Премини към съдържанието
hrodopski

Лудостта на Гого Китото

    Препоръчан отговор


    Куцузлия си, каеш, ама по- куцузлия от мене няма на този свят. Пръкнал съм се баш по гладните години и то недоносче на седем месеца, нестандартен, не като хората, с килната на една страна глава и със сурнато надолу рамо. Съветвали бабите мама да ме хвърли, да ме остави да умра и хубаво щяла да направи, сега нямаше да се мъча и да ми се смеят хората и да плаша кокошките на съседите. Но мама излязла милостива и не ме оставила да умра. Още от люлката животът ми се е закучил и не потръгна както трябва, ти казвам, то болести ли не било, нещастия ли не било, лошото не спирало да ме преследва. Като малък много съм плакал, от болки ли, от глад ли или от друго, не зная. Плакала е заедно с мен и мама, плакала е и не знаела какво да прави. Шушукали, притеснени от постоянния рев, околните: ”Какво го дундукат толкова, като че ли злато ще им носи, да го задушат там, за да не се мъчи, хаир ще сторят.”

    Тогава доктори нямаше, а и да имаше пари са трябвали за тях. А моите родители бяха бедни. Та затова са оставели да си зарасте от самосебе си кривото, дето било по мене. Не стига това, ами баба да вземе да измъкне ръката ми от рамо, стараейки се да го намести и за капак на всичко това отгоре ме уплаши кучето на съседите, едно такова голямо, рунтаво с ръждиво- кафява козина и със зли вълчи очи. От тогава насетне започнах да пелтеча, две думи не можех да кажа по реда си, без да се запъна.

    Второ или трето отделение беше, не помня, учителката ни ни изпитваше на едно стихотворение, знаех го наизуст и сега го помня, но тогава се запънах още на първата дума. Стихотворението се казваше”Кито”. Учителката, една такава, строга като всяка друга учителка, ме скастри здравата и ме нарече Кито, демек като него съм нехаел и не съм прочитал новия урок. Така ми лепнаха прякора „Гого Китото”. От този ден започнах да пелтеча още повече, затворих се в себе си и захванах да страня от другите. Вдигат ме на урок, не обелвам дума, стоя и мълча като пън. Посъветвали учителите тате да ме прати на специално училище за слабоумни деца, имало такова в града. Прост и неук беше тате, не мисли дълго и отсече:

    - Като не ставаш за друго, ще дойдеш с мене да пасеш козите, поне за това акъл не се иска, няма да те правя поп, я.

    Козар беше той, пасеше селските кози, стотина ли бяха или двеста, не помня. Израснах сред тях, суках като яре направо от козата, позаякнах малко, вързах кокал и подивях като вълк единак.

    Акраните (връстниците) раснаха и възмъжаха, раснах и възмъжах и аз. Прииска ми се и на мен да се хвана на хорото до най- хубавата мома. Бях турил око на съседката ни Станка, едно гиздаво, бяло като кокиче девойче, с кадифено мека и бяла кожа, бяла, ти казвам, същинско мляко, като самокитка расла в горите. Премаляваше ми щом я срещнех случайно, сърцето ми блъскаше като тъпан и щеше да се пръсне. Млад бях, копнеех за женска ласка и прегръдка, нищо че бях невалиден (инвалид) и мучащ като вол, но душата ми не беше изкривена, нормална си беше и преливаше от нежности и копнежи. Исках да бъда като другите. Но, уви! Хванех ли се на хорото ме изритваха и ми се присмиваха. Имаше по онова време един Дельо Караделев, та този Черен Дельо, така му казваха, ми почерняше живота. Як беше и здрав като бивол, носеше камшик с прешит към края му куршум. Следеше зорко реда в хорото, кой до коя мома ще се хване и шибаше с камшика прегрешилия момък по краката, гърба, често пъти и по лицето. Веднъж такъв силен удар ми нанесе по лицето, че щеше да ми отнесе окото, затова сега гледам малко като бангьоз (кривоглед). После ме хвана за яката, заведе ме настрана и ми каза предупредително:

    - Слушай, копелдак, не си вре носа дето не му е мястото, щото ще ти го строша, ще ти изкривя и другото рамо, хубаво да знаеш! Гледай си козите, немчо! Барабар Петко с мъжете, мучи като вол, а се вре при най- хубавата мома! Виж го ти него, на мама недоносчето! Цял си вмирисан на пръч! Ха, ха..

    Хей това ха- ха най- много ме жегна, направи ме за смях пред момите, засегна достойнството ми, самочувствието и гордостта , че и аз съм млад и имам душа копнееща за обич и нежна женска плът. Превиваха се от смях акраните ми и не само те, но и момите ме гледаха подигравателно и ме отдумваха зад гърба:

    -Приискало му се на момчето мома гълъбица, ама няма сурат за нея.

    Заклех се , да правя, каквото правя, но да се излекувам от пелтеченето. Фелдшерът Манол ми даде писмо до логопед в града.

