НЕВЕСТА

"В живота си нивга не бях се надявал

на толкова мил комплимент:

покани ме Дявола-старият Дявол-

дома си на чашка абсент."

Отново се цаних на работа в Австрия - гледане на болен човек. Много пъти се цаня и все ме одобряват, заради стоически издържаното интервю на немски. Набързо си събрах багажа, купих цигари и налях кафе в малко шишенце от безалкохолно. Дори билета дотам си купих с пари назаем от една леля. Отсега съм на печалба, а радостта ми е голяма!!!

Изстреляха ме като в командировка, а то е често - къде на баба без очи, къде на инвалид без органи. Този случай беше дядо с байпас, в малък град в кратера на Алпите - въздух, зеленина, хора оядени и безразлични. Пристигнах там, но не знаех какво ме чака.

В Грац ме посрещна трудовият посредник и ме закара в къщата на баба Яга! Отвори жена на средна възраст - дъщерята, а насреща старец с блясък в очите. Посредникът бе австриец,представи ме,сякаш „водеше булка". Водеше мен,следващата „невеста", която съм ни млада, ни стара, на 43. В съзнанието ми изплуваха забравените хубави наши напеви;"Водим, водим булка, посрещнете я, че отдалеко идва!"Сватбените.

Дъщерята ме гледаше тъпо, презрително и сякаш не надникваше в характера ми.

Въведоха ме в къщата и ми предоставиха удобства всякакви.

Започнах работа: домакинство - леко и приятно, но не би. Човекът беше в нормално физиологично състояние, аз бях ненужна. Отговорът дойде след дни - „вечерта на дългото откровение". Дъщеря му ми нареди да изкъпя „болния". Аз, Отца Мене, стоях като гръмната, мълчах, а балканското ми сърце се чудеше дали да спре или да продължи объркания си ритъм. Старецът, които беше на 79 години, сякаш се изуми, изпоти се и заоглежда стените. Търсеше очите на съпругата си. Но нея я нямаше, дъщеря им бе скрила на тавана или изгорила снимките на мъртвата си майка? Не знам. Нищо не можеше да ме накара да направя това. Твърда душа.

Денят залезе. Старецът не се изкъпа и се прибра в стаята си, аз в моята, а за дъщеря му настъпваше поредната „самотноракиена вечер". Спасението на сбръчканата ми душа!!!

Но както почти без дъх чаках утрото, подскочих от силния вик на дъщерята, беше в алкохолен делириум. Рецитираше детски стихчета, беше начална учителка, а между тях - ругаеше мен. Бях и неприятна. Чух стъпките на жената ясно. Обикаляше отвън като гладен вълк-единак. За какво изпитваше глад? И камбаните усилваха многогласните си приливи. Каква подкана за покаяние на блудните, разядени души.

Бях в неясно състояние на Духа, не знаех,ако госпожата влезе в стаята ми... какво ще се случи!

След час, два всичко утихна. "Сводницата" беше заспала.

На сутринта посредникът ме закара на виенската гара. Размисли. Пътувах към България.

Редактирано 30 април 201115 г. от Fingli
редакция (преглед на промените)

Това... сигурно е истински случай?

да,истински е

С какво ли не се сблъскват хората по гурбет... Тъжно..

Малка, интересна и поучителна история

Моля автора да публикува интересната и поучителна история по класическия начин във форума. Прикачените файлове не са за тази цел.

Затворена.

Редактирано 18 април 201115 г. от Fingli
оправено (преглед на промените)

Die Florte

"Бях изпълнен със догадки,нито звук не произнасях,

а на Гарвана очите ме горяха вдън душа.

И седях замислен дълго-в кадифен покой обгърнат-

на креслото си безмълвен под неясна светлина.

Чий покой в кресло безмълвно,под неясна светлина,

тя докосва-Вечността?"

Пак съм на работа в Австрия. Тирол, Инсбрук - свежест, спокоен и богат живот. Тиролците са топли хора, сърдечни, услужливи. Първо ще те поздравят, а после ще ти предложат куфари с дрехи. За тях Източна Европа значи комунизъм, където липсват дори и дрехите, а какво остава за имотите, колите, бизнеса. Жалка картина в австрийските очи.

Работата, която те ни дават е грижа за трупове. Попитах една лекарка как така поверяват старите си хора на гледачи от Изтока - България, Румъния, Полша. Тя ми отговори, че не искат да си съсипват живота с луди родители. Ние сме на линия - бедните балкански боклуци, гладни и оглупели.

Аз ще гледам 90 годишна жена. Дъщерята живее в Милано. Ще готвя, чистя, пера и пазарувам. Старицата е на крака. Дъщерята постоя, показа ми какво да правя, разцелува ме по немски - дисциплинирано и се прибра в Милано. Там беше семейството и.

Започнах работата самостоятелно, като стриктно правех нужните неща. Не ядях като свиня, не пиех като смок, макар че имах доста пари, оставени от дъщерята като джобни. Дори й бях казала да не пазаруваме излишно, защото трябва да се пести. Твърдях упорито и тъпо, че съм свикнала да ям и спя малко, да не се пудря, да не се глезя. Дори и казах, че и на доктор не ходя, защото нямам осигуровки. Много съм икономична. Пълен аскетизъм, неясен дори за нейната протестантска душа. Само цигарите не отричах, но те са моя генетичен проблем. Впечатляващо отвсякъде. Така, усърдно готвех на бабата, сменях памперсите, давах хапчетата й. Но тя не беше доволна, не беше щастлива, беше самотна. Аз бях една жена от далечна държава, непозната и чужда. Нямаше ме в спомените й. Спомняше си как е работила в Югославия към Червения кръст. Познаваше Европа, знаеше градове, само Руската шир и беше неясна. Но успоредно я връхлитаха и лошите мисли,за дъщерята, която е заминала за Италия преди 45 години. Не спомена никога за съпруг. Всичко това го рецитираше с мелодичен сценичен глас. Аз бях отново поредната гледачка,която не носеше радост на старицата,не знаех коя бройка съм,посредникът не казваше цялата истина,та нали това е печеливш бизнес!Ден след ден и госпожата реши, че срещу мен трябва да се приложи отпор. Не бива да спя, не бива да пера дрехите си, не бива да съм пред господарските очи. Ненужен атрибут към дома. И за пореден път доволна и жалка в собствените си очи, на заплата, която за тях е куп трохи от богатите им социални каси. Какъв светъл капитализъм построихме ние - БЪЛГАРИТЕ!

