разтърсваше от вълните на оргазма. Страстта все повече нахлуваше в него, докато тя го измъчваше, играеше си с него. Доведен до полуда, Рот не беше в състояние да сдържа желанието си. Отдръпна се, смъкна панталоните си и я покри с тялото си. Разумът му се стопи. Тогава старият като света ритъм го обхвана и бедрата му се задвижиха. Тя го обгърна с крака и той простена, когато горещината опари ерекцията му. Дрезгавият му стон би могъл да бъде вик на тревога или триумф.

- Не спирай – каза задъхано тя. - Искам да те почувствам в себе си.

Рот зарови глава в уханната вдлъбнатина на шията й. Бавно изтегли ханша си назад. После потъна в тялото и с един мощен тласък. Никога през живота си не беше се чувствал така шеметно и диво. Сякаш през него преминаваше електрически ток. Понесе го огромна вълна, която ту го издигаше, ту го спускаше. Загуби всякаква ориентация. Дрезгавият му вик потъна в тъмнината.

Рай. Сега знаеше какво е Раят и Господ да му е на помощ, искаше да го вкуси отново.

Здравейте! Реших и аз да се пробвам в тази игра. Ето и моите отговори.

1. Относно любимият герой:харесвам всички братя, но моят любимец е Рот заедно с неговата любима Бет. Харесвам Рот, защото от една страна той е лошото момче, боецът, който ръководи останалите братя, а от друга е любящ мъж, който допуска най-накрая в сърцето си любовта. По същите причини харесвам и Бет, защото тя е жена, която обича от цялото си сърце, но когато се наложи, защитава със зъби и нокти любовта си.

2. Любимата ми сцена е тази, в която е представена сватбата на Бет и Рот, защото в нея най-пълно са представени чувствата на двамата.

3. Рот болезнено простена:

-Обичам те, лийлан.

Последният звук, който чу, докато се бореше с болката, която го отнасяше, беше тихото хлипане на Бет. Но накрая бе победен и изгуби съзнание.

Скоро разбра, че беше попаднал в самия ад. Отвсякъде го заобикаляха пясъци, жаждата изгаряше гърлото му, езикът му бавно облизваше изпръхналите му устни в търсене на малко влага, която да успокои болката. Но всичко беше напразно. Кошмарът продължаваше.

И сякаш жаждата не беше най-лошото, та се притесняваше и за Бет. Не успя да я спаси, да я предпази. Единственото, което искаше, ако неговата лийлан беше мъртва, и той да умре, за да бъдат отново заедно. Не си представяше живота без нея, макар че братята нямаше да му простят, ако сега се предаде.

Отново затвори очи в опит да превъзмогне болката. Когато ги отвори отново, съзря видение, което го развълнува, макар че знаеше, че е невъзможно да я вижда. Бет... Тя се приближава. Навежда се към него, иска да го докосне, да го целуне, но нещо я дърпа. Тя се противи, в очите й се появяват сълзи, но много скоро изчезва. Рот изрева от болка.

-Бет, върни се, скъпа! Ела при мен!

И тогава разбра, че може би това е краят. Никога повече нямаше да се бие редом с братята си, но най-лошото беше, че никога повече нямаше да види Бет. Усети, че тялото му се отпусна, а духът му напусна тленната си обвивка, която толкова беше страдала досега. Вече не изпитваше нито болка, нито жажда. Дали това беше краят? Или началото на Нищото? Защото това щеше да бъде животът му без братята и Бет.

Изведнъж чу далечен глас, който бавно се приближаваше към него, а тихите думи още по-бавно се впиваха в мозъка му, който отказваше да ги възприеме. Това беше гласът на Скрайб Върджин.

-Успокой се, войнико. Още е рано да напуснеш този свят. Няма да отнема любовта ти. Върни се при близките си. Те те очакват.

И тогава Рот започна да се събужда, за да се върне и да продължи живота си оттам, откъдето той беше прекъснат. Защото го очакваха хора, които го обичаха, и велики дела, които да извърши.

1. Има ли герой от "Тъмна любов", който ви е харесал? Кой е той?

За главните герои няма да коментирам, харесвам ги и то много, от останалите най-голямо впечатление ми направи Зи, не е типичният герой, няма как да не ми привлече вниманието

2. Коя сцена от книгата ви направи най-силно впечатление? Защо?

Сцената, в която лесърът отвлече Бет и по-точно, описанието на състоянието на Рот, мисля, че тя най-точно показва колко са силни чувствата на Рот.

3. Напишете ваша сцена

Ето какво сътворих:

"Денят беше към края си, когато иззвъняването на телефона извади Рот от дебрите на съня. Сгушената до него Бет промърмори нещо неясно и се скри под възглавницата в опит да заглуши дразнещия звук.

Все още сънен Рот се надигна от леглото, за да достигне мобилния. Плъзгайки дисплея с гневен жест, той го приближи до ухото си и изръмжа нещо, което би трябвало да звучи като „ало”.

- Рот? – прозвуча въпросителният глас на Тор.

- Кой друг очакваш по дяволите?! Дано имаш основателна причина, за да ми звъниш толкова рано.

- Всъщност има. – отговори спокойно Тор, абсолютно невъзмутим за гневните нотки в гласа на приятеля си. – Трябва да обсъдим нещо с останалите. В полунощ…Важно е.

- Ще ви чакаме – отвърна Рот със сериозен глас, вече сигурен че това което ще чуе няма да му хареса. Разговорът бе кратък и не издаваше никаква информация, която би могла да бъде подслушана. Захвърляйки телефона на нощното шкафче Рот се върна в леглото. Прегърна съпругата си и се концентрира върху обаждането, опитвайки се да открие причината за него. Прехвърли през ума си събитията от последните няколко дни, но сам разбра, че изреченото от Тор не бе достатъчно, за да сглоби сам картинката. Реши да зареже терзанията, точно в момента гладката кожа на Бет му се стори далеч по-интригуваща. Скъпите сатенени чаршафи покриваха плътно тялото й и не оставяха тайни за нежните извивки. Рот погали гърдите й и зацелува шията й, оставяйки страстта да се разгори бавно. Бет се обърна към него и го прегърна подканващо…

Няколко часа по-късно луната хвърляше лъскави отблясъци върху безлюдната улица, когато пред къщата с номер 816 един след друг се материализираха членовете на братството. Вишъс, Тор и Фюри пристигнаха първи и се отправиха към входната врата, където вече ги очакваше Фриц.

Тор забави крачка, за да изчака Зи и Рейдж.

- Е? Взехте ли го? – попита той.

Зи кимна в знак на съгласие, а Рейдж допълни:

- Опасенията ни се потвърдиха. Те знаят…

Тор кимна, а изражението му доби още по-мрачен вид. Тримата последваха останалите във вътрешността на къщата, където вече ги очакваха Рот и Бет.

Напрежението в стаята бе осезаемо и Тор реши да премине направо на въпроса:

- Преди известно време Рейдж се натъкна на интересна информация, но решихме да разучим въпроса, преди да преминем към действие. Това, което научихме е сериозно и изисква намесата ни. – Тор замълча след неясното си встъпление и се обърна към Рейдж, отстъпвайки му думата.

- Едва ли знаете, но от няколко дни, в града се провеждат мачовете от малката лига по баскетбол, за класиране на щатските финали…

- Нормално е да не знаем, а ти защо си толкова запознат? – попита Рот.

- Не че ти влиза в работата, но щом държиш да знаеш – разгорещените, крещящи колежанки са невероятно съблазнителни! – заяви Рейдж, а усмивката върху чувствените му устни, показваше че е готов да продължи да изброява предимствата на колежанките, но шумното покашляне на Тор му напомни, че обсъждането на интимния му живот не влиза в плановете за вечерта. – Да се върнем на въпроса…- продължи той. – Един от играчите ми направи впечатление с „интересната” си физика, Адам Тейритиън, 24 годишният плеймейкър на „Котките”…

- Моля те, давай по същество – изръмжа Рот, чието търпение вече бе достигнало предела си.