    - Не се бой, аз всичко съм написал в писмото, ти само му го дай, занеси му някакво армаганче и ще ти помогне, помагал е на много като тебе.

    Послушах го , облякох най- новите си бозави потури, обух цървулите, взех дрън сирене и стъкло от най-силната ракия- първак и право при доктора. Той ме погледна, прочете писмото и пак ме погледна и цъкна с език и после каза ни в клин, ни в ръкав:

    -Можеш ли да пееш? Не ме питай оти, а запей!

    Запях аз: ”Заплакала гората, на гората листото”...

    - Стига! Бравос, видиш ли, не пелтечиш като пееш. Твоето е на психична основа, дължи се на силен емоционален стрес. Пей, когато искаш да кажеш нещо, така постепенно ще се нормализира говора ти, но ще трябва да се упражняваш много и нищо де не те спира, ни срам, ни неудобство. Разбрали? Сега плати за прегледа и съвета толкова и толкова лева.

    Качих се на влака, беше непоносимо горещо, но ми беше леко и радостно, душата ми пееше, щеше да хвръкне от радост, че ще говоря и аз като хората, че няма вече да пелтеча, то било толкова лесно, майката му е в пеенето...

    В купето бях сам. По едно време в него се настани до прозореца, срещу мен една изискана дама, нежна и хубава като горски синчец, като момина сълза окъпана в роса и огряна в златисто- пурпурни лъчи. Беше лъчезарна и пъстродрешна като пеперудка, с ефирно-нежно шалче на бялата й като мляко гушка. Виждал ли си как сияе сутрин росата с цветовете на дъгата, от сияйно синьо и златисто, до пурпурно –лъчисто, така сияеше и грееше тя в своята не поправена, непорочна и свежа красота, загадъчна, тайнствена и магнетична като луната. Облъхна ме някаква свежест, топлина приятна и хубава, някакво усещане за лекота и полет.. Обземе непознато дотогава чувство: вълнение, копнеж, тръпка и шемет. Мълчахме, тя беше разтворила някаква книга и съсредоточено четеше, без да ми обръща никакво внимание. Аз седях и гледах унесено навън през прозореца..Боях се да спра погледа си на лицето й, а то ме привличаше като магнит.

    Беше ми леко, приятно и омайно на душата, прииска ме се да запея, засърбя ме езика да кажа нещо мило, красиво и хубаво, да погаля с думи жената пред мен. Пък и, женско нали е, нуждае се от такива работи, от благи думи.. Мислех си:”Защо не, и аз съм човек, сърце и аз имам, пък и каква по- добра възможност от това да се по упражня малко в говоренето и тъкмо ще се запозная с това хубаво девойче.”

    Хубаво, ама отде да знам, че през деня съобщили по радиото за някакъв избягал от 4 километър опасен луд.

    Влакът беше тръгнал и набираше скорост, когато аз запях с ясен и звучен глас:

    -Добър де..е...ен, влакът поте..е..ели, вече не..е..е така горещо...о..о. Интересна ли е книгата...а..а, която чете...е..еш! – пея аз и соча с очи книгата.

    Гледам оная ми ти жена се стресна и уплаши и изпусна книгата на земята, и с ужас вцепенено миг – два ме гледаше право в очите. Разбрах грешката си и реших да я поправя и да се извиня по човешки и казах нещо от този род:

    - Гос...гос...пожице, а..аз, та...та...кованка...

    Бре като се разцвили пустата му жена, пищи, дере се и не спира, тъпанчетата щеше да ми пръсне. Префуча край мене, забравяйки за книга, чанта, багаж, стрелна се като снаряд и излезе вън на коридора, дерейки гърлото си :

    - Помощ...помощ, луд...луд...

    Уплаших се, уплаших се и аз не на шега, гледам разтърчаха се хората, дойдоха кондуктора и от охраната на влака. Питат, разпитват госпожицата, какво е станало, какво се е случило, а тя не спира и реди все едно и също:” Луд...луд” и ме сочи с пръст.Реших да обясня с думи и с пеене какво се е случило, мучах като говедо, вместо да оправя недоразумението, стана още по- зле и хората ме сметнаха действително за луд, сетиха се за избягалия от психиатрията опасен луд и ме изпратеха на 4 километър при лудите, там прекарах месец- два, не много , ама да си на курорт, а не в лудница. Там за всички, момчето ми, си луд и никой не те зачита за човек. Санитарите, по-луди от лудите, яки и охранени като телци, бият и не си поплюват, а лудите и те башка шантави, страдащи от различни чешити лудост: едни се смятат за величия, други се кискат без причина, трети плачат без да са бити, четвърти разговарят с въображаеми събеседници и си отговарят от тяхно име, пети правят по цял ден метани и се кланят до земята и още какви ли не други. Имаше един, който страдаше от манията за величие, най-атрактивен беше той. Въобразяваше си, че е Цезар или Наполеон. На главата вместо корона носеше картонена кутия.