Бях отишла за прането от обществената пералня. Като се върнах не можах да вляза, госпожата ме беше заключила. То не бяха молби, то не бяха кандърми - старицата не ме пускаше. Nein und nein.

Извиках трудовият агент, той извика полицията, влязохме. Една съседка, която никак не обичаше Frau, като чу шумотевицата дотърча доволна; радваше се тихичко и ми повтаряше, че ми е казала каква е старата зла дама. А "злата" дама се беше пъхнала в хола, завъртяла отвътре ключа и седейки на фотьойла си, повтаряше с артистичен глас:

"Meine Tochter ist Florte am Meiland! Ich nicht vergessen! Die Florte! Fak!" Псуваше собствената си единствена дъщеря.

Полицията пък на свой ред обливаше с въпроси моя агент, едно младo момче от Средния наш Балкан. Какво прави в Австрия, има ли нужните разрешителни за тази дейност, аз имам ли адресна регистрация, какво правя в този дом... Много въпроси, а някои без отговор...

Лекарката насила напъха хапчетата в устата на Frau. Прибра в едно чекмедже всички ножове и замина. Полицията също, заедно с посредника. Останах сама с дамата. Тя беше вече спокойна... около 2, 3 часа.

Заех се да разчистя апартамента. Последно прибирах дрехи в гардероб, намиращ се в моята стая. Чу се вик и неизменното "fak, florte", погледнах - старата стои на стол в кухнята, на земята цялата храна от хладилника, а тя с бастунчето я мачка. Успях да изчистя, тя се пренесе пред телевизора, не го гледаше, а съзерцаваше старите си снимки на стената. Бях в кухнята, когато входната врата се отвори, влязоха двама санитари и ми обясниха, че госпожата трябва да бъде отведена в клиника. Не попитах защо. Санитарите я сложиха в инвалидния стол и откараха, но без усмирителна риза.

Седях в стаята си и гледах снимката на семейна приятелка. Толкова хубава стара жена; усмихваше ми се добродушно, а аз се питах дали няма да ми проговори, да ме поздрави с дежурното "как си, всичко наред ли е?"

Звукът на камбаните, огласящи утрото с призивните си чудесни тонове, ме изпращаше.

Редактирано 30 април 201115 г. от Fingli
техническа редакция (преглед на промените)

Гурбет "Немците окаменяха на местата си.Те по всяка вероятност,приеха моя другар за някой новодошъл,не постъпил още в лудницата възточен човек и аз забележих по лицата им не толкова негодувание,колкото съжаление." Командироваха ни,двете безработни даскалици,мен и една кукла от българския град М,в Австрия.Командировка с цел работа за нас,а за фирмата две комисионни.Няма лошо,в чуждото канче не гледам,това е просто бизнес.Пътуваме за Залцбург,а там какво ли няма.То фонтани,то статуи,то алпийски цветя,които трябва да докосваш,за да се убедиш,че са истински. Работата ще е грижа за инвалид. Пристигнахме в Залцбург-гара в ремонт и студ.Хора,забързани към домовете си на топло.Ние,двете"стюардеси" като в небрано лозе.Кой влак да хванем,за да идем във Вокламаркт,където ще работим?Моята колежка хукна към един,случайно избран от нея,влак.Хората разбраха объркването и викаха:"Warten Sie,warten Sie!",но Цуцка не им вярваше.Warten ни Warten,тичаше към влака и аз след нея-не трябва да се разделяме!!!Както тичах видях до мен човек,който се опитваше да хване дръжката на куфара ми,искаше да ми помогне.Аз"не та не"и се опитвах да го надбягам!Успях.Но в този момент колежката тичаше срещу мен,разбрала,че сме с друг влак.Шаш! Седнахме на топло във влака.Както разглеждах бързопрелитащите Алпи през прозореца,Цуцка ме стресна с едно изпърхване.Рипна и затисна бебето в количка,на семейство,седнало близо до нас.Покри детето с едро тяло,обсипа го с думи,звучащи като разсърден воден поток.Силен балкански водопад,пенливи талази,разбиващи се в канари от гранит. Цуцка е разведена.Имаше мечта да се омъжи в Австрия,да плени някой стар ерген или вдовец и да уреди живота си.Бленуваше да навърти стаж,да хване огромна пенсия,а сега искаше да поживее на хубаво място.Хапваше и се истинска храна,нужни и бяха пари,с които да осигури добри дни на двете си дъщери,едното си внуче и любимия си от България.Той,горкия,няколко години по-млад,а и страхотен любовник!Това е то-душа и плът,слети в едно! Пристигнахме на работното място.Всичко ни е нaлице-договор,по които ще работим на 24 часов работен ден,заплатата ще бъде 1000 евро.Голям кеф! Да ме прости Господ но гледката беше като от филм на ужасите.Млад човек,едва говорещ,завързан за инвалиден стол.От гърлото му излизаше дебел,къдрав маркуч,под престилката на кръста се подаваше катетър,целият беше в системи.Около него се преплитаха многобройни кабели,апаратът за командно дишане издаваше силен звук.39 годишен мъж,пострадал при автомобилна катастрофа. Човекът беше управител на огромна фирма за обгрижване на такива хора.Вечерта ние трябваше да прочистим организма му.А и двете не сме виждали в живота си система,абокат и как се прави клизма.Досега за него се е грижила една млада словачка,2 години и половина.Каква жертвеност и сила!Към 19 часа започна процедурата и приключи към 22;словачката правеше всичко бавно,спокойно и акуратно.Задължително всеки ден сутрин и вечер.Обясняваше ни манипулациите и ролята на безброй марли,мехлеми,разтвори,спринцовки.Когато извади маркуча от гърлото,човека се задуши,конвулсира,но жената овладя положението.Направи му клизма,с препаски го закачи на малък кран и го пренесе на огромно легло.Беше гол,така остана през нощта.Таблетките му се даваха на 30 минути-през цялото денонощие.В един момент на приятелката ми и стана лошо.Обади се на посредничката в България,която да запази билети на следващия ден за бг.Австриецът също разбра,че няма да се справим с работата.На сутринта извикаха такси и се озовахме на гарата в ремонт.Цуцка реши,че нашия автобус ще е на друго място и тръгна да го търси,а аз естествено след нея.По пътя питахме хора,дали няма да се намери работица за двете,изпаднали в немилост,нещастници от разграденото бг.Смееха ни се и поклащаха глави.Съзря ни един сърбин;упорито говореше немски,обеща ни работа,но като се стопли времето.Аз бях полузамръзнала и той ни покани да пием кафе в сръбското кафене.Изпихме кафетата,послушахме бъбренето на мъжете,като през цялото време казвах на Цуцка да не ги гледа в очите и да не им се усмихва.Тя изпълняваше.Страх!Благодарихме и излязохме на студа.Оказаха се нормални хора.Късмет! Нашият автобус се виждаше на същото място.Старият полузатворен куфар на Цуцка трещеше по малките павета на Залцбург.От него стърчаха сутиени и чорапи,там беше и малкия лаптоп! Бяхме интересни,тя с топирана гарвановочерна коса,наперена и дива,а аз имах умората. Въздъхнахме,погледнахме бодро напред и скочихме в нашия автобус.