- Всъщност, нека ви покажа. – Рейдж бръкна под коженото си яке и извади малък компактдиск. – Рот, ти също ще разбереш…

След няколко минути всички присъстващи бяха вперили поглед в огромния плазмен телевизор, с изключение на Рот, чиито зъби скърцаха ядно.

Филмът представляваше запис на доста оспорван баскетболен мач.

- Номер 12, момчета, погледнете този „красавец” – нареди Рейдж.

- Но той…прилича на вас! – възкликна учудено Бет, а очите й не спираха да следят огромния мъж. Тялото му бе силно и мускулесто, сякаш тренирано с години, но лицето му издаваше истинската му възраст. Бе невероятен играч, дори и за неопитното око на Бет. Скоростта, с която се движеше по игрището бе завидна, рефлексите му безпогрешни, а след всеки сблъсък с противниковия отбор играчите се озоваваха по гръб, а Адам бе непоклатим…като скала.

Умът на Рот работеше трескаво, той бързо се ориентира за какво става дума – на момчето му предстоеше преобразяване, но защо това бе толкова важно за братството.

- Кога? – бе първият му въпрос.

- Съвсем скоро, ако се доверим на медицинският му картон, до който се докопах днес. – отговори Рейдж. Страда от повишена чувствителност, висока температура, а ярката слънчева светлина влия на зрението му. Предполагам, че до няколко дни трансформацията ще се осъществи.

- Какви са роднините му? – продължи с въпросите Рот, а седналата до него Бет следеше все още играта, записът бе приковал цялото й внимание.

Този път отговори Тор:

- Сирак е. Израснал е тук в Колдуел, сиропиталището Сейнт Мартин. В момента тече последната му година като студент. Мечтае да играе на NBA и на този етап е на път да го постигне, съгледвачи следят всеки един от мачовете му. Единственият му близък е дългогодишната му приятелка Емили, за която иска да се ожени…

- Жалко, че плановете му няма да се осъществят. – прекъсна го Рот. – Но аз все още не разбирам, защо това е толкова важно…

Но не можа да довърши , изведнъж Бет се изправи рязко от мястото си и изръмжа свирепо.

Рейдж сякаш очакваше реакцията й и стопира записа. От екрана на телевизора ге гледаше безличното изражение на лесъра, който преди няколко месеца едва не бе убил Рот и Бет.

Усетил безпогрешно чувствата на жена си, Рот се обърна към Тор, очаквайки обяснение.

- Рот, лесърите го дебнат. Те знаят за предстоящото преобразяване. Ще се опитат да го заловят. И Господ да му е на помощ, ако успеят. Ще го използват като опитна мишка, докато трае процеса. Те търсят слабото ни място, нещо което да използват срещу нас.

Бет усети как цялото и тяло се стегна в ням ужас. Всичките й ужасни спомени, които бе потискала дълбоко в съзнанието си изскочиха наяве и я заляха подобно на бушуващ океан от емоции. Лесърът стоеше там на скамейката, сред множеството от обикновени хора и изглеждаше невредим. Сякаш нищо от онази ужасяваща нощ не се бе случило.

Страхът изпълни душата й.

Сякаш, за да затвърди подозрението й гласът на съпругът й се прогърмя в стаята:

- Не и ако ние ги докопаме първи!

За всички от братството бе ясно, че трябва да спасят Адам за собственото си добро. Но в думите на Рот се прокрадна едно по-сериозно чувство. Дълго потисканата жажда за отмъщение изплува на повърхността, за да залее всичко по пътя си.

Лек и прохладен вятър разлюля клоните на дърветата в парка. Нищо не нарушаваше нощния покой, с изключение на скърцането на старата люлка, която бе като извадена от друг век.

- Идеална обстановка за предложение за брак. – промърмори Адам Тейритиън и още веднъж веднъж провери съдържанието на сатенена кутийка, която държеше в ръката си. Малкият пръстен проблесна, когато лунните лъчи го докоснаха и Адам си представи лицето на Емили, когато й го поднесе.

Перфектният завършек, на този страхотен ден, помисили си младият мъж и усмивка заигра на устните му. От тази вечер започваше новият му живот. Още не можеше да повярва, че една от мечтите му се бе сбъднала. След днешната победа на отбора му, той бе получил невероятно предложение от „Бостън Селтикс” и вече щеше да играе в националната лига. Двамата с Емили ще да напуснат този град, в който заедно се бяха справили с безброй лишения, ще създадат дом и семейство ще бъдат щастливи както заслужаваха.

Адам погледна часовника си, минаваше десет и смяната на Емили в кафенето вече бе свършила. Седна на старата пейка, която още от деца двамата бяха споделяли, а спомените от общото им минало превзеха ума му.

Емили бе единственият му близък човек, единственото семейство, което някога бе имал, единствената му любов. Заедно бяха израснали в онази дупка, която хората наричаха сиропиталище. Благодарение на силната си обич един към друг бяха оцелели в жестокия свят, понасяйки смело всички трудности, които живота им бе поднесъл.

Но сега…сега всичко щеше да е различно…

Адам вдигна поглед в очакване, когато усети пристигането й, още преди да е чул стъпките й. Изправи се рязко на крака, за да я посрещне и отново му стана зле. Пак проклетото главоболие, явно целият стрес, който преживяваше му се отразяваше физически. Но проклет да е, ако позволи този незначителен факт да развали вечерта им.

Гледаше я как се приближава към него, а сърцето му тупкаше силно, както всеки път когато я погледнеше, сякаш я виждаше за пръв път. Неговата любима…

Емили го видя, стоеше там, насред детската площадка, на която се бяха запознали преди десет години и я чакаше както всяка вечер. Тя забрави болката в уморените си крака и се затича към него – няколкото часа раздяла й се бе сторила като дни. Хвърли се в разтворените му обятия, ръцете й обгърнаха врата му и устните им се сляха в нежна целувка.

Когато възстанови нормалното си дишане, Емили забърбори развълнувано:

- Телевизорът се счупи и не успях да гледам мача, но управителят ми разреши да го слушам по радиото. Ти беше невероятен, попиля ги, на финал сте! – почти изкрещя тя от възторг.

- Забрави финала скъпа, заминаваме за Бостън…- Адам не успя да довърши, защото Емили скочи върху него с писък и се опита да го задуши в прегръдките си. Сълзи на щастие се стичаха по лицето й:

- Знаех си, знаех си че ще успееш! Никой друг не го заслужава повече от теб…

Потопени в радостта си двамата влюбени не усетиха издайническите стъпки на нарушителите на уединението им. Дузина лесъри ги бяха наобиколила в очакване на сигнал за атака. Господи Х наблюдаваше с отвращение сцената, която се разиграваше пред очите му. Малката кучка бе увиснала на врата на неговата опитна мишка, а вампирът я гледаше сякаш бе най-ценното му съкровище.

През последните два дни Господин Х бе изгубил търпението си. Умуваше как да ускори процеса на преобразяване, без да му повлияе и отговорът на въпросите му бе изправен пред него. Какъв по-добър стимул, мислеше си той. Явно съдбата бе на негова страна и скоро щеше да превърне тази камара мускули в жалка сгърчена плът, която щеше да моли за милост.

Предвкусвайки удоволствието Господин Х протегна дясната си ръка, в която държеше пистолет със заглушител и се прицели. Само тихо изсвистяване подсказа, че бе стрелял. Право в сърцето…

- Скъпа, трябва да те попитам нещо – прошепна Адам между две целувки и обхвана лицето й. Тя повдигна очите си към него в очакване, но преди да проговори, нещо се заби в нея и тя увисна безжизнено в ръцете му.

- Адам…- простена Емили и в следващата секунда издъхна.

Адам дори не разбра какво стана. Започна да крещи името й, а ръцете му я разтърсваха. С ужас се взираше в разширяващото се петно кръв, което напояваше блузата й. Тялото й се свлече на земята, Адам падна на колене до нея и се опитваше да я свести. Ръцете му търсеха пулса й, съзнанието му неможеше да възприеме какво се бе случило.