    Взе ме за негов роб и бях длъжен да го следвам, да вървя по петите му и стриктно да изпълнявам прищевките му. Изпълнявах, какво да правя, имаше тежка ръка, с един удар те поваляше на земята. Придружавах го навсякъде като вярно куче, бях негова сянка. Прислужвах му, носех му храната, стоях прав докато той се хранеше, вардих пред тоалетната, докато се облекчи, вечер му миех с топла вода краката, сутрин му поливах вода, къпех го като пеленаче и т.н...

    Веднъж, след като му бях умил краката, щеше да ме удави в мръсната вода, защото отказах да я изпия, натискаше с все сила главата ми в легена и викаше:

    - Пий, твоята мама, роб си ми, ще правя с теб каквото си поискам!

    Благодарение на намесата на санитарите съм още жив. Издърпаха го от мен и ме спасиха, изкуствено дишане ли са ми правели, разтривали ли са ме, не зная и не мога да ти кажа.

    Господ здраве да дава на едно младо докторче, то ме изкара от този ад. Разбрало, че нередното не е в главата ми, а в устата, демек не съм луд, а пелтек. Лекарчето на изписване ме посъветва, че ако искам да се преборя с недъга си, ще трябва да се упражнявам в говоренето, а не в пеенето и ако пея трябва да бъде насаме, за да не ме вземат отново за луд.

    - Ще изговаряш думите високо, бавно и ясно- казваше ми то - много е важно да общуваш с хората, да говориш с тях и да не се стесняваш от недъга си, бъди спокоен и уравновесен!. С много воля и упражнения ще проговориш нормално, това дето ти го казвам е изпитан метод, повярвай ми.

    Завърнах се на село и се заех, буквално от същия ден, с упражненията по говорене. Признавам си не ми се отдаваше лесно, но силното желание ме накара да променя себе си, навиците и възгледите си за живота и усещанията си за собствената си значимост, достойнство и чест и да повлияя положително на самочувствието си. Проведох вътрешна борба със себе си, със своята инертност, леност и отчаяние.Борба с вътрешните си духовни недъзи: завист, омраза, алчност, самонадеяност и др. Заредих се с определена доза оптимизъм и вяра в собствените си сили.

    Упражнявах се, четях книги, запомнях по цели страници и ги казвах високо наизуст. Рецитирах стихотворения. Хем научих много неща, хем ми бе и от полза, за година- две говора ми се пооправи и сега вече говоря нормално, много рядко при вълнения се позапъвам малко.

    Това добре, но хората ми лепнаха още един прякор „ Гого лудото”, не ми го казват пред очите, но зад гърба съм го слушал много пъти. То луди на село и не само на село има много, но какво да правя, лежал съм в лудница, смятат ме и олигофрен, може и такъв да съм, след като го твърдят, може би имат право! Колко много безумници има, дори и в управлението на страната и света, защо да не съм и аз, какво чудно има в това!

    Като ме взеха за луд и олигофрен никоя мома не пожела да ме вземе, така си останах не задомен, единак като вълк. Не вкусил от сладостта на живота неусетно остарях и побелях. Късно е вече да мисля за това, единия ми крак е вече в гроба, но душата все още е млада и не иска да остарява..

    • Харесва ми 6

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Поздрави за изключителния баланс, който сте постигнал, описвайки една човешка трагедия, пречупена през призмите на романтиката и хумора. Наистина е много трудно за изпълнение!

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Благодаря! Както във всички мои разкази и този почива на истински случки от живота на един мой познат!

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Избягвам да коментирам,но до средата ми звучеше като спектакъла на Мариус Куркински "Сътресение".По чий разкази е поставен,смятам знаете.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Не, не зная! В него няма плагиатство, ако затова намеквате! В него има малко и автобиографично, но и отразява живота (отчасти) и на един мой съученик!


    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Не, не зная! В него няма плагиатство, ако затова намеквате! В него има малко и автобиографично, но и отразява живота (отчасти) и на един мой съученик!

    http-~~-//www.youtube.com/watch?v=SGe0-1WyCOM

    нищо не намеквам,звученето и подобно.Спектакъла си заслужава да се види.

    • Харесва ми 1

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    На мен ми хареса. И стила ми заприлича на Чудомировия (нищо лошо не искам да кажа). Поздравления ;)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Благодаря ви, приятели! Повод за написването на разказа е един спомен от детските ми години! Навремето във втори или трети клас се учеше стихотворението "Кито", цитирам по памет: " Много дни са в този срок, не поглежда, не прочита Кито новия урок, ала времето минава, Кито то не чака"... Един от съучениците ми се обърка и не каза нито дума от смущение, а и малко заекваше. Учителката ни го нарече "Кито" и така си остана до ден днешен " Гочо Китото". Гого Китото е събирателен образ. Един мои познат ми разказа подобна история, попаднал в психиатрия по погрешка (вкаран от бившата му жена, той имаше проблеми не с психиката ,а с алкохола), а там всички са с психични проблеми, дори и нормални да са за санитарите и лекарите са луди.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.