Редактирано 27 април 201115 г. от maiors (преглед на промените)

Животът никъде не е лесен.....

Животът никъде не е лесен.....

Да,дори и в белия свят има много мъка!

Поздрави и за разказа ...!!! Много истинско ,дълбоко преживяно ...!!! ................................................. Жажда… Летища и писти… Раздели и срещи… Прегръдки ,сълзи … Самолета излита…. Сбогом родино … Сбогом моя земя…! Докога ще отлитам …? Накъде заминавам… ? Защо те предавам… ? На кого те оставам… ? Мое малко парченце земя… Затварям очи…Спомена връщаме… Там далече - в детството мое… С чешмата на двора. И дувара със хмела… С ятото гълъби - над старите брястове. Спомням си дори - най- дребните камъни. Красива дама - на мен нещо мило говори… -Какво ще обичате моля…? - Чаша шампанско… Или мартини със лед…? Мерси .. синьорина…Жаден съм … Дай ми да пия..! Но моля те не ми гледай в очите ! Не ми гледай сълзите … Просто сипвай да пия… Не искам френско шампанско… Или шотландска ракия… А само една глътка вода - със живителна сила …! От сълзите - на моята майка…! Си синьорина…! Жаден съм - давай да пия….! http://www.vbox7.com/play:9f586aa2

Истинска, рядко срещана поезия.Не парфюмирана, не бляскава, а човешка. В този форум днес сутринта прочетох няколко стихотворения със страхотна, изискана форма и рима , на пръв поглед и съдържанието е изпипано, но...Не можах да запомня нищо от тях, може би защото са претенциозни и" елитарни", но издавани! Вашата "Жажда" попада право в сърцето, естествено, който го има.Благодаря ВИ, че публикувахте тази творба.А между другото Цуцка от "Гурбет" е плевенчанка.

Редактирано 25 април 201115 г. от maiors (преглед на промените)