- Емили…Емили – викаше я той, а сълзите започнаха да се стичат по лицето му.

Прегърна я и я залюля в прегръдките си, неспособен да помръдне. До него на прашната земя лежеше сатенена кутийка, лунните лъчи огряваха малкия пръстен, който сега блестеше със студена светлина.

Господин Х протегна ръка, за да даде дългоочаквания сигнал, когато внезапно вляво от него се дематериализира вампир, последваха го още поне петима, които се втурнаха след хората му.

- По дяволите, закъсняхме… - изруга Тор, когато видя двойката наобиколена от лесърите. Потърси с поглед Рот, но той не се интересуваше от тях.

Цялото му внимание бе приковано към друга мишена, тази която се бе опитала да нарани Бет. Цялата му дълго потискана ярост се разля по тялото му, подобно на лава от изригващ вулкан.

Хвърли се към лесъра и го удари с такава сила, която го изхвърли на три метра. Чу как костите на едната ръка на нещастника изпращяха, счупени. Но копелето бързо се отрезви и насочи пистолета си към него. В последната секунда Рот се хвърли на страни и избегна коварния куршум, който щеше да раздроби ребрата му. С удвоена ярост той се нахвърли върху лесъра, събори го на земята, а тежките му юмруци разкъсваха тялото му.

Навсякъде около тях се разиграваше кървава битка. Но неподготвените за внезапната поява на вампирите, лесъри загиваха един след друг, смазани въпреки численото си превъзходство.

Господин Х се опитваше да се пребори с огромния здравеняк, който разкъсваше тялото му, със сетни сили успя да се докопа до ножа, който бе паднал заедно с него на земята и го заби в ръката на Рот, малко на лакътя.

Рот усети в последния момент замахването и се изправи, с което попречи на копелето да забие ножа в главата му.

Това даде достатъчно пространство на лесъра и той успя да се изтръгне от смъртоносната му хватка. Изправи се на крака и с последните си сили се втурна да бяга.

Адам бе сляп и глух за всичко, което се случваше около него. Прегръщаше любимата си, а сълзите се стичаха по лицето му. Не усещаше нищо, друго освен разкъсващата болка в гърдите, която бе парализирала цялото му тяло.

Не усети как постепенно зрението му се замъгли, не почувства как краката му изтръпнаха. Вече нищо нямаше значение…Не и без нея. Черната бездна го погълна, но Адам бе благодарен, сега умираше и отиваше при Емили, където му бе мястото.

Рот се изправи на крака и се завъртя в мрака, който го заобикаляше. Още надушваше вонята, която се излъчваше от лесъра, щеше да успее да го хване. Усети следата му и се втурна в тази посока, когато го застигна гласът на Тор:

- Не сега, Рот…Преобразяването започна…"

Айде и аз да се пробвам....

1) Любим герой

Зейдис- лошото момче и най-непредвидимия от братята.

2) Любима сцена

Първата среща на Зейдис и Бет!

3) Ето и моето описание на въпросната сцена

Зейдис видя спящата жена. Миришеше вкусно и на промяна. Откога Рот обръщаше внимание на жени?! "Жени"-названието бе като ругатня в главата му. Мразеше ги,не ставаха за друго освен за храна и за секс,и да ги измъчваш. Не можеш да си позволиш да проявиш слабост край тях,ако го направиш свършваш окован и измъчван. Знаеше, че братството не споделя вижданията му, че някой вече имат своите лийлан, но досега Рот избягваше жените почти както самия Зейдис.Какво се бе променило ?

- Мамка му какво е това тук ? – гласно попита той.

Жената скочи на мига и впери ужасения си поглед в него. Той знаеше какво вижда тя. Знаеше че белега на лицето му предизвиква тръпки на погнуса, че очите му са онези които извикаха ужасения писък от гърлото й. Всички бяха еднакви. Всички си го заслужаваха.

- Обожавам този звук – усмихна се той знаейки, че така дава по – голяма видимост към зъбите си и я ужасява още повече. Обичаше да вижда страха в очите им. За дните в които една от тях го тормозеше и го подлагаше на непоносими мъчения се бе научил, че страха е най – силното оръжие. Съпротивата на човек скован от ужаса е в пъти по малка.

Видя как очите й изпиваха белега му и въпреки, че не го показа / никоя от тях нямаше да види повече че го е засегнала НИКОГА / гнева го завладя. Кучка,щеше да й покаже, че белега не го прави импотентен като лесърите. Наведе се над нея и тихо каза:

- Възхищаваш се на това произведение на изкуството ли ? Трябва да видиш и останалата част от тялото ми.

После усети погледа й по тялото си.

О,да! Мръсницата го искаше, но както и останалите се преструваше на недостъпна. Е,скоро щеше да разбере, че на него такива не му минаваха!

1. Има ли герой от "Тъмна любов", който ви е харесал? Кой е той?

- Харесвам всичките герои, но най – много като че ли ми допада Фюри. Той е много смел, привлекателен, силен. Харесва ми колко много държи на близнака си Зейдист и е единственият, който поне донякъде успява да се справи с него. Винаги е готов да помогне с каквото може и мисли първо за другите, а едва след това за себе си.

2. Коя сцена от книгата ви направи най-силно впечатление? Защо?

- Всъщност любимите ми сцени са две. Едната е първата среща на Бет и Рот. Наистина не очаквах нещата да се развият така и бе интересно. Другата е към краят, когато Скрайб Върджин дава втори шанс на Дариъс. Много ми е любопитно какво ще се случи с него нататък, в новият му живот.

3. Напишете ваша сцена с любимия си герой от романа. Може да бъде несъществуваща, или да доразвиете вече пресъздадена такава.

От много мислене накрая реших да напиша някоя несъществуваща сцена. И така пресъздадох първата среща на Рейдж и Рот. Надявам се да Ви хареса!

Рейдж вървеше бавно, но неспокойно. Усещаше как звярът вътре в него е на ръба да се появи. По дяволите, не можеше ли Скрайб Върджин да намери друг начин да го накаже. Да го накара да направи нещо, за да изкупи греха си, да му нарита задника, ако трябва. Щеше да го понесе. Никога не се е страхувал да посрещне физическа разправа. Беше по – едър и по – силен от повечето от неговият вид. Всъщност, телосложението му беше като на Братята. А и след проклятието, боят си бе един начин да държи звярът си под ключ.

О, как се надяваше да налети на някой бой.

Той зави надясно в близост до улицата, където бе чул за „предполагаеми” нападения от лесъри. Щеше да е просто чудесно да открие някой от тези копелета. Да, много добре щеше да му се отрази.

И като по чудо, той усети миризмата на бебешка пудра. Ах, да тук имаше лесъри. Просто перфектно!

Рейдж забърза напред по улицата. С всяка стъпка миризмата на копелетата се увеличаваше. Както и звукът от... бой?

О, не, не. Това бе неговата битка!

Когато пристигна по средата на боя, Рейдж застина. Е, мамка му. Определено мъжът, който се биеше нямаше нужда от помощ. Нападаше безпомощно лесъра, насреща му, с кинжалът си в ръка. Значи това бе един от Братята от Братството на черният кинжал. Да, и изглежаше точно като такъв.

Тъкмо се чудеше какво да направи, когато видя още трима лесъри да приближават. Е, значи все пак ще му излезе късметът.

Рейдж бързо нападна лесърът, който се намираше от ляво. Видя светлината с периферното си зрение, докато другият лесър който се бе бил с Братът, се върна при Създателят си.

Рейдж бързо довърши своят враг. Обръщайки се, видя Братът да се бие с друг. За малко да пропусне другият, който тихо се запромъква към него. Ала Рейдж бързо се обърна и удари копелето с меча си. След малко маневриране наляво – надясно, той успя да извади лесъра от строя и направи финалният удар в сърцето му (или по – точно мястото, където се е намирало сърцето му преди), и той си замина.

Рейдж се обърна и забеляза че Братът е приключил с убиването на нещастниците и го наблюдаваше безмълвно. И тогава забеляза нещо. Това не бе просто някой от Братята. Този мъж, носеше тъмни слънчеви очила. Да, е кой би помислил че някой ден щеше да се бие със самият крал. Слепият цар.