Връщам се от работа в Австрия. На гара Ердберг бях рано сутринта. Бг автобусът тръгва късно, дълъг ден за разходка. Освежих "моргенса" си с чудесно кафе меланж и с твърди стъпки поех по двупосочно шосе. То водеше към министерствата им и държавния архив,където е историята на тази малка,но чудна страна. Не много високи сгради,изчистени от помпозност, сивобели,сдържани и строги. По виенски образец е и нашето мило Русе! Бях като буболечка сред добри исполини. Наблизо имаше площад с кафенета и магазини. Засмени австрийци,насядали по масичките,хапваха брьотхени,топли вурстчета и поливаха с кристална бира. А за десерт гълтаха вълшебните щолени. Домашните им любимци кротко изчакваха дежурствата си,уж потънали в дрямка,украсени с каишки. Точно като в бегето! Върнах се на Ердберг, интернационална гара, кръстопът на много етноси и интереси. Гара с особен дух! Разположена на надлез с голяма няколкоетажна тераса, с кафетарии и сувенирни магазинчета. Напомни ми старите туристически места в България. Имаше билбордове,които издигаха с кратки фрази ролята на жената в съвременното общество; жената домакиня, финансистка, строител. В чакалнята се зачетох във всекидневник. Новини нормални и ясни. Никой никого не убил вечерта,никой никого не прегазил с кола. Не се вдигнала цената на картофа и тоалетната хартия. Откъдето да го погледнеш - комунизъм в действие. Както е тръгнало те и парите ще премахнат! Беше шумно. Тълпи от славяни,спорещи и смеещи се,тръгваха за Чехия,Словакия, Полша. Китайци,индийци,негри,испанци - шарен свят. Австрийците,пътуващи за някъде си, се оглеждаха неспокойно. Страхуваха се от тази тълпа. Тогава видях едно създание! Беше мъж на около 35. Висок,с кафяво-сива кожа,сплескан,почти невидим нос, тънки устни и вдлъбнати очи. Косата му беше много ниска и права. Велико природно дело! Ръцете с блед,почти бял цвят на дланите. Добре облечен - приятни риза и панталон, носеше в ръце връхна дреха, а обувките му семпли. Тоновете бяха кафяви. Към него се затичаха две стари дами и сърдечно го прегърнаха и разцелуваха. Всички в чакалнята го гледаха изумени,а бяхме разноетносни! Седнаха на пейка и му тикнаха в ръцете вестник. Накараха го да чете и да разказва. Междувременно чакаха кола. Мъжът се сконфузи,не беше на "ти" с немския. Дамите го насърчаваха, защото той щеше да работи при тях като домашен помощник! Трябваше да разбира езика, да пазарува от големите вериги, да готви и чисти."Без език как?" Колата дойде и тримата тръгнаха. Откъде ли беше човекът? Може би от Индия. В чакалнята влетяха деца с кънки и ролери. Говореха сръбски. По-скоро крещяха. Родителите и един вуйчо също викаха по тях. Децата плюеха във всички посоки. Три австрийки с куче компаньон напуснаха бързо чакалнята. Аз също. До мен се приближи жена на 30-35. С мимики и усмивки поиска цигара, не говореше немски. А беше там да работи. Обясни все пак, че няма нито един жълт евроцент, а е гладна, пие и се кафе с цигара! Какво нещастие! Добре, че се прибираше в Румъния. Билета и го беше купил някой. Пред гарата имаше доста таксита. Държеше ги с гордост румънец. Румънска прослава, такси - бизнес в Австрия. Привечер този "шеф" посрещна още две жени с няколко деца от Румъния... Така в посрещане и изпращане и шум отмина денят. Чуха се първите български думи "Къде е за България? В колко точно тръгваме? За София ли сте"... Бяхме се събрали. Заверихме билетите при служителка, която ни питаше какво място в автобуса предпочитаме... Отговаряхме, че няма значение. Ами та не е ли да ти се оръбят, как да пътуваш? "Моля, как желаете". Много глезлъци - в дискотеката, с малко трева и туй-онуй! Служителката беше мечта за всеки мъж. Дълга, искрящо руса, мека коса. Сини очи като лазура, искрена усмивка, нито старомодна, нито от някоя друсалня, с посинели подочия или махмурлиеста мадона от вчерашен купон. Свежа млада жена в изискани блуза и панталон. Средно високи токчета. Качихме се и се настанихме весело. Телевизорът изгрухтя; започваше смел екшън. Изпращаха ни няколко погледа, но един се отличаваше. Беше възрастен австриец, изпращащ жена си, нашенка от София.

Редактирано 2 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

Бележка: След пунктуационните знаци винаги се слага интервал (шпация).

Най-общо правилото за повечето пунктуационни знаци е следното – изписва се плътно до думата отляво и с интервал пред думата отдясно. Това важи за: точката, запетаята, двуеточието, точка и запетая, питанката, удивителният знак, затварящата скоба.

При скобите, както и при кавичките, правилото е малко по-сложно. Отварящите скоби или кавички имат интервал отляво, а са залепени до думата отдясно, затварящите знаци – обратно – залепени до думата отляво и с интервал от думата вдясно. Ако до затварящите скоби или кавички има пунктуационен знак, той се долепя до тях.

И последен вариант – при тиретата. Дългото тире при думите има интервали и от двете страни, ако е за числа – няма интервали. При пряка реч въвеждащото тире има интервал само отдясно.

Редактирано 30 април 201115 г. от Fingli (преглед на промените)