- Ваше величесто! – каза Рейдж и се поклони както бе прието.

- Добре се справи, синко. – рече той. – И моле тя, няма нужда от всички тези формални глупости. – той го посочи. – Викай ми просто Рот.

- Рот. Става. – усмихна се Рейдж.

- Става? – засмя се той. - А твоето име?

- Рейдж.

- Сина на Торчър?

- Същият.

Рот се намръщи и прибра обратно кинжалът си. Да, навярно е чувал за него.

- Ще го имам в предвид. – каза Рот.

Сега бе ред на Рейдж да се намръщи. Какво имаше предвид?

- Ти ми помогна. Задължен съм ти. Макар и да не ми харесва да дължа нещо на някой.

- Не ми дължиш нищо.

- Все същото. Виж, сега трябва да тръгвам. – Той се обърна и викна през рамо. – Беше ми приятно да се запознаем. Вярвам, че скоро отново ще се видим.

И той изчезна от погледа на Рейдж. Да, той също смяташе, че отново ще се срещнат.

1. Има ли герой от "Тъмна любов", който ви е харесал? Кой е той?

Харесвам всички герои, които се появиха в първата книга, но любимците са ми от Братството. Това е така поради простата причина, че всеки един от тях има своя тайна, своя история и случка от миналото, която ги е направила толкова твърди мъже. Ала любимият ми герой, който ме кара да тръпна в очакване за неговата история, е Зейдист, защото той е създал около себе си толкова твърда обвивка, че не позволява на никой да види истинската му същност. При него има някаква тайнственост, мистерия, която очаквам с нетърпение да бъде разкрита. При този мъж е показана толкова много болка, а освен това е показана и ненавистта, която изпитва не само към жените, но като цяло към всичко живо. Зи е герой създаден не от противоречия, но от мрачни, толкова черни чувства, че читателят или поне аз самата очаквам с нетърпение да видя другата му страна – нежната, която според него със сигурност не съществува.

2. Коя сцена от книгата ви направи най-силно впечатление? Защо?

Сцената, която най-силно се е запаметила в съзнанието ми е когато Зи се появява в спалнята на Рот и вижда в леглото на водача си Бет. Моментът когато тя се събуди и го видя, замисляйки се уплашено кой е той и какво може да й стори, заради погледите, които й хвърляше беше страшно забавен, но и същевременно опасен. Имаше напрежение пропито от страх, но и любопитство, което извираше от Зейдист.

3. Напишете ваша сцена с любимия си герой от романа. Може да бъде несъществуваща, или да доразвиете вече пресъздадена такава.

Сцената, която съм описала е измислена и след като я прочетете ще разберете кой момент си представям през моите очи. Не съм споменавала имена, но според мен достатъчно ясно се подразбира, че главното лице е Зи, така че се надявам да ви хареса.(:

Болката прорязваща тялото на мъжа, чиито ръце бяха увити с вериги, бе непоносимо силна, но той не каза и думичка. Агонията, която го заливаше постоянно бе толкова изпълнима и някак извратено опияняваща, че му идеше да се разкрищи от изкривена радост. Той мразеше. В очите му светеха опасни пламъчета, които обещаваха разплата и дълбоко, сладко отмъщение, утоляващо болката в душата му. Тя нямаше да изчезне, но щеше да бъде притъпена, а звярът в него успокоен и приспан. Омразата и болката го поддържаха живи, за това и му харесваше да ги изпитва. Така знаеше, че един ден щеше да може да си отмъсти за стореното му зло и съсипаната душа.

Надигна глава, наблюдавайки със смъртоносна неприязън господарката си, ала това не направи впечатление на жената. Беше гладен. Коремът го присвиваше и го молеше да го напълни с нещо, но той не получаваше нищо. Беше и жаден. Толкова жаден, че усещаше тялото си напълно изтощено и дехидратирано. Трябваше да пийне нещо, би се зарадвал и на глътка вода, която щеше да утоли жаждата му за малко и да премахне неприятният вкус на кръвта от езика му. Изненадващо пронизваща болка проряза тялото му. Опита да се превие на две, но единственото, което успя да постигне бе отпускането на главата му надолу. От няколко дни тялото започваше да го боли, изпитваше непреодолимата нужда постоянно да яде и пие, мускулите му се обаждаха неочаквано, а съзнанието му се замъгляваше от силната болка. Стана чувстителен към светлината, която се появяваше през замърсените прозорци, очите го боляха, а тялото му гореше като в треска. Сноповете лъчи, които успяваха да се проврат през завесата от прахоляк, дразнеха кожата му и я усещаше така, като че ли я прогаряха.

Когато болката утихна малко, помисли за всички мъчения, на които бе подложен през годините. Усещаше, че последното бе границата и ако господарката му продължеше да го изтезава, той щеше да умре. Винаги го нараняваше жестоко, оставяйки му белези, които зарастваха трудно, а някои пък оставяха своя отпечатък завинаги. Последният такъв бе назъбената на лицето му дълга линия, която все още пулсираше при стягане на мускулите, но не болеше толкова много както в началото. Мразеше я, както мразеше и себе си, защото от същността му не бе останало почти нищо. Душата му бе почти изчезнала през тези години, а на нейно място се бяха настанили мрачни чувства, които си провираха път през него. Най-силно се усещаше омразата, която постоянно растеше и го обливаше на големи студени вълни. В черните му като мрака очи блестяха емоции единствено като ненавистта, неприязънта и безсърдечността.

Вдигна глава нагоре и загледа непроницаемо и доста безразлично кървящите си китки. Изпитваше злоба към жената изтезаваща го, искаше да я нарани и мъчи така както тя него, а накрая да я убие – бавно, жестоко и болезнено. Мъжът наклони глава на една страна и с периферното си зрение забеляза татуировките, които скриваха кожата на ръцете му. Искаше да се изчисти от тази мръсотия, но и изпитваше нуждата да я остави за да му напомня за тези години на безсилие. Мразеше да бъде кръвен роб и щеше да я накара да се моли. Представяше си се жесток и напълно безскрупулен в отмъщението си. Раните, които „украсяваха” гърба го няболяваха леко, но след последният бой кръвта все още продължаваше да се стича. Белезите на гърба му щяха да зараснат и да се скрият под кожата, която щеше да израсте, но тези в душата му щяха да останат завинаги и да го тормозят психически. Мускулите на тила му се съкращаваха от паренето, опитвайки се да го потисне.

Тялото му бе прорязано от нова болка в корема, но този път тя беше много по-силна от останалите. Той вдигна глава, отхвърли я назад, вените се изпънаха на врата му и изрева в безпомощност. Когато всичко утихна, се отпусна уморено в състояние между реалността и илюзията.

- Време е. – чу в далечината изпълнения с очакване глас на жената.

Време за какво? Надигна глава и я загледа как се приближава грациозно като котка, но погледът изписан на лицето й бе хищнически. Усмивката й бе грозна и неприятна. Той се опита да попита нещо, ала поредната адска болка го проряза и той изрева отново, притваряйки очи в агонията си. Искаше му се да умре, а не да изпитва всичко това. Почти бе изпаднал в безсъзнание, но жената му удари силен шамар по лицето, за да го разбуди. Плесницата прозвуча стряскащо в тишината на хамбара, а белегът на лицето му запулсира от сблъсъка с чуждото докосване. Видя как тя поднася прорязаната си китка към него и му стана чудно защо го прави. Вдигна глава към нея с въпросително изражение, но единственото, което тя направи бе да му поднесе повторно ръката си – подканящо. Той не искаше да пие кръвта й, бе му противно дори да я гледа, но миризмата, която се разнесе от отворената раничка бе приканваща. Наклони глава и близна с език капките от кожата й, които бяха започнали да се стичат надолу, падайки на земята. Лепкавата течност се разля по устата му и слезе в гърлото. Чувството, което изпита бе като удряне от гръм, а в очите му проблесна учудване, което бързо се скри зад маска на жажда.