"Това расо черно, що нося отгоре, не ме помирява с тия небеса и когато в храма дигна си гласа химн да пея Богу, да получа Раят, мисля,че Той слуша тия, що ридаят в тоя дол плачевни, живот нестърпим. И мойта молитва се губи кат дим, и Господ сърдит си затуля ухото на светата песен и херувикото". В един слънчев, пролетен ден като днешния, при мен, на работата ми в един дом за сираци дойдоха трима люде със звездната мисия да ме освободят от длъжност. Две почтени дами от Окръжния инспекторат на образованието и един господин. Да, да ми кажат културно и възпитано, че няма вече аз да работя на тази позиция. Защо? Други могат да обяснят... Господинът бил изпълнителят на смъртните присъди в местния ни затвор... сега шофьор... Аз си взех чантичката под мишница и се прибрах. Същата вечер реших да замина за Германия! Оставих зад гърба си Дунав мост, селската баня и балдъзата на шуробаджанака. Пристигнахме в Аахен - аз, моят мъж и двете пътни чанти. Припнахме от автобуса на осветената аахенска гара в 3 часа след полунощ, сред свежия въздух, красивите фонтани и буйните коне - статуи, гордо вирнали глави, с веещи се гриви. Древна столица на немската земя. Усетих известната немска миризма на чистота. Ами сега! Фразата я зашлевих в лицето на моя! "Как ами сега". Насреща светеща реклама на хотел. Настанихме се удобно, наспахме се сладко до 9 сутринта и погледнахме навън. Готика, неповторими по архитектура сгради, вечни, сдържаност във всяко отношение. Седнахме пред хотела на кафе. От щеензакуските си купихме вкусни бутерки с божествен сиропиран крем. Хора, смях, ведри поздрави! Затворът с палача бяха далеко...в бегето. Ще търсим работа. Погледнахме към отсрещния хотел, с хубавите цветя, заетите масички и засмяната руса жена на 67. Беше собственичката. Поздравихме и директно попитахме за работа. Късметът! Аз - камериерка, моя - в строителството! Така сред германци потеглиха нашите дни. Питаха ни какво искаме да ядем, жадни ли сме, ходи ли ни се на театър. "Задължителните" куфари с дрехи пристигнаха, новите обувки. На годежa на младия собственик, сред групата роднини, бяхме потънали в сусамени питчици, тънки филета, капсули с течно сирене ,салати с южни плодове. Купища фрикадели, шницели, хапки с различен пълнеж. Сирена десетки, ядки, вина. Торти, ликьори, водка. Годежът продължи докъсно с музикален фон от немски шлагери, ритмично и приятно внушение за чиста любов; без "дръжката на теслата, опипвай ме, накарай го да стене!" Работихме, а в свободното време се разхождахме, изучавахме забележителностите. С една дума облагородявахме се. Магазини с евтини стоки, ресторанти с вкусни ястия, свежа бира, кино, театър. Съчетание на древно и модерно. Сутрин е. Тъкмо влизам в хотела и насреща ми собственичката. Смее се закачливо и повтаря, че полицията е тук и ще ми зададе въпроси, относно пребиваването ни в града. Смутих се. Седнах на една от масите и се заоглеждах. Няма униформени. Запалих цигара и към мен се приближи млад човек. Засмян. Каза "Здрасти." Онемях, разтреперих се, зарадвах се. След толкова дни немска реч... Дори шефката беше щастлива от появата на моя земляк! Беше сутеньор с една мургавелка от България. Семеен, с дете и млада жена в родината. Работа, бизнес, хляб. Станахме добри приятели. Бизнесът му вървеше, делеше по равно с "мадоната с големите бомби". Купуваше и много неща - козметика, дрехи, добри цигари. Тя обичаше страшно кола, пиеше с литри... Една сутрин стигнах до стаята на сутеньора. Почуках и се чу "да". Отворих, жрицата седнала в леглото, засмяна, щастлива. Заговорихме за това-онова, колко малък е светa, каква е била преди; най-вече говорехме за нея. Беше горда от постиженията си; особено от ученическите си години в ТВУ. Там имала безброй подвизи - от всякакво естество. След седмици дойде втора жрица. Моята колежка - другата камериерка - изпадна в безтегловност! Попита ме каква религия изповядваме в бегето, защото "българският мъж е вече с 2 жени". Отговорих и, че сме християни и не знам какво става. Така ние се разширявахме, доказвахме, прославяхме. Камериерки, строители, сутеньори, ваклооки Ерато и Сафо. Отлитаха в наслада, труд и радост дните, ние доволни, германците обслужени. Сутеньорът си плащаше плочките на "братята" от югоизточната ни съседка. Но най-важното беше, че сме далеко от милата родна страна, тогава все още извън Европейския съюз. Работодателката дори пожела да ме осинови... Не знам причините... Не се и замислям... Отказах, та нали имам родители и родина!!! Имахме право да бъдем туристи до 3 месеца. Сутеньорът също спазваше ограничението. А печалбата му беше солидна. Древната професия, отричана и реабилитирана... Но всичко си има край, дори и хубавия сън. Всички се прибрахме в България с обновен дух, впечатления, нови приятели и познание! Аз бях забравила "изпълнителя" от затвора и най-вече питащия му поглед.