Беше толкова жаден, че му бе все тая какво щеше да пие. Наклони глава към ръката на господарката си и засмука китката й. Червената течност се разливаше по гърлото му, а вените му се изпълниха с живот. Почувства прехвърлянето на жестокостта на жената в своето тяло и искаше да спре, ала не можеше. Гладът бе толкова голям, че изпитваше нуждата да пие още и още, докато не запълни всяка кухина в себе си. Пиейки, мъжът започна да се изпълва с живнинка. Самото му тяло като че ли се прероди и стана като ново. Почувства се силен и всемогъщ, но не спря да поема от живителната течност. Усети как жената се опитва да издърпа ръката си, ала той не я пускаше. Бе я захапал и я държеше в плен на жестоките си устни, наказващи я заради всичко му сторено. Смътно усети, че резците му се удължиха и пропукаха малките венички, по които преминаваше забързаната кръв. Чуваше дивите викове на уплашената жена, но не им обърна никакво внимание, защото бе прекалено опиянен от случващото се.

Миг след като пое поредната глътка, някой го блъсна грубо назад и го остави да виси над земята. Веригите се опъната и пристегнаха китките му, и това предизвика ръмжене дошло дълбоко от гърдите му. Преди да успее да вдигне глава, конвулсии разтресоха тялото му и го запратиха в дебрите на Ада. Мрачната агония, чието начало нямаше край бе убийствена. Постоянните спазми бяха жестоки, прекалено силни и мъжът се чувстваше така, като че ли бе на прага на смъртта, но никой не му позволяваше да премине от другата страна. Целият гореше и не можеше да пророни нито едно смислено изречение, защото единственото, което излизаше от побелелите му устни, бяха виковете на неописуемата, страшна болка. Той притвори очи, опитващ се да притъпи чувството, но единственото, което чу бе раздиращият хамбара смях на господарката си. Той бе изпълнен с мрачно удоволствие, удовлетворение от постигнатото. Какво му беше сторила? Започна да се мрази така силно, защото бе поел от кръвта й и имаше усещането, че тя го е дамгосала, прехвърляйки голяма доза зло в него самия. Умореният мъж стисна силно очи и се остави да пропадне в сладката прегръдка на тъмнината и безсъзнанието. Когато се възстановеше, той щеше да отмъсти.

Редактирано 16 август 201015 г. от NELG (преглед на промените)

Така и аз да се включа,много мислих и ето

1.Любим герой - Рот- впечатли ме промяната,която претърпя след срещата си с Бет,първо беше корав,не се огъваше пред нищо и не вярваше в любовта,дори отношението му към неговата шелан сякаш беше малко студено,с две думи не му пукаше много много.После срещна Елизабет и нещата се промениха-няма да говоря за чувствата му към неговата любима,защото става много дълго(всички видяхме,по скоро прочетохме )започна да обръща внимание на чувствата на другите,стана по-нежен и извинявам се за думата,но вече не беше предишния непукист.

2.Любима сцена-те са по скоро две-първата е моментът когато започна промяната у Бет и Рот беше толкова притеснен.Много чувства се преплитаха в няколко реда,хареса ми и начинът,по който авторката беше пресъздала тревогата и болката му,изобщо моментът беше наситен с емоции- сякаш бях при него и наблюдавах отстрани.Това е единствената сцена,която успя да ме разплаче,а това не се случва често.Втората е моментът след промяната,когато Бет се качва при него и останалите братя.Когато тя си помисли,че ще се направи на незаинтересован,същото си помислих и аз,даже си казах-до тук ми хареса толкова много образът му и това как го промени любовта,а сега сигурно ще ме разочарова,жалко за Бет,не може един мъж да е толкова перфектен та било и в роман,но останах приятно изненадана,че той се държа мило,даже сладко!

3.Сцената

Цялата се тресеше.Когато повдигна дрехата от раната в корема му и причерня:

-Ще го загубя...ще го загубя...-повтаряше като в транс Бет-ще загубя единствения човек,който съм обичала истински и който ме е обичал.Няма да виждам лицето му сутрин, искриците в очите му,които обещават весели мигове и усмивката му,нашепваща страстни думи.Няма да се държим за ръце,няма да се докосваме,няма да се смеем и спорим.Ще живея в мрак,в тъмнина...Ще бъде безкрайна нощ.

Сълзите потекоха по лицето й-чувстваше безкрайна болка,нямаше думи,които да опишат празнотата отвътре.Не се беше чувствала така дори и през самотните години от детството си,когато гледаше как майките прегръщат дъщерите си,а бащите ги водят сутрин на училище.Тя си нямаше никого,а сега,когато намери безграничното щастие щеше да го загуби...Ридание разтресе нараненото й тяло.

-Не ме боли-прошепна Рот,усетил мириса на сълзите й.

-О,Рот-хвана ръката му и я стисна силно.Ти си в шок."Умираш,а с теб умира и сърцето ми,душата ми се разкъва на хиляди парчета,умирам самата аз..."-мисли и моменти се въртяха в главата й сякаш като на кино:първата целувка,първият път,когато се любиха,онази злополучна вечеря поднесена като ухажване,моментът,в който разбра,че любимият й е вампир и че самата тя ще стане скоро такава и още...смехът,прегръдките...

-Да,вероятно.Не те виждам.Къде си?

Думите на Рот я откъснаха за момент от мрачните мисли и от още по-мрачното бъдеще без него.

-Тук съм.-Допря пръстите му до лицето си.-Усещаш ли ме?-Виждаше го как си отива,губеше прекалено много кръв,а братята не идваха."Ако оживее,ще направя всичко...само да оживее"-повтаряше шепнешком молитви и обещания,забравени от детските години сякаш можеха да го спасят.

-Иска ми се да беше бременна.-й каза Рот-Не искам да си сама.

-Боже,как й се искаше и на нея.Едно дете,което да прилича на него,да има красивите му очи,чаровната усмивка и което да обича с цялата си душа.

-Няма,няма да позволя да умреш!Ще живееш и не си мисли,че ще ме изоставиш точно сега!Та ние не сме имали даже меден месец!Просто не можеш!

Рот се засмя с последни сили.

-Обичам те,лийлан.Винаги ще те обичам!И ще бъда с теб,дори когато се чувстваш безкрайно самотна.Винаги ще съм до теб...

-Нееее,моля те остани,върни се при мен,обичам те...

Айде и аз да не видя нещо,реших да се включа в таз игрица,защото като по чудо съм в крак с модното Братство на черния кинжал.

1.Зейдист.Още докато четях имената на братята в началото на книгата, неговото ми направи най-силно впечатление.В образа му са събрани всички онези черти на мъжкия персонаж, които обожавам - опасност,предизвикателство,загадъчност,арогантност... Вярно,че всеки от братята ги притежава, но у него има нещо трогателно драматично, което проличаваше във всяка една от малкото сцени,в които беше включен. Погледът му,реакциите му...всичко говори за много дълбока драма и болка. Това няма как да не те докосне. А като добавим и ангелският му глас...какво да кажа,нямам търпение да издадат неговата книга! На път съм да започна да наричам кучето си Зи (името му е Зерглин).

2.Любими сцени бол! Много ми хареса моментът, когато братята отдадоха чест на Бет. Също и сцената,в която тя и Зейдист се сблъскаха в килера.

3. Моята сцена е несъществуваща. Замислила съм я така,че смислово да се връзва с момента, когато Рот и Рейдж причакваха лесърите в сенките край Колдуелската академия, а Вишъс и близнаците в другата академия - на края на града.

Малко предисловие : Зейдист се сдърпва с Вишъс,защото последният го порицава заради склонноста му да пие човешка кръв и оттам за опасността, на която по този начин излага братството и цялата вампирска раса. Това вбесява Зи и той си тръгва... Ето и продължението:

Зейдист паркира колата си пред малък крайпътен бар с изгнила табела, която приветстваше всеки новопристигнал клиент. Приличаше на гараж с грозна ръждивочервена стоманена врата и неравни стени. От тесните прозорци се виждаха масите и скромната клиентела. Той се облегна на седалката и затвори очи. Дългите му пръсти се впиваха в кожения волан. Беше ядосан. Всъщност беше побеснял.

Имаше нужда от усамотение, затова и бе избрал това жалко подобие на заведение. Отправи се към вратата и сложи качуката на главата си. Не искаше никой да вижда лицето му, нито той желаниеше да вижда някого. Погледът му издаваше мрачните мисли, които го бяха обсебили.

Когато влезе в тясното задимено помещение всички присъстващи се обърнаха да го погледнат. Проклятие! Дръпна качулката си още по-ниско и седна на първата свободна маса, която се изпречи на пътя му. От дясната му страна имаше двама възрастни мъже с побелели мустаци и оплешивели темета. Единият от тях носеше очила с дебело стъкло, което по-скоро замазваше, отколкото проясняваше зрението му.

Любопитният старец се взираше напрегнато в новодошлия и по изражението му личеше,че иска да узнае всички негови тайни. Шибан дядка! – помисли си Зейдист и се запита каква ли би била реакцията му, ако в този момент му покаже дългите си кучешки зъби.

Вампирът си играеше с ключовете за колата и чакаше някой да вземе поръчката му. Изглежда заведението беше на самообслужване. Едно момче с кафява шапка и коса до раменете стоеше зад бара и го гледаше с очакване. Минаха няколко минути, но Зейдист не помръдна от мястото си. Нямаше никакво намерение да се реди на опашка за да му дадат нещо за пиене.

Младият барман схвана ситуацията и реши да не предизвиква мургавия гигант в кожени дрехи. Отправи се към масата му и взе поръчката – бутилка текила.

Зейдист беше доволен, че електрическата крушката над масата му беше счупена и го прикриваше от части от погледните на останалите. Единствената светлина, която достигаше до него беше от луминисцентните лампи в средата на помещението. Когато барманът донесе текилата, Зейдист изпи три шота един след друг и въздъхна блажено. Нуждаеше се точно от това.

Докато наливаше следващата доза от кехлибарената течност, погледът му се спря на масата срещу него. Там стояха три момичета, на не повече от деветнадесет и се кикотеха глупаво, докато го гледаха. Едното от тях беше свело глава към чинията с бургера и видимо се червеше от коментарите на приятелките си. Не можеше да чуе какво си говорят, но усещаше вълнението им. Знаеше, че го обсъждат... и това му хареса. Усмихна се и доля чашата. Малките глупачки не сваляха очи от него.

Той поръси малко сол на ръката си и я облиза бавно с осезаемо удоволствие, след което погълна съдържанието на чашата и впи кучешките си зъби в охладеното парченце лайм.

Въпреки наситения тютюнев дим, който правеше въздуха в бара тежък и задушен, той усещаше благоуханният аромат на желанието, което личеше в очите на момичетата. Странно, но това не го възбуди, не накара кръвта му да се раздвижи по-бързо, нито учести пулса му. Определено нещо ставаше с него. Изпи още една чаша и отново погледна към тях.

Срамежливото момиче със светлокестенява коса се беше престрашило и сега го наблюдаваше със зле прикрито любопитство и интерес. Имаше невинен вид, очите й бяха леко скосени и й придаваха тъжно изражение. Носеше карирана риза с къс ръкав и дънков гащеризон. На чантата й висеше космат ключодържател. Зейдист присви очи, за да разбере какво точно представлява - заешка опашка. Колко сладко! – помисли си той и се усмихна криво.

Макар че не можеше да види лицето му от качулката, момичето сякаш усети пронизващият му поглед и рязко се извърна. Разговорът на отсрещната маса продължи все така оживено и скоро момичетата сякаш забравиха за присъствието на загадъчния непознат в смъкнати кожени панталони и суитчър без ръкави,под който не носеше нищо друго,освен две обеци на зърната и множество белези.

Измина около половин час, когато момичетата се надигнаха от масата и се приближиха към бара. Размениха няколко думи с бармана и седнаха на столовете пред него. Момичето в гащеризона ги прегърна за довиждане и се запъти към вратата с противен цвят.

Зейдист изпи остатъка от текилата направо от бутилката и реши да последва малката кукличка. Трябваше да го направи.

Когато излезе хладният нощен въздух го обгърна и накара кожата му да настръхне. Забеляза, че момичето се е запътило към автобусната спирка по надолу по пътя и тръгна натам.

Стъпките й отекваха в тишината на нощта. Беше изплашена, страхуваше се от тъмнината,която обгръщаше всичко наоколо - и най-вече от това, което се криеше в нея. Усещаше, че някой я гледа, чувстваше го. Ускори крачка, сърцето й препускаше дивo. Въздухът беше влажен и миришеше на тиня. Черни облаци скриха бледото сияние на луната и мракът стана непрогледен. Беше й студено. От дясната й страна имаше порутена сграда, чиито прозорци зееха широко отворени. Отвътре се процеждаше мъждива светлина, чуваха се приглушени гласове. Последва женски смях. Почувства се по-добре.Усещането, че наблизо има хора я успокои и сърцето й заби в нормален ритъм. Огледа се плашливо и забеляза колко раздалечени бяха уличните лампи една от друга. Между тях имаше широки тъмни участъци. Страхуваше се дори да си помисли какво можеше да има там. Продължи напред с все същата бързина. От ляво се чу шум, съвсем тих. Не знаеше какво бе – стон, възклицание или нещо друго. Ноздрите й се разшириха, когато усети миризмата на пушек и обърна погледа си натам. Не видя нищо, очите й бяха насълзени от гъстата мъгла. Погледна отново и видя как една горяща точка изчезна в калния гьол. Приличаше на падаща звезда, загубена в необятния океан. Но не беше. Точката изсъска и угасна. Тогава тя разбра – там имаше някой...някой, който я наблюдаваше. Кожата й настръхна, краката й тежаха като олово и сякаш не можеше да помръдне от мястото си. Искаше да побегне, да се втурне напред, сляпа за всички грозни твари, които криеше нощта...но не можеше. Нямаше къде да отиде. Ушите й забучаха, но това не й попречи да чуе стъпките зад гърба си. Чуваше ги съвсем ясно - бързи, тихи, но заплашително устремени към нея. Тя пристисна чантата към тялото си, когато една ръка я сграбчи и покри устата й. Започна да се съпротивлява, дивият ужас, който изпитваше се отразяваше в ангелската чистотта на сините й очи. Непознатият я завлече в прикритието на един тунел, от чиито таван капеше лепкава течност с остра миризма. Силната му ръка я натисна към влажната каменна стена на тунела, докато другата продължаваше да притиска устните й. Заглушеният протестиращ звук, който издаваше, отне и последният й дъх. Ноздрите й уловиха миризмата на пура и алкохол. Кракът й се опита да ритне натрапника, но не успя да го оцели. Той я притискаше силно към стената и тя едва можеше да помръдне. Вдигна погледа си към високия непознат, който застрашително се надвесваше над нея. Очите й бяха изпълнени с ужас, когато осъзна, че това беше мъжът от бара. Не можеше да види лицето му, защото беше в сянка, но знаеше, че погледът му следеше всяко нейно движение.

Опита се да захапе пръстите, които запушваха устата й, но не успя. Зейдист я блъсна по-силно към стената и ръката му се затегна около талията й. Наведе се към нея и изсъска в ухото й:

-Не се дърпай от мен,защото ще стане по-лошо!

Ледът в гласа му я вцепени, а когато осъзна какво означаваха думите, които изрече, започна да се съпротивлява с още по-голямо ожесточение. Размахваше ръце пред тялото си и усещаше как ноктите й раздират кожата на гърдите му. Той продължаваше да я държи в желязната си хватка и не реагираше на болката, която би трябвало да изпитва от раздраната си плът. Единственият знак, че е усетил нещо, беше гърлен стон, предизвикан сякаш не от болка, а от...удоволствие. Сълзите се стичаха по бузите й като водите на преливаща река, гърлото й беше разранено от неуспешните опити да извика за помощ.

Зейдист обхвана главата й и я дръпна рязко назад, разкривайки бялата нежна кожа на врата й.

Кучешките му зъби се удължиха, зениците му се разшириха, разкривайки силната възбуда, която беше обхванала тялото му. Беше жаден. Беше адски жаден. Наклони глава към извивката на шията й и вдиша аромата й. Кожата му настръхна.

Когато ръката му се отрдъпна от устата й, за да обхване врата й по-здраво , тя се възползва от удобния случай и изпищя с цяло гърло.

Зейдист й удари силна плесница, обхвана брадичката й с дългите си пръсти и прошепна до усните й:

-Казах ти да не се дърпаш!

Устата му се впи в нейната с хищно настървение. Зъбите му разкъсаха долната й устна и вкусът на кръвта й го зашемети.

Хвана ръцете й и ги задържа зад гърба й, притисна я плътно към стената с едрото си тяло и много бавно започна да си проправя път от устните към туптящата вена на врата й. Всеки милиметър от кожата й реагираше на докосването му и тръпнеше от ужас. Страхът, който се четеше в очите й му доставяше сладостно задоволство.

Когато достигна до пулсиращото място под ухото й, вдъхна още веднъж девственият аромат, засмука нежната плът и оголи дългите си зъби.

Тогава мобилният му телефон иззвъня. Раздразнението му беше толкова силно, че в яда си едва не удуши жертвата, която безпомощно се извиваше в ръцете му.

Опита се да не обръща внимание на дразнещата мелодия, но прокленикът, който му звънеше очевидно нямаше да се откаже лесно.

Извади телефона от страничнич джоб на панталона си и погледна към дисплея. Беше Рот.

Натисна зелената слушалка и усети тревогата в гласа на брат си.

-Зи? Чуваш ли ме?

-Какво искаш? – Изръмжа Зейдист в отговор.

-Имам нужда от помощта ти... Рейдж е зле, трябва ни кола – Рот замълча за миг и после добави. – Бързо!

Разговорът приключи. Зейдист трясна капака на телефона и го прибра обратно в джоба си. Момичето висеше безжизнено в ръцете му. Беше припаднала. Шокът й е дошъл в повече – помисли си раздразнено той. Погледна я за последно,изръмжа недоволно и я остави на влажната улица.

Отправи се към колата си и след минута вече беше вътре. На светлината забеляза,че целите му гърди са окървавени и изподраскани. Захвърли суитчъра и взе една ластична черна блуза от задната седалка. Облече я и прокара ръка по главата си. Беше дяволски скапан ден!

Пусна диска с черна музика и запали двигателя.

Редактирано 16 август 201015 г. от The Duchess (преглед на промените)

И аз реших да се включа, най вече защото много ме блазни плаката

И аз ще се включа, главно, защото много ми допадат вапросите :grin:

1. Има ли герой от "Тъмна любов", който ви е харесал? Кой е той?

Естестевно, още тогава се влюбих в Рейдж. Вярно, че Зи и Рот също много ги обичам, но Рейдж е направоооооо, прекрасен. Един такъв хубав, сладък, представям си го като грамадна лъскава пантера, която в подходящи ръце е способен да замърка като питомно коте. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

2. Коя сцена от книгата ви направи най-силно впечатление? Защо?

Ох сцените са доста, обичам първата среща на Рот и Бет, също и превръщането на Бет във вампир, но тъй като си обичкам Рейдж, много ми хареса сцената в която Рот и Рейдж се биеха с лесърите, и изведнъж Рейдж се превърна в своето "друго АЗ", която аз уприличавам на дракон. А когато след това се преобрази беше изял лесърите и перфектното му тяло, беше малко деформирано от огромното му коремче пълно с изядените лесъри.

3. Напишете ваша сцена с любимия си герой от романа. Може да бъде несъществуваща, или да доразвиете вече пресъздадена такава.

Много ми се искаше да разбера, какво чувства Рейдж когато се преобразява, и тъй като не знам дали ще е описано във "Вечна любов" реших сама да си го съчиня. И за предходна сцена си представям точно любимия ми момент от "Тъмна любов" когато лесърите нападнаха Рейдж и Рот.

Лесърите бяха много повече от тях. Нападнаха ги едновременно, и въпреки, че бяха силни, нито Рейдж, нито Рот имаха голям шанс срещу узверелите нападатели. В следващият момент, възбудата и адреналинат бликащи от тялото на Рейдж, избухнаха в него, като страшна химическа реакция.

- По-дяволите, не отново! - простена Рейдж, миг преди цялото му тяло да се разтрепери и да се превърне в огромна светлинна сфера.

Звукът от променящото се тяло бе ужасяващ. Костите му пукаха, кожата му се разкъсваше, а дрехите му се пукаха по шевовете. И въпреки, ужасният шум, който се чуваше повреме на преобразяваето му, страничният наблюдател би се ужасил, ако можеше да чува ужасните викове предизвикани от болката, разкъсваща тялото на младия воин. Болката беше толкова ужасяваща, че Рейдж крещеше от болка, но никой не можеше да му помогне, защото през устата на чудовището не се чуваше и звук. Затворен в това разрушително същество и смазан от болката, Рейдж не чуваше и не виждаше нищо. Единственото, което знаеше бе, че чудовището отново превзема тялото му и той бе безилен да го спре. Болката ставаше все по силна и по-силна, до момента в който изведнъж спря. Толкова рязко, че промяната му се стори нереална. Винаги ставаше така, но за Рейдж бе трудно да свикне. Сега сякаш бе в клетка. Много тясна и неудобна клетка която не му позволяваше да помръдне дори само сантиметър. Беше безпомощен и това го ужасяваше. В следващият миг ужасен си спомни, че по време на битката с бего беше неговият Крал, Рот. А чудовището превзело тялото му, бе толкова неконтролируемо, че можеше без да се замисли да изстрие от лицето на земята неговият брат и господар. Въпреки, че се чувстваше ужасно уморен от преобразяването и болката, Рот стисна здраво, красивите си устни и се напрегна до крайност, отново да поеме контрол над тялото си. Борбата беше много по-болезнена и изморителна от предишната, но той трябваше да го направи. Да изтласка чудовището в най-тъмното кътче на съзнанието си и да си възвърне контролът.

От някъде далече чу гласът на Рот, който го викаше и успокояваше. С последни сили Рейдж започна преобразяването и скоро лежеше гол и окървавен на земята в краката на Рот. Кръвта не беше негова.

"По дяволите, пак съм ял Лесъри" - бе първата му мисъл.

Редактирано 17 август 201015 г. от Ralna (преглед на промените)

1. Има ли герой от "Тъмна любов", който ви е харесал? Кой е той?

Най - много харесах Рейдж и Рот. Защото те двамата са пълна противолоположност , а пък и за това , че и двамата са големи сладури по своя си начин.

2. Коя сцена от книгата ви направи най-силно впечатление? Защо?

Хм .. Много са .. Първата сред които е първата среща на Рот с Бет. Как първо се страхуваше от него , а после го искаше ..

Втората беше срещата й с Рейдж , като не разбираше какво става .. После идва това как се би рамо до рамо с Рот срещу лесърите , а после как стоя до леглото му до края ..

3. Напишете ваша сцена с любимия си герой от романа. Може да бъде несъществуваща, или да доразвиете вече пресъздадена такава.

Доста ми отне да измисля сцена. Не ме бива много , много в писането , но се постарах да бъде нещо по - различно от обикновените характери на героите ...

Бет сновеше из къщата. След като се беше преместила да живее в тази къща с Братството , имаше много неща за подреждане. Рот и Рейдж се бяха излегнали на дивана и гледаха телевизия. Или поне се правеха. Бет минаваше покрай тях постоянно. Рот я гледаше с любов , а пък Рейдж с любопитство. Изведнъж двамата се спогледаха. " Нямаш шанс ! " , каза с усни Рейдж. " Да видим ! " , отвърна Рот. Двамата станаха и започнаха и те да подреждат нещата. Действаха бързо. Взимаха нещо , слагаха го на мястото. Бет ги гледаше и се чудеше какво им ставаше. Най - накрая те двамата приключиха с подреждането. Рот се приближи до Бет.

- Благодаря ви .. - Бет потъна в прегръдката на Рот и долепи усни в неговите. Той я взе на ръце и се отправи към стаята им , като Рот погледна Холивуд и му се усмихна , която усмивка значеше " Видя ли ? ".

1. Има ли герой от "Тъмна любов", който ви е харесал? Кой е той? - Да, разбира се, че има. И това е Зейдист. Ужасно много ми хареса персонажа му още в първия момент в който прочетох за него. Той изпитал силна болка и дори още я изпитва. Но очаквам с нетърпение да видя как ще я излекува. Но също много ми харесва персонажа на Ви, има нещо което ме привлича в него. Чудя се защо са тези татуировки по ръцете му и как ги е получил и какво толкова ужасно може са се случи ако го докоснеш по ръката. А пък и съм чела резюмето на книгата за него и мога да кажа, че ми звучи страшно интересно. 2. Коя сцена от книгата ви направи най-силно впечатление? Защо? - Най-голямо впечатление ми направи сцената, когато Бет се превръщаше във вампир. Когато Рот я държеше в ръце и я умоляваше да не го изоставя. 3. Болката не е тяло, не е въздух, не е предмет или молекула. Тя е същество обгръщащо всичко това в забравата. Когато болката те навести, не знаеш нито кой си, нито къде си, нито какви частици са около теб. Тя е целия ти свят. Точно това се случваше на Вишъс. Тази проклета болка го разяждаше, не му позволяваше да се движи, а още по-малко да мисли трезво. Мразеше я. Не знаеше кой е, къде е, или пък как е стигнал до такова състояние. Бавно, той започна да раздвижва пулсиращите пръсти на ръката си. По дяволите. По вените му течеше втечнена агония. Внезапно в обгърналата го плътна тъмнина започнаха да пресвяткат бели светлини. Какво става, дявол да го вземе? Светлините ставаха все по оформени и по-оформени. И изведнъж разбра какво вижда. Пред него се оформи образ на жена. С дълга тъмно кестенява коса и карамелени очи. Те му се усмихваха. Ви, почувства, че нещо в гърдите го стяга. Познаваше ли я? Коя е тя? Ненадейно образа се смени. На него пак присъстваше същата жена този път в прегръдките на висок и силен мъж. Не знаеше как, но имаше чувството, че този мъж е той. Образа пак се смени. Жената с карамелените очи пак присъстваше там, мъжът също. Но този път не се прегръщаха, а се караха. Жената имаше сълзи на очите. „Отиде си.” Тези думички внезапно изскочиха в ума му. Чувстваше се тъжен, а дори не знаеше защо. Дойде и още едно видение. В него отново присъстваше жената, но този път не плачеше. Лицето й бе каменно. Мъжа отново бе там, но този път изглеждаше тъжен и уморен, като че ли сякаш молеше жената за нещо. Жената с карамелените очи се обърна с гръб към мъжа „аз”, а от очите й пак рукнаха сълзи. Мъжът я прегърна. Видението започна да избледнява, тъмнината също и точно преди да отстъпи пред най-ярката светлина която е виждал, бледото видение се промени. Образа който показваше се запечата в ума му и знаеше, че никога няма да го забрави. Болезнено ярката светлина победи тъмнината. А с нея дойдоха оглушителни пипкащи звуци и остра дразнеща миризма. Изострените му вампирски сетива веднага заработиха. С тях дойде и прозрението. Знаеше кой е. Къде е, и какво се е случило. Адската болка впи острите си нокти още по-силно в тялото му, когато се опита да се размърда. Познато лице се извиси над него. Рот. Угриженото му изражение се превърна в ухилена гримаса. - Мамка му, ще ставам баща, нали? Това е сцена някаде в бъдещето за Ви. :Д

Редактирано 17 август 201015 г. от djenitoo (преглед на промените)

Така...

Време е за награди.

Момичета, този път много ни затруднихте - разнообразие и талант. За нас беше удоволствие да ви четем и да ви се възхищаваме.

Както знаете обаче не можем да дадем наградите на всички ви, макар да сте страхотни.

След обсъждане, стигнахме до единодушие кои да бъдат печелившите в тази игра.

По ред на писане, а не по класиране, защото такова ще е много трудно да направим, това са:

Womanitka

solenka

TraYkovA

Stasungera

The Duchess

Честито! Очакваме да ни напишете точните адреси - вкл. пощенски код, + телефон за връзка с вас, за да може от Издателство "Ибис" да разпратят наградите ви.

Благодарим на всички за прекрасните творения!

Очаквайте новите ни игри и изненади скоро!

Много благодаря на издателство „Ибис” и журито на fanagoria-bg.net за прекрасния подарък! Не мога да си намеря място от радост! Зарадвахте ме изключително много! Дано за в бъдеще продължавате да радвате хората с такива страхотни игри и награди! Честито на победителите и браво на всички, които се включиха! Всяка една от сцените беше чудесна! Желая ви да си прочете с кеф, тази така дългоочаквана книжка! Аз определено нямам никакво търпение да го направя!

Редактирано 17 август 201015 г. от The Duchess (преглед на промените)

Ох, леле, не мога да повярвам! Все още не мога да си намеря място върху стола и всъщност ако имаше начин щях да подскачам из стаята, но нашите си легнаха. Много се радвам, че съм спечелила книгата и просто... ами нямам думи! Очаквам я с нетърпение - само това мога да кажа. Честито на всички, а всеки написан ред от вас беше страхотен. Браво за положеният труд, браво на фанагория и на издателство "Ибис" за предложението, защото зарадваха всички нас.

Приятно четене и наслаждаване, а аз ще си пратя адреса днес сутринта.

П.П. Ели, принципно ти нямаше ли го от предната игра? Питам, защото ако все още го имаш, да бъде препратен на същия адрес тъй като той е на бабито ми. (сън)

Честито на всички победители (sun)

Благодаря ! Нямам търпение да я прочета ... Благодаря за това, че решихте че моя разказ заслужава да бъде награден За усилията за играта. Тържествено обещавам, че стига да ми е по силите ще участвам във всяка следваща

Така...

Време е за награди.

Момичета, този път много ни затруднихте - разнообразие и талант. За нас беше удоволствие да ви четем и да ви се възхищаваме.

Както знаете обаче не можем да дадем наградите на всички ви, макар да сте страхотни.

След обсъждане, стигнахме до единодушие кои да бъдат печелившите в тази игра.

По ред на писане, а не по класиране, защото такова ще е много трудно да направим, това са:

Womanitka

solenka

TraYkovA

Stasungera

The Duchess

Честито! Очакваме да ни напишете точните адреси - вкл. пощенски код, + телефон за връзка с вас, за да може от Издателство "Ибис" да разпратят наградите ви.

Благодарим на всички за прекрасните творения!

Очаквайте новите ни игри и изненади скоро!

Макар и с малко закъснение искам много да благодаря на журито и издателството за страхотния жест и подарък. Меко казано си умирам от кеф и нямам търпение да я прочета. За мен беше удоволствие да участвам в играта и да прочета творенията на останалите. Поздравления за хубавата идея, надявам се скоро пак да ни изненадате с нещо не по-малко приятно

Момичета, получили ли сте книгата си?

Момичета, получили ли сте книгата си?

Да...в ранната утрин на рождения ми ден една симпатична пощальонка ми я донесе вкъщи.

Благодаря за отговора, Мия, защото аз още не съм я получила. А баба ми си спряла и домашния и е само на мобилен.

ЕДИТ: Книгата ми е пристигнала онзи ден. (сън)

Редактирано 30 август 201015 г. от stasungera (преглед на промените)

ИГРАТА ПРИКЛЮЧИ!

ОЧАКВАЙТЕ СЛЕДВАЩАТА ВЪВ "ВАЖНИ ТЕМИ"

Редактирано 1 октомври 201015 г. от Xesi (преглед на промените)