Редактирано 3 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

"Аз се чудя как ти досега не си разбрал тази философия! Ти видял ли си досега някого да прокопса с опозиция, а? И как не ти омръзна бре, синко, що чудо си изхабил... и за какво! За вятър"... Тръгвам за Десау. За първи път съм сама и в душата ми смут. На Трафик Маркет София се чувствам в свои води, добро кафе, бързо се сприятелявам; все пак съм в бг. А като дете бях аутист... В автобуса пак некомфорт, пак сме разноетносни, пак суматоха. Мястото ми е до момче, пренасящо наркотици. Доволно от живота, но с проблем в личен план. Жена му, гъркинята, задула по английско, при друг грък, уж да му гледа децата. Тупнах на гарата в Магдебург. Оттам с влак до Десау-Рослау. Оставих сака на земята и заразглеждах. Никакви хора, никакви таксита. Да не забравяме, че е Източна Германия. Един човек се приближи и ме попита какво търся. Казах, че идвам от България, за да работя като социален асистент на възрастна дама. Той се учуди, не ми повярва. Вдигна вежди и каза, че трябва да отида в "Амта"; там са длъжни да ми помогнат за работа. Допълни с тъга, че в Десау вече няма работа! Благодарих му и се запътих към центъра, за да разсея угризенията му. В този момент усетих погледи. Мъж, жена и кола. Жената, гледайки ме, се приближи и ме попита къде искам да отида. "На еди кой си адрес". Поканиха ме да ме закарат. Пред къщата сме. Благодарих на хората и застанах мирно пред вратата. Звъннах и ми отвори тъмнокоса германка с френското име Жаклин. Въведе ме хладно, без усмивка. Бабата - лежащо старо същество, завито с одеяло, отворена уста и хъркащи тонове, пълна неподвижност. Жаклин издърпа Фрау, завлече я в банята и се разплака... Аз обясних, че съм от България и ще обгрижвам старата жена. Жаклин не знаеше къде е България, мислеше, че е провинция до Тюрингия, която е под Саксония-Анхалт, в която е Десау. Тръгна си, беше почасова асистентка на старицата. Дъщерята на бабата се прибра, запознахме се. Нервна жена на средна възраст, плашлива и недоверчива. Сготвихме, а след малко се прибра и съпруга и. Германец с бръсната глава, отзивчив и спокоен. На следващия ден ми показаха какво да правя. Къпане на бабата сутрин, даване на закуската и с малка лъжичка, обяд от социална кухня, следобеден файн кухен с кафе, почистване, пране с пералня, вечеря на старицата. На третия ден двамата заминаха на работа и аз въведох жената в банята. Тъкмо я застопорих до ваната и... о, Боже, тя се свлече като труп на пода. Не говореше, издаваше само стонове. Аз, изплашена, трепереща, обезумяла, се опитвах да я вдигна. Безуспешно! В един миг събрах балканска сила и я изправих. Сложих я на стол и я облякох. Като се прибраха зетят и дъщерята, обясних какво е станало. Мъжът каза, че той ще я къпе. Слагаше я във ваната като бебе, ползваше ароматни балсами, сапуни, лосиони. Нежни кремове за подхранване на кожата. Процедури на косата. Аз помагах. Слагаше и старите огърлици. Той я задължаваше да живее - тази 88 годишна жена, с Алцхаймер, напълно сляпа, обездвижена от "синдром на Пик". Аз също бях "глезена". Имах почивен ден, за който ми даваха джобни и ме откарваха в центъра на Десау. Купуваха ми "Марлборо". Пълен лукс. Подариха ми колекция парфюми, малки като запалки, с течни концентрати. Карах колело покрай Елба. Животът в къщата течеше спокойно. Работа и вкъщи. Нямаше запои като за последно с приятели, пощипващи чужди булки и бой на убиване. Барбекю за семейството в красивата градина с трева, цветя и ягодови лехи. Две котки, едната - глезен нахалник и три хамстера в клетка, в мазата. Попитаха ме веднъж каква църква харесвам. Обичам протестантството. Предложиха да ме водят в такава, но аз отказах, защото всяка събота имаше телевизионни служби. Намериха друга българка, която да ме вкара в общността на българските емигранти в Десау. Не изпитвах нужда. Ще се прибирам. Купиха ми билет и ме откараха на гарата. Разделихме се с добри чувства. Гарата беше в ремонт. Коловозът за Магдебург беше зад строителна бариера. Не знаех. Един човек тръгна с мен да ми помогне и да намерим коловоза. Влакът беше заминал. Отчаях се, беше 10,30. Нашите тръгваха за София 12,30. Ужас! А и всеки влак за една дестинация тръгваше от различни коловози. Това ни го казаха други хора. Няма касиерки, има автомати за билети. На идване си купих билет във влака. Развиках се на човечето, че и то се е объркалo. Мигаше виновно и съжаляваше. Казах му да си върви. Тръгна и докато се отдалечаваше, се обръщаше към мен с помрачен поглед. Хванах следващия влак. Бях в Магдебург 12,27. Презглава тичах през гарата. Над стъпалата съзрях зеления наш, счупен автобус. Смеех се и единият шофьор се изненада oт радостта ми; разказах му гаровия подвиг! Пътниците бяхме аз и баща с детето си. Този път минахме през Чехия, откъдето се качи само един мъж!

Редактирано 5 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

Бях ученичка в 5 клас. Имахме в село една бабка,която всички наричахме със звучното име Мария-Кера. Тя имаше много и все породисти гълъби. Индианци, пощенци, кокошки, "Санта Мария", унгарци, денкеши, играчи, паунки... Един ден и помагах в двора и тя от благодарност ми подари едно малко гълъбче-играч. Родителите му го изоставили... Беше с керемиден цвят на перушината. Малка красива главица, прозрачнорозова човчица, малки панталонки около тънките крачета. Не беше напълно оперено, беше полуголо. Писукаше силно и искаше постоянно да яде. Не можеше само! Реших да му сдъвквам орехови ядки и да му ги давам от ... уста, както правят гълъбите. Давах му и жито, царевица, белен слънчоглед. То свикна бързо. Слагах го на рамото си. Гошо, така го нарекох, протягаше човчица и аз го хранех като истинскa майка-гълъбица. Най-много харесваше сдъвканите на мляко орехи! Гошо се привърза много към мен. Растеше с дни. Научих го да се храни сам. Той не забрави обаче, как съм го захранила и вече голям, пак кацваше на рамото ми и уж търсейки храна, пощеше косата ми и завираше човка в лицето ми... Гъделичкаше ме и аз се смеех щастливо... Бяхме неразделни. Веднага щом се върнех от училище, хвърлях чантата и отивах отзад в двора при него. Гошо имаше малък кафез,който го направи бате Ценко - по-голямо, съседско момче. Ставах рано, отварях кафеза и Гошо излиташе устремно нагоре... към Небето. Високо, високо, чак до Слънцето... Ставаше една малка точица. Страхувах се, бях малка, да не се подпали от Слънцето и да изгори. Виках го с колкото ми глас държи. "Гошоооо... Гошооо..., върни се!" Той като че ли ме чуваше. Слизаше във висината и започваше да играе... Правеше задни салта, странични премятания, беше истински акробат. Накрая "падаше като камък" към Земята и в последния момент разтваряше крилца и кацваше ловко на рамото ми!!! Един слънчев следобед играехме с други деца на улицата, пред къщи. Исках да се изфукам. Казах с предизвикателен глас, че имам питомен гълъб-играч. А когато му кажа да кацне на рамото ми, той с радост го прави! Всички се разсмяха, не ми вярваха. Хванахме се на бас - 3 шоколада "Крава". Изнесох Гошо на улицата и го пуснах, а той излетя като малко красиво самолетче. Бързо се извиси в Небето, пляскаше с криле и изведнъж се сля с ято гълъби. Ятото гълъби играеха, Гошо също, но той беше неотразим. Правеше страхотни лупинги, завърташе се стремглаво във фигура "свредел", падаше, издигаше се, ятото го следваше. "Гошо, върни се, Гошо". Без да се бави, се спусна като орел и кацна на рамото ми, напери се и се завъртя, гукайки и с човчица гъделичкаше лицето ми. Рошеше косата ми. Децата онемяха, но басът си е бас. Събраха пари и ми купиха шоколадите, които разделихме по братски. Майка ми се притесни с тая моя любов. На времето нейният брат си развалил успеха, заради 5 гълъба - получил 5 двойки. Да, ама аз бях отличничка, намирах време и за досадните уроци. Реших, че му е време на Гошо за гълъбица. Срещу 2 килограма жито баба Мария-Кера ми даде една тъмнокафява, с качулка. Беше нервна и сприхава. Кръстих я Гошка. Гошо я ухажваше упорито и те направиха гнездо. Когато се излюпиха двата малки, голи сладура, Гошка изчезна... Гошо ги отгледа сам. Беше страхотен баща, самоотвержен, търпелив, всеотдаен. За разлика от моя баща, пияница и побойник. Гошо никога не кацна на рамото на баща ми... В тежките ми моменти гълъбът, кацнал на малкото ми рамо, слушаше изповедите ми... Утешаваше ме с розовата човчица. Малките отраснаха и с баща си правеха весело авиошоу. Казах на баба Мария-Кера, че гълъбът е останал сам и тя ми подари гълъбица-денкешка. Женското красиво пиле се хранеше само, като много писукаше - беше мъничка! Светлокафяви, бозави пера, а покрая и на гушката бели. Имаше двоен качул - един над човчицата с бели ноздри и един голям на тила - като висока яка. Краката и не се виждаха от перцата панталонки. Дори и пречеха да върви. Бързо съзря. Гошо я обичаше. Гълъбичката също. Двамата бяха неразделни - и на Земята, и на Небето. "Злото никога не идвало само"... Бях забравила една вечер кафеза отворен. На сутринта Гошо го нямаше... Търсих го къде ли не - в двора, в плевнята. Нещо ме водеше към старата къща, върнах се за стълба и се качих на тавана. Там - тъмно и всякакви вехтории: кошници, пъздерки, грънци, сандъци, вретена, вълна. Изтръпнах, между две кошници ми се мярна керемидено телце. Вкамених се. С вдървена ръка хванах Гошо - безжизнен, без глава. Нямах сълзи, само злото стискаше гърлото ми. Стоях и тъпо гледах някъде си. Чух гласа на майка, вече мъртва. Бог да я прости!!! Погребах моя Гълъб до стария орех, при момините сълзи, нека те да го оплакват вместо мен!!! Не говорех, не се смеех, не се хранех. Отидохме на лекар, но и това безсмислено! Майка се притесняваше. А аз като глуха и сляпа. Не исках нищо! Появи се денкешката, не знам къде се беше скрила! Тя върна мъничко моя живот! Аз я галех и целувах, а сълзите ми нямаха край. Време отмина и аз вече говорех, виждах света, радвах се на моята гълъбичка. Но тя... скърбеше за Гошо. Гукаше призивно, по цял ден го търсеше, по саята, по двора, из клоните на стария орех. После отлетя и повече не се върна...

Редактирано 8 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

Битка… На съседната стряха… Два гълъба водят някаква битка… Единия напада фронтално. Другия рязко по фланга. Разперват крила - излитат нагоре. После стремглаво надолу… И пак на ръба .... Продължава дълго тази неравна борба. А гълъбицата бяла някак нехае… И сякаш е в рая…Изглежда не знае … Че лютата битка се води за нея… След миг завършва -този дуел на честа… Единия гълъб някак обиден отлита А гълъбицата бяла и сивия гълъб. Заедно излитат в простора По бързи дори от стрела…! Танцуват в кръг …Играят в ритъм…! Една нова любовна игра… !

"Тъй буен, див и гъст бе тоя лес, че помня ли го, цял ме мраз побива: при грозний страх, с кой пълни ме до днес, смъртта дори едва е по-горчива, но зарад благото, кое добих, ще кажа що видях в таз местност дива". На печалба сме в Гърция. Предпочитана от много хора по света страна за почивка и изкефване. Баналната история - навалици и смрад! Аз, моят съпруг и пътните чанти! Сравнително малко пътници; няколко български "невести" на повехнала невестинска възраст и двама, трима гръцкоговорящи, с неясен произход. Зад нас гръцкият бе заглушаван от мляскане, шумолене на станиол и целофан, силно клокочене на течности от бутилка в гърло плюс подсмърчане. Като че ли огнен змей пиеше шумящата кока-кола. На границата гърците не ни пускаха. "Къде сме тръгнали, при кого, защо?" Наш митничар ни се зачуди на решението да поработим там. Една жена, живееща от години с някакъв грък обясни нещо на гръцки и ние влязохме в този блян. Слязохме в Атина. Жега, миризма на дюнер, купища разлагащи се отпадъци. Сигурно и в Индия няма толкова! Щъкащи площадни търговци. Гнилост отвсякъде. Застанахме с моя мъж до автобуса за Каламата. За там сме. Силен рев и аз подскочих. Обърнах се по посока на ударната звукова вълна и видях човек, който искаше да продаде лотарийните си билети с цената на всичко. Той смяташе, че с неистовите си крясъци ще ликвидира цялата поредица от "печеливши" хартийки. На автогарата имаше и семейство от по-северните точки на Европа. Те стояха мирно и се оглеждаха. Пътуваха за Спарти, за да видят как древните арийци са изграждали здравия дух и тяло. Тръгнахме, а пътят е дълъг. Навлязохме в още по-чути Балкани - голи скали, сипеи, урви. Много оскъдна растителност. Тесни шосета, на места без мантинели, криволичещи и заплашителни. Възрастни гъркини се кръстеха на всеки по-остър завой... Младите жени бяха все с тъмни очила, не трепваха, не поглеждаха ни наляво, ни надясно. Ако бяхме попитали нещо някоя от тези млади жени, сигурно щяхме да си останем с питането във въздуха... Живи и здрави скокнахме на автогарата в Каламата. Отивахме при българско семейство, отдавна поселило се там. Бяха с произход - различен от нашия. Посрещна ни мъжът и ни откара в селце, отдалечено от Каламата, по-близо до Месини, южната част на Пелопонес. На картичките изглежда забележително, море, планина, свеж въздух... Насреща ни цялата рода на мъжа - дъщери, сестра, сватя, сват, жена (тя гледаше баба в друга махала, близо до тази). Нагостиха ни обилно, ама ние само куснахме и се нашмулихме с узо - ей така - за добре заварили. Сватята беше словоохотлива. Заразказва за живота в Гърция, най-вече за това, че се работи като Изаура на тръстиката, няма бани, само краката и главата се мият. Няма кухни, няма канализации и помията си тече по улиците като в средновековна Европа. Две коли трудно се разминават... Легнахме и сме се отнесли като заклани, напук на ужаса на битието. Сутринта сме добре, без главоболие. Заразглеждахме махалата, състояща се от 20 къщи, но с голяма църква, 2 попа и молещи се гърци християни. Маслинови дръвчета, ниски и отрупани с маслинки, храсти с тънки клонки, трева и камъчета. Дувари от камъни, варосани, а по уличките с вар изрисувани цветя и геометрични фигури.Жените повече от мъжете и облечени в тъмни дрехи, с престилки, забрадки и дълги черни чорапи. Две кръчми с питиета и цигари. Хлябът идва всеки ден с бусчета, отиваш и купуваш от колата, избор от 3,4 вида. Магазин можеш да намериш чак в Месини - на 15 км от нас. Клима - мястото на действието, е населено с "българи", с децата и родителите си. Така е и в близките махали. "Другото бг". А от елините май няма и следа. Смугли хора, возещи се на магаренца. Имаше само неколцина бели хора... Започнахме работа - бране на маслини. Всичко по маслината! Обрулване с топоришки, сортиране на едра и дребна, слагане в чували. Пресоване за зехтин, слагане във високи каци за ферментация. Беше декември, а слънце, като пекне и можеш да умреш. Влажен въздух, задушаващ. Работим в "хорафията" и в квартирата хапваме,слушаме сиртаки с узо и спим. Като срещнем пред квартирата някого чуваме: "Калимера, калиспера, евхаристоменос". Трябва да повтаряме, от уважение, щем не щем. С моя работехме при различни "чорбаджии - патрони". Този ден моят "работодател" не можеше да прекара трактора до чувалите с маслини. С момчето българин трябваше да носим чувалите на гръб през горичката. Момчето се измори, изплезе език, аз му надигах чувалите, за да ги поема на гърба си. Да, но и аз се изплезих. Стана ми лошо... Колата на момчето беше далеко... Завлякохме се до иначе новата кола и се прибрахме в квартирата. Починахме, а вечерта се събра пак родът. Момчето занарежда. "Искало да намери друга работа, в тези хорафии щял да му остане животът". Пихме мазно, лепкаво узо. Момчето взе да тъжи за България. Спомняше си училището, в което е учил с любов. Бил силен по математика, завършил с почти отличен успех... Изплака се и всички се разотидоха, да положат морни души на гръцките възглавници. А за мен идваше екшънът. Дали от дискомфорт, дали от умора , не знам... Заспах, но в един миг усетих по себе си пълзене. Оцъклих очи и видях нещо като червей, мазно и лепкаво като узото, беше на ръката ми. Изстрелях го от себе си, убих го. На земята имаше още. Падаха от тавана - беше найлон, излизаха от пода. Не заспах. Усетих задушаване и парене по кожата си. Имаше една свещ срещу комари, тя ме задушаваше, а на това отгоре комарите ме щипеха настървено. Така цяла нощ, като призори вдигнах кръвно. На сутринта казах, че искам да се прибирам в България. Сватята изпадна в ужас. "Как ще се прибирам, тук плащат всеки ден в евро, къде толкоз пари в бг - то!" Бях решила твърдо. Една друга дама, млада и весела допълни, че и моя трябва да се прибира с мен, защото Гърция не е държава, в която семеен може да се чувства в безопасност!" Едната дъщеря я сгодиха за богат грък, стар ерген! Уточнихме "леуфориото и стасмото", събрахме дрехите си и се приземихме в Атина. От стасмото до нашия автобус, таксито уж се обърка, мина повече километри през сокаци с веещо се над тях пране, за да ни вземе повече пари! Бяхме живи, диви и щастливи слизайки в София.

Редактирано 9 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

изтрити картинки

Редактирано 17 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

изтрито

Редактирано 17 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

изтрито

Редактирано 17 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

изтрито

Редактирано 17 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

изтрито

Редактирано 17 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

Кухня от Десау

Редактирано 16 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

изтрито

Редактирано 17 